Уилям Дж. Къхлън
Акционери (25)

25

Виктория излезе от сградата на федералния съд и си проби път сред репортерите и фотографите. Не бяха приели молбата й за издаването на нареждане, което да забрани всякакви действия от страна на борда на директорите на „Ван Хорн Ентерпрайзис“. Отдавна не бе влизала в съдебна зала и се чувстваше неловко. Съдията открито се бе изсмял на искането й. Адвокатът на Чилтън Ванс се бе държал надменно и дори не бе сметнал за нужно да отговори.

Виктория трябваше да се бори със смазващото я чувство за поражение, федералният съд я бе унизил. Почти се зарадва на фотографите, които я наобиколиха. Гордостта й нямаше да й позволи да се разплаче пред тях.

Щатският съд бе съвсем наблизо. Питаше се дали съдията на Ню Йорк щеше да се отнесе към нея по-различно. Армията от репортери я следваше безмилостно.

Съдията Уилфред Хатауей се занимаваше със случая. Виктория влезе в съдебната зала и видя Крейг Хопкинс.

— Ние сме следващите — каза той. — Хатауей Май е в лошо настроение, така че внимавай. Как мина във федералния съд?

— Загубихме. Съдията не искаше и да чуе за временна заповед.

Крейг я погледна в очите.

— Трудно ли беше?

— Много. — Неодобрителният поглед на съдебния чиновник й показа, че разговорите не бяха желателни.

Съдията застана зад масата си. Наистина беше в отвратително настроение. Отново се бяха възпалили хемороидите му и неприятното усещане го правеше още по-раздразнителен.

Погледна към репортерите, които шумно се настаняваха по пейките. Заседанието започна.

Виктория стана бавно и обезсърчено.

Хопкинс забеляза нежеланието й.

— Ако искаш да говоря аз?

Тя поклати глава.

— Ваше благородие — започна Виктория, — представям молба за разпореждането ви ответниците, група от банки, да бъдат лишени от възможността да внесат иск по договора…

— Прочел съм писмените изложения на страните — сопна се той. — Да не превръщаме съдебната зала в цирк. — Той отново погледна малобройната група репортери. — Разбирам позицията ви, мис Ван Хорн. Тя е напълно ясна. Сега искам да чуя другата страна.

Искаше й се да протестира, но усети, че няма сили за това. Несправедливо й бе отнето правото да говори, но всяко възражение щеше да бъде напразно и тя само кимна и седна на мястото си.

Седналият до нея възрастен адвокат се изправи и започна с усмивка.

— Както ваше благородие подсказа, това е много елементарен спор.

— Не съм казал нищо подобно — изръмжа съдията. — Продължавайте по същество.

— Както знаете, ваше благородие, аз представлявам група от банки, които са финансирали тази, хм, млада жена. Предвид на големия риск, моите клиенти са настояли за адекватна гаранция.

— Ако е било рисковано — попита съдията, — защо тогава вашите клиенти са се съгласили?

Адвокатът спря да се усмихва.

— Това им е работата — да отпускат заеми. Надявали са се, че по този начин помагат за благоустрояването на града.

— Банките — отсече съдията, — се занимават с печелене на пари. Хайде да говорим достоверни неща.

Адвокатът леко се изчерви.

— Мис Ван Хорн е завела дело за временна забранителна заповед. Тя твърди, че в противен случай ще бъдат нанесени непоправими щети. Такива щети не могат да възникнат. Най-учтиво ви молим…

— Има ли случай на пропусната вноска? — попита съдията Хатауей с изненадващо смекчен тон.

— Не, но по силата на споразумението…

— Не ви ли се струва, че е необичайно банките да предприемат подобни действия при редовно погасяване на задълженията?

— Ваше благородие, ако бяхте отделили време да прочетете споразуменията, които са част от нашия отговор, щяхте да разберете…

По лицето на Хатауей заигра лека усмивка.

— Прочел съм споразуменията. Това е част от работата ми. Може да не ми харесва да си губя времето с тях, но това очакват от мен хората, които са ме избрали.

— Аз само…

— Вие! — Съдията се обърна към Виктория. — Вие твърдите, че ще понесете непоправими щети, ако не спра банките. Защо?

Тя се стресна, но се опита да скрие страха си. Говореше тихо и спокойно, защото си мислеше, че бе безсмислено да казва каквото и да е.

— Ако не ми предоставят време да осигуря парите за погасяване на заемите ми към тях, аз ще загубя всичко, което съм построила, бизнеса си, проектите си, всичко.

— Тя е дала съгласието си, когато се е подписала…

— Никой не ви пита вас — скара му се съдията. Отново се обърна намръщено към Виктория. — Вие сте подписали тези документи, а сте адвокатка с голям опит в бизнеса. Искате да избягате от отговорностите си ли?

Виктория въздъхна. Мислите й бяха разпокъсани и нелогични.

— Не се опитвам да избягам от нищо. Чели сте за нещата, които ми се случиха. Нямам никаква вина, но докато успея да го докажа, банките ще са ми взели всичко. Клаузата, на която те се позовават, се отнася за съвсем различен случай. Не е честно да се използва по този начин.

Знаеше, че адвокатът на банките ще скочи на крака.

— Ваше благородие — започна той, — вие изложихте нещата много ясно. Тя прекрасно е знаела какво прави. Имаме правото да наложим…

Съдията Хатауей вдигна предупредително ръка.

— Може да имате, а може и да нямате. Ще поискам ново заседание за следващата седмица. Междувременно ще уважа молбата на ищеца за временно отлагане на процедурата.

— Не можете да го направите — каза адвокатът.

Този път Хатауей се усмихна истински.

— Току-що го направих, мистър адвокат.

— В такъв случай настояваме да наредите полица…

Хатауей поклати отрицателно глава.

— За какво? Нищо няма да се случи с имуществото до следващия петък. Повярвайте ми, банките няма да фалират. Никаква полица.

— Ще обжалвам — изкрещя адвокатът.

— Говорете с нормален тон, или вие самият ще се нуждаете от адвокат. Разбрахте ли? Съмнявам се дали искането ви за обжалване ще бъде уважено, но ако не знаете къде се намира апелативния съд, разпоредителят ще ви го покаже.

Виктория седеше и не вярваше на ушите си.

— Това е всичко — изръмжа съдията и се оттегли.

Крейг Хопкинс стигна при нея преди репортерите.

— Ти спечели, Виктория. Невероятно чудо!

Тя се изправи и прибра книжата в чантата си.

— Това е само престрелка, Крейг, главната битка предстои. Спечелихме малко време, това е всичко.

Отговорът й не помрачи ентусиазма му.

— Добър знак е, Вики. Може би въпреки всичко ще имаме шанс.

Виктория отново започна да си проправя път сред тълпата от репортери. Не се чувстваше като победителка, беше само уморена. Нищо не се беше променило. Знаеше, че трябва да бъде благодарна и за най-малката победа, но прекрасно знаеше какво й предстои. Почуди се дали би имала достатъчно смелост и енергия за предстоящата битка.

— Какво ще стане сега, мис Ван Хорн? — Млада телевизионна репортерка приближи микрофона до лицето й.

— Никога не съм губила битка в живота си — каза тя с убеденост, каквато не чувстваше.

 

 

Членовете на Арката останаха в неловко мълчание след излизането на Стюарт Литъл. Бяха направили нещо необходимо, но грозно. Стана Сандър Блейк.

— Люк, би ли поканил мистър Кругар?

Йон Кругар бе изчакал в съседния кабинет докато Арката бе разрешила въпроса с Литъл.

— Ще го доведа — каза Шоу.

Бяха променили мястото на срещата заради подозрението, че „Хаберман“ се подслушва. Залата за конференции на Робертсън не отстъпваше по размери и лукс на залата в „Хаберман“, но никой, освен Робертсън не се чувстваше удобно в нея. Люк тръгна по покрития с дебел килим коридор и влезе в кабинета, където чакаше Кругар.

Огромният мъж вдигна поглед към него. Както обикновено, придружаваше го мистър Ий.

— Е, как върви? — попита Кругар.

— Освободи се място — каза Люк. — Посланик Литъл подаде оставка.

Кругар кимна.

— Заради сина си, предполагам.

— В крайна сметка, да. Литъл знаеше за проблемите на сина си и въпреки това се опитваше да използва Арката, за да осигури кариерата му. Дори позволи дискредитирането на член на Арката.

— Мис Ван Хорн.

— Настояхме да подаде оставка и от Арката, и от банката. Направихме и някои предложения във връзка със сина му.

— Той съгласи ли се?

— Общо взето, нямаше избор. Той знае какви са възможностите на Арката.

Кругар скочи на крака.

— И какво решение ще вземете за мен, ако мога да попитам?

— Споразумението ни остава ли в сила? — попита Люк.

Кругар се засмя.

— Разбира се. Ако бъда приет в Арката, ще направя каквото мога да помогна на мис Ван Хорн. Аз съм човек на думата си, сър.

— Сигурно е по-добре те да ти го кажат, но гласувахме за приемането ти — каза Люк.

Кругар се усмихна.

— Не се притеснявай, приятелю. Когато те ми го съобщят, ще демонстрирам нужната за случая изненада.

— Ела с мен.

Кругар тръгна бавно след Люк.

— Ще предложиш ли Арката да помогне на Виктория?

Люк кимна.

— Ще се опитам. Някои от тях са против жени да членуват в Арката и може да попречат.

— Ще имаш и гласа ми, и пълната ми подкрепа. — Кругар сложи голямата си ръка на рамото на Люк. — Може да стане така, че да направим много силен отбор. Нека да видим какво можем да направим, ако се обединим.

 

 

Бари Литъл бе готов и когато Люк Шоу дойде да го вземе, имаше чувството, че отива на екзекуция. За първи път се срещаше с Шоу и се изненада, че бе толкова млад. Бари си бе мислил, че всички членове на Арката са допотопни.

Мълчаливо се качиха в колата и тръгнаха към избирателния район на Литъл. Люк Шоу мина по шумните улици на Манхатън, пресече Бронкс и продължи извън очертанията на града. Скоро стигнаха до населеното място, където живееха избирателите на Бари Литъл.

Офисът му се намираше в модерна сграда в центъра на градчето. Той посещаваше това място само по време на избори. Не му се налагаше да ходи често там, защото екипът му от опитни помощници вършеше всичко необходимо. Шоу остави колата на паркинга срещу сградата. Телевизионните коли вече чакаха пред офиса. Събрала се беше и голяма група хора.

— Погледни. Ако предстоеше да ме бесят, нямаше да има толкова хора — засмя се Литъл. — Е, може би щеше да има, но нямаше да са много повече.

— Получил си инструкциите — каза тихо Шоу. — Помниш ли какво трябва да кажеш?

Литъл въздъхна и го погледна.

— Много неща съм слушал за теб, Шоу. Казват, че те е отгледал чичо ти. Баща ти, неофициалният историк на висшата класа, никога не се е занимавал с теб.

— Е, и?

— Може би си мислиш, че си бил лишен от нещо. Ако е така, изобщо не си прав. Моят баща се отнасяше с мен като с кукла на конци и трябва да ти кажа, че е отвратително. По-добре да не се бе интересувал от мен.

— Май ти е жал за самия себе си.

Бари Литъл се засмя.

— Точно обратното. Доколкото схващам, вие искате да принудите баща ми да напусне банката. Той, разбира се, ще продължи да бъде тъпкан с пари, но няма да има власт. А това за него ще е най-голямото наказание.

— Ти си доволен от това?

Литъл кимна.

— Откровено казано, да. Признавам, че съм наркоман. Кариерата ми е приключена. Хубавото е, че и аз имам пари — наследство от майка ми, така че няма да се въртя около стареца и да го моля за подаяния. Той повече няма да ме командва. При сегашните обстоятелства, колкото и да са странни, аз се чувствам като затворник, пуснат на свобода.

— Трябва да се върнеш в болницата. Това е част от сделката.

Той кимна.

— Аз съм адвокат и разбирам от сделки. Прокурорът ще ме обвини в притежаване на наркотици. Аз ще произнеса малката си сърцераздирателна реч и тогава съдията ще ме изпрати в болница за лечение. След известно време ще ме пуснат — въздъхна. — Ако не бях от богато семейство, сигурно щяха да ме изпратят на съвсем различно място. Но аз съм богат разкайващ се грешник, а хората харесват такива. Повечето ще кажат, че съм наказан достатъчно, като съм си подал оставката от Конгреса и съм постъпил в болница. По дяволите, и аз щях да мисля същото, само че нещата не стоят така.

— Като че ли не съжаляваш много?

Той се засмя.

— Не съжалявам. Веднага след като ме пуснат, ще отида завинаги в Мексико. Има и по-лоши места оттам. Красиви пищни сеньорити, по малко от белия прах от време на време. Във всички случаи е по-добро, отколкото да съм затворник в Белия дом, което бе идеята на баща ми.

Излязоха от колата, фотографите се втурнаха към тях.

Напрежението във въздуха растеше.

— Няма да забравиш да споменеш за Виктория Ван Хорн, нали? — напомни му Люк.

Литъл го погледна.

— Харесва ти, нали?

— Тя е просто член на Арката — каза отбранително Шоу.

Литъл се усмихна и поклати глава.

— Ще ти кажа нещо, Шоу. Ако не ти се харесва, значи нещо не ти е наред. Наистина е много красива — отново погледна Люк. — Не си много по-различен от чичо си.

Шоу поклати глава и за пръв път се засмя.

— Не се притеснявай. Ще оттегля всичко, което съм казал за нея. Това ще бъде съвършено ново изживяване за мен — обикновено аз съм правият, а другите са виновни.

Люк последва Литъл в кабинета му. Репортерите бяха навсякъде. Литъл застана пред телевизионните камери и по лицето му избиха капчици пот. Започна изявлението си спокойно и сериозно.

 

 

Чилтън Ванс се върна от деловата си среща и бързо влезе в сградата на „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Вниманието на всички, дори и на тези, които не го познаваха, бе насочено към него. Цялото му поведение излъчваше самоувереност и власт.

Влезе в кабинета си и мина бързо покрай секретарката.

— О, мистър Ванс — извика тя след него.

Той се обърна.

— Да?

— Току-що чух по радиото. Конгресменът Литъл е подал оставка. Поел е цялата вина за наркотиците върху себе си, или поне така казаха.

— Какво искаш да кажеш с цялата вина? — сопна се той.

Острият му тон я уплаши.

— Според съобщението по радиото, мис Ван Хорн изобщо не е знаела за наркотиците и никога не е взимала наркотици. Излиза, че той е бил, ами, наркоман от години.

Ванс усети смътно предчувствие за опасност. Тези проблеми на Виктория бяха нещо дребно, но те бяха помогнали много за осъществяването на плана му. Нищо нямаше да се промени, той щеше да продължи да управлява „Ван Хорн Ентерпрайзис“ и тя нямаше какво да направи. Въпреки всичко бе малко обезпокояващо.

— Радвам се за мис Хорн — каза той, като се усмихна насила и продължи към кабинета си. Затвори вратата, след това пусна радиото. Следващите новини бяха след двайсет минути и той нямаше търпение да чуе подробностите.

Отново си повтори, че нямаше никакво значение, но не можеше да спре съмненията. Щеше да се наложи да действа — умно и бързо.