Уилям Дж. Къхлън
Акционери (8)

8

Циркът, който мъжът й бе организирал и обявил за погребение, най-накрая свърши и Сесилия Ван Хорн празнуваше. Хънтър Ван Хорн бе абсолютно мъртъв и заминал завинаги. Сега Младши не беше вече Младши. Той бе главният. Но тя продължаваше да носи черно, за да прави добро впечатление. Освен това намираше, че черното й отива и подчертава фигурата й. Траурните дрехи не бяха секси, както останалите в гардероба й. Нарочно бе избрала строги, елегантни и много скъпи костюми.

Младши бе отишъл в кантората на семейния адвокат. Бе обяснил, че това е само една формалност. Кралят умря, да живее краля. И кралицата му. Сесилия вече бе забелязала значителна промяна, фотографите бяха й отделили голямо внимание на погребението. Разбира се, всички погледи бяха отправени най-вече към Виктория, но това трябваше да се очаква. Този път обаче камерите бяха насочени и към нея, и към Младши. Разликата бе забележима и приятна.

Сесилия бе спомената дори и в дълга статия в „Уол Стрийт Джърнъл“. Авторът бе направил обстоен преглед на компаниите на Ван Хорн, както бе отделил специално внимание на Младши и Виктория. Нейното име също бе споменато многократно, и то не само като съпруга на Младши, но и негова съветничка. Знаеше, че вече бе дошло и нейното време и се канеше да извлече максимална облага.

Лимузината на компанията я чакаше, когато тя излезе от „Тифаниз“. Винаги я бяха посрещали с внимание в прочутия магазин на Пето авеню, но сега усети, че имаше разлика. Любезността им бе станала още по-подчертана, което отговаряше на новото и положение.

Шофьорът бързо заобиколи лимузината, отвори вратата и й помогна да влезе. Свръхлуксозната кола бе принадлежала на свекър й. Тя мразеше Хънтър Ван Хорн, но се възхищаваше на добрия му вкус за коли. Шофьорът се престори, че не забелязва дългите й крака, небрежно оголени при влизането.

— Заведи ме вкъщи — нареди надменно тя.

Невероятно скъпият им апартамент, намиращ се в елитния квартал около Пето авеню, сега вече не беше съвсем подходящ за нивото на човек, който щеше да ръководи империята Ван Хорн. Хората намираха за естествено кралиците да живеят в палати. Трябваше да намерят още по-елегантно жилище, отличаващо се с още по-голям лукс и екстравагантност. Нямаше още дълго да живеят в сегашния си апартамент.

Сесилия смяташе, че е предопределена да има такава съдба. Семейството й не беше много богато, но въпреки това майка й беше положила големи усилия да създаде у нея усет към скъпото и луксозното. Макар че мнозина смятаха вкуса й за разточителен и парвенюшки, истински важните нюйоркчани щяха да се съобразяват именно с него.

Портиерът забърза към лимузината, помогна на госпожа Ван Хорн да излезе и понесе пакетите към къщата. Беше пуерториканец и видът му издаваше богат опит с жените. Но той знаеше мястото си и към нея проявяваше само искрено възхищение.

Мургавата му, животинска сексуалност й харесваше и, поддавайки се на въображението си, се чудеше дали да го покани да влезе. Но това би шокирало прислугата й, така че отхвърли идеята. Благодари и пъхна сгъната банкнота в ръката му. Прислужничката й отвори вратата и пое пакетите.

— Някой да се е обаждал, Мари?

— Журналистката от Дейли Нюз ви потърси отново.

— Толкова е досадна.

Сесилия Ван Хорн никога не би се принизила дотам, че да позволи на тази жена да я цитира. Сега тя стоеше над журналистите, пишещи за клюкарските издания.

— Обадиха се няколко пъти и от кабинета на съпруга ви. Беше младият му сътрудник.

Сесилия си мислеше дали прислужничката би могла да подозира за тяхната връзка. Вероятно не. Бяха толкова дискретни. Все пак, защо бе звънил оттам. Тя предполагаше, че Младши се бе върнал вече след срещата си с адвоката.

— Господин Ван Хорн търсил ли ме е? — попита тя прислужничката.

— Не, мадам.

Сесилия влезе в спалнята и седна на ръба на леглото. Запали цигара. Беше рисковано да се обади в кабинета на мъжа си. Можеше да ги подслушват. Но може би той искаше само да й предаде съобщение от мъжа й.

Набра номера и я свързаха.

— Аз съм — каза тя. — Какво има?

— Не знам — отговори той шепнейки. — В момента не мога да говоря. Чувала ли си се с моя… работодател?

— Току-що се прибирам.

— Трябваше да дойде за една среща, но досега го няма. Знаеш, че не му е присъщо да закъснява.

— И не се е обадил?

— Не.

— Днес трябваше да се срещне с адвоката си. Вероятно се е задържал там.

— Мога ли да те видя? — каза настойчиво.

Тя се усмихна. Минало й бе през ум, че можеше да я попита. Не бяха се виждали от погребението. Малкият мръсник изглеждаше нервен — нищо чудно, че се безпокоеше за бъдещето си.

Тя загаси цигарата. Тя вече не се нуждаеше от услугите му.

— Сега не е време за това — отговори хладно. — По-късно ще измислим нещо.

— Моля те — каза той почти хленчещо.

Сесилия затвори телефона, без да отговори. Той вече не я интересуваше. Овен това, не бе нищо особено като любовник. Сега целият свят бе на нейно разположение.

Тя излезе от спалнята в много добро настроение. Имаше нужда да пийне нещо.

Чу го, преди да го види. Грубият му глас каза нещо троснато и неразбираемо на прислужничката.

След смъртта на баща си той бе започнал да става все по-агресивен. Като че ли това събитие бе вляло в него огромна доза самоувереност. Допълнителната власт, която притежаваше, можеше да направи живота с него изключително труден.

Клатушкайки се, той влезе в трапезарията и я погледна като че ли я виждаше за пръв път.

— Как мина? — Тя го заобиколи и се приближи до бюфета. Наля си бренди, след това се обърна и го подкани с широка усмивка. — Е, казвай.

Той я блъсна грубо, грабна бутилката и напълни чашата догоре, разливайки малко от скъпата течност. Трепереше.

Тя се стресна. Той пиеше рядко и то само чаша вино. Не одобряваше алкохола и непрекъснато го повтаряше.

— Мислех, че не пиеш.

Младши гаврътна чашката, след това я погледна с безизразен и блуждаещ поглед. Тя веднага разбра, че беше пиян.

Никога не го бе виждала такъв преди и внезапно я обзе страх.

— Какво се е случило? — От свитото й гърло излезе само шепот.

Той си наля още, след това се свлече във фотьойла. Ухили се.

— Нищо. Защо трябва да се е случило нещо?

— Обикновено не пиеш. Какво има?

Смехът му прозвуча апатично.

— Ако се безпокоиш за парите, недей. Взимаме половината, точно половината. — Впери поглед в чашата си.

— Не искаш да кажеш, че е оставил другата половина на тая кучка, сестра ти?

— За Виктория ли говориш?

— Да не би да имаш и някоя друга сестра идиотка?

Младши пресуши чашата си и я погледна.

— Ще трябва да се научиш да показваш малко повече уважение, скъпа. Сега Виктория те притежава и теб. — Кискането му приличаше повече на хлипане.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изкрещя тя.

Младши небрежно хвърли чашата. Скъпият кристал се пръсна на многобройни малки късчета.

В гърдите й се надигна гняв.

— Престани да се правиш на глупак. Какво се е случило?

— Баща ми, собственият ми любим баща, чийто задник целувах почтително през всичките тези години, е оставил пълния контрол върху компанията си, както и всичко останало, на скъпата ми по-малка сестра. Ето това, по дяволите, се е случило.

На Сесилия й прилоша, като че ли въздухът в стаята се бе свършил.

— Младши, ти си пиян. Не знаеш какво приказваш.

Той я погледна, засмя се, след това се разхълца.

— Да, Сесилия, пиян съм, но говоря много, много сериозно.

Тя глътна брендито си, шокирана при мисълта, че той говори истината.

— Така ли пише в завещанието?

Той кимна утвърдително.

— Тогава ще се срещнем със скъпата ти сестричка в съда. Ще я притиснем до стената.

Той пое дъх, след това въздъхна, клатейки глава.

— Хитрият дъртак е предвидил. Ако я съдим, губим всичко, до последния цент. — Прехапа устни и очите му се напълниха със сълзи. — Такава е идиотската клауза.

— И ти няма да направиш нищо? Само ще си седиш и ще се самосъжаляваш? Господи, и плъхът ще се защитава, ако го притиснат в ъгъла. Ти си едно безгръбначно животно.

— О, мога да се боря, ако настояваш, мога да заведа дело, да загубя, а ти ще трябва да си изкарваш прехраната по пристанищата. А може би пък точно това ти харесва.

Тя се приближи до него и го удари през лицето.

Той се изправи и каза, като се поклащаше леко:

— А, моята прекрасна Сесилия. Винаги знае какво да направи.

Тя не очакваше подобно нещо. Не бе допуснала, че в това състояние би координирал движенията си. Юмрукът му я удари по брадичката с всичка сила. Тя политна назад и се свлече на килима. Опита се да стане, но той я ритна в краката. Засмя се като видя как тя се помъчи да се обърне настрани.

Падна върху нея и започна да къса скъпата й рокля.

— Ще ти покажа какво мога.

Дърпаше я като луд, докато тя се опитваше да го отблъсне.

Пулсиращата болка в брадичката се увеличаваше. Помисли си, че може да е счупена. Той дишаше тежко, хъркаше, бясно се натискаше в нея. Тя разбра обаче, че не може да получи ерекция.

Прислугата чу виковете, нахълта в стаята и го издърпа, след това й помогна да стане. Младши седна на пода, запелтечи несвързано и се загледа в панталоните си, смъкнати до коленете.

— Сложете го в леглото му — каза тя през стиснати зъби. Изговарянето на всяка дума й причиняваше болка. — След това ми донесете лед и извикайте доктор Дейниълз.

Прислужничката й донесе увит в кърпа лед. Тя седна в креслото, чудейки се как ли изглежда. Ръцете й трепереха. Беше странно, но не изпитваше никакъв гняв към него. За нея той бе само предмет, част от мебелировката.

Мъжът й може би беше победен, но не и тя. Винаги имаше начин. Само жена можеше да се бори с друга жена. Беше толкова бясна, че не забелязваше усилващата се болка.

Сесилия реши да унищожи Виктория Ван Хорн, без да подбира средствата.

Седнал в креслото на Хънтър Ван Хорн, Чилтън Ванс говореше по телефона.

— Разбира се, ще предам съболезнованията ти на семейството. Беше голям удар за всички ни. Много ти благодаря, Хари, че позвъни. След като нещата се успокоят малко, всичко ще тръгне отново. Отново ще говорим за идеята ти. — Ванс се усмихна. Идеята бе безполезна и безсмислена като самия Хари. Но защо трябваше да си създава ненужно врагове? — Ще накарам някой от сътрудниците ми да ти се обади, когато сме готови. Още веднъж ти благодаря за вниманието. — Затвори телефона.

Беше се преместил в кабинета на Ван Хорн на следващия ден след погребението. Нищо още не бе променено, не бе имало време. Единствено бе заменил секретарката на Ван Хорн със своята. Тази постъпка бе дала поводи за някои приказки. Джойс Спиц се водеше като главна секретарка, но получаваше заплатата на служител от високо ниво и всички се отнасяха към нея като към вицепрезидент на фирмата. Според някои слухове между нея и Ван Хорн бе имало сексуална връзка, но Ванс ги отхвърляше. Ван Хорн, който си падаше по екзотични жени и можеше да има всяка една, която поискаше, едва ли би предпочел обикновената Спиц.

Ванс си бе мислил дали Спиц би могла да притежава информация, компрометираща Ван Хорн, но бе решил, че не е възможно. Независимо от всичко, тя бе тясно свързана с Ван Хорн и трябваше да си върви. Но тя се ползваше с всеобщо уважение и Ванс не искаше да рискува и да я уволни веднага, така че я бе назначил в машинописното бюро. Промяната в положението и доходите й бе толкова обидна, че той очакваше тя да напусне. Но Спиц го изненада. Спокойно бе разчистила бюрото си и бе отишла при новия си началник. Но въпреки всичко, той бе сигурен, че тя все пак ще напусне. Ванс искаше да уволни всички приближени на Ван Хорн служители. Възнамеряваше да ръководи корпорацията както той искаше.

Секретарката му влезе в кабинета.

— На телефона е някой си Инос Пийкок. Казва, че е семейният адвокат на Ван Хорн. Искате ли да говорите с него?

Говореше съучастнически. Очевидно й харесваше да бъде секретарката на най-големия шеф и бе достатъчно умна, за да разбере, че неговото бъдеще е и нейно бъдеще.

— Да, познавам го — отговори Ванс. — Свържи ме.

— Господин Ванс? — Гласът на адвоката бе дълбок и уверен.

— Как сте, съдия Пийкок? — Ванс бе преднамерено любезен.

— Много добре, мистър Ванс. Видях ви на погребението, но не успях да ви се обадя.

— И аз също ви видях. Много тъжно събитие.

— Така е, наистина. — Но гласът на Пийкок не бе тъжен, а делови. — И тези неща се случват. Време беше да ви се обадя и да ви кажа какво съдържа завещанието на Хънтър. Упълномощен съм да го направя.

Лошо предчувствие прониза Ванс.

— Продължавайте, моля.

— Хънтър е оставил значителни суми на образователни и благотворителни институции. Но основната част от състоянието му е завещана по равно на двете му деца.

— Това ме учудва. Хънтър може би се гордееше с дъщеря си, но те бяха доста отчуждени, поне доколкото ми е известно.

Последва пауза.

— Така е.

Пръстите на Ванс опипваха мастилницата на бюрото на Хънтър. Прекалено показна, направена от злато и слонова кост, тя също щеше да бъде сменена скоро.

— Прекрасно е, когато след смъртта на човека не остават лоши чувства.

— Хънтър завеща състоянието си по равно, но това не се отнася до властта.

— Не зная дали разбирам правилно, съдия. — Ванс остави мастилницата и се хвана за ръба на бюрото.

Отново последва изнервяща пауза.

— Двете деца получават по равен дял от състоянието, но не и от правото на глас.

Чилтън Ванс се усмихна. Младши не представляваше проблем.

— Предполагам, че е завещал това на сина си?

Тонът на адвоката бе хладен, почти далечен.

— Страхувам се, че предположението ви не е съвсем вярно.

— Моля?

— Трябваше ви ези, а вие хвърлихте тура. Виктория Ван Хорн получава всички права на починалия си баща.

Слушалката затрепери в ръката на Ванс. Внезапно се почувства като нарушител, нахълтал в чужд кабинет. Опита се да скрие чувствата си.

— Много интересно. Никога не съм се срещал с нея. Започнах работа в компанията след разрива между нея и баща й. Разбира се, както всички и аз съм чел много за нея.

— Тя има голям опит в бизнеса, както и в правото — продължи съдията. — Тъй като тя сега притежава контролния пакет акции, без съмнение ще има нужда от помощ при ръководенето на компанията.

— Това е естествено — успя да отговори спокойно Ванс.

— Мисля, че ще бъде нужно да помислите как да се използва нейния неоспорим талант.

— Като консултант? — Ванс усети, че гласът му скърца от вълнение.

— Бордът на директорите може да реши тя да заеме мястото на баща си. Поне като временна мярка.

Ванс се наведе напред и се опита да се концентрира.

— Това написано ли е в завещанието?

Отговорът бе придружен с гърлен смях.

— Не. Дори и да беше, нямаше да има обвързваща сила. Запознат съм с условията и правилника на компанията ви. Бордът избира служителите. Ще бъде приятен жест ако я изберат за президент. — Той отново замълча. — Тя ще внесе много енергия и нови идеи в компанията. Това е само предложение, разбира се.

Ванс усети ударите на сърцето си. Хънтър Ван Хорн продължаваше борбата с него, дори и от отвъдното. Но той не трябваше да позволи страхът му да вземе надмощие, във всички случаи не сега. Трябваше да действа умно, изключително умно.

— Съгласен съм — каза мазно. — Това би било подходящ жест. Ако, разбира се, младата дама проявява интерес.

— Мисля, че може да бъде убедена.

Инос Пийкок изглеждаше съвсем уверен.

— Ще видим какво можем да направим. Нека първо да говоря с борда. Разбира се, най-напред ще трябва да се видя с мис Ван Хорн.

— Струва ми се, че това са нещата, които трябва да се направят. Ако мога да ви помогна, Мистър Ванс, обадете ми се.

Ванс затвори телефона внимателно, като че ли беше бомба със закъснител. За момент остана неподвижен, дори не мислеше, искаше единствено да успокои ударите на сърцето си.

Не съществуваха юридически основания дъщерята на Ван Хорн да бъде избрана, за който и да е пост. Ако откажеха и тя се ядосаше, щеше да чака до следващото годишно събрание на акционерите, за да изрази протеста си официално. Можеше да разчита на подкрепата само на една трета от членовете на борда — хората на Ван Хорн. Можеха да откажат да я изберат за президент и тя нямаше да може да направи нищо.

Толкова неприятно се получи със смъртта на Ван Хорн. Чилтън беше изработил перфектен план. Докладът на Изследователската група щеше да послужи като оръдие за отстраняването на Ван Хорн. Планът щеше да успее. Ванс щеше да се яви като спасител на компанията. Ако сега поемеше ръководството, щеше да бъде просто член на администрацията на Ван Хорн, а не нейна опозиция. Някой безскрупулен и амбициозен младеж можеше да го измести, точно както той бе мислил да направи с Ван Хорн. Поне в този момент бе много по-важно да бъде спасител, отколкото наследник.

Започна да се успокоява. Виктория Ван Хорн знаеше някои неща за бизнеса, но беше само една млада жена с късмет, нищо повече. Общо погледнато, нямаше опит. Не бе поддържала връзка с баща си и не знаеше нищо за кухнята на компанията, абсолютно нищо. Той се усмихна. Ако евентуално бъдеше избрана за временен президент, той пак можеше да изиграе ролята си на месия.

Само че това можеше да бъде и опасно. А ако бордът я харесаше, тогава какво? Ванс си помисли колко ли озлобен бе Младши. Колко неприятно, че Ван Хорн не бе посочил него да оглави кампанията. Беше толкова различен от баща си. Никой не би пожелал да го назначи. Младши щеше да бъде такава лесна плячка.

Постепенно в главата му се оформи план. Ванс се изсмя на глас. Възхити се на собствената си изобретателност. Нямаше начин да не успее.

Изправи се и тръгна към вратата. Секретарката му го погледна.

Той й се усмихна.

— Има промяна в плановете — каза спокойно. — Връщам се в стария си кабинет. — Мина покрай нея, след това се обърна. — Моля те, свържи ме с Виктория Ван Хорн.

Очите на секретарката се разшириха.

— Тя има офис — сопна се той. — Виж в указателя.

Нямаше смисъл да чака. Планът трябваше да влезе в действие веднага. Жена му изглеждаше необичайно депресирана след смъртта на Ван Хорн, като че ли този факт я бе лишил от възможността за отмъщение. Е, сега щеше да се развесели. Щеше да постигне отмъщението си.

Помисли същото и за себе си. Всъщност, очакванията за бъдещето го накараха да се почувства като Макиавели.

 

 

Сесил Драйкър не можеше да си намери място от вълнение. Арката беше свикала спешно събрание. Не бе сигурен, но предполагаше, че причината за това бе смъртта на Хънтър Ван Хорн. Драйкър бе проверил отново скритите подслушващи устройства. Всичко бе наред и той щеше да чува всяка дума. С изненада откри, че подслушването му доставя огромно удоволствие. Дори получаваше ерекция.

Както обикновено, Драйкър застана на главния вход на музея, за да посрещне всеки член на Арката. Всичките изглеждаха сериозни и заети и той си помисли, че срещата обещаваше да бъде наистина интересна. Едва имаше търпение да хукне към кабинета си, да заключи вратата и да включи предавателя.

Бяха останали седем след смъртта на Ван Хорн. Джон Робертсън, шефът на прочутата брокерска фирма, пристигна последен. Той с мъка изкачи стъпалата, тъй като краката му едва удържаха едрото му туловище. Драйкър го придружи до залата за конференции. Робертсън влезе и Драйкър бързо затвори голямата двойна врата и затича към кабинета си.

Заключи вратата с треперещи от възбуда ръце. От вълнение едва успя да отвори вратата на шкафа с малкото ключе. Щракна копчето и чу познатото бръмчене. Сложи си слушалките и наостри слух.

Гласовете се чуваха кристално ясно.

— Сметнах за необходимо да се съберем във възможно най-кратък срок. — Драйкър разпозна гласа на Сандър Блейк. Гласът на медийния магнат бе носов, с лек оксфордски акцент. — Трябва да разгледаме два неотложни проблема. Трябва да изберем един от нас за председател на Арката. Също така, трябва да изберем член на Арката на мястото на Хънтър.

Драйкър чу одобрително мърморене.

— Както знаете, аз поех задължението да свикам това събрание. Между другото, това, че организирах събранието, не означава, че се кандидатирам за председател. Моля това да бъде ясно.

Драйкър чу лек смях.

— Всички тук сме стари приятели — продължи Блейк. — Ако няма възражения, ще продължа да ръководя събранието до избирането на постоянен председател.

Драйкър се облегна в кожения си стол и притвори очи. Представяше си лицата им. Имаше усещането, че присъства там, но е невидим за околните.

— Мисля, че първо трябва да обсъдим кой да заеме мястото на Хънтър в Арката. Ще изберем председател след това. — Драйкър позна дълбокия, агресивен глас — той принадлежеше на Франклин Трейджър.

— Не разбирам смисъла на това предложение. — Високият, трептящ глас на Илайъс Маккензи, бившия държавен секретар, пукаше в слушалките. — Трябва да започнем с най-важното, да изберем постоянен председател.

— Съгласен съм. Най-напред да изберем постоянен председател. — Посланик Литъл говореше спокойно и убедително. — Кой тук е кандидат?

Последва дълго, смущаващо мълчание.

— Всички сме заети хора — намеси се отново Трейджър. — Ръководството на Арката изисква много време и усилие. Нито един от нас не се нуждае от такава отговорност.

— Пак ли се каниш да влезеш в държавната администрация? — Думите на Илайъс Маккензи преминаха в астматичен смях.

— Не. Ако искаш, хайде да изберем един от нас и да приключим с това.

— Има ли някой против? — попита Блейк.

Отново настъпи мълчание.

— Добре. Как да процедираме? Последният път, доколкото си спомням, някой предложи Хънтър и бе избран единодушно.

— Но той прие неохотно. — Гласът бе на Клифърд Колбърн, президентът на една от най-големите нефтени компании в света.

Думите му предизвикаха смях.

— Вярно е — каза Блейк. — Добре, мисля, че можем да започнем. Кой иска да предложи кандидатура?

— Господа, искам да се изкажа. — Свирещият глас на Илайъс Маккензи отново изпълни слушалките. — Всички сме съгласни, че не желаем този пост и имаме достатъчно основания за това. Той обаче не е от изключителна важност. За него не е достатъчно само да притежаваш рядкото качество да бъдеш водач, но преди всичко трябва да бъдеш дипломат.

— Ти беше държавен секретар, Илайъс, защо не го поемеш ти? — Гласът бе на Франклин Трейджър.

— Бих го направил, Франклин, но човекът, когото ще изберем, не трябва да бъде засегнат от последствията на застаряването. Аз възнамерявам да живея още поне четвърт век, но старостта върви ръка за ръка с умората. Имам всички необходими квалификации и качества, освен енергия. Имаме нужда от по-млад човек. Човекът, който предлагам аз, притежава всичко това.

— Илайъс, при всичкото ми уважение към теб, можем ли да сведем речите до половин час? Имам работа. — Думите бяха изпълнени с добронамерен хумор. Драйкър си представяше кръглото, усмихнато лице на Джон Робертсън.

Последва мълчание и след това смях. Драйкър подозираше, че причината за него бе стария Маккензи, който се преструваше на обиден.

— Няма да приказвам толкова дълго, Джон. На моята възраст половин час е нещо много ценно. Ще бъда кратък, въпреки че цял живот съм се учил на обратното. Издигам кандидатурата на човек, който притежава необходимия произход, енергия, интерес и такт. Предлагам Сандър Блейк да бъде избран за постоянен председател.

— Поддържам предложението — каза Робертсън високо.

— Господа, високо ценя оказаната ми чест — протестира Блейк — но както знаете, притежавам и ръководя няколко национални вестници, и това е в допълнение към списанията. Голяма част от времето отсъствам от Ню Йорк. Мисля, че не съм подходящ.

— Отвод ли си правиш? — попита Трейджър грубо.

— Не, Франклин, но бих помолил да обсъдим кандидатурата на някой друг.

— Ти си човека, Сандър — засмя се Робертсън. — Ясно е, че никой не желае поста. Ако не си направиш отвод, ще те изберем.

Настъпи дълго мълчание и Драйкър си помисли, че устройството му се е повредило. Тъкмо щеше да посегне към копчетата, когато чу отново гласа на Сандър Блейк.

— Както всички знаем, традицията ни от край време е да не бягаме от отговорностите, във всеки случай ако няма основателна причина за това. Никой от нас тук няма време за тази работа. Предполагам обаче, че все някой трябва да захапе куршума. На ваше разположение съм.

Последваха учтиви приглушени аплодисменти.

— Хайде без благодарствени речи — изсумтя Трейджър. — Нека да преминем към следващата точка. Чака ме още едно съвещание.

Отново настъпи неловка тишина.

— Преди да дойда тук — продължи Блейк, — от кантората на съдията Пийкок ми донесоха запечатан плик. Сигурен съм, всички знаете, че съдията беше личния адвокат на Хънтър.

Блейк замълча, после продължи.

— Съдията ми се обади и ме уведоми, че пликът съдържа личното желание на Хънтър относно овакантеното от него място.

— Откъде Пийкок знае, че ще те изберем теб? — попита Трейджър.

— Съдията знаеше, че съм член на Арката. Това е всичко. Повярвай ми, Франклин, аз съм само приносителят на писмото. Дори не съм го отворил. Пийкок действаше по инструкциите на самия Хънтър. Както всички знаем, членовете приживе оставят писмените си предложения относно това кой да ги наследи.

Драйкър слушаше и сърцето му биеше лудо. Беше като в онези шоу програми, в които се раздават награди и всички чакат да бъде изтеглено името на печелившия. Чуваше се шума от отварянето на плика.

— Адресиран е до Арката — каза Блейк. — Както се вижда, не е много дълго, така че ще го прочета.

Изкашля се.

— Трябва да призная, че може да ви се стори малко мелодраматично, но ето какво пише:

„Господа, когато четете това, аз, за съжаление, ще съм умрял. Помолих адвоката си Инос Пийкок, да изготви завещанието ми и всички други необходими документи за евентуална моя смърт. Това кратко писмо е един от тези документи. Изборът на човек, който да заеме мястото ми, е, разбира се, изцяло ваш. Съгласно традицията ни трябва да бъде член на фамилията, обикновено синът. Същата традиция обаче повелява, че този човек трябва да притежава достойнства.“

— Амин — Драйкър позна високия глас на Илайъс Маккензи.

Блейк продължи да чете.

„След мен остават двете ми деца. Логично е синът ми да бъде кандидат за поста ми.“

Дрейк почувства растящата тревога в гласа на Блейк.

„Член на Арката не само трябва да произлиза от изтъкнато семейство, но и да е постигнал доказани успехи и постижения. Ние представляваме не само самите себе си и собствените си интереси. Горд бях да работя с всички вас. Нито един от вас не се е задоволявал с това да седи спокойно и да се грижи само за фамилното си богатство. Всеки от вас, включително и аз, е оставил своя следа. Ние сме се доказали. Критерият за членството в Арката е бил винаги доказани постижения.

За съжаление, моят син не показа нито едно от тези качества. Той ръководи една от дъщерните ми компании, но само изпълнява длъжността директор. Боя се, че след смъртта ми той ще напусне бизнеса и само ще консумира плодовете на моя труд, както и на тези преди мен. Знам, че някои от вас са в същото положение. Понякога децата носят такива разочарования.“

Драйкър се наведе напред, като че ли така щеше да ускори нещата.

Блейк продължи да чете.

„Така че, моето изрично желание е синът ми, Хънтър Ван Хорн, да не заема мястото ми в Арката.“

— Мога да се съглася с това — прекъсна го Франклин Трейджър. — Младши винаги ми се е струвал толкова безличен, няма нищо общо с баща си.

— Франклин — промълви Клифърд Колбърн, — нека Сандър прочете писмото до край.

— Мислех, че това е краят.

— Има още — каза Блейк тихо. Гласът му звучеше различно, в него се долавяше опасение.

Напрежението се стори на Драйкър почти непоносимо. Той увеличи звука нервно.

— Ето и останалото — каза Блейк, като продължи да чете:

„Разбирате прекрасно, че много съм мислил по този въпрос. На основание на критериите, на които трябва да отговарят членовете на Арката, издигам кандидатурата на дъщеря си, Виктория Ван Хорн.“

— Какво? — Викът на Франклин Трейджър едва не оглуши Драйкър. То намали бързо звука.

— Шегуваш ли се, Сандър? — попита Колбърн.

Драйкър чуваше откъслечен шепот, докато Блейк продължаваше да чете.

„Разбирам, че това може да създаде проблеми на някои от вас. Ще начертае нов път. Но и времената са други. Изхождайки от всичко, казано дотук, силно ви препоръчвам да се съобразите с предложението ми.“

Последва пауза.

— Подписът е на Хънтър — каза Блейк.

— Това сигурно е някаква шега — троснато каза Франклин Трейджър. — В Арката са членували само мъже и Хънтър чудесно го знаеше. Прилича ми на някаква шега за наша сметка.

— Традицията е всичко за нас. Не използвам мъжки шовинизъм, но мисля, че трябва да се придържаме към установените правила. Членството в Арката ще продължи да принадлежи само на мъже. — Гласът бе на Люк Шоу, най-младият член. Драйкър поклати глава ентусиазирано в знак на съгласие.

Чу задъхване и разбра, че се канеше да говори Илайъс Маккензи. Гласът на възрастния човек бе неочаквано твърд.

— Както Хънтър казва, времената са други, господа. Жените оглавяват корпорации и правителства. Това не е мъжки клуб, убежище, в което се консумират бренди и пури. Арката е много повече от това. Ние управляваме Ню Йорк. И, доколкото знам, това качество няма нищо общо с пола. Аз се възхищавам от младата дама. А и това е последното желание на Хънтър. Смятам, че сме длъжни да го уважим.

— Призовавам към гласуване — беше Клифърд Колбърн. — Аз съм против. Люк също е против, както и Франклин. Дотук трима. Кой още е с нас?

Драйкър бе вбесен, че те дори разискваха членството на жена в Арката. Той знаеше как би гласувал, ако имаше право.

В гласа на Сандър Блейк нямаше никакви емоции.

— Необходим е още един глас против, за да я отхвърлим. Само седем сме.

— Аз съм за — каза Маккензи.

Блейк заговори отново.

— Знам, че председателите гласуват последни, но аз също съм за. Много уважавах преценката на Хънтър и уважението ми към него остава и след смъртта му. — Произнасяше думите с достойнство. — Аз ще изпълня желанието му.

Внезапното затишие отново накара Драйкър да се усъмни в изправността на апаратурата.

— Всичко е толкова неочаквано — каза Джон Робертсън.

— Никога не съм си и помислял за подобно нещо. Трябва ми малко време да помисля. Не съм готов още да гласувам.

Посланик Литъл каза:

— Съгласен съм с Джон. Никой от нас не го очакваше. Аз също бих искал да си помисля малко преди да взема решение.

— Да се съберем ли отново след една седмица? — попита Блейк.

Чу се прелистване на бележници, явно членовете проверяваха какви ангажименти им предстоят.

— Съгласен съм — каза Трейджър войнствено.

Мълчанието показа на Драйкър, че и останалите не възразяваха на отлагането.

— Добре. Ще се срещнем тук отново следващата седмица по същото време. Моля всички да имат готовност да решат въпроса.

Драйкър едва сдържаше гнева си — принуждаваха го да чака в неведение цяла седмица.

— В Арката никога няма да членува някаква си жена! — Гласът на Франклин Трейджър гърмеше в слушалките. Очевидно Трейджър бе застанал близо до някой от скритите микрофони.

— Никога! — Гневът на Колбърн не бе по-малък.

— Внимавайте — каза Блейк ледено. — Не трябва да позволим този въпрос да ни раздели.

— Да ни раздели? — отговори Трейджър с треперещ от яд глас. — Вече сме разделени. Това нещо ще ни унищожи.

— Не говориш сериозно, нали, Франклин? — каза Маккензи.

— Напротив. Не е лошо да се замислите за следното: изборът на Виктория Ван Хорн може да означава край на Арката. Готови ли сте да поемете риска?

— Ще гласуваме следващата седмица. — Думите на Сандър Блейк прозвучаха като обявяване на война.

Драйкър махна слушалките с треперещи от гняв ръце.

— Да е проклета тая Виктория Ван Хорн — каза той високо. — Тя ще разруши всичко.