Уилям Дж. Къхлън
Акционери (17)

17

Комуникационната империя на Сандър Блейк беше съставена от много части. Притежаваше радио и телевизионни станции, десетки вестници, но най-големият дял се падаше на списанията.

Сандър Блейк бе всепризнатият крал на списанията в Америка — от борсова информация до кулинарни рецепти. Той колекционираше списания както някои хора колекционират марки. И всичките му издания бяха печеливши.

Бе купил „Нешънъл Нова“ по две причини. От една страна то имаше огромен тираж и не по-малък потенциал за привличане на богати рекламодатели. Другата причина бе, че искаше да го промени от списание за клюки в сериозно и почтено издание.

Когато Сандър Блейк купеше ново списание, той възлагаше на експерти да го очистят от всичко ненужно, така че да го направят доходно. Експертите бяха уволнили по-голямата част от редколегията на „Нешънъл Нова“. Бяха назначени нови редактори и журналисти, които да запазят развлекателния му характер, но и да му придадат по-сериозен вид. Единственият, който не бе уволнен, бе Пит Хупър, въпреки че беше неприятен пияница, който гледаше света през очите на отровна змия. Беше алкохолик, но никога не отсъстваше от работа. Колегите му не го обичаха, защото беше подъл, но именно тази черта му бе донесла слава.

Пит Хупър бе главният журналист, които отговаряше за клюкарската страница на „Нешънъл Нова“. Рубриката му „Алеята на Хупър“ беше най-четения материал в списанието. Милиони се наслаждаваха на язвителните му описания и злонамерен хумор. Експертите не само не го пипнаха по време на реорганизацията, но дори му дадоха помощници.

Хупър, последният от изчезваща порода, беше старомоден журналист. Прекрасно владееше английския език въпреки, че не беше получил най-доброто образование. Бе се учил от хора като него, които никога не прощаваха и не забравяха. Знаеше всичко, преди да бе навършил шестнайсет години. Никой не можеше да провери, или да напише история по-добре от него.

Дългата му кариера приличаше на магистрала върху картата на Америка. Никога не се бе разбирал с редакторите, така че никога не се бе задържал на едно и също място.

Заедно с изкуството да установява и поддържа контакти, учителите му бяха показали и обратната страна на човешката природа и го бяха превърнали в циник. Те също го бяха научили и да пие.

Редакторите го мразеха, но бе приеман сърдечно от бармани, колеги по чашка, проститутки и други обитатели на нощния свят, който той бе превърнал в своя естествена среда.

Работата в „Нова“ изглеждаше, че ще бъде последното стъпало по пътя му надолу. Беше измислял истории за двуглави деца, адресирани към вниманието на най-пропадналата част от обществото. Знаеше, че е стигнал до канавката на журналистиката.

Но сега му бе даден шансът да направи своя рубрика. Посивял, едва държащ се на крака, с черен дроб като балон, той най-накрая бе намерил своето място.

Всичките кръчми, бармани, всичките му нощни спътници бяха станали неговото собствено ЦРУ, мрежа от хора, които му докладваха за удоволствията и нещастията на известните личности. Главната му квартира бе Ню Йорк. След залез-слънце той хукваше като подгонено животно по заведенията, за да наблюдава и да слухти. Прибавяше и получените от информаторите си сведения и пишеше пикантните истории в „Алеята на Хупър“.

Но Пит Хупър знаеше, че странният му талант се цени единствено от „Нова“. Нито едно друго списание нямаше дори и да го погледне. Така че, въпреки популярността си, за пръв път в живота си той правеше усилия да се задържи там.

Историята с Ван Хорн беше типична.

Един пиян адвокат се бе забавлявал с няколко дами от своята фирма. Било е конфиденциално, разбира се, но на всички им се харесало извънредно много. Барманът, не много приказлив, но добър слушател, бе разказал случката на един редовен посетител, продуцент. Продуцентът, знаейки за възможностите на Пит Хупър, му бе разказал случката.

Хупър не приемаше нищо на юнашко доверие. Отиде на работа и провери достоверността на случилото се. Истината беше най-добрата защита при дела за клевета. Не му трябваше много време да открие рекламния посредник на Младши.

Пит Хупър знаеше, че е попаднал на златна мина. Рекламният агент настояваше историята да не се разчува преди адвокатите на Младши да заведат делото за отстраняването на сестра му. Всичко се свеждаше до подходящия момент. За мълчанието си Хупър научи всички подробности. Тук имаше всичко — пари, власт, секс, семейство, абсолютно всичко. Хупър имаше достатъчно материал за цялото лято. Получи уверения, че пръв ще раздуха историята.

Войната между двамата Ван Хорн обещаваше да бъде ожесточена и пикантна. Но Хупър знаеше, че младата дама току-що бе избрана за член на Арката. Това също бе вътрешна информация. Не че му бе нужна, тъй като никой от читателите му не бе чувал за Арката. Но големият бос, Сандър Блейк, също членуваше там.

Пит Хупър трябваше да запази работата си.

Той позвъни на Сандър Блейк.

 

 

Блейк не обичаше Пит Хупър и донякъде се срамуваше, че Пит работи за него, но трябваше да признае, че бе събрал огромна информация. За съжаление, всичко беше вярно.

Младши замисляше унищожителна атака срещу сестра си. Адвокатите му щяха да заведат дела във всички съдебни инстанции и ударът бе организиран от човек от сферата на рекламата. Младши нямаше намерение да спечели делата, а само да дискредитира сестра си.

Сериозната атака, за която му бе съобщил Хупър, показваше, че ще успее.

Блейк се чудеше дали Младши разбира напълно с какво се е захванал. Не беше възможно да излезе чист от калта, предназначена за сестра му. Но което бе още по-важно, Арката щеше да попадне в центъра на вниманието. Всичките й членове, цялата система.

Трябваше да се спре по някакъв начин.

Блейк започна да телефонира на другите членове на Арката. Трябваше да се съберат, без най-новия член. Може би трябваше да преразгледат решението си за Виктория. Щеше да бъде жалко, вината не беше нейна, но залогът бе по-голям от репутацията на един човек.

Нещата можеха да завършат трагично.

 

 

Положението на Ерик Фогелдорф бе отчайващо. Въпреки, че брат му бе дал неохотно още един малък заем, Ерик знаеше, че той ще бъде последният. Калифорнийската богаташка, за която брат му се бе оженил, нямаше намерение да поддържа повече двама русокоси германци, без значение дали имаха кралска кръв или не.

Икономът му Тачър управляваше добре финансите му, но дори и при неговата стиснатост щеше да му се наложи много скоро да потърси богата партия за женитба. Красотата и възрастта изобщо не го интересуваха. Ако Фогелдорф не успееше, трябваше да се лиши от иконома си, всъщност и от много други неща. Дори и нещо по-лошо — щеше да му се наложи да работи. Нито един мъж от семейството му не беше си изкарвал прехраната си с труд. Ставаше дума за нещо повече от икономика — на карта бе поставена семейната чест.

Започна да участва в благотворителни прояви и да търчи като луд от едно дружество в друго с надеждата, че някоя богата жена щеше да се увлече от лицето, фигурата й чара му.

Преследването на тази цел го заведе на една частна изложба в Уитни. Подобни събития се посещаваха от богатите и властимащите, от техните дъщери, напуснати съпруги и такива, на които това им предстоеше, Фогелдорф бе получил превъзходно образование и се смяташе за специалист по изкуствата.

Красива тъмнокоса жена разговаряше със Сесил Драйкър. Фогелдорф познаваше Драйкър от посещенията си в музея „Хаберман“, на който Драйкър бе директор. Драйкър, надут дребен мъж и облечен по-ярки цветове от картините на стените ухажваше високата брюнетка, Фогелдорф реши, че това е сигурен признак, че жената е или богата, или е с положение, но най-вероятно и двете. Беше сложила едната си ръка на хълбока, показвайки хубавата си фигура и прекрасни крака. Набитото око на Фогелдорф забеляза, че дрехите й бяха много скъпи.

Той се приближи до тях.

— Сесил — каза той изненадано, като че ли чак сега бе забелязал дребния мъж. — Колко се радвам, че те виждам тук.

Драйкър бе изцяло погълнат от разговора, но го погледна и се усмихна автоматично.

— А — каза той, забавяйки се малко докато си припомни името му, — Ерик. Много се радвам.

Фогелдорф пристъпи към красивата жена. Погледна надолу към Драйкър и зачака.

Очевидно подразнен от появата му, Драйкър го представи троснато.

— Мисис Ван Хорн, мога ли да ви представя мистър Ерик Фогелдорф?

Жената се усмихна небрежно, но очите й оцениха високия, рус мъж.

— Мистър Фогелдорф е познавач на изкуствата — заекна Драйкър леко.

— Името Ван Хорн е много известно — каза Фогелдорф с широка усмивка. — Имате ли нещо общо с прочутото семейство?

— Съпругът ми е Хънтър Ван Хорн Младши. — Гласът й бе дрезгав и чувствен.

Фогелдорф изпита разочарование. Богатите съпруги не представляваха интерес за него, освен ако не бяха пред развод с перспективата да получат голяма издръжка. Въпреки това реши да проучи положението.

— Моите съболезнования за смъртта на свекър ви — каза той с точно дозирана сериозност. — Загубата за семейството ви, разбира се, е голяма, както и за бизнес средите.

Тя кимна, но той усети, че не изпитва съжаление. Може би нещата бяха по-дълбоки. Реши да не споменава, че познава Виктория, докато не разбереше нещо повече. Той знаеше, че е много важно да се определи точния момент.

— Мистър Драйкър и аз разговаряхме по делови въпроси — каза тя. — Възнамерявам да закупя няколко чуждестранни картини и имам нужда от съвета му на специалист.

— А, бизнес. — Фогелдорф се поклони леко. — В такъв случай ще ви оставя насаме.

Тя докосна ръкава му.

— Всъщност, ние сключихме сделката. Нали така, Сесил?

Драйкър кимна без особен ентусиазъм. Изглеждаше все по-неспокоен.

— Веднага, след като разбера нещо, мисис Ван Хорн, ще ви се обадя.

Усмихна се нервно и се отдалечи бързо, като че ли бягаше от нещо.

— Странен дребосък — каза тя. — Мислите ли, че е хомосексуалист?

Фогелдорф за момент си помисли, че въпросът й може би се отнасяше за него. Някои хора си мислеха така, защото беше рус, красив и неженен.

— Нямам представа — каза безизразно Фогелдорф. — Познавам Сесил покрай музея.

Тя се усмихна.

— Толкова много мъже от света на изкуството са такива, не мислите ли? Вероятно има нещо общо с творческия процес.

Фогелдорф се засмя. Тя проявяваше любопитство към него и това беше добър знак. Реши тази вечер да зареже търсенето на богата съпруга и да насочи вниманието си към провокативната Сесилия.

— Имам приятели, които са хомосексуалисти — каза той. — Някои от тях наистина се занимават с изкуство, но има и адвокати, и счетоводители. Аз самият, за щастие, съм нормален, но ако някой друг предпочита нещо по-различно, мога да го разбера. А вие как мислите?

Очите й го гледаха с нарастващ интерес.

— Както вас. С какво се занимавате, мистър Фогелдорф?

Той се усмихна.

— Завършил съм икономика в Оксфорд и Харвард, но всъщност съм това, което някои наричат плейбой. Архаичен термин, но на мен ми харесва. — Хвана я за ръка. — Искате ли да се измъкнем оттук? Умирам за истинска напитка.

— Вие сте точно моят тип, мистър Фогелдорф.

— Ерик — каза той усмихнато. — Моля ви, наричайте ме Ерик.

— А моите приятели ми казват Сесилия.

Той я поведе към мраморните стълби.

— Сесилия, надявам се, че ще ми разрешиш да стана твой много добър приятел.

Независимо, че беше омъжена за брата на Виктория, тя бе страхотна находка и той нямаше нищо против да прекара вечерта с нея. Очертаваше се изключително приятно преживяване.

Първото нещо, което Сандър Блейк направи, след като пристигна в Ню Йорк, бе да се обади на Ван Хорн Младши. Беше се срещал с него няколко пъти и се надяваше, че Младши ще прояви благоразумие.

— Сандър Блейк на телефона, Младши. Как си?

Отговорът дойде след минута мълчание.

— Чудесно, Сандър.

— Иска ми се да се срещнем за няколко минути.

— Защо?

— О, откровен разговор от взаимен интерес.

В слушалката се чу ироничен смях.

— И какъв взаимен интерес бихме могли да имаме с теб, Сандър?

— Предпочитам да разговаряме лично, Младши.

— Как е вестникарския бизнес? Все още ли измерваш пулса на Америка?

— Опитвам се.

— Виж какво, Блейк, с теб не съм в лоши отношения. Разочарован съм, че не ме избрахте на мястото на баща ми в Арката, но не виждам нищо лично в това решение.

— Благодаря ти, Младши. Кога и как ще се срещнем?

— Защо? За да се опиташ да ме разубедиш да не отстранявам сестра ми от семейната компания?

— Честно казано, може би не си дооценил някои последствия. Мисля, че е по-добре да се срещнем.

— Няма за какво да разговаряме, освен ако не си решил вестниците ти да ми окажат подкрепа.

— Не знам каква е позицията ти — отговори Блейк.

— Ами скоро ще я прочетеш в собствените си вестници. Тогава, ако желаеш, можем да разговаряме. Никой не може да ме спре, Блейк. Решил съм какво да правя — искам да получа справедливост.

— Младши, аз…

— Не се опитвай да ме прекарваш, Блейк. Зная, че говориш и от името на Арката. Всичките треперите от страх, че една война между двамата Ван Хорн може да заплаши и вас. — Гласът на Младши издаваше гнева му. — Е, може и да имате основания за безпокойство. Сега сестра ми е член на безценната ви Арка. Ако сте се разтревожили толкова много, говорете с нея. Ако тя се оттегли от компанията на баща ми. Това ще ме задоволи напълно.

— Това ли искаш, контрол върху „Ван Хорн Ентърпрайзис“?

— Разбира се. Ако тя напусне, тогава аз ще заема нейното място без никакви кръвопролития. Ако не, нещата ще станат сериозни. Не ви обвинявам, че се притеснявате, но не разговаряте с този Ван Хорн, който ви трябва.

— Младши, бих желал да…

— Ще разговарям с теб, Сандър, когато адвокатите ми ме посъветват да го направя. Няма нищо лично, нали разбираш? — Младши затвори телефона.

Сандър поклати глава. Ако не можеше да се предотврати битката, тогава трябваше да се направи нещо друго, което може би нямаше да бъде особено приятно.

Но най-напред щеше да разговаря с Виктория.

 

 

Сесил Драйкър беше възбуден. Нещо се носеше във въздуха. Арката беше назначила специална среща, което се случваше много рядко. Трепереше от вълнение. Както обикновено, щеше да запише всичко, но този път имаше много специален купувач.

Позвъни на Сесилия Ван Хорн. Прислужницата я извика на телефона.

— Сесил Драйкър — каза той тихо.

— А, да. — В гласа й прозвуча изненада. — Как сте?

— Много добре. Помолихте ме да ви позвъня, когато се срещнат купувачите на произведения на изкуството.

Бяха се разбрали да говорят предпазливо по телефона в случай, че ги подслушват.

— Да, така се уговорихме. — Сърцето й биеше в очакване.

— Срещата е определена за сряда вечер. Това само по себе си е съвсем необичайно.

— Мислите ли, че ще се случи нещо важно?

Той кимна, като че ли тя можеше да го види.

— Много е вероятно. Те обикновено не постъпват по този начин. Има нещо.

Последва пауза.

— Ще ме уведомите за всичко, както се разбрахме, нали?

Тя му напомняше, че иска да купи записите.

— Разбира се.

И двамата затвориха телефона. Той беше обмислил всичко до последната подробност. Плащането нямаше да се извърши директно до него, а чрез Пелегрин. Ако се получеше фал, той щеше да остане чист. Тя щеше да купи картина на прекалено надута цена, а Пелегрин щеше да получи комисионната си като възнаграждение за своето участие в сделката. Истинската печалба обаче отиваше у Драйкър. Беше му ясно, че информацията трябваше да отговаря на сумата.

Сесил Драйкър никога не пиеше в музея, освен в специални случаи. Доволен, той затвори вратата на кабинета си, наля голяма чаша бренди, след това отново провери подслушвателните и записващите устройства.

Сряда изглеждаше толкова далеч. Почувства се като дете, което чака Коледа.

 

 

— Крейг Хопкинс е на телефона — каза Джойс Спиц. — Изглежда развълнуван.

Виктория вдигна слушалката.

— Да, Крейг?

— Съжалявам, че те безпокоя, Вики, но мисля, че имаме голям проблем.

— Казвай. — Пое дълбоко дъх.

Крейг наистина бе възбуден.

— Строителната фирма, която трябва да изгради основите, твърди, че плановете на архитектите са неизпълними. Казват, че е невъзможно. Откровено казано, не разбрах за какво говорят.

Съзнанието на Виктория бе изпълнено с факти и цифри за „Ван Хорн Ентърпрайзис“ и й беше трудно да се пренастрои и съсредоточи върху друго нещо.

— Това е компанията на Люк Шоу?

— Да.

— Срещу какво по-конкретно възразяват?

— Виктория, когато поех тази работа, ти знаеше, че съм адвокат, а не строител. Казаха ми по телефона, но не можах да разбера абсолютно нищо. Може би е по-добре ти да говориш с тях. Неприятно ми е да те занимавам с това, но очевидно е много важно и, както казах, аз не мога да направя нищо.

— Аз ще се погрижа — каза тя. — Разговаря ли със самия Люк Шоу?

— Тръгнах отдолу нагоре и стигнах до най-големите началници. Това е голяма компания, както знаеш. Шоу се опита да разговаря търпеливо, но мисля, че накрая се изнерви от това, че нищо не разбирах.

— Окей, аз ще говоря с него.

— Вики, знам, че очакваше от мен да поема част от товара ти, но в този случай, честна дума, не мога да направя нищо.

— Спокойно, Крейг, аз ще ти се обадя по-късно.

Виктория се напрегна да си припомни плановете, след това помоли Джойс да се свърже с Люк Шоу.

— Мистър Шоу, тук е Виктория Ван Хорн. — Реши да се държи официално, въпреки че и двамата бяха членове на Арката. — Разбирам, че имате някои резерви относно строежа на основите по проекта ми „Хъдзън Ривър“.

Той замълча, после отговори.

— Резерви не е точната дума. Това, което архитектите предлагат, просто не може да бъде изпълнено.

— Не виждам защо не.

— Става дума за подпорите на кулите по моста. Всичко останало е наред. Но кулите не могат да се построят.

— Защо не?

Отново последва мълчание.

— Малко е трудно да се обясни по телефона. В кабинета ми има графики и таблици, но мисля, че ще стане по-ясно ако можем да се срещнем на мястото на строежа.

— Мистър Шоу, ще отнеме ли много време?

Имаше толкова много работа. Някои от нещата можеше да свърши Джойс, но повечето бяха за нея. Беше й неприятно, че трябва така да си прахосва времето. Все пак, кулите имаха основно значение в проекта й, така че трябваше първо да се заеме с това.

— Можеш ли дойдеш след един час? Няма да се забавим много. — Гласът му звучеше нервно. — Ще донеса и някои от чертежите на архитектите ти. Като ги видиш, може би ще разбереш.

— Къде ще се срещнем?

— Знаеш ли стария склад на Спери? Този, който е изоставен, близо до Трийсет и четвърта улица?

— Естествено, нали го купих. — Съжаляваше, че каза последното. Дори на самата нея думите й прозвучаха арогантно, дори помпозно.

— Тогава ти е ясно, нали? — Говореше почти ядосано. — Ще те чакам откъм страната на Трийсет и четвърта улица, близо до кея.

— Ще дойда. Моля те, бъди точен. Имам да върша още толкова неща днес.

— Вероятно ще се изненадаш ако ти кажа, че не си единствения зает човек в Ню Йорк. Ще се видим след един час.

Тя искаше да се извини, но той затвори телефона. Предполагаше, че Люк Шоу, въпреки че беше интелигентен и привлекателен, беше от мъжете, които се страхуваха от жени. И по-рано бе срещала този тип мъже. Но ако той смяташе, че ще парадира с мъжествеността си, много се лъжеше. Тя бе много добре запозната с всичко, което се отнасяше до строителството и той щеше да го разбере съвсем скоро.

Виктория се успокои. Помисли си дали да не се обади на архитектите и да помоли някой от тях да присъства на срещата. Не, трябваше сама да се справи. Беше достатъчно компетентна и не й трябваше чужда помощ.

Повика Джойс в кабинета си.

— Трябва да отида на една среща във връзка с проекта „Хъдзън Ривър“. Очаквам да ми се обади Адам Робинс, шефът на „Прометеус Пикчърс“. Искам да знам окончателния размер на загубите от новия филм „Огнена душа“.

Джойс кимна.

— Както разбирам, цифрата е внушителна.

— Мислиш ли, че мога да имам доверие на Робинс?

— И да и не. Робинс знае, че ще бъде уволнен във всички случаи. Не може да очаква нищо друго при този огромен провал. Единственото, на което може да се надява, е договорът му да бъде прекратен по най-благоприятния за него начин. Той не е от хората на Ванс, така че това е в негова полза. Ще очаква подкрепа от вас. Не можете да му имате пълно доверие, но мисля, че няма да си позволи да ви подведе.

Виктория кимна.

— Добре. Помоли го също да ми предостави оценката на цялото студио. Кажи му, че това е строго конфиденциално.

— Искате да продадете „Прометеус“ ли?

— Има и такава възможност. Необходими са драстични мерки, за да се спаси компанията.

Джойс се усмихна, което й се случваше много рядко.

— Все повече ми приличате на баща ви.

— Обясни на Робинс, че трябва да бъде дискретен. Ако Чилтън Ванс разбере, неприятностите са ни в кърпа вързани. Ванс все още си мисли, че компанията не ме интересува.

— Бъдете спокойна — каза Джойс. — Нещо друго?

— Опитай се да разбереш какво е истинското състояние на изследователската група. Използвай връзките си. Не ми дават финансовите си отчети. Подозирам, че Ванс е намислил нещо. Компанията не може да си позволи повече да губи.

— Ще видя какво мога да направя. Мисля, че ще бъде по-добре да не използвам телефоните в офиса.

Виктория я погледна.

— Мислиш ли, че могат да ни послушват?

Джойс сви рамене.

— Не знам. Но по-добре е да сме предпазливи. Разбрах, че Чилтън Ванс е наел охранителна фирма веднага след смъртта на баща ви. Те са специалисти по намирането на подслушващи устройства, но със същото умение ги и поставят.

— Джойс, това не е ли малко маниакално?

— Баща ви казваше, че икономическият шпионаж е много по-добре организиран от разузнавателните служби. За него работеше една фирма специализирана точно в тази област.

— За икономически шпионаж?

— Той ги използваше като защита срещу него.

— Мислиш ли, че Чилтън Ванс е знаел за тях?

— Не. Баща ви никога не разгласяваше тези неща. Разходите се отчитаха като други пера. Аз се занимавах с това.

Виктория кимна.

— Искам кабинета и телефона ми да бъдат проверени. Можеш ли да ги накараш да го направят?

— Разбира се.

— И да прикриеш разходите?

— Няма нищо по-лесно от това — каза Джойс. — Всичко ще бъде направено докато ви няма. Има ли нещо друго?

— Не. Аз няма да се бавя дълго. Ще оправя много бързо една бъркотия и се връщам.

 

 

Виктория веднага взе такси. Уличното движение не бе натоварено и тя пристигна на Трийсет и четвърта улица по-рано.

Складът Спери беше една от многото изоставени, полуразрушени сгради покрай реката. Никой не искаше да се захваща със строителство там, тъй като се очакваше на това място да мине магистрала. Товарните параходи отдавна използваха нови, по-модерни докове и старите складове стояха така, неизползвани и порутени. Съвсем близо до тях районът се обновяваше, извършваше се и ново строителство, но тази част отблъскваше и потискаше.

Виктория плати на шофьора на таксито. В погледа му се четеше недоумение, че жена може да върви сама в това безлюдно и опасно място. Той потегли и тя съжали, че е дошла по-рано.

Отзад складът бе ограден с телена мрежа. Увиснала и ненужна врата се крепеше на ръждясал катинар. Мрежата бе разкъсана на няколко места. Тя премина през една от дупките като внимаваше да не скъса роклята си. По земята се търкаляха камъни, счупени стъкла и парчета дървен материал. Стъпвайки внимателно между боклуците, тя тръгна покрай едната страна на сградата и се отправи към кея.

Над нея се носеха чайки и крясъците им заглушаваха градския шум, добавяйки към илюзорното й усещане, че е дошла в друг свят. Всичко останало бе странно тихо. Изведнъж тя замръзна на мястото си. Огромен сив плъх изскочи отнякъде, застана срещу нея и я загледа.

Плъхът не се уплаши. Тук бе неговият свят и той го знаеше. Поседя малко, тръгна бавно покрай стената и се скри в една дупка.

Виктория се опита да овладее отвращението си и продължи към кея, като се стараеше да не се приближава до стените на сградата. Движеше се бавно и предпазливо.

Долу под нея се носеха тъмните, кални води на река Хъдзън. Старият док, отдавна занемарен, беше изкривен на една страна и като че ли всеки момент щеше да се сгромоляса.

Виктория погледна към реката. Голям товарен кораб се бе отправил към Ню Джърси. Плаваше под ирландски флаг. Покрай него мина малка бяла яхта, оставяйки след себе си бели разпенени следи. Острата миризма бе смес от чистия морски солен въздух и мръсотията на реката.

— Красиво, нали?

Обърна се сепнато.

— Извинявай — каза Люк Шоу. — Не исках да те изплаша.

Беше без шапка и вратовръзка. Приличаше повече на обикновен работник, отколкото на директор на една от най-големите строителни фирми в света. Трябваше да признае, макар и неохотно, че той все още изглеждаше много добре. В едната си ръка носеше навит чертеж.

— Какво искаше да ми кажеш за основите? — попита тя направо.

Той я хвана за ръка и я поведе към полуразрушения кей.

— Няма опасност, ако знаеш къде да стъпиш — каза той. — Съгласно спецификациите ти, точно тук трябва да се поставят основите на двете кули, нали така?

Тя погледна пропадащите сгради до брега. Беше толкова пусто, толкова различно от това, което виждаше в мечтите си.

— Мисля, че да. Ще трябва да погледна спецификациите, за да ти отговоря съвсем точно.

Той се засмя.

— Можеш да ми вярваш. Според плановете, които са ми изпратени, мястото е точно това.

— Е, и?

— Ти предлагаш тук да се построят две петдесет и две етажни кули. Те заемат централно място в проекта ти. На чертежа изглеждат като два ангели хранители.

Тя се намръщи. Той като че ли не се отнасяше достатъчно сериозно.

— Кулите са важни, но те трябва да се вържат с всичко останало. От значение е цялостната концепция.

Той сви рамене, изразявайки пълно безразличие.

— Според пробите и проучванията, които направихме, всичко останало може да се направи, без кулите. Но ако настояваш да построиш тези две неща, те рано или късно ще започнат да се свличат към реката.

Тя го изгледа.

— Манхатън е построен върху скали. Именно поради тази причина е било възможно да се построят небостъргачите. Както забелязваш, Емпайър Стейт Билдинг си е все още на мястото.

Той се засмя.

— Нямаше да бъде, ако го бяха построили тук. В случай че не си забелязала, това е реката Хъдзън. — Той посочи надолу към тъмните води.

— Ако си прочел плановете, в тях се предвижда укрепване на основите. Проектът има и необходимата съдебна регистрация. Няма да се нанесат щети нито на риболова, нито на речния транспорт.

— Не това е проблемът. Идеята е много добра. Ако гледаш чертежите, ще си помислиш, че това ще стане райско място. Колкото и да се укрепва, тук е едно от малкото места на този остров, което няма да издържи такива огромни кули. Скалните пластове са прекалено тънки за такава тежест. Или трябва да промениш мястото на кулите, или да ги направиш много по-малки. Но така няма да стане.

Отношението му я ядоса.

— Това да не е някаква детинска приумица да си върнеш за това, че скъпият ти малък мъжки клуб се пропука и ме прие за член? Имам чувството, че търсиш начин да ми отмъстиш.

Той присви очи.

— Слушай, изобщо не ме интересува дори и да те направят папа. Ти се обърна към моята фирма с молба да направи необходимите проучвания. Нашите заключения нямат нищо общо и това, че си жена, член на Арката, или кралицата на Шиба. Интересуват ни единствено фактите. Ако построиш безценните си кули тук, те ще паднат в реката и това е. Стана ли ти ясно?

— Да. Това е вендета от твоя страна. Ще потърся и друго мнение. — Тя осъзна, че крещи.

Той започна да развива свитъка, за да докаже правотата си, след това изведнъж го хвърли в реката и я погледна. Не бе забелязала, че е толкова висок.

— Ще ти изпратя заключенията ни в писмен вид, заедно със сметката. Предлагам ти не само да потърсиш и друго мнение, а да си намериш и друга строителна фирма. Ние работим само с клиенти, които имат доверие в нас — каза той ядосано.

Виктория разбра, че бе прекалила и се изчерви от смущение. Той вероятно бе прав за основите. Гневната й реакция бе провокирана от снизходителното му държание. Но неговата фирма беше най-добрата и тя не искаше да си развали отношенията с тях.

— Ако това, което ми казваш, е вярно, не виждам защо да не продължим…

— Изключено — отсече той.

Въпреки намерението си да смекчи тона, той отново се изостри.

— Щом искаш така, нямам нищо против.

— Ще те изпратя — каза той ледено.

— Не е нужно, благодаря — сопна се тя. — Мога да мина и без теб — обърна се и тръгна.

Под краката й една дъска поддаде, тя загуби равновесие и извика.

Той я сграбчи бързо и я повдигна.

— Добре ли си?

Тя се огледа. Кракът й беше охлузен, чорапът й се бе скъсал, но нямаше кръв.

— Нищо ми няма — каза тя надменно. — Ако си махнеш ръцете от мен, мога да тръгна.

— Сигурен съм, че можеш. — В гласа му звучеше неприязън.

Тя знаеше, че той я гледа и се опита да върви спокойно. Мина много бавно покрай мястото, където бе видяла плъха и накрая с облекчение излезе на улицата.

Чудеше се какво я бе накарало да реагира толкова остро. Не й бе харесало поведението му, но вероятно бе казал истината. Ако бе прав за основите, то тогава тя трябваше да му бъде по-скоро благодарна. Помисли си да се върне и да му се извини, но се почувства неловко. Прескочи една ограда, повървя още малко и махна на едно такси.

Люк Шоу я бе притеснил. Мъжката му самоувереност я бе подразнила, но колкото и да бе странно, й се бе харесала. Реши да не мисли за него. В края на краищата, той просто бе един от многото мъже, които познаваше. Но мисълта за него продължаваше да й се натрапва.