Уилям Дж. Къхлън
Акционери (14)

14

Движението бе много натоварено и й се струваше, че никога няма да стигне то „Карлайл“. Шофьорът на таксито не бе склонен към разговори, гледаше пред себе си и непрекъснато надаваше клаксона.

Виктория се чувстваше страшно изморена след дългото пътуване до Хонконг и обратно. Среднощните разкрития на Йон Кругар я бяха потиснали и уплашили. Неочакваната неприязън на членовете на Арката също бе допринесла за това. Влиянието на всичко преживяно подсилваше напрежението й и я караше да се чувства самотна и безпомощна.

Струваше й се, че е кораб без кормило в бурно море, без да знае къде ще я захвърлят вятъра и вълните. Бе рискувала всичко. Бе предала вярата на баща си.

Пътуването до Карлайл отне повече от половин час. Някой й махна от фоайето. Тя се усмихна. Много от присъстващите бяха облечени официално. Съжаляваше, че не бе имала време да се преоблече.

Отиде до телефона и се свърза с Джойс Спиц.

— Джойс, върнах се. Останах в Хонконг един ден повече. Ще можеш ли да дойдеш утре на закуска? Имам да говоря за някои неща с теб. Бих предпочела да не е в кабинета ми.

— Разбира се, мис Ван Хорн. Къде и кога?

— Има един хубав ресторант в Дорсет. И друг път съм закусвала там. — Махна с ръка на минаващия покрай нея президент на банка. — Осем часа рано ли е?

— Не, добре е.

— Ще се видим там.

Виктория затвори телефона. Беше рисковано да говори с Джойс Спиц в кабинета си. Предпазливостта й може би беше налудничава, но й се струваше, че е изключително необходима в този момент.

Тълпата понесе Виктория и тя се озова в средата на голяма група от хора. Свикнала бе с погледите на околните — това бе цената на известността, макар и подобно внимание да не й бе приятно.

Тържеството бе в разгара си. Келнерът й подаде чаша шампанско. Не беше от най-доброто, но имаше нужда от нещо, което да повдигне настроението й.

Глътна го бързо и си взе още едно. Веднага почувства ефекта.

Бе решила да дойде на партито, за да демонстрира храброст, но сега съжаляваше. Бе напълно изтощена, както физически, така и психически. Мисълта за апартамента и леглото и се струваха неосъществима мечта. Реши да поднесе почитанията си на главния организатор и да се измъкне незабелязано.

Изведнъж зърна красив мъж, който като че ли си проправяше път към нея. Беше синът на посланик Литъл, конгресмен, за когото се говореше, че има аспирации към Сената. Беше по-младо и по-красиво копие на баща си. Споменът за посланик Литъл и останалите в Арката събуди отново гнева й.

Въпреки, че бе ядосана, трябваше да признае, че младия Литъл бе много привлекателен. Поведението му бе приятно и непринудено. Имаше хубава и гъста коса, започнала да се прошарва над слепоочията. Бари Литъл впечатляваше с почти класически черти на лицето. Строен и висок, той се движеше с грациозността на атлет. Заразителната му усмивка изглеждаше съвсем истинска.

Приближи се до Виктория.

— Срещали сме се няколко пъти — каза той. — Аз съм Бари Литъл.

— Спомням си. Как сте, конгресмен?

Той взе поднесената му чаша.

— Много добре. Освен това съм и пратеник на боговете.

— Моля?

Той се засмя.

— Предполагам, че си помислихте: този наистина е кандидат за лудницата. Не звучи много добре, може би, но е вярно.

Тя се зачуди дали не е малко пиян, или пък си прави шега, която тя не може да разбере.

Реакцията й му се стори забавна.

— Ето, още един объркан гласоподавател. Ако успея да го постигна с всички, успехът ми е в кърпа вързан. — Той я потупа по ръката нежно. — Както разбирам, идвате направо от кратък разговор с баща ми и другарчетата му.

Тя кимна.

— От Арката. Точно така.

— Как може такава красива, интелигентна млада жена като вас да има нещо общо с ония дърти динозаври? Ако ме питате мен, те са изостанали поне с един век. Те са обаче боговете, за които споменах.

— И вие сте техен пратеник?

Той доизпи шампанското си и се усмихна.

— Нямам крила на краката си, за съжаление, а само обувки Гучи. И ние, пратениците, се променяме в крак с времето.

Изведнъж й се зави свят. Чак сега разбра колко важна бе Арката за нея.

Той я хвана внимателно за ръката.

— Виктория, добре ли си?

— Всичко е наред. Само дето не съм яла цял ден и съм спала съвсем малко. И това сега е резултатът.

— Хайде, ела — поведе я бързо през тълпата към асансьора.

— Къде отиваме?

Той продължи да я държи за ръка.

— Да ти намеря нещо за ядене.

— Предпочитам да си отида вкъщи. Имам нужда повече от сън, отколкото от храна.

Той се усмихна, но поклати отрицателно глава.

— Ще ми направиш това удоволствие, нали? Надолу по улицата има един прекрасен ресторант. „Париоли Романисимо“ — очевидно италиански. С помощта на пица и хубаво червено вино ще станеш чисто нов човек. Гарантирам.

Обикновено не се съгласяваше с нарежданията на мъжете, но този път бе благодарна за помощта. Беше толкова внимателен.

Когато излязоха на улицата, тя вече се чувстваше по-добре. Главата й се бе прояснила.

Макар и елегантен, малкият италиански ресторант беше полупразен. Навсякъде бяха поставени свежи цветя и това й подейства много приятно. Не се обиди, когато той й поръча вечеря, без да я попита. Толкова беше хубаво, че някой друг поема отговорността върху себе си.

Виното бе чудесно и апетитните предястия събудиха глада й. Започна да яде лакомо.

Той я наблюдаваше със задоволство.

— А казват, че ние, републиканците, не искаме да нахраним гладните.

Тя му се усмихна.

— Идеята беше много добра.

— Толкова си изгладняла, че забрави за посланието ми от боговете.

Тя забеляза, че този път усмивката му не бе така лъчезарна.

— По-скоро си мисля, че ми е ясно какво са решили боговете.

— Искаш ли да се обзаложим? — Лицето му бе безизразно.

Тя избърса устни със салфетката.

— Не се обзалагам често. Само ако залогът е висок.

Той се засмя тихо.

— Дълбоко в душата си всички строители са комарджии. Какъв ще бъде залогът сега?

— Ако спечеля? — попита тя.

— Или ако загубиш.

Тя отпи пак от виното.

— Какво имаш предвид?

— Нищо чак толкова неприятно — усмихна се той. — Ако загубиш, ще трябва да прекараш вечерта с мен. — Усмивката му премина в смях като видя реакцията й. — Не това имам предвид, Виктория. Просто ще прекараме една приятна вечер навън, това е всичко.

— А ако спечеля?

Той сви рамене.

— Веднага след като се нахраниш ще те изпратя до вас и ще изчезна от живота ти, поне за тази вечер. Намираш ли, че е справедливо?

Тя си припомни враждебността, с която я бяха посрещнали в „Хаберман“.

— Мисля, че да.

— Е, какво съобщение трябва да ти предам?

— Трябва да ми кажеш — учтиво, разбира се, че след внимателна преценка в Арката са решили да не уважат желанието на баща ми. Предложението за членството ми е било отхвърлено без много шум.

— Само това?

— О, може би инструкциите предвиждат да го кажеш по-тактично, но това е смисъла — несъгласие, независимо колко красиво е поднесено.

Тя не можеше да прочете нищо по лицето му. Той отпи от виното си.

— Къде би искала да отидем тази вечер? Разбрах, че в „Свети Рийджис“ свири прекрасен оркестър, автентичен чикагски джаз.

Тя замига срещу него.

— Не разбирам.

Той вдигна чаша.

— Тази вечер ти стана легенда, незабравим момент от историята. Баща ми каза, че са те избрали за член на Арката.

Салфетката падна от ръцете й.

— Моля те, не си прави шеги с мен, Бари. Не мога да повярвам, че са ме приели, особено след всичкото, което се случи там.

Той остави чашата си и взе ръката й.

— Баща ми казва, че е било много рисковано. Каза ми още да ти предам, че решаващият глас е бил неговият. Но всички политици са еднакви. На твое място не бих му повярвала. Както и да е, важен е резултатът. Той знаеше, че ще бъдеш в „Карлайл“ и ме помоли да те намеря и да ти предам новината. Поздравлявам те.

Неканени сълзи бликнаха от очите й. Избърса ги бързо със салфетката.

— Честно казано, мислех си, че това изобщо не ме интересува, но очевидно, не е било така.

Той кимна.

— Да станеш член на Арката е огромно постижение. А това, че си първата жена е осмото чудо. — Замълча. — Виж какво, Вики, ако си много изморена, няма да искам от теб да спазиш облога. Ще го отложим за друг път.

Тя се засмя, след това изпи виното си. Келнерът дойде бързо и напълни отново чашата й.

— Съгласна съм, Бари, наистина е чудо. Не може да не го отпразнуваме. Дано тази победа обърне нещата в моя полза.

Вдигнаха чаши.

Очите на Бари Литъл светеха от удоволствие. Радостта му бе видима, но тя не беше заради нейния успех. Баща му бе предоставил възможността да се изплъзне от опеката и това щеше да бъде първата му вечер на свобода. Той вдигаше тост за своя успех, не за нейния. Усмихна й се, мислейки си, че може би тя ще му осигури постоянен достъп до свободата.

— За бъдещето — каза той със светнал поглед.

Оркестърът в „Свети Рийджис“ ги пренесе в Чикаго от миналото. С всяка следваща мелодия музикантите свиреха все по-вдъхновено. Шампанското се лееше и тя започна да чувства опиянението, за първи път от седмици насам й беше наистина добре. Надвисналата върху компанията на баща й заплаха и възможния провал на собствения й проект сега й се струваха толкова далечни. Тя запя заедно с музикантите. Забрави тревогите и умората си и се отдаде на удоволствието от музиката, виното и смеещите се очи на Бари Литъл.

 

 

Започна бавно да идва на себе си, изплувайки и отново потъвайки в сън, прекъсван от шума на улицата. Виктория се обърна и ръката й се допря до мека плът. Незабавно се разбуди. Обърнат с гръб към нея, на леглото спеше Бари Литъл.

Тя се огледа. Бяха в луксозна хотелска стая. Слънцето проникваше през полуотворените завеси. Дрехите им лежаха разхвърляни по пода. Тя се опита да стане, но й попречи силно главоболие и виене на свят. Затвори очи и се помъчи да си спомни какво се бе случило.

След като излязоха от „Свети Рийджис“ тя имаше смътен спомен за още няколко места. Бари знаеше съвсем точно къде е най-хубавата музика, обикновено в екзотични, а понякога и неугледни заведения. Струваше й се, че му е говорила за служебните си проблеми. Оттам нататък всичко останало бе мъгла. Неясно си спомняше някакво парти в „Гринич Вилидж“ и странната смесица от хора. Спомняше си също, че имаше кокаин и че я караха да опита. Тя изпитваше ужас от наркотици и се чудеше дали се бе съгласила, или не.

Учудващо добре си спомняше, че се любиха. С напредването на вечерта Бари й харесваше все повече и повече. Очите му, гласът му, ласките му — всичко у него я бе накарало да му се отдаде без колебание. Беше й доставил такова удоволствие със силата и нежността си. Сторил й се бе почти мистичен.

Знаеше, че най-накрая бе намерила някой, на когото да разчита, силен мъж, който й предлагаше любов и подкрепа. Тя се притисна по-близо до него и почувства топлината на тялото му. Беше готова да потъне отново в сън, когато изведнъж си спомни за закуската с Джойс Спиц.

 

 

Джойс Спиц пристигна в ресторанта на хотела няколко минути по-рано. Потърси Виктория Ван Хорн, но не я видя. Помоли за маса в дъното и си поръча кафе.

Последните няколко дни бяха едновременно вълнуващи и объркващи. Възстановена бе на старата си работа като секретарка на президента на компанията, но без никакви задачи и задължения. Отношенията вътре в компанията бяха напрегнати както никога преди. Върна се на предишното си място, но въпреки това бе аутсайдер. Привилегировани бяха само привържениците на Чилтън Ванс.

Никой не познаваше „Ван Хорн Ентърпрайзис“ по-добре от нея. Беше отишла на работа там след завършване на гимназията. В продължение на няколко години бе посещавала редовно вечерни курсове по бизнес администрация, които бе завършила с отличен успех. Бе преминала през всички отдели и нива в компанията. Това бе смисълът на живота й и тя никога не съжали за този си избор. Работата там й бе дала много повече, отколкото който и да е мъж би могъл да й даде. Всичките й приятели бяха служители на „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Никога не бе изпитала нужда от семейство и деца. Нейното семейство беше корпорацията.

След като бе възстановена на предишното си място, Джойс се постара да възстанови връзките си, да разбере какво става и, което беше по-важно, какво предстоеше да се случи. Случайният наблюдател би си помислил, че е просто любопитна, но действията й бяха добре обмислени.

Бяха се потвърдили най-лошите й подозрения. За краткото време след смъртта на Хънтър Ван Хорн Чилтън Ванс беше настанил бързо свои хора на най-важните постове. Бе действал бързо, но умело. Никой не беше уволнен. В тактиката му влизаше създаването на нови работни места и то все отговорни. Новите хора бяха подчинени пряко на Ванс. Виктория Ван Хорн може и да беше президент, но компанията се контролираше от Чилтън Ванс.

Хънтър Ван Хорн — истински майстор на корпоративните интриги — я бе обучил добре. Ясно беше, че Ванс не би могъл да напредне толкова бързо и безпрепятствено без предварително подготвен дългосрочен план. Тя се бе съмнявала в лоялността на Ванс още докато Ван Хорн беше жив. Бе чула слуховете. Сега всичко се потвърди. Всичко бе ясно, с изключение на едно — защо Ванс бе подкрепил назначаването на Виктория на мястото на баща й. Това бе мистерия, която Джойс Спиц възнамеряваше да разнищи.

Погледна часовника си. Виктория закъсняваше. Хънтър Ван Хорн беше маниакален на тема точност, качество, което очевидно не бе предал на дъщеря си. Джойс си поръча още кафе и помоли сервитьорката да й донесе вестник. Прегледа го, докато пиеше кафето. Никога не четеше клюкарските страници, но този път ги погледна да не би случайно някое от споменатите там имена да й е познато.

Името Хънтър Ван Хорн Младши изведнъж попадна пред очите й.

Бяха само няколко реда на края на страницата:

„Вече се чува думкането на барабаните, вещаещи началото на битката между двете деца на починалия неотдавна легендарен бизнес магнат. Ослепителната Виктория Ван Хорн, новият шеф на «Ван Хорн Ентърпрайзис» — гигантът, който притежава половината свят — ще се изправи срещу брат си, Хънтър Ван Хорн Младши. Той има намерение да й отнеме всичко. Уол Стрийт е изправен пред грандиозен скандал. Очевидно това ще бъде интригата през лятото. Ох, да имам играчките на най-богатите. Всички знаем колко жестоки могат да бъдат децата, нали? Очаквайте продължение.“

Джойс прочете написаното отново. Разбира се, всичко беше изфабрикувано. Самият Хънтър Ван Хорн бе голям майстор на тези неща. Джойс знаеше, че някой известен човек е подал информацията на журналиста, като му е обещал, че ще има и още. Планът беше съвсем ясен. Не бе ясно само кой го беше направил и защо.

Джойс така бе потънала в мислите си, че забеляза Виктория чак когато тя се приближи до масата.

— Извинявай, че закъснях. Мисля, че будилникът ми се е повредил. — Виктория седна. Избягваше да погледне Джойс в очите, защото не обичаше да лъже. Чувстваше се виновна и заради Бари Литъл, което я изненада, тъй като тя беше свободна, а неговият развод бе почти приключил.

— Няма нищо — каза Джойс, опитвайки се да прикрие изненадата си. Виктория изглеждаше ужасно. Очевидно бе взела душ съвсем скоро, тъй като косата й бе още мокра. Гримът й не можеше да прикрие бледността й, очите й бяха подпухнали и зачервени. По всичко личеше, че това са следите от тежко препиване.

Виктория си поръча само сок и кафе. Самата мисъл за бекон и яйца й бе отвратителна.

— Добре ли сте? — попита Джойс.

— Разбира се. Още не мога да се оправя съвсем от пътуването — каза тя като изгълта сока наведнъж, след което започна да пие кафето на бавни глътки.

— Видяхте ли вестниците? — Джойс й подаде вестника. — Писали са нещо за вас.

Виктория прочете съобщението, след това погледна Джойс.

— Нищо не разбирам. Току-що ме избраха за президент, и още не съм имала възможността да направя нищо, нито добро, нито лошо. Няма причина за каквато и да било промяна. — Намръщи се. — Мисля, че това е някоя от безмозъчните идеи на брат ми. Сигурно е много притеснен.

Джойс се почуди дали Виктория беше способна да мисли добре в този момент. Беше изненадана. Беше чула много за дъщерята на Хънтър Ван Хорн, но никога не бе ставало дума за алкохол.

— Откровено казано, мисля, че може би е по-сериозно от това.

— Моля те, кажи ми честно какво мислиш.

— Сигурна ли сте, че искате да го чуете сега?

Виктория кимна.

— Сигурно видът ми е ужасен. Но нищо, моля те, продължавай.

— Мисля, че ви готвят нещо. Истината е, че някои хора искаха да купят компанията на баща ви. Положението не бе никак добро, когато той почина. Боя се, че и сега е същото.

— И аз мисля така.

— Може би само така ми се струва, но си мисля, че това във вестника е само началния залп на битката за компрометирането ви.

Виктория замислено отпи от кафето.

— Не виждам никаква логика в това. Ако са искали да се освободят от баща ми, са го постигнали съвсем естествено със смъртта му. Защо тогава да ме избират на неговото място? Освен това, кой има полза от всичко това?

— Чилтън Ванс.

По лицето на Виктория се изписа недоумение.

— Той ме помоли да приема. Не разбирам какви мотиви може да е имал.

Джойс замълча и след това отговори.

— Това, което мога да кажа, са всъщност само предположения.

— Нека да ги чуя.

Джойс пое дъх.

— Окей, мисля, че Ванс иска да има пълен контрол върху компанията. Той може да го направи само ако мнозинството от борда на директорите е твърдо на негова страна. Мисля също, че той мамеше и баща ви, така че бордът да го изхвърли и да се обърне към Ванс в качеството му на спасител.

— Той можеше да поеме този пост след смъртта на баща ми.

— Вярно е, можеше, но щеше да бъде само изпълняващ длъжността. Щеше да трябва да се занимава с всички проблеми на компанията. Между другото, според мен той самият е причината за тях. Ако успее да дискредитира вас и брат ви, компанията ще изглежда обречена. Тогава бордът ще се обърне към него, точно както го е замислил първоначално. По този начин никой няма да свързва проблемите с него.

Виктория си спомни какво й бе казал Йон Кругар. Всичко отиваше на мястото си.

— Това ми се струва доста рисковано.

Джойс поклати глава.

— Не е. Повярвайте ми, подобни неща се случват всеки ден в големите корпорации. Залогът е много висок. За власт и престиж хората са готови на всичко.

— Защо Ванс би искал да контролира компанията, ако тя е в такова лошо състояние?

Джойс се усмихна.

— Най-напред, всичко, което той успее да направи, ще изглежда добро. Освен това, „Ван Хорн Ентърпрайзис“ има все още доста потенциал. Една внимателно извършена операция може да спаси пациента и той го знае.

— Като например?

— Първото, което трябва да се направи, е да се продаде филмовата компания, и то незабавно.

— „Прометеус Пикчърс“? Прочетох, че при тях положението е добро. Скоро трябва да представят много силен филм.

Джойс поклати глава.

— Такива бяха намеренията им. „Огнена душа“ трябваше да стане втори „Челюсти“, но получи много лоши отзиви още на предварителните прожекции. Страхотен провал. — Усмихна се. — Както ви казах, аз съм от много отдавна в компанията и си имам собствени източници на информация.

— Ако нещата са толкова зле, Джойс, кой би купил студиото?

— Познавам някои от хората, с които баща ви беше разговарял. Те биха могли да го използват, за да укрият част от данъците си. Естествено, продажбата няма да донесе печалба, но ще се отърве от това губещо звено.

— Само че аз не мога да го продам без разрешението на борда на директорите.

Джойс кимна.

— Вярно е.

— Очевидно Чилтън Ванс контролира мнозинството от борда, така че стигаме пак в изходно положение.

— Ще трябва да постъпим като него. Всичко е въпрос на политика. Ще трябва да ги спечелите на своя страна.

— Като слушам това, мисля си, че нямам кой знае какви шансове.

Безизразното лице на Джойс изведнъж се оживи.

— Нямате алтернатива. Ще ви измести като използва брат ви, който ще стане жертвеното агне, но още не го знае. Виктория, Ванс се кани да ви унищожи.

— Какво мога да направя?

— Трябва да имате власт над борда.

Виктория замълча, след това отправи поглед към Джойс.

— Как би постъпил баща ми?

Джойс я погледна право в очите.

— Не съм съвсем сигурна, но знам едно: нямаше да се предаде без жестока битка.

Виктория се пооживи. Отпи бързо от кафето си, след това поиска сметката.

— Ако очакват битка, те нямат и понятие, че ще се боря на живот и смърт. И ще започна още сега. Ще ми помогнеш ли?

Джойс Спиц се засмя.

— Спомняте ли си какво ви казах, че е най-голямото ми предимство?

За пръв път и Виктория се засмя.

— Хайде, Джойс, да вървим.

 

 

Самолетът за Хюстън щеше да излети всеки момент. Люк Шоу трябваше да дойде в Тексас, за да предложи офертата на компанията си във връзка със строителния проект за Африка. В разходната част трябваше да се включат и различни местни данъци и такси, които в Тексас смятаха за подкуп, но в развиващата се африканска държава ги наричаха постъпления. Всичко това не можеше да бъде обяснено в писмо или по телефона. Пътуването не бе приятно, но беше само за два дни. Щеше да си струва труда, ако можеха да сключат сделката.

Той се опитваше да се съсредоточи върху документацията, но мислите му непрекъснато се връщаха към Виктория. Удивляваше се на самообладанието, което бе демонстрирала на срещата на Арката. Беше обаче ядосан на себе си. Твърде много му харесваше идеята, че сега ще я вижда редовно.

Чу съобщението за излитане и се нареди на опашката сред останалите пътници. Щеше да я вижда на всяка среща на Арката, както и по повод на новия й проект.

Разбираше, че не трябва да се поддава на тези мисли. Виктория просто беше член на Арката, а „Хъдзън Ривър“ не бе нищо повече от бизнес като всеки друг.

На Люк Шоу не му трябваха вече сериозни връзки. Те бяха му донесли твърде много разочарования в миналото и затова не трябваше да отдава такова значение на Виктория Ван Хорн. Нямаше нито време, нито желание за това.

И въпреки всичко мислите му непрекъснато се връщаха към нея и това го дразнеше.

 

 

Телефонът не бе спрял да звъни от момента на появяването на сутрешните вестници. Прислужницата на Младши казваше, че го няма. Тим Бъроуз, неговият рекламен агент, бе настоял цялата информация за пресата да минава през него. Признавайки безсилието си, Младши се бе съгласил с удоволствие.

Отговори единствено на обаждането на Чилтън Ванс. Сесилия влезе в стаята точно когато вдигаше телефона и веднага разбра, че нещо не е в ред. Младши отговаряше тихо и едносрично. Когато бе ядосан, си хапеше долната устна и сега тя видя, че я беше захапал почти до кръв.

Младши затвори телефона с трясък.

— Кой беше? Какво се е случило? — попита Сесилия.

Младши се изправи и тръгна към бюфета. Наля си голяма чаша бренди. Брадата му трепереше както тогава, когато го бе видяла пиян последния път.

— Брендито няма да ти помогне — каза тя заядливо.

Той го глътна наведнъж, след това я погледна.

— Абсолютно права си. Но се чувствам по-добре и това е най-важното.

— Имаш ли намерение да ми кажеш какво се е случило, или трябва сама да разбера?

Той се намръщи.

— Беше Чилтън Ванс. Чул е, че прекрасната ми сестричка снощи е била избрана за член на Арката.

— Това е абсурдно.

Младши си наля още бренди, но не пи от него.

— Боя се, че не е. Информацията на Чилтън идва от Франклин Трейджър. Франклин е член на Арката. Остро се е противопоставил, но въпреки това са я избрали. Спечелила е с малко, ако това има някакво значение. — Тонът му бе приглушен и равен, като че ли съобщаваше за смърт в семейството.

— Не мога да повярвам — изкрещя тя. — Ще трябва да го провериш.

Той кимна.

— Познавам Франклин много добре и няма защо да му обаждам. Няма още официално съобщение, но информацията е напълно достоверна. — Отпи от брендито. — Това е страхотен удар за плановете ни.

— Защо?

Той седна срещу нея, но не я погледна.

— Арката е много мощна. Ако получи подкрепата им, нямаме никакви шансове.

Сесилия изсумтя.

— Ти си ми казвал, че Арката съществува, за да подкрепя старите нюйоркски фамилии. Тогава защо ще бъдат на нейна страна?

— Права си. Но Виктория някак си винаги успява да прави чудеса.

От момента на побоя Сесилия не бе проявила никаква нежност или внимание към него. Сега обаче стана и се приближи до стола му.

— Не се тревожи — каза тя, като го погали по косата, — ако следваш съветите на Чилтън, с нея е свършено. Това, че е член на Арката, няма да й помогне.

Той раздразнено блъсна ръката й.

— Не съм чак толкова сигурен.

— Тим Бъроуз ще дойде ли?

Той кимна и отново отпи от брендито.

— Да. Трябва да се оправи с телефонните разговори.

— Не се паникьосвай. Прави каквото ти казва Бъроуз. До края на тази седмица с Виктория ще бъде свършено. Не губи кураж, Младши. Времето е наше, знам това.

Той кимна разсеяно. Сесилия отиде в спалнята си. Гневът й растеше само при мисълта за Виктория Ван Хорн. Ако той не успееше да спре тази кучка, щеше да го направи тя.

Отвори бележника си и започна да търси телефонен номер. Може би той имаше приятел с достъп до секретната информация на Арката, а може и да нямаше. Бе твърдо решена да провери. Знаеше, че за това ще трябва нещо повече от пари. Беше дебел, но имаше хубави очи. Помисли си, че в края на краищата всички мъже са еднакви. Надяваше се само да не вони на чесън.

Набра номера.

— Мога ли да говоря с мистър Пелегрин? — каза тя.