Уилям Дж. Къхлън
Акционери (27)

27

Когато времето беше хубаво, Сесил Драйкър винаги отиваше до музея пеша. Това бе единствената му разходка за деня. След като затвореха „Хаберман“, щеше да му се наложи да търси други начини да се поддържа във форма.

Беше прекрасно топло пролетно утро и той се чувстваше спокоен и доволен. Изкачи стълбите на музея, като си подсвиркваше леко. Както обикновено, пазачът го поздрави вежливо. Драйкър реши да използва малкия асансьор, за да се раздвижи още малко.

Секретарката му не беше на бюрото си и това му се видя необичайно. Ядоса се. Той беше директора на музея, той можеше да закъснява, но тя — не.

Изненада се като видя, че зад бюрото му седеше Джон Робертсън. На коженото канапе беше седнал мъж със сериозно лице и лошо ушит костюм. Драйкър не го познаваше. Нашествието в кабинета му се стори нахално, но не показа мислите си.

— Каква приятна изненада — възклика той с престорена усмивка.

Робертсън вдигна поглед. Лицето му остана сериозно.

— Това е мистър Антони Гризуак — кимна към мъжа на канапето. — Той е следовател, нает от попечителите.

— О!

— Ревизорите ни направиха оглед на последните картини — продължи Робертсън. — Има много нередности.

Драйкър изведнъж осъзна, че не бе поканен да седне в собствения си кабинет. Въпреки това той седна пред бюрото.

— Имахме голям късмет, че ни попаднаха някои безценни неща — каза той. Бе обмислял какво да каже в случай, че го разкрият, но не си бе представял, че може да се случи толкова скоро. — Щях да поискам одобрението на попечителите, но всичко стана много бързо. Трябваше да купувам веднага, или да ги изгубя. Просто нямаше време.

— От фактурите се вижда, че си купил картините от Енрико Пелегрин, италианския търговец.

— Точно така е — отговори Драйкър малко по-уверено. — Понякога Пелегрин попада на прекрасни екземпляри. Този път бе надминал себе си.

Лицето на Робинсън не изразяваше нищо.

— Ти самият получи ли пари при продажбата?

Драйкър се изправи възмутено, или поне така се надяваше.

— Разбира се, че не. За какъв ме мислите? Аз имам международна известност. Не бих приел подкуп при никакви обстоятелства.

Човекът на канапето извади евтин тефтер и го отвори.

— Разговаряхме с Енрико Пелегрин във Флоренция — каза той. — След като му гарантирахме, че няма да бъде подведен под отговорност и няма да връща пари, той се съгласи да ни сътрудничи. Призна, че е дал по-голямата част от парите за картините на Сесил Драйкър — Гризуак погледна към Драйкър. — Направи и писмено заявление.

— Пълни глупости! — Извика Драйкър. — Лъже!

— Мистър Пелегрин казва, че цените са били неимоверно надути по ваше нареждане. — Гризуак отвори друга страница. — Грубо пресметнато, вие сте спечелили почти два милиона долара по този начин.

— Настоявам за адвокат. — За първи път Драйкър се уплаши истински. Споменатата сума бе изненадващо точна. Очевидно Пелегрин се бе разприказвал наистина.

— Това не е престъпно деяние — каза Робертсън тихо. — Поне засега.

— Това изобщо не е вярно — каза Драйкър бързо. — Но ти казваш „засега“ и това означава, че ще стане. Искам адвокат. Това е мое право.

Робертсън се намести на стола, който изскърца под него.

— Драйкър, открихме и подслушващите устройства в залата за конференции.

— Какви подслушващи устройства? Нищо не знам за тях.

Робертсън се усмихна с крайчеца на устните си.

— Малките подслушващи неща, които си инсталирал долу. Същите, които предават на малкия приемател, който си скрил в онзи шкаф.

Сърцето на Драйкър биеше лудо.

— Искам адвокат.

Робертсън не му обърна внимание.

— Искаме парите, Драйкър, до последния цент. И не се опитвай да мамиш за сумата. До края на деня ще имаме точната цифра.

— Няма да можете да докажете нищо от това, което казвате. — Драйкър се стараеше гласът му да не трепери.

Робертсън изведнъж се засмя.

— Само въз основа на показанията на Пелегрин можеш да очакваш да гостуваш на някой нюйоркски затвор. Може би там ще положиш началото на колекция от затворническо изкуство.

Стомахът на Драйкър се обърна.

— Какво искате от мен?

— Парите. И оставката ти. — Робертсън отново се размърда върху скърцащия стол. — Ако имаш записи от събранията на Арката, искаме и тях.

Драйкър знаеше, че положението е безизходно. Кимна мъченически.

— Съдейки по това, което си чул, ти си предположил, че ще се преместим от Ню Йорк.

Драйкър отново кимна.

— Предложението на мистър Трейджър беше толкова глупаво, че дори не го обсъждахме. Но малките ти бръмбарчета, понеже нямат очи, те подведоха. Действал си въз основа на напълно погрешна информация. — Робертсън поклати глава. — Глупак си, Драйкър. О, има и още нещо.

— Какво е?

— Адвокатите ни ще изготвят документ, според който нямаш право да работиш в нито един музей в света в продължение на пет години. Не бихме искали да се опитваш да правиш същото на други места, нали така?

— Не е честно! Това е единствената работа, която мога да върша. Ще умра от глад.

— Ти познаваш света на изкуството не по-зле от мен. Само една дума за малката ти авантюра тук, и целият свят ще знае. Никой нормален човек не би те наел на работа. Ще трябва да си намериш други източници на препитание. Зависи от теб, Драйкър. Или ще се съгласиш с условията ни, или ще отидеш в затвора.

Лицето на Драйкър се изкриви. Прекрасното му бъдеще бе изчезнало завинаги. Но за затвор не можеше и да помисли.

— Добре — каза той шепнешком.

— Чудесно. Отиди с мистър Гризуак. Той ще си запише необходимата му информация и ще се погрижи за останалото. — Робертсън погледна към Драйкър. — Личните ти вещи от кабинета ще бъдат опаковани и ще си ги получиш вкъщи. — Тонът на Робертсън бе презрителен.

— Опропастихте ме — извика Драйкър. — Вие и проклетата ви Арка.

Робертсън поклати глава.

— Не, Драйкър, ти сам се опропасти. И, трябва да ти кажа, направи го по безупречен начин.

 

 

Чилтън Ванс прекара по-голямата част от деня на телефона, докато картината му се изясни. Тогава разбра, че не можеше да направи нищо.

Не бе казал на жена си за подозренията си след обаждането на Брадфорд Луис. Искаше най-напред да разбере какво се бе случило. Сега вече можеше да й каже. Позвъни й в офиса.

— Здравей — отговори тя. — Виж какво, не се обиждай, Чилтън, но имам заседание. Много бързам.

Неговото единствено желание бе да ръководи компанията, но тя бе решена да отмъщава за нещо, което не му бе известно. Чудеше се как щеше да й каже.

— Станаха някои много неочаквани събития — каза той.

— Е?

— За тази вечер е свикано извънредно събрание на борда на директорите.

— Пак ли? Боже мой, тези хора ще те напуснат, ако продължаваш така. — По гласа й личеше, че й е забавно. — В борда има някои много заети хора, Чилтън. Не е хубаво да ги обременяваш с излишни събрания, особено вечер, и то без да си ги уведомил предварително.

Той замълча, опитвайки се да намери подходящи думи.

— Идеята за това събрание не е моя.

— Какво искаш да кажеш? Ти си президент и председател на борда на директорите. Кой друг може да свика събрание, ако не ти?

— Мнозинството от борда.

— И за какво?

Пред очите му се появи картината на жена му в леглото, гола и извикваща желания. Това щеше да му липсва.

— Роберта — каза той тихо. — Според мен възнамеряват да правят промяна на върха.

— Какви ги дрънкаш?

Нямаше смисъл да отлага. После нямаше да му бъде по-лесно.

— Изглежда е говорено с всеки член на борда да гласува срещу мен. Някой са се опитали да откажат, но не е било възможно.

— Защо да не е могло? Чилтън, пил ли си? — В думите й имаше повече надежда, отколкото въпрос.

— Още не — отговори той. — Боя се, че съм направил гаф с Арката.

Чу я как пое дъх.

— Виктория е заела мястото на баща си в Арката, точно както стана и в компанията. Мислех, че за тях няма да има значение. Но очевидно те смятат, че съм постъпил нечестно с нея.

— Но какво от това? Това е бизнесът. Ако върнат тая мръсница, компанията ще стане за смях.

Прималя му. Цял ден не беше седнал, а и не бе спал през нощта.

— Чете ли вестниците?

— Имах много работа.

— Ами, захванали са се да възстановяват Виктория. Както знаеш, Литъл, конгресменът, с когото се срещаше, е поел пълна отговорност за наркотиците и е признал, че я е подмамил в хотелската стая и се е опитал да я нападне. Публиката обича такива неща. Скоро Виктория ще стане местната Жана д’Арк. Подели са огромна кампания и при това много успешна.

— Тая кучка изобщо не ме интересува. Можеш да биеш Арката. На колко гласа можеш да разчиташ? Би трябвало досега да ги знаеш.

— На нито един.

— Нито един? — изпищя тя. — Как е възможно?

— Казах ти. Арката е решила да се намеси.

— Ами бори се с тях, Чилтън. Покажи им какво можеш. Не позволявай на тези гадни Ван Хорн да се върнат.

— Само това има значение за теб, нали, дали Ван Хорн ще претърпят поражение!

Тя замълча.

— Да, и това също.

— Е, скъпа, остави всякакви надежди. Току-що подадох молбата си за напускане. Няма смисъл и да присъствам на събранието. В момента си събирам багажа.

— Ти си подлец, Чилтън. Един истински мъж ще се бори.

— Ще трябва да постигнеш отмъщението си на друго място, Роберта. Тук загубихме. — Той замълча. Сега беше моментът да зададе въпроса, макар че се страхуваше от отговора. — Хайде, кажи ми истината. Хънтър Ван Хорн ти е бил любовник, нали?

Помисли си, че му е затворила телефона, но след това разбра, че това бе мълчаливият й отговор.

— Винаги съм си го мислил — каза той тихо.

— И сега вече го знаеш. — Тонът й бе официален и студен. — Съжалявам, Чилтън, но трябва да вървя.

— Сигурно много си го мразила. Какво ти е направил?

Тя отговори след кратка пауза.

— Това вече няма значение, нали?

— Ще се видим ли вкъщи?

— Вероятно не — каза тя. — Няма за какво повече да бъдем заедно.

— Роберта…

— Довиждане, Чилтън — каза тя хладно. — Както казват, моите адвокати ще се обадят на твоите.

Той остави слушалката. Щеше да му липсва, но се изненада, че изпита облекчение. Бавно поклати глава. Остаряваше. Всичко вече му се струваше досадно, дори любовта.

Секретарката му влезе просълзена и му подаде готовата молба за напускане. Той я прочете отново. Беше добре написана, по нищо не личеше, че си отива оскърбен. Поне накрая бе проявил достойнство.

Виктория влезе в заседателната зала придружена от брат си, Джойс Спиц и Йон Кругар, който бе помолил да дойде с тях. Всички акционери — членове на борда — бяха там, с изключение на Брадфорд Луис. Отвън чакаше човекът, предложен на неговото място. По-късно щеше да се гласува официално допускането му в залата. Преди това трябваше да се обсъдят много по-важни неща. Атмосферата в залата бе изпълнена с нервно очакване, примесено със страх.

Виктория отиде до председателското място, но остана права.

— На всички е раздадена молбата за оставка на мистър Ванс.

Виктория си припомни бележките на Джойс за изказванията на последното събрание на борда на директорите. Не трябваше да забравя да говори лично с хората, които се бяха обявили срещу нея. Някои гледаха встрани, не можеше да прецени дали от срам или от яд.

— Ако няма възражения, временно аз ще председателствам събранието.

— Няма — каза един от привържениците на Ван Хорн. Незабавно го подкрепиха и останалите.

— Причината за свикването на това събрание е ясна — каза тя. — Тук сме, за да утвърдим заместника на мистър Ванс.

— Предлагам Виктория Ван Хорн — каза един от нейните хора с усмивка.

Тя поклати глава.

— Съжалявам, но няма да се кандидатирам. Както знаете, аз имам своя компания и в момента разработваме мащабен проект. Той ще ангажира цялото ми време. Въпреки това, благодаря за предложението.

Тя забеляза огромната изненада по лицата им. Беше мислила много за компанията и бъдещето й и сега изказа тези свои мисли гласно.

— Трябва да се попълнят два поста — председател на борда на директорите и президент. Мистър Ванс изпълняваше и двете длъжности, но мисля, че тази практика трябва да се прекъсне. Председателят на борда отговаря за общите цели на компанията. Работата на президента е да следи за изпълнението им. Бих желала да ви предложа две имена, по едно за всяка длъжност.

Погледна към брат си, Джойс и Йон Кругар. Бяха седнали на столове до стената, далеч от масата.

— Компанията е основана от Ван Хорн и винаги е била оглавявана от Ван Хорн, с изключение на последните месеци. За председател на борда, не само поради опита му, но и за продължаване на традицията, предлагам брат ми Хънтър Ван Хорн. — Тя нарочно не спомена „Младши“.

Брат й като че ли не схвана казаното. След това, когато разбра смисъла на думите й, той покри очите си с ръка. Самата Виктория с усилие сдържаше сълзите си.

Продължи.

— Президентът трябва да знае всичко за компанията, да познава всеки директор, всеки проблем, всяко действие. По моя преценка има само един човек, който отговаря на тези изисквания. Баща ми оценяваше способностите й, аз — също. Предлагам за президент мис Джойс Спиц.

Шокирана, Джойс се изправи на стола. За пръв път откакто Виктория я познаваше, забеляза у нея уплаха, дори смущение. Чуха се бързи гласове:

— Подкрепям предложението на мис Ван Хорн.

— Предлагам да гласуваме за всички заедно.

Гласуването мина бързо и безпроблемно.

— Този въпрос е решен — каза Виктория. — Но в тази компания има много проблеми. Трябва всички да загърбим миналото и да посветим усилията си за изправянето на компанията на крака.

Тя се отмести от масата.

— Сега вече съм само слушател. Брат ми ще продължи. Хънтър?

Той се бе успокоил. За нейна изненада я прегърна и я целуна по бузата.

— Благодаря ти, Вики — прошепна той. — Не можеш да си представиш какво означава това за мен.

Виктория бе тръгнала към вратата, когато Джойс я спря.

— За бога, аз съм само ваша секретарка — прошепна тя, треперейки. — Никога няма да успея.

— Ти беше неофициалния вицепрезидент при баща ми и го знаеш много добре. Всичко ще стане както трябва.

Уплахата на Джойс не бе преминала.

— Много е рисковано. А ако не успея да се справя?

— Тогава ще те изхвърлят. Но аз съм сигурна в теб, Джойс — потупа я по ръката. — А сега се връщай. Желая ти успех.

Йон Кругар последва Виктория навън. Месестото му лице не издаваше мислите му.

— Одобрявате ли действията ми? — попита тя.

Изражението му не се промени, но учудващо младите му очи проблеснаха.

— Ти си дъщеря на баща си — каза той развълнувано. — Всъщност, въпреки, че не се допита до мен, напълно одобрявам. Брат ти може да няма твоя и на баща ти хъс, но вероятно знае какво да прави. Що се отнася до Спиц, ще се доверя на инстинкта ти. Одобрявам, но искам да те попитам защо го направи.

— „Ван Хорн Ентърпрайзис“ е компания на баща ми, а не моя. Аз имам собствена компания и за мен е много важно да се докажа. Възнамерявам да продължа по същия начин. Когато проектът ми „Хъдзън Ривър“ бъде построен, ще започна нов, след него друг… Това е, което мога да правя най-добре и което ми харесва.

По устните му се появи едва забележима усмивка.

— А Арката?

Тя се засмя.

— Те ме спасиха, благодарение на вас и на Люк Шоу, и аз никога няма да го забравя. Ще се опитам да бъда полезна за в бъдеще. Арката може изцяло да разчита на мен. Помните ли какво ви казах, винаги съм вярвала в Ню Йорк.

Той кимна.

— Китайците казват, че ловецът има най-голям успех на своя територия. Важно е да знаеш къде си и какво преследваш. Надявам се, че с теб е така. — Лицето му стана сериозно. — Ако някога имаш нужда от помощта ми, аз винаги ще бъда насреща.

Тя взе ръката му.

— Нямам думи да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. — Надигна се и го целуна по бузата.

Когато излязоха на улицата, Виктория се обърна и погледна извисяващия се небостъргач. Можеше целият да бъде неин, но тя знаеше, че е направила верния избор.

Сградата на „Ван Хорн“ — баща й я беше построил, за да остане завинаги и тя бе оцеляла.

Тя бе дъщеря на баща си, но щеше да издигне своите паметници.