Уилям Дж. Къхлън
Акционери (13)

13

Хиляди метри надолу могъщият Тихи океан се сливаше с небето. Виктория наблюдаваше безлюдната водна шир от самолета на път за Съединените Щати и от ума й не излизаха ужасните разкрития на Йон Кругар.

Кругар знаеше всичките факти до най-малките подробности. Дори и да бе имала някакви съмнения, те бяха изчезнали.

„Ван Хорн Ентърпрайзис“ беше пред фалит. Кругар знаеше, че баща й бе узнал истинското състояние на компанията малко преди смъртта си.

Баща й се бе озовал в клопка, която сигурно бе подготвяна дълго и внимателно. Тя не можеше да каже дали в основата на коварния заговор стоеше маниакална амбиция, или омраза.

Сега бе дошъл нейният ред. Баща й познаваше дейността на компанията и може би щеше да оцелее, но за нея заплахата бе далеч по-реална.

Виктория погледна, надолу към океана. Тя не познаваше компанията, нейното бъдеще бе свързано с проекта й „Хъдзън Ривър“. Не виждаше никакъв изход. Реалистично погледнато, нещата изглеждаха безнадеждни.

Нямаше съмнение, че планът бе на Чилтън Ванс. Виктория не можеше да разбере какво го бе подтикнало към подобно злодеяние. Нямаше причина да настоява толкова много тя да оглави компанията. Струваше й се лишено от всякаква логика.

Почувства се безпомощна и самотна. Щеше да бъде различно, ако в живота й имаше някой, с когото да поприказва, на когото да се довери. Винаги се бе гордяла с независимостта си. Сега това й се струваше толкова ненужно.

Искрата между нея и Крейг Хопкинс бе довела само до възобновяване на старите търкания и конфликти, заради които навремето се бяха разделили. Тя харесваше Крейг, но знаеше, че не го обича. Освен него си нямаше никого другиго — бе съвсем сама.

Помисли си, че животът й бе самотен като ширналия се долу океан.

 

 

Тимоти Бъроуз беше известен с две неща. Сред хората, занимаващи се с връзки с обществеността. Той минаваше за изключително способен, тъй като бе работил като журналист в повечето големи вестници. Имаше връзки, и то там, където трябва, и ги бе използвал, за да стане неофициалният говорител на Ню Йоркския елит. Второто му достойнство, с което сам се хвалеше, бе, че за пари бе готов на всичко. За него етика и морал бяха само празни думи. Богатството му се дължеше на комбинацията от тези две качества.

Бъроуз се бе съгласил да се срещне с Хънтър Ван Хорн Младши, но не в офиса му. Беше посочил малък бар близо до „Таймс Скуеър“. Долнопробният локал не се бе харесал на Младши, но бе решил, че там човек като Бъроуз би се чувствал по-добре. Младши очакваше да види журналист като тези от филмите — груб циник с неприличен език, облечен в размъкнати и неугледни дрехи.

Бъроуз се представи и двамата с Младши седнаха на бара. Беше на около четирийсет, мускулест и облечен в скъп сив костюм с жилетка.

Младши си поръча мартини. Без повече въпроси барманът постави пред Бъроуз чаша с безалкохолна напитка. Бяха сами, с изключение на един възрастен мъж, седнал до другия край на бара.

— Май барманът ви познава — каза Младши.

— Би трябвало. Той работи за мен. Тази дупка е моя. Чакам да дойдат счетоводители за ревизия, затова предпочетох да се срещнем тук. — Погледна мартинито. — Аз самият не пия. Никога не съм пил. Тези питиета ще ви убият. — Отпи от содата си. — Кажете ми сега какво искате да направя? Да организирам рекламата за благотворително мероприятие, може би за сватба, хайде, кажете.

Младши се канеше да отпие от мартинито, но се отказа.

— Става дума за нещо по-значително, мистър Бъроуз. Вярвам, че това, което ще ви кажа, ще си остане между нас.

Бъроуз сви рамене.

— Ако имате предвид нещо незаконно, не мога да ви обещая. Не съм нито доктор, нито адвокат. Но ако няма да се стигне до съд, можете да разчитате на мълчанието ми.

Младши съжали за това, че е дошъл. Идеята беше на Сесилия.

— Сигурен съм, че сте прочел за баща ми.

— Известно име — отговори Бъроуз. — Както и сестра ви. Хората от моя бранш биха останали без работа, ако за всички се пишеше така, както за баща ви.

— Е, при мен е малко по-различно. Някой трябва да ме посъветва как да подходя към вестниците и телевизията.

— Защо?

Това щеше да бъде последният път, когато бе послушал Сесилия.

— Възнамерявам да… премина към нов бизнес. Ще се опитам да поема ръководството на компанията на баща ми.

— Искате да кажете конгломератът „Ван Хорн Ентърпрайзис“?

— Да. — Младши се изкашля, след това продължи почти шепнешком. — Трябва ми експерт по рекламата, който да направи така, че медиите да отразяват това, което искам аз.

— Ами четох, че сестра ви е новият шеф там. Да не се каните да я избутате?

— Доста груб израз, но иначе сте разбрали правилно. — Младши усети, че се изчервява.

Бъроуз се засмя.

— Значи искате вие да сте благородният и да изкарате сестра си никаквица, така ли?

Младши глътна мартинито наведнъж.

— Мистър Бъроуз, за да я отстраня, тя трябва да бъде представена в изключително лоша светлина.

— И вие искате от мен да го направя. Мога, разбира се. Но няма ли всичко това да ви е неприятно? Все пак, тя е ваша сестра. Ако го направим, връщане назад няма.

— Необходимо е — отсече Младши.

Бъроуз внезапно се засмя.

— По дяволите става интересно. Но да знаете, ще стане голям цирк. Ще се прочуете.

Младши започна да разбира смисъла на идеята на Сесилия.

— Времето също е много важно. — Огледа се. Наблизо нямаше никой. — Можете ли да я провалите бързо? Много важно е.

Бъроуз го потупа по гърба.

— Нямате проблем. Тези като сестра ви, които са изложени на показ, са и много уязвими. Ще бъде много лесна плячка.

Младши се опита да прикрие задоволството си, но Бъроуз го забеляза.

— Само че това ще струва доста скъпо.

Младши сви рамене.

— Ще го приспаднем от данъците.

Бъроуз се засмя.

— Хонорарът ми ще бъде десет хиляди долара. Ще получавате сметката всеки месец.

Младши се изправи. Подаде на Бъроуз визитната си картичка.

— Това е домашният ми адрес. Можете да изпращате сметките на него.

Взеха си довиждане и Младши се запъти към вратата.

— Бъдете спокоен, Младши. Когато приключим, сестра ви ще трябва да смени името си и да напусне страната. Ще й видим сметката — извика след него Бъроуз, без да знае колко много Хънтър Ван Хорн Младши ненавиждаше да го наричат „Младши“.

 

 

Централните офиси на „Пери Стенли“ разкриваха историята и философията на банката. Мебелите, килимите и другите вещи бяха направени от първокласни материали. Нищо не бе променено от почти един век. С изключение на електрическата инсталация всичко бе запазено както е било в началото на века. Износените килими се подменяха веднага и то с абсолютно същите. Ако не можеха да бъдат купени, тогава се тъчаха специално. Всичко, дори и абажурите, се подменяше с точно същото.

„Пери Стенли“ бе символ на цяла една класа, скала в бурното финансово море. Синовете заменяха бащите и тази приемственост носеше на клиентите успокоение и сигурност.

„Пери Стели“ беше истинска банка, място, където служителите се отнасяха с уважение към парите и тяхната власт.

За старите фамилии на Ню Йорк тя представляваше институция, която не се влияе от обществените промени — силна, стабилна, непоклатима.

Личният кабинет на председателя на банката също не се променяше. Посланик Стюарт Литъл седеше зад старинното бюро, принадлежало на баща му и прадядо му.

Литъл прегледа тефтера с ангажиментите си, след това отново огледа луксозната покана. Адресирана бе до един от спонсорите им. Спонсорите винаги получаваха покани да присъстват. Моментът бе определен много подходящо. Той посегна към телефона и набра специалния номер.

— Карсън на телефона — каза познатият глас.

— Тук е посланикът — каза Литъл. — Довечера тук има коктейл и искам да доведеш сина ми.

— В Ню Йорк? — В гласа прозвуча известна уплаха.

— Да, в Ню Йорк. В Карлайл. Благотворително мероприятие. Ще дойдеш с него и няма да го изпускаш от очи. Поне докато не наредя нещо друго. Ясно ли е?

— Разбира се, посланик. Ще тръгнем веднага. В колко часа трябва да сме в хотела?

Литъл погледна поканата и пресметна бързо.

— Заведи го там не по-късно от девет часа. Провежда се в помощ на южноамериканските деца.

— Важно ли е политически?

Литъл нямаше намерение да се доверява на служител.

— От теб се иска да го доведеш — сопна се той. — И да изглежда добре.

— С него всичко е наред.

— Дано да е така. Искам да е във възможно най-добър вид. Дори мога да поискам от него да му е приятно.

— Бихте ли желали да говорите с него? Той е тук, в кабинета си.

— Не, не е нужно. Ако ти създава някакви неприятности, обади ми се. Иначе ще се видим по-късно тази вечер в Карлайл.

Стюарт Литъл затвори телефона. Ръката му небрежно си играеше с поканата. Планът бе добър. Ако имаше късмет, всичко щеше да стане както трябва.

Виктория бе останала в Хонконг един ден повече от предвиденото, за да може да получи повече информация от Йон Кругар и този ден бе объркал изцяло програмата й. Не й бе останало никакво време за почивка.

Неприятно й беше, че трябваше да се яви пред Арката и да доказва себе си като на изпит. Ако беше мъж, това нямаше да е необходимо. Бе унизително, но ядът й я подтикна да приеме. Ако трябваше да се бори, за да стане първата жена в Арката, щеше да го направи. Имаше жени, които водеха подобни битки, за да защитават основните си права. Раздразнението й бе поутихнало след дългия полет. Чувстваше се потисната и уморена и не й се участваше в такива състезания.

Преди пътуването до Хонконг тя може би щеше да отмени появата си в Арката, дори това да струваше отхвърлянето й. Но след като разбра истината за компанията на баща си щеше да има голяма нужда от помощ. Членовете на Арката притежаваха власт. Ако я приемеха, може би щеше да ги привлече на своя страна. Тогава можеше да се чувства по-сигурна в битката за собственото си и на компанията оцеляване.

Разбираше, че шансовете бяха нищожни, но трябваше да отиде.

Не искаше да се появи веднага във „Ван Хорн Ентърпрайзис“, така че от летището „Кенеди“ отиде направо в офиса си. Прекара дълги часове да проверява информацията на Кругар. Всичко се потвърди. Беше уморена, но денят мина бързо. Кругар беше прав — компанията бе в отчайващо положение. Ако се провалеше като президент на „Ван Хорн Ентърпрайзис“, собственият й проект също се сгромолясваше. Чилтън Ванс я бе вкарал в кланицата. Интересно защо? Но което беше още по-лошо, тя не виждаше как може да излезе оттам.

Почти беше време за срещата в Арката. След нея трябваше да отиде на благотворително парти. Реши да се обади и да предупреди, че няма да отиде, но не й остана време.

Поръча такси до апартамента си, взе бързо душ и се преоблече. Избра червен костюм „Шанел“ и морскосиня блуза от шантунг. Нарочно предпочете червения цвят — той издаваше самоувереност, а и тя не искаше да подражава на мъжете, които в подобни случаи се обличаха в сиви или сини костюми. Дори и да не се чувстваше чак толкова самоуверена, поне видът й щеше да е такъв. Докато се обличаше, си мислеше какви ли въпроси биха могли да й зададат. Умът й обаче отказваше да действа и тя реши, че ще трябва да се осланя на инстинкта си.

Движението до „Хаберман“ бе толкова натоварено, че тя слезе от таксито и тръгна пеша. Денят беше хубав, лятото вече се усещаше във въздуха и разходката й подейства освежително.

Виктория знаеше „Хаберман“ от детинство. Въпреки това се почувства неловко, когато се изкачи бързо по стъпалата на музея. Усмихнат мъж в униформа отвори вратата. Вътре я посрещна дребничък човек, който се представи като Сесил Драйкър, директор на музея. Изглеждаше странно възбуден и, въпреки че се опитваше да го скрие, тя усети лека нотка на неприязън в гласа и поведението му. Той я придружи до залата за конференции и затвори вратата след нея.

Всичките седем члена на Арката бяха вече там, седнали около дълга полирана маса. Сандър Блейк я представи. Тя познаваше някои от тях, другите бе виждала само на снимка по вестниците. Кимна на Люк Шоу. Всички изглеждаха толкова сериозни и тържествени, като съдии пред произнасяне на смъртна присъда, че тя съжали, че е дошла.

Блейк я придружи до стол в края на масата. След това зае председателското място и всички утихнаха.

— Виктория, както знаеш, баща ти посочи теб да заемеш мястото му — разчупи неловкото мълчание Блейк. — По традиция в Арката са участвали винаги само мъже. Гласувахме, но не стигнахме до единодушно решение. Някои от членовете се въздържаха и помолиха да те поканим тук, за да отговориш на някои въпроси. — Той се усмихна, като че ли искаше да я насърчи. — Надявам се, че нямаш възражения.

Изведнъж Виктория я обзе паника. Искаше й се да избяга.

— Разбирам — чу гласа си и се изненада, че прозвуча толкова спокойно. — Съгласна съм.

— Добре — Блейк погледна останалите. — Тук няма официален ред. Кой иска да започне?

Вдигнаха се няколко ръце.

— Илайъс, защо не започнеш ти като по-старши?

Виктория бе видяла Илайъс Макензи за пръв път много отдавна, още като дете. Тя си спомняше висок мъж с металносиви очи и изправена стойка. Възрастта го бе променила много. Мъжът, който стана, бе слаб и приведен, но очите му бяха останали същите.

— Познавам Виктория още от детинството й. — Той се усмихна. — Беше едно малко неприятно същество, доста шумно, доколкото си спомням. За огромна моя изненада обаче тя се превърна в прекрасна млада жена. Жена, която достигна до върховете в света на бизнеса и която доказа, че има способности във всяко едно отношение.

— Това въпрос ли е или хвалебствена реч? — Тонът на Франклин Трейджър бе доста неприятен.

Макензи погледна над очилата си, като че ли виждаше Трейджър за първи път.

— Спокойно, Франклин — каза той невъзмутимо. — Ако приказвам повече, отколкото трябва, отдай го на напредналата ми възраст. — Той погледна Виктория. — Разбираш ли основната цел на тази организация, скъпа?

Тя кимна.

— Спомням си какво ми е казвал баща ми. Арката представлява и защитава бизнеса и културните интереси на Ню Йорк. Основана е от най-старите фамилии на града.

— Точно така — възкликна той. — Сега, когато ни показа, че знаеш, има ли нещо в личния ти живот или в търговските ти интереси, което да е в разрез с тези прости, но важни задължения?

— Не — отговори тя уверено. — Както сигурно всички знаете, аз ръководя една Ню Йоркска строителна фирма и съвсем скоро бях посочена за президент на компанията на баща ми. Двете длъжности са напълно съвместими.

— И аз мисля така. — Макензи погледна останалите и седна на мястото си.

— Ти май искаш да кажеш нещо, Франклин — каза Блейк. — Имаш думата.

Трейджър не стана. Впери поглед във Виктория.

— Доколкото зная, вие бяхте скарани с баща ви в продължение на няколко години преди смъртта му, нали така?

Виктория се ядоса, но се овладя.

— Това е известно на всички.

— Каква беше причината?

Макензи се намеси бързо.

— Това е доста личен въпрос, Франклин.

— И така да е — сопна се Трейджър. — Имаме право да знаем всичко за евентуалния кандидат. Знам всичко за разрива между тях. Цял Ню Йорк го знае. Но никой не знае защо. И аз искам да…

— Съгласен съм с Илайъс — каза Блейк. — Не мисля, че…

— Няма нищо — каза Виктория. — Не възразявам да отговоря на въпроса. След като завърших колежа по право започнах работа като съдружник в една адвокатска фирма. Правото ми харесваше, но повече ме привличаше бизнесът. Във фирмата трябваше да се занимавам с търговски и бизнес дела. Откровено казано, мислех, че имам усет за тях. Баща ми притежаваше една от най-големите компании в света. Помолих го да ми намери работа там, но той отказа.

— Искала си да започнеш от върха — каза Трейджър с насмешка.

Тя пое въздух дълбоко, за да овладее раздразнението си.

— Не, мистър Трейджър. Всъщност, бих се съгласила на всякаква работа, но исках да е истинска, а не измислена. Исках да имам възможността да покажа на какво съм способна. Баща ми каза, че не е необходимо да работя. Каза още, че не обича да наема на работа роднини. Роднините, особено чуждокръвните, завиждат най-много и стават изменници.

— Разумно — каза Трейджър.

— О, така ли? Брат ми работеше в една от компаниите на баща ми. Казах му, че прилага двоен стандарт. — Сцената беше пред очите й докато говореше. — Той се ядоса. Каза, че никога не е одобрявал това, че съм станала адвокат. Каза, че трябва да се занимавам главно с организиране на благотворителни мероприятия и с отглеждане на деца.

Трейджър се засмя.

— Ами бащата трябва да познава дъщеря си, нали така?

Ядът й се засилваше, точно както се бе случило тогава.

— Така ли мислите? Аз си тръгнах и никога не се върнах повече. В джоба си имах точно единайсет долара. Оттогава нито съм го помолила за пари, нито ми е дал. Без помощта на баща си успях да основа собствената си компания. Взех пари на заем и ги върнах до последния цент. Построих „Ийст Порт“, една от главните атракции на Ню Йорк сити. От единайсет долара направих милиони и всичко това дължа единствено на себе си. Мисля, доказах, че баща ми не беше прав.

Усмивката на Трейджър бе направо подигравателна.

— Може да не е бил прав и когато те е предложил за Арката. Помислила ли си някога за това?

Тя знаеше, че той се опитва да я въвлече в ожесточен спор. Твърдо бе решена да не му позволи това удоволствие.

— Това вие тук ще решите.

Трейджър тъкмо се канеше да каже нещо, но Блейк го прекъсна.

— Достатъчно, Франклин. Нека и някой друг да се изкаже. Ти, Джон? — Избра брокера, защото Джон Робертсън се бе въздържал при първото гласуване.

Робертсън се опита да вдигне грамадното си тяло от стола, но се отказа.

— Имате ли нещо против ако ви наричам Виктория?

— Ни най-малко.

Приятна усмивка се разля по месестото му лице.

— Виктория, бихте ли ни казали какво мислите за Ню Йорк?

— Боя се, че не ви разбирам напълно.

Той кимна.

— Признавам, че въпросът е малко неясен. Има хора, които мислят, че този град няма бъдеще. — Той погледна към Трейджър. — Много хора, достойни хора, са ужасени от престъпността, жилищния проблем и всичките други проблеми, с които са пълни вестниците всеки ден. Какво мислиш за това?

Беше тема, която й допадаше.

— Аз съм влюбена в Ню Йорк. Винаги съм била. Приказките, както всички знаем, не означават нищо, но мисля, че делата ми показват какво е отношението ми. Това е чудесен град. Проблемите, за които споменахте, наистина съществуват, има ги във всеки град, но постепенно ще ги премахнем. Бъдещето ми е свързано с Ню Йорк. Построих „Ийст Порт“ и сега възнамерявам да осъществя един още по-голям проект. Изцяло съм свързана с този град. Той е част от мен. Не зная дали това искахте да чуете, но това е мнението ми по този въпрос.

Лицата им останаха неподвижни — само Илайъс Макензи показа одобрението си. Тя погледна Люк Шоу, но не можа да прочете нищо в погледа му.

Робертсън кимна замислено.

— Доста сериозни намерения.

— Да, наистина съм загрижена за Ню Йорк — усмихна се тя. — Но съм готова да приема всякакви предложения.

— Какво мислите за правата на жените? — Думите на Клифърд Колбърн прозвучаха повече като обвинение, отколкото като въпрос.

— В какъв смисъл? — запита тя рязко.

— Не се кандидатирате за този пост като представителка на движението за права на жените, нали?

Думите на Колбърн предизвикаха смях сред някои от присъстващите.

— Бях предложена — каза тя спокойно. — Не съм се кандидатирала. Нима гледате на нещата по този начин?

Той леко се смути.

— Как гледам на нещата няма никакво значение за вас, млада госпожице. Тук не е обществен клуб, тук се вършат сериозни дела.

— Да разбирам ли тогава, че според вас жените не са способни да се занимават със сериозни неща?

Бузите на Колбърн почервеняха.

— Бих желал да чуя отговор, а не въпрос — изръмжа той.

— По-спокойно, Клифърд — каза Блейк.

— Мога да се оправя и сама — каза Виктория, опитвайки се да прикрие гнева си. — Аз не съм дошла да ви моля да ме приемете, баща ми ме е предложил. Смятам, че съм доказала, че не стоя по-ниско, от който и да е в тази зала. — Тя спря и задържа погледа си върху всеки от тях поотделно. — Произхождам от богато семейство, както всички вас. Издигнала съм се сама, без помощта на баща си. Мисля си, че малко от вас могат да кажат същото.

Клифърд Колбърн избухна.

— Харесва ли ви да понасяте подобни неща на всяка наша среща? Ако я допуснем при нас, ще се превърнем в дискусионен клуб.

— Чакай, Клифърд — каза Блейк бързо. — Виктория Ван Хорн е наша гостенка. Поканихме я. Има право да очаква от нас да се държим учтиво.

— Клифърд е прав — каза Трейджър високо. — Не понасям агресивни жени. Тя предизвика този тон. Това няма нищо общо с учтивостта.

Тя погледна отново Люк Шоу. Той само наблюдаваше с учудено изражение и й се стори, че може би дори се забавлява.

— Мистър Трейджър — каза тя, изговаряйки отчетливо всяка дума, — вероятно мрази всяка жена, която познава. Познавам този тип мъже. Можете да ги окачествите с всякакви думи, но всичко, в крайна сметка, се свежда до предразсъдъци.

— Чакай една минута — избухна Трейджър. — Не можеш да влезеш тук и да се държиш по такъв начин, поне не трябва да го правиш ако очакваш да разгледаме членството ти.

Блейк се опита да се намеси, но тя го прекъсна.

— А как очаквахте да се държа? Като някоя изплашена бедна женица, която се опитва да си намери работа в машинописно бюро? Наистина ли очаквахте да дойда тук, да седна с ръце на скута и да моля за височайшето ви одобрение? Ако това сте очаквали, ще има много да чакате.

— Браво — засмя се Илайъс Макензи, — все едно, че чувам баща ти.

Гласът на Трейджър се извиси над останалите.

— Знам всичко, което трябва да знам и чух всичко, което очаквах да чуя. Хайде да гласуваме.

Блейк стана и погледна към Трейджър.

— Нямаш думата. Има ли още въпроси към мис Ван Хорн?

— Сандър — каза посланик Литъл, — може би ако помолим мис Ван Хорн да излезе за момент, ще можем да обсъдим всичко, без да я притесняваме.

Блейк поклати бавно глава и погледна Виктория.

— Моля за извинение — каза той. — Получи се доста неприятно. Не бе предвидено да протече по тази начин, уверявам те.

Виктория се изправи и ги погледна. Бе се надявала, че Люк Шоу ще я защити, но той не го направи. Лицето му си оставаше все така безизразно.

Погледна Сандър Блейк.

— Тук съм, защото бях поканена. Баща ми ме е предложил и аз само изпълнявам желанието му. Ако бъда избрана, ще направя всичко, на което съм способна. Ако не, изобщо няма да се разсърдя. — Говореше спокойно въпреки притеснението си. — Благодаря ви за любезността, господа.

Виктория се обърна и напусна бързо залата. Затвори вратата зад себе си и изведнъж се почувства окрилена. Сега вече нямаше да я изберат, но поне не им бе разрешила да я унижат.

Качи се бързо по стълбите и излезе от музея. Доволна бе, че е навън. Поиска й се да изпие нещо. Изпита нужда да бъде сред хора, хора, които оценяваха това, което беше постигнала. Изведнъж реши, че ще отиде в Карлайл. Щеше да им покаже, че не могат да я уязвят.

Тя не очакваше да намери лесно такси в този час, но за нейна изненада това не се оказа проблем. Каза адреса на шофьора. Пулсът й биеше като барабан. След малко започнаха и сълзите.

Сесил Драйкър бе чул всичко. Вниманието му основно бе приковано върху репликите, разменени между Виктория Ван Хорн и членовете на Арката. Почувства облекчение, когато тя излетя от залата. Това бе краят й. Тая кучка никога нямаше да получи съгласието им.

Драйкър се отпусна и изпита такова задоволство, като че ли сам бе прогонил жената. Остана на стола, за да чуе това, което следваше. Надяваше се, че ще продължат да се карат. Бе толкова вълнуващо.

Отвратеният глас на Сандър Блейк изпука в слушалките на Драйкър.

— Намирам целия разговор за ужасяващ — каза той.

— Глупости — сопна се Франклин Трейджър. — Видя как се държа тя, Сандър. Съвсем типично — поредната пробивна жена, която се опитва да завладее света. Страшно добре стана, че я разбрахме какво представлява, преди да е станало твърде късно. — Говореше като победител.

— Настоявам да гласуваме. — Драйкър позна сдържаните нотки в гласа на посланик Литъл.

Драйкър харесваше Литъл. Струваше му се, че е сериозен човек.

— Поддържам предложението. — Драйкър не беше сигурен чий бе този глас. Съжаляваше, че не бе инсталирал видеокамери, но те не можеха да се скрият така лесно.

— Добре, щом казвате така. — Гласът на Блейк стана гневен. — Ще започна аз. Гласувам Виктория Ван Хорн да бъде одобрена.

Заговори Франклин Трейджър.

— Сигурен съм, че няма да се изненадате, като ви кажа, че съм против. Гласувам с „не“.

— Ти си следващият, Клифърд — каза Блейк.

— Солидаризирам се с Франклин. Гласувам против.

— Вероятно се досещате за становището ми. — Драйкър разпозна гласа на Илайъс Макензи. — Според мен тя е чудесна млада жена. Мисля, че й го дължим заради баща й. Гласувам за…

— А ти, Джон?

Последва дълга пауза. Драйкър се подразни от мълчанието. Накрая Джон Робертсън каза:

— Ако трябва да бъда откровен, тя ми харесва. Но като зная какво мислят някои от вас, струва ми се, че присъствието й ще ни раздели. Гласувам против единствено поради тази причина.

— Браво, Джон — каза Трейджър.

— Твой ред е, посланик — каза Блейк. — Каква е твоята позиция?

Драйкър се усмихна. Литъл бе консервативен, не говореше много, но когато кажеше нещо, бе логичен и убедителен. Според Драйкър Литъл никога не би позволил жена да членува в Арката.

— Много мислих по този въпрос — каза Литъл тихо. — Времената се менят. Гласувам за приемането на младата дама.

Драйкър бе шокиран. Нещо повече, бе ядосан. Реши, че никога повече няма да вярва на Литъл.

— Това прави трима на трима — каза Блейк изненадано. — Сигурен съм, че не би желал твоят глас да е решаващият, Люк, но като че ли сега всичко зависи от теб.

Отново настъпи напрегнато мълчание.

— Искам да бъда съвсем откровен — каза Люк Шоу. — Моята компания се е ангажирала да извърши част от строителната работа за новия проект на мис Ван Хорн. Ако някой реши, че има конфликт на интереси, ще се въздържа от гласуване.

— Не вярвам някой да си помисли… — започна Блейк, но Трейджър го прекъсна.

— Не се обиждай, Люк, но договорът голям ли е? Искам да кажа, голяма ли е нейната част?

— Франклин, това вече е прекалено. — Тонът на Блейк бе рязък.

— Няма проблем — каза Люк. — Ще отговоря с удоволствие. Договорът ни с нея е само един от многото, които непрекъснато сключваме.

— Ще се отрази ли на решението ти?

Шоу се засмя.

— Не, Франклин. Мога да го заявя съвсем честно.

— Тогава всичко е наред. Що се отнася до мен, Люк може да даде гласа си — измънка с неудоволствие Трейджър.

— Някой друг да има въпроси или възражения? — попита Блейк. Изчака малко. — Добре, приемам, че мълчанието ви означава съгласие. Можеш да гласуваш, Люк.

Пулсът на Драйкър препускаше лудо. Шоу бе разумен, но бе твърде млад. А Виктория Ван Хорн беше красива. Напрежението му растеше.

— След последната ни среща аз също много мислих за това. Никак не ми се искаше моят глас да е решаващ. — Беше ясно, че Шоу се чувстваше неудобно. — В момента сме изправени пред две взаимно изключващи се традиции.

Обикновено изпълняваме желанията на починалия, което бихме направили и сега, само дето той е предложил дъщеря си. От друга страна, тук са членували винаги само мъже.

На Драйкър му се искаше да изкрещи. Не му се слушаха речи, единственото, което го интересуваше, бе резултатът.

— Предполагам, че трябва да съвместим двете традиции — продължи Шоу. — Не трябва да правим промени заради самите промени. Но съм убеден, че приемственост е необходима. Дълбоко уважавам Хънтър Ван Хорн и възнамерявам да уважа желанието му. Ще гласувам за нея.

— Какво? — Извикаха едновременно Франклин Трейджър и Сесил Драйкър. Драйкър трепереше от яд.

— Люк, да не си полудял? — избухна Трейджър. — Това ще бъде краят ни.

— Чакай — прекъсна го Блейк. — Всички да мълчат! — Думите му накараха залата да замълчи. — Гласуването бе честно. Въпросът е приключен.

— За теб може би да — отговори сопнато Трейджър.

— Да не би да искаш да подадеш оставка, Франклин? — Задоволството в гласа на Илайъс Макензи бе неприкрито.

Изведнъж всички утихнаха.

— Няма да взимам бързи решения — каза Трейджър тихо. — Но ще ви уведомя, когато съм готов.

— Чакай, ще дойда с теб, Франклин — каза Клифърд Колбърн ядосано.

— Ако няма други въпроси — каза Блейк, — закривам събранието.

Драйкър захвърли слушалките.

— Да върви по дяволите — каза на висок глас. Не можеше да удържи гнева си — избирането й му подейства като лична обида. Закле се, че ще накара тази мръсница да му плати за това.