Уилям Дж. Къхлън
Акционери (20)

20

Докато Инос Пийкок не я освободи под гаранция Виктория Ван Хорн изтърпя всичките бюрократични унижения на Ню Йоркската съдебна система. Беше претърсена от полицайки с безизразни лица, взеха й отпечатъци от пръстите и я снимаха. Понесе вулгарните шеги на другите затворници и надзирателите докато минаваше през коридора. Тук знаменитите личности не се ползваха с привилегии.

Виктория бе изучавала правораздавателната система в колежа. Тогава й се бе струвала логична и подредена, така поне изглеждаше в учебниците. Като практикуващ юрист тя никога не се бе занимавала с криминални дела. Сега тази безупречна система й се виждаше хаотична, заплашителна и предназначена да унищожава.

Компютрите не правеха разлика между класи, цвят, имотно състояние или образователен ценз. Проститутка или принцеса, това нямаше никакво значение — системата смилаше всички наред.

Инос Пийкок бе наел Албърт Барон, най-добрия адвокат по наказателни дела в Ню Йорк. Но въпреки впечатляващата репутация на Пийкок и отличните познания на Барон, съдията се бави повече от час, докато я пусне под гаранция.

Виктория облече дрехите, които Пийкок й бе донесъл от апартамента й. Прислужницата бе подбрала неподходящи за сегашното й положение дрехи — мръсносин костюм и неподходяща по цвят японска блуза.

На излизане от съда ги посрещна армия от репортери с камери. Към нея се протягаха ръце, в лицето й се завираха камери, високи гласове крещяха в ушите й. Виктория не се уплаши, но огромната човешка маса като че ли щеше да я смаже. Притисна се към Барон и Пийкок, които, заедно с няколко полицаи, пробиваха път сред напиращата тълпа.

Светът й се бе превърнал в един непрекъснат кошмар.

Накрая стигнаха до лимузината на съдията Пийкок и потеглиха бързо, отдалечавайки се от шумната тълпа, която се опитваше да ги следва.

За пръв път, откакто бе започнал кошмара, Виктория се разплака.

Съдията Пийкок сложи нежно ръка върху треперещите й рамене.

— Виктория, мисля, че ще е най-добре да останеш няколко дни при жена ми. — Гласът му бе внимателен, но твърд.

Нужни й бяха няколко минути, докато се успокои. Погледна навън през прозореца на колата. Минувачите изглеждаха толкова щастливи. Тя поклати отрицателно глава.

— Благодаря, но трябва да се върна на работа. Чакат ме толкова много неща.

Пийкок я потупа по рамото.

— В момента, Виктория, присъствието ти само ще усложни положението. Както се досещаш, арестуването ти ще бъде на първите страници на вестниците. Ако знаят къде си, ще те преследват до дупка, това им е работата. — Той замълча. — Това също ще налее масло в огъня на тези, които подкрепят брат ти.

— Но аз нямам никаква вина — протестира тя. — Наркотикът не беше мой.

— Изобщо не се съмнявам — каза Пийкок сдържано. — В момента няма никакво значение дали си виновна или невинна. Независимо дали ти се харесва или не, това е един от най-големите скандали на годината. В такъв момент най-добрата тактика е да се скриеш за известно време, докато нещата се поуспокоят.

Албърт Барон седеше до Пийкок. Беше на средна възраст, с посребрена коса. Досега не бе казал нито дума.

— Мис Ван Хорн — каза той сериозно и почтително. — Съдията е прав. Въпреки закона, хората все си мислят, че всеки, който е арестуван, е виновен. Както знаете, в съдебната зала е по-различно, но такова е отношението на обществеността. Ще водим битка не само в съдебната зала, но и във вестниците. Трябва да намерим начин да обърнем нещата в своя полза.

— Как? — В гласа й се доловиха нотки на поражение.

Лицето на Барон запази сериозното си изражение.

— Ако наркотиците не са ваши, то тогава те трябва да са на конгресмена Литъл. Съвсем просто е.

— Бяха негови — каза тя убедено. — Видях го да взима кокаин.

Барон кимна.

— За съжаление няма свидетели. Очевидно този, който му ги е продал, няма да дойде да свидетелства. Трябва да намерим някакъв начин да докажем истината. — Тонът му не беше оптимистичен. — Тези дела винаги са трудни.

— Какво можем да направим?

Барон присви очи, размишлявайки върху възможностите.

— Първо, да не разговаряте с никого за делото, преди да ми кажете всичко. Не мислете, че юридическото ви образование ще ви помогне. И вие сте човек като всички нас, а думите могат да се изопачават. Моята кантора ще започне подробна проверка на Литъл. Можем да попаднем на нещо.

— Ако не успеете, ще ме осъдят ли? — За първи път в гласа й прозвуча истински страх.

Барон бавно поклати глава.

— Съмнявам се. Нямат много доказателства. Срещу вас са само показанията на Литъл, а досегашната ви биография е безупречна. А и има нещо много странно около претърсването и ареста. Не се безпокоя за оправдаването ви в съдебната зала.

— Какво искате да кажете?

Инос Пийкок се намеси.

— Става дума за това, че си известна, Виктория. Делото ще подлуди пресата. В него има всичко, което им е нужно — високопоставени личности, красива жена, наркотици. Това е мечтата на някои издатели. Както виждаш, скъпа, мистър Барон е напълно прав. Оправдателната присъда далеч не е достатъчна. Ще трябва да намерим начин да покажем на обществеността, че си абсолютно невинна.

— Но това ще продължи дълго. Работата ми…

— Виктория — прекъсна я Пийкок, — мисля, че трябва да осъзнаеш някои много неприятни истини.

— Какво имаш предвид?

— Съветът на директорите на „Ван Хорн Ентърпрайзис“ ще трябва да поиска оставката ти. Няма значение какъв ще бъде изходът от делото, в момента името ти се разнася навсякъде и това вреди на компанията. Нямат друг избор.

— Това не е честно.

Пийкок кимна.

— За съжаление, целият ни живот е пълен с такива неща. Съгласен съм, че не е честно, но ще трябва да се освободят от теб, и то много бързо. Още утре акциите на Ван Хорн ще паднат чувствително под влияние на писаното във вестниците. Пазарът е много деликатен инструмент и реагира и на най-малките провокации. За да запази доверието на акционерите, бордът ще трябва да действа незабавно. Ти самата разбираш от бизнес и съм сигурен, че ти е ясно защо трябва да постъпят така.

— Предполагам, че Младши ще заеме мястото ми. Е, поне сега ще бъде доволен.

Пийкок поклати глава.

— Младши е глупак. Някой друг му дърпа конците. Който и да е, брат ти повече не му е нужен.

— Никога не съм искала да оглавя компанията. Поне сега ще мога да гледам собствения си бизнес.

През прозорците на колата се виждаха минувачите и големите магазини на Манхатън. Виктория ги гледаше със завист. Имаха толкова безгрижен вид.

Пийкок се изкашля, като че ли се колебаеше да изговори думите.

— Боя се, че там също можеш да очакваш неприятности.

— Защо? Става въпрос за собствения ми бизнес. Аз сама съм си съвет на директорите.

Строгото изражение на Пийкок малко омекна.

— Знам, че си вложила цялото си състояние като гаранция за този проект.

— Точно така е. Има ли някакво значение?

Той я прегърна още по-здраво, като че ли искаше да я предпази от това, което щеше да каже.

— Банкерите са много консервативни хора, както знаеш. Мисля, че ще прекратят ипотеките, използвайки като причина днешната случка.

— Не могат! Не съм пропуснала да платя и една вноска. Платежоспособна съм! — Виктория осъзна, че вика.

Пийкок въздъхна.

— Не съм видял документите, но там винаги има клауза за защита на вложенията, ако може да се докаже, че са изложени на риск. Процедурата е стандартна. Спомняш ли си такава клауза?

— Да. Както казваш, текстът е стандартен. Но такъв риск изобщо не съществува. — Бавно поклати глава. — Тогава ще изгубя всичко — каза тя тихо.

Съдията Пийкок я потупа несръчно по рамото. Очевидно не беше свикнал да показва емоциите си.

— Що се отнася до гаранцията, вероятността не е малка. Но все пак не всичко е загубено.

— На мен ми изглежда така.

— Ами ти си юристка. Ако не те осъдят, няма да ти отнемат правата. Ако компанията „Ван Хорн“ не рухне, ти все още си изключително богата млада жена. Когато бурята премине, ще имаш много солидна основа, върху която да започнеш отново.

— Това никога няма да отмине, поне не напълно.

Минаваха покрай елегантна жилищна сграда до „Сентръл парк“. Животът изглеждаше толкова спокоен.

— След тези събития мислиш ли, че някой отново ще ми има доверие? Всичко съм постигнала с много труд, и сега го загубих. Нищо няма да има значение, ще помнят само пикантните заглавия по вестниците.

В колата настъпи неловко мълчание. Виктория казваше истината и Пийкок и Барон го знаеха.

 

 

Сесилия Ван Хорн се съгласи да плати безумна цена за малкия акварел на Моне — петдесет хиляди долара повече, отколкото той струваше в действителност. Независимо от сумата, тя беше доволна. Парите всъщност не отидоха за картината, а за информацията, която Драйкър й даде. Сесилия искаше да му плати направо, но елегантният дребен мъж настояваше на своето — неговият дял да бъде включен в огромната цена, която тя плати на Пелегрин за тази второразредна творба на изкуството. Тя знаеше, че Енрико Пелегрин щеше да вземе обичайната си комисионна, но тя му бе предложила сексуални приключения, които този обигран и здрав италианец дори и не подозираше, че съществуваха. Според нея и двамата бяха възнаградени отлично за заслугите си.

Когато се върна в апартамента си, завари Младши на бюрото в кабинета му. Задълбочено пишеше нещо и тя знаеше, че няма да одобри появата й там. Той считаше кабинета си за своя лична територия и всички се съобразяваха с това.

Той я погледна, изненадан и ядосан, че я вижда там.

— Какво има?

Тя се усмихна и седна на стол до бюрото. Роклята й се разтвори, което никак не бе случайно, но той не прояви и най-малък интерес.

— Имам новини.

Запали цигара, знаейки, че пушенето също го дразнеше. Беше в игриво настроение. Със задоволство наблюдаваше неодобрителната му физиономия при вида на пушека от цигарата й.

— Какво пишеш, писмо ли?

Той се намръщи.

— Какви са тия новини, които твърдиш, че си научила?

— Отнася се до Виктория. Но може би това не те интересува.

— По дяволите, Сесилия. Моля те, прекрати тези глупави игри и ми кажи какво знаеш.

Тя се изсмя.

— Изглежда членовете на Арката са се събирали, но не са поканили сестра ти.

— Откъде знаеш това?

— Източникът ми няма значение за теб, но е достоверен — каза тя. — Искат да я изгонят. И това е било дори преди да я арестуват. Така че не се безпокой, че Арката ще вземе нейната страна. Ще я изхвърлят. — Тя пое дълбоко дим. — Заслужава си го, кучка такава.

Той остави писалката, след това се обърна към нея.

— Това са много важни новини. По-важни, отколкото си мислиш.

— О?

— Питаше ме какво пиша. Подготвям речта си за назначението. Утре се събира бордът на директорите на „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Чилтън Ванс казва, че ще я отстранят и ще предложат мен за президент. Между другото, това също е отпреди арестуването й.

— Младши, това е прекрасно! — Ентусиазмът на Сесилия беше искрен. Най-накрая щеше да получи всичко, което искаше — престиж, обществено положение, респект.

— А, още нещо. Притежаваме ли много имоти в Ню Йорк?

— Може да се каже. Защо?

— Членовете на Арката възнамеряват да продадат собствеността си в Ню Йорк. Канят се да напуснат града.

— Какво?

— Убедени са, че с Манхатън е свършено като център на търговията. Ще изнесат и бизнеса си. Мисля си, че ако притежаваме недвижимо имущество тук, ще трябва да го продадем бързо. Ако те заминат, тук всичко ще пропадне, независимо от това дали идват пари от чужбина. Както и да е, аз предпочитам Палм Бийч. Там стават толкова интересни неща. Освен това, всички важни хора отиват там.

Младши се намръщи.

— Тая работа с напускането на Ню Йорк ми се струва абсурдна. Сигурна ли си, че си разбрала правилно?

Тя се изправи и го погледна. Беше толкова досаден, като че ли целият бе оцветен в сиво. Тя предпочиташе жизнерадостните мъже.

— Информацията е точна. Можеш да правиш каквото си искаш, но мислех, че ще се радваш да научиш как Арката гледа на сестра ти.

Той кимна.

— Радвам се. — Направи опит да се усмихне. — Благодаря ти, Сесилия.

Тя сви рамене.

— Толкова работа свърших, че съм ожадняла. Хайде, довършвай си речта. Аз искам да пийна нещо.

Остави го в кабинета. Ако нещата вървяха добре, дори и да останеха женени, нямаше да се виждат много често. Това беше за предпочитане. Тя щеше да продължава както си знаеше, може би само малко по-дискретно. Не искаше името й да запълва първите страници на вестниците, както бе станало с Виктория. Щяха да я снимат само за първокласните списания.

Там й беше мястото и никой нямаше да я помръдне от него.

Най-напред Сесилия си направи мартини, след това се обади на Ерик Фогелдорф. Реши, че и тя има нужда от възнаграждение.

 

 

Сесил Драйкър знаеше с точност до последното пени колко пари можеше да присвои от музея. Възнамеряваше да посегне дори на оборотните фондове. Като се прибавеха и няколкото милиона, с които разполагаше за покупка и реставрация на произведения на изкуството, се получаваше една доста закръглена сума — съвсем малко под шест милиона. Щеше му се да бяха повече, но трябваше да се задоволи и с това. Не разполагаше с много време.

Срещнаха се с Енрико Пелегрин във Флъд. Беше просторен, приятен ресторант. Драйкър поиска маса в дъното. Беше още рано, ресторантът не бе пълен и в близост до масата им нямаше никакви хора.

Драйкър поръча хубаво вино. Пелегрин мълчеше. Независимо от чудесната комисионна, която бе получил като част от плана на Драйкър, италианецът изглеждаше потиснат.

— Бих искал да купя още няколко от картините ти — каза Драйкър. — За музея.

Пелегрин подозрително присви очи, но на устните му заигра професионалната усмивка.

— Много се радвам, разбира се. Кои имаш предвид?

Драйкър отпи от виното. Беше превъзходно. Той обичаше лукса — караше го да се чувства спокоен и уверен.

— Например, тази на Коро, която ми показа миналия път.

— А, винаги си имал набито око — каза Пелегрин. — Тя е една от най-добрите му работи.

Драйкър се подсмихна.

— Тя е една от най-лошите и двамата го знаем. Рисувал я е още като юноша. Почти ученическо платно.

Пелегрин веднага придоби сериозно професионално изражение.

— Мога да споря за това, разбира се. Но дори и да си прав, само името му е достатъчно, за да струва много пари.

— Колко? — попита Драйкър.

Пелегрин мразеше да назовава цена без предварително да се е пазарил. Стори му се шокиращо да каже цената толкова рано.

— Той използва светлините и сенките така, че…

— Енрико, попитах колко.

— Представлявам клиент, както знаеш, който е собственик на картината. Италиански благородник е. Има…

— Колко?

Пелегрин въздъхна. Все едно, че продаваше риба. Спря се на една цена на ум, която щеше да задоволи собственика, след това я удвои.

— Двеста хиляди — каза той с глас, който звучеше неискрено дори на самия него.

— Ще платя половин милион.

— О, не бих могъл… какво?

Свитата уста на Драйкър се изви в кисела усмивка. — Половин милион, скъпи ми Енрико. Разбира се, твоят клиент ще види само сто хиляди от тях. Останалото ще влезе в моя джоб. Сигурен съм, че клиентът ти с удоволствие ще ти плати комисионната.

— Сто хиляди? И останалото отива при теб?

— Разбира се. Очевидно, след като си прибереш твоя дял.

По лицето на Пелегрин изби пот.

— Слушай, имам добра репутация. Не мога…

Очите на Драйкър заприличаха на две цепки. Почти съскаше думите.

— Репутацията ти е изключително крехка, Енрико, както знаем и двамата. Въпреки това ще ти платя една трета от това, което ще получа. Печалбата ти ще възлезе на сто хиляди. Това ще помогне да загладиш всички драскотини по деликатното ти добро име.

Несигурното изражение на Пелегрин издаваше неловкостта му.

— Сесил, откъде ще вземеш толкова много пари?

Драйкър се намръщи.

— Това не е твоя работа, но те уверявам, че всичко е законно.

— Надявам се, разбираш, че подобни разходи могат да се считат за престъпно деяние?

— Може би небрежно, но не престъпно. Директорите на другите музеи често пъти плащат огромни суми за произведения на изкуството. Субективно е, въпрос на лична преценка. Ако сегашната ми преценка за сумата се реши един ден, че е неправилна, какво от това?

— Най-напред ще те уволнят.

Драйкър доизпи виното си, след това направи знак на келнера да му донесе още.

— Скоро напускам музея. Между другото, по собствено желание.

— Може да се окаже погрешна стъпка. При такива обстоятелства винаги назначават финансова ревизия, както, сигурен съм, знаеш.

Драйкър се разприказва.

— „Хаберман“ се контролира от група много богати мъже. — Щеше да добави и една жена, но се сети, че много скоро положението щеше да се промени. — Имат намерение да махнат музея. Така че, много се съмнявам дали ще се назначи сериозна финансова ревизия.

— Все пак има риск.

— Може би. Ако се притесняваш, мога винаги да намеря някой друг. Между другото, ще купувам още картини.

— Още?

— Да.

— При същите… ами… условия?

Драйкър се засмя.

— Точно така, скъпи ми Енрико. Имам намерение да похарча почти шест милиона долара. Ако ми съдействаш, комисионната ти ще възлезе около един милион. Но, ако това ти се струва оскърбително…

За първи път по изпотеното лице на Пелегрин се появи усмивка.

— Моля ти се! При такъв голям залог всеки интелигентен човек е готов да поеме и по-голям риск.

— Тогава ще изпълниш ли поръчката ми?

Пелегрин се изправи и го прегърна непохватно, въпреки усилията на Драйкър да се измъкне от обятията му.

— Драги Сесил, за толкова много пари ще скоча в Ниагарския водопад във варел. Както казвате тук, сключихме сделката.

Италианецът пусна Драйкър, след това взе чашата си и вдигна тост за споразумението им.

— Пия за най-приятната и печеливша сделка.

Драйкър не обичаше шумните изяви.

— Ще ти бъда особено благодарен, ако не го разнесеш из целия град — смъмри го той. — Всичките ни действия трябва да бъдат потайни като…

— Гроб! — каза Пелегрин високо и отново вдигна чашата си.

— Доста неадекватно сравнение — сопна се Драйкър. — Но трябва да се пази в тайна. В противен случай рискът ще стане реалност.

— Напълно те разбирам. Кога започваме работа?

— Следващите няколко дни. Трябва да бързаме.

Пелегрин се ухили.

— При всяка сделка ще ми трябва чек за собственика. А моята комисионна искам да бъде в брой.

Драйкър се намръщи.

— Не е най-удобния вариант.

— Удобен е, ако човек иска да напусне града незабавно. Нали няма да има писмени доказателства за сумите, които си разменяме. Да, мисля, че е най-добре да бъде в брой.

Драйкър се ядоса.

— Имаш ли ми доверие или не?

— А ти на мен?

Драйкър въздъхна.

— Добре. Нека да бъде в брой.

Пелегрин вдигна чашата си още веднъж и я пресуши с видимо удоволствие.

— Сесил, голяма комбина сме. Ще видиш какви неща ще направим.

Драйкър погледна едрият усмихнат мъж. За първи път у него се прокрадна съмнение относно правилността на плана му.

Снимките бяха публикувани на първа страница във всички вестници. Ню Йорк Таймс показваше Литъл и Виктория Ван Хорн на път към полицейската кола.

Кметът Фелдър отиде на дипломатически прием, след което се върна в Грейси Маншън. Беше много доволен от себе си. Всичко бе надминало дори и най-смелите му мечти.

Другите вестници, особено жълтите, не бяха сдържани както Таймс. Единият от тях показваше на цялата си първа страница снимка на конгресмена и Виктория в леглото. Голите й гърди бяха замаскирани с черни ивици, което правеше снимката още по-шокираща.

Ако Бари Литъл бе единствената пречка по пътя му към Сената, сега пред Ал Фелдър вратите бяха широко отворени.

Фелдър повика Ейс Майерс, политическия шеф на Бруклин.

— Предполагам, видял си вестниците?

— Телефоните може да се подслушват — отговори Майерс хладно. — По-добре внимавай какво говориш. Ако това, за което намекваш, се окаже скалъпена история, някой от политиците ще свърши с въже на шията. При това положение този човек може да разчита да прекара остатъка от живота си в Тайланд, или друго забравено от бога място. Разбра ли?

— Ей, Ейс, по-спокойно. Аз нямам нищо общо с тая мръсотия и затова мога да ти се обадя. Литъл са го хванали да смърка кокаин, заедно с някакво гадже. Аз нямам вина за това, нали?

Последва мълчание.

— И ще е по-добре да е така. Ако по някакъв начин Литъл се измъкне и докаже, че работата е нагласена, ще падат скалпове. Тия неща са като да пикаеш срещу вятъра — винаги се връщат при теб.

— Прекалено се притесняваш. Господи, какво става в Бруклин, всички ли са полудели?

Отново настъпи мълчание.

— Бащата на Литъл е в Арката. — Изговори думите бързо, като че ли му причиняваха болка. — Ако се окаже, че не е истина, слабо ти е въображението да си представиш каква атомна бомба ще избухне над главите ни.

Фелдър се засмя, но самоувереността му малко спадна.

— Боже мой! Мислех, че ще се зарадваш. Той беше главният опонент от страна на републиканците.

— Да. Сега вече няма да бъде. Но помни, ако дразниш мечката с пръчка, тя ще ти отдели повече внимание, отколкото ти се иска.

— Ейс, много се тревожиш.

— А може би ти не се тревожиш достатъчно.

Фелдър отвори уста да отговори, но Майерс затвори телефона.

Стана и отиде до прозореца, но красивата гледка покрай реката не успя да го успокои. Повтаряше си, че всичко ще бъде наред. Бяха подредили Литъл добре, дори и да твърдеше, че наркотиците са на Виктория. Ако нещата тръгнеха зле, винаги можеха да изпуснат информацията за предишния престой на Литъл в болница за вземане на наркотици.

Неприятно беше, че бе замесена и Виктория Ван Хорн. Сензацията щеше да бъде по-голяма, но го притесняваше цената, която трябваше да плати за това.

Майерс се държеше като баба. Арката била замесена. И какво от това? Ал Фелдър все още беше кмет. Какво толкова можеше да направи Арката?

Той знаеше какво. И Майерс знаеше. Можеха да го унищожат, ето какво.