Уилям Дж. Къхлън
Акционери (7)

7

Инос Пийкок се бе оттеглил от федералния съд и бе станал главен съдружник в престижната нюйоркска юридическа фирма „Макманус и Тейт“. Всички обаче го наричаха с предишната му титла. Със строгото си лице, мрачни очи, смръщени гъсти вежди и неизменна строгост той приличаше на съдия.

— Както знаете и двамата, аз бях личният адвокат на баща ви още от самото начало. Счетох, че ще бъде най-правилно да ви дам някои съвети във връзка със завещанието на баща ви.

— Предполагам, че срещата ни е само информативна — каза Хънтър Ван Хорн Младши. — Имам свой адвокат. Щях да го доведа със себе си, но ти каза, че искаш разговорът ни да бъде конфиденциален.

— Да, целта ми е да ви информирам. — Съдията Пийкок погледна към Виктория. — Сигурно и ти имаш адвокат?

Тя го познаваше още от времето, когато бе съвсем малка. Винаги бе присъствал на семейните празненства и заемаше важно място в живота на баща й. За нея той беше по-скоро чичо, отколкото семейния адвокат. Съзнанието й продължаваше да отхвърля жестоката реалност. Смазваше я непоносимото чувство на вина. Отчуждението между тях, което никога нямаше да бъде поправено, й приличаше на присъда. Сега вече не можеше да каже на баща си колко много го обича. Въпреки болката, която тази мисъл й причиняваше, съзнанието й не можеше да се откъсне от нея.

— Ти винаги си бил семейният адвокат. Не се нуждая от друг.

Крейг бе предложил да дойде с нея, но тя бе отказала, защото смяташе, че трябва да бъде сама. През една лятна ваканция в колежа тя бе стажувала в „Макманус и Тейт“ и се надяваше, че ще се чувства добре в познатите помещения, но не се получи така.

Съдията кимна и сериозното му лице с нищо не издаде мислите му.

Виктория не се надяваше да получи нещо и смяташе, че присъствието й там беше проява единствено на учтивост. Това не я засягаше. Парите не означаваха нищо за нея. Внезапно изпита страх — баща й можеше да е използвал завещанието, за да излее гнева си срещу нея. Чувството й за вина бе достатъчно непоносимо и без упреците му от отвъдното.

Виктория погледна брат си. Ако той изпитваше същата мъка, това не му личеше. Изглеждаше променен, по-самоуверен, почти арогантен. Младши бе поел уреждането на всички формалности, включително натруфеното и широко разгласено опело в „Тринити Чърч“ в Ню Йорк. Бе уредил всяка подробност по погребението и, изглежда, бе доволен от това. Не беше поискал мнението й за нищо.

Инос Пийкок се изкашля.

— Както знаете и двамата, баща ви беше изключително богат. Акциите, по-голямата част от тях в собствената му компания, намаляваха или се увеличаваха от време на време в зависимост от пазара и други фактори. По моя преценка, в момента имуществото му възлиза на около половин милиард долара — говореше и гледаше сериозно. Спря в очакване на реакция. — Това, разбира се, е приблизителна преценка. Тя включва няколко тръста и други похвати за намаляване на данъците, но миля, че цифрата се доближава до истинската.

— Мислех, че е повече — каза Младши с почти враждебен тон. Виктория се вълнуваше само от възможността баща й да е оставил гневно писмо за нея. Изобщо не обърна внимание на сумата.

Възрастният адвокат надникна над очилата си и погледна за момент към Младши. След това продължи:

— Баща ви е оставил няколко конкретни указания. Мисля, че е бил доста щедър към бившите си съпруги. Разбира се, по този начин той е предотвратил оспорването на завещанието. Всяка от тях ще получи по няколко милиона долара. Ако по някакъв начин оспорят това, ще загубят всичко. Това е условие, често използвано в завещанията, за да не се стига до съд. Винаги дава резултат. Също така е оставил една значителна сума на Йейлския университет като дарение за катедрата по бизнес администрация. Няколко други университети също ще получат подобни дарения.

Младши се изправи нервно.

— Премини към края на завещанието.

Сериозното лице на съдията се намръщи за секунда.

— Още съвсем малко — каза той твърдо. — Баща ви е оставил значителни суми на различни организации, благотворителни дружества, музеи и други. Прислугата му също не е забравена.

Младши се изсмя дрезгаво.

— Господар на света, до самия си край. Е, предполагам, това трябваше да се очаква. Винаги е бил щедър към хората, които са работили за него — каза той презрително.

Адвокатът го погледна като че ли го виждаше за първи път.

— Цялото останало наследство е завещано под попечителство.

Младши замръзна при споменаването на думата.

— Попечителство? — изхриптя той.

Инос Пийкок кимна почти незабележимо.

— Да. Дружеството за упражняване на попечителството е създадено, за да се избегне плащането на данъците, или поне на част от тях. По-голямата част от състоянието му е в това дружество, включително всичките акции. — Адвокатът замълча и погледна брата и сестрата. — Аз съм посочен като попечител, а в случай, че почина или стана неспособен да упражнявам това право, попечителството ще се поеме от други посочени за целта лица.

— Господи, какво, по дяволите, означава това? — избухна Младши. — Значи ти си главният?

— Не. Просто изпълнявам условията, казано накратко. — Гласът на съдията бе напълно лишен от всякаква емоция.

Младши се ухили.

— Е, ще видим. Казвай нататък.

Виктория отново го погледна. Той изобщо не приличаше на баща й, бе толкова различен, и то не само физически. Поведението му силно напомняше на капризната им и много често инфантилна майка.

Съдията Пийкок замълча. Виктория си мислеше дали той се страхува от това, което му предстоеше да прави, дали се опитваше да й спести нещо, което предстоеше, макар и за малко. Безизразното му лице не издаваше нищо. Толкова й се искаше всичко да е свършило.

— Хайде да довършим работата си — думите на Младши прозвучаха повече като заповед.

Възрастният съдия кимна.

— Както желаеш — погледна за момент към Виктория и след това задълго задържа очите си върху брат й. — Доходът от този тръст, с други думи състоянието на баща ви, е разделено по равно на двамата.

— Какво? — изсъска Младши.

Съдията Пийкок го гледаше право в очите.

— Казах, че притежавате по равни части. — Изражението му не се промени. — Има обаче някои различия.

Бледото лице на брат й изведнъж стана пепеливо.

Съдията Пийкок продължи със същия безизразен глас.

— Баща ви е изявил съвсем категорично волята си както в завещанието, така и пред мен. — Той погледна Виктория. — Въпреки, че акционерният капитал остава под попечителство, пълният контрол върху него, включително правото на глас, е предоставен на теб, Виктория.

Виктория не можеше да разбере дали това са наистина негови думи, или са плод на въображението й. Попаднало в ситуация на стрес, съзнанието често създава нереален свят, за да се спаси от жестоката реалност. Това, което тя жадуваше да разбере, бе, че баща й я е обичал. Изглеждаше нереално, почти като сън.

Сълзите й избликнаха неканени. Тя зарови лице в кърпичката си, докато се овладее.

— Добре съм — промълви тя, тъй като съдията я наблюдаваше с неподправена загриженост.

Брат й не обърна никакво внимание на реакцията й. Думите му изплющяха като камшик.

— Кога е правено завещанието?

— Миналият ноември, преди пет месеца.

— Тук нещо смърди. Много смърди. — Гласът на Младши кипеше от гняв. — Старият не искаше да има нищо общо с нея. — Той изгледа сестра си. — Те дори не си говореха. Той не би й оставил дори и пени, да не говорим за управлението на компанията.

Съдията Пийкок се облегна и доближи пръсти като в молитва.

— Защо е всичката тази злоба, Младши? Все пак, получавате по равно.

— Да, по равно, но пари, не власт. — Трепереше целият. — Аз търчах по задачите му и вършех черната работа, не тя. И така е било през всичките тези години. Не е честно.

Растящият гняв на брат й идваше отдалече, като че ли и той бе част от съня й. Неочакваната проява на доверие към нея от страна на баща й бе почти толкова шокираща, колкото и внезапната му смърт. Виктория си помисли, че е редно да изпита задоволство, но това само задълбочаваше усещането й за вина и скръб. Той бе показал любовта си, а тя — не. Бе умрял, без да знае за нейната обич към него. Тя с мъка си спомни за скандала, от който бе тръгнало всичко и повече от всичко на света й се искаше да може да върне нещата назад. За съжаление, това не бе възможно и мисълта й причиняваше почти физическа болка.

— Няма да се примиря с това. — Младши крещеше с почервеняло лице. — Ще оспорвам това така наречено завещание в съда.

— Не бих ти го препоръчал поради две твърде основателни причини — отговори Пийкок. — Първо, предишното завещание беше по същество същото, като сегашното. Баща ви само е променил някои от сумите, дарени на образователни институции. Волеизявата му по отношение на вас, двамата, е непроменена.

— Всичко ще оспорвам. Ще стигнем до съд. Ще започнат безкрайни съдебни процеси — Младши бе вън от себе си.

Каменното лице на Пийкок не потрепна.

— Това е другата причина, поради която тази линия на поведение не е препоръчителна. Баща ви е поставил уговорката, че ако един от вас оспори завещанието — цялото или части от него — губи всичко. Същото се отнася и до бившите му съпруги — добави той.

— Какво?

Пийкок погледна над очилата си.

— Младши, ако решиш да оспорваш завещанието и се обърнеш към съда, съгласно поставеното от баща ти условие, ти губиш всичко. Предполагам, той е очаквал, че няма да си доволен. Разбира се, същото условие се отнася и до сестра ти.

— Я си представи, че успея и наистина оспоря завещанието, тогава какво?

Една доловима усмивка заигра по тънките устни на адвоката.

— Ако намерението ти е да анулираш завещанието, ще постигнеш само това — да лишиш няколко прочути университети от доста щедро дарение. По закон ти пак ще имаш право на половината, дори и при липсата на завещание. — Възрастният мъж се наведе напред и погледът му прониза Младши. — Дори и да успееш, вероятността, за което е минимална, ще получиш същото. Но ако загубиш, Виктория ще притежава всичко. Твоят дял възлиза почти на четвърт милиард долара. Надявам се, разбираш. Никой здравомислещ човек не би поел такъв риск.

Младши гневно стисна юмруци.

— Проклетият дърт мръсник! Гаден мерзавец!

Пийкок не скри презрението си.

— Твоят баща ти е оставил половината си състояние. На твое място щях да изпитвам малко, по-голяма благодарност.

Лицето на Младши издаваше единствено омраза.

— Благодарност! Оставил ми е пари, но ми разгони фамилията. Ти разбираш ли, че ми е пресякъл пътя нагоре? Ще мога да си купя всичко, което искам, освен уважение и власт. Той ме ограби — обърна се ядосано към сестра си. — И всичко е заради теб, кучка такава.

— Съветвам те да се въздържаш, Младши — каза съдията твърдо.

Виктория бе вцепенена. Имаше чувството, че наблюдава пиеса, в която не участва. Не отговори на брат си. Изпита само огромно съжаление към него.

— Тук има нещо гнило — продължи Младши. — Много скоро ще съжаляваш. Няма да ти се размине, Виктория, можеш да не се съмняваш. Не ми пука какво казва дъртата гадина в проклетото си завещание.

Чувството й за вина изведнъж се превърна в гняв. Тя се изправи.

— На твое място бих имала повече уважение към мъртвия ни баща — каза тя тихо, произнасяйки отчетливо всяка дума. — И през ум да не ти минава, че можеш да се бориш с мен. Битката ще бъде неравностойна.

— Вземи компанията, мръсница такава, но аз ще заема мястото му в Арката. — Опита се да се усмихне, но се получи грозна гримаса. — И ще използвам положението си там, да те унищожа. Ще ти го върна, и на теб и на дъртия пръч.

Пийкок се прокашля.

— Страхувам се, че днес не ти върви, Младши.

Младши го погледна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

Отговорът на съдията прозвуча почти любезно, като че му беше жал за сина.

— Баща ти не е убеден, че можеш да допринесеш много за тази организация. Предупредил ги е да гласуват срещу теб. Те не са длъжни да се съобразяват с желанията му, но съм повече от сигурен, че този път ще го направят.

— Така ли? Аз съм единственият му син. Там винаги гласуват за наследника, така че ще трябва да ме изберат. Просто няма друг.

Пийкок поклати глава.

— Баща ти е посочил кой да заеме мястото му. Разбира се, те решават кого ще изберат. Но, както разбирам, те отдават предимство на лицата, посочени при подобни обстоятелства.

Виктория слушаше с любопитство. Единственият, за когото се сети, бе един братовчед от Калифорния, но той не се занимаваше с шоубизнес, движеше се в артистични среди и изобщо не отговаряше на изискванията.

Младши се ухили.

— Не ме интересува какво им е казал баща ми. Ще им се наложи да ме изберат. Ония мръсници държат на традицията.

— Може да си прав, но те не са длъжни да те изберат. — Студеният поглед на съдията не се отместваше от него.

Младши стана от стола.

— Слушай, няма кой друг. Единственият съм аз.

— Не е точно така — каза Пийкок. — Седни.

Тонът му бе учтив, но думите му прозвучаха като заповед.

Младши седна с почервеняло лице.

— Да няма някой невзрачен роднина, за когото не съм и чувал? Това може да се очаква. Е, добре, хайде да чуем името му. Кой е той?

В кантората настъпи внезапна тишина.

Сериозният поглед на Пийкок не се отместваше от Младши. Когато заговори, гласът му отекваше като във вакуум.

— Не е той. Става дума за сестра ти.

Не можеше да е вярно. Виктория беше шокирана точно толкова, колкото и брат й. Погледна съдията с невярващи очи.

Лицето на Младши се смъкна и побледня. Виждаше се как на челото му пулсира вена.

— Сега вече знам, че лъжеш — изсъска той. — В Арката никога не са членували жени. Това няма да мине, дори и да е така.

— Какво ще правят си е тяхна работа — каза съдията Пийкок. — Но това е истината.

Младши скочи от стола. Огледа се като полудял.

— Не вярвам на нито една дума от тая свинщина. Искам копие от така нареченото завещание. Искам да го видят моите адвокати.

Инос Пийкок посегна към бюрото и взе дебел плик.

— Очаквах, че ще поискаш. Ето ти фотокопие. Оригиналът е в съда.

Младши понечи да каже нещо, но се спря. Втренчи поглед в тях, след това сграбчи плика от ръцете на адвоката и изхвръкна от кантората, блъскайки вратата с все сила.

— Дължа ти извинение заради брат ми… — започна Виктория.

Адвокатът поклати глава.

— Не го обвинявам. Беше такава изненада, направо шок. Ще мине време и той ще се успокои. Брат ти не притежава нито мъдростта, нито способността да работи за Арката, а и вероятно не би могъл да управлява нещо толкова могъщо като „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Мисля, че дълбоко в себе си той го знае. Вероятно това е истинската причина за гнева му. Той знае, че не му стигат сили за това.

— А според теб аз имам ли?

Възрастният мъж най-накрая се усмихна.

— Разбира се, скъпа. Ти си го доказала многократно. А и, както виждаш, баща ти мислеше същото. Знам, че последните няколко години бяхте скарани. Той ми е разказвал за конфликта ви — засмя се. — Но той толкова се гордееше с теб. Непрекъснато се хвалеше с постиженията ти.

— Съжалявам, че… — Сълзите, които бе спирала толкова дълго, сега бликнаха неудържимо. — Исках да го видя, но… — Не можеше да говори от задавящия я плач.

Той й подаде кърпичка и изчака докато се овладее. Очевидно Пийкок се чувстваше неудобно като свидетел на толкова емоции. Пак се изкашля.

— Мисля, че знам какво искаш да кажеш. Ти обичаше баща си и той го знаеше. Щяхте да се сдобрите. Той бе упорит, а и ти също, нали си негова дъщеря. Смъртта винаги носи със себе си ужасни чувства за тези, които остават. Но в този момент те моля да си ги спестиш.

Тя го погледна. Все още всичко изглеждаше нереално.

— Защо?

Обичайната му сериозност се бе върнала.

— Виктория, баща ти те е натоварил с голяма отговорност. Той искаше ти да съхраниш компанията, която той изгради. Трябва да поемеш тежкия кръст.

— Не мога. — Тя отново се разплака. — Имам своя бизнес, собствените си проблеми. Не мисля, че…

Той поклати глава.

— Моя скъпа Виктория, наистина нямаш избор. Ако „Ван Хорн Ентърпрайзис“ фалира, ще загубиш огромна част от състоянието, за което говорих. И не само твоя капитал, а и този на останалите акционери. Боя се, че няма друга възможност. Разбираш, че това е твой дълг, ще трябва да поемеш делата на баща си.

— Но…

— Най-вероятно ще станеш и член на Арката. Това също е тежка отговорност.

— Брат ми беше прав. Те никога няма да приемат жена.

Съдията Пийкок се усмихна леко.

— Традицията е стара, така е. Но ще видим — днес жените участват в управителните съвети на най-големите корпорации, те са във Върховния съд, дори се кандидатират за вицепрезидент на държавата.

— Може би ако изберат Младши, това ще повиши самочувствието му.

Очите на Пийкок се натъжиха.

— Боя се, че не можеш да се откажеш, Виктория. Те няма да приемат Младши. Баща ти очакваше ти да го заместиш.

Виктория извади златна пудриера от елегантната си чанта и бързо се напудри, за да скрие следите от сълзите.

— Ако това, което казваш за компанията на баща ми, е вярно, няма да имам време за Арката, дори и да ме приемат за техен член.

— Сега отговорността ти е голяма, скъпа. Трябва да защитиш интересите на голям брой хора, а не само на Младши и своите. Това е голям товар, тъй като ти си много млада, но знам, че ще успееш. Така мислеше и баща ти.

Той й даде един екземпляр от завещанието. Изведнъж й се стори, че не може да мисли самостоятелно и отново се почувства като във вакуум.

Съдията Пийкок я изпрати до асансьора.

— Баща ти много се гордееше с теб — каза той, когато тя влезе. Усмивката му изчезна бързо и очите му отново се натъжиха. — Виктория, страхувам се, че отсега нататък животът ти ще се промени изцяло.

Вратата на асансьора се затвори и Виктория си помисли, че по същия начин се бе затворила вратата на миналото й. Завинаги.