Уилям Дж. Къхлън
Акционери (16)

16

Въпреки че беше член на семейството Ван Хорн, Виктория изпитваше известен страх в сградата на компанията, особено в административното крило, където се помещаваше главната квартира на врага. Все още се чувстваше като закононарушител в кабинета на баща си.

Джойс Спиц беше отишла някъде в съседните помещения, за да използва връзките си и да се опита да разбере към кого е насочена атаката на Чилтън. Протежето на Джойс от машинописното бюро надникна от вратата.

— Чака ви някой си Крейг Хопкинс. Казва, че има уговорена среща. — Тя намигна и снижи глас почти до шепот. — Много е готин. Ако вие не го искате, ще го взема аз.

Виктория се опита да остане сериозна, но не успя. Момичето притежаваше наивна арогантност, която бе по-скоро забавна, отколкото непочтителна.

— Покани го да влезе. И сама си намери някой готин.

Виктория се изненада от това колко приятно й стана, когато видя Крейг.

Той влезе, огледа огромния кабинет и след това погледна Виктория.

— Тук можеш да играеш баскетбол. — Момчешката му усмивка бе много приятна.

— Таванът не е достатъчно висок. Заповядай, Крейг, седни.

Сега, когато вече знаеха, че никога повече нямаше да бъдат любовници, държанието им бе свободно и естествено. Беше й добре с него и усещаше, че това е взаимно.

Той седна.

— Какво има?

— Крейг, бих искала да дойдеш да работиш с мен.

Той се засмя.

— Имаш нужда от адвокат като мен?

Виктория кимна.

— Виж за какво става дума. Поради ангажиментите ми тук не ми остава време за новия ми проект. Имам нужда от някой, на когото мога да се доверя напълно. Искам ти да се заемеш с това.

Той се изненада истински.

— Поласкан съм, Вики, наистина. Но не разбирам нищо от бизнес с недвижимо имущество. А иначе си права, можеш да ми имаш пълно доверие. Единственият проблем е, че нямам необходимата квалификация.

— Доколкото си спомням, Крейг, ти веднъж бе поел подобен ангажимент, още докато живеехме заедно.

Той се засмя.

— Нищо, което да може да се сравни с твоята работа. Беше един малък апартамент на Седемдесет и шеста улица.

— Мащабите нямат значение, нали средствата и методите са същите. Можеш да се справиш, ако имаш желание.

Той поклати отрицателно глава.

— Вики, имам адвокатската си практика. Не мога да си тръгна ей така. Имам отговорности към партньорите си. Освен това, чел съм за проекта ти „Хъдзън Ривър“. Огромен е. За него ще трябват милиони. Нужен ти е човек с голям опит. Не е работа за аматьори.

— А ако го поемеш като юридически ангажимент? Предполагам, че партньорите ти няма да имат нищо против. Хонорарът ще бъде значителен.

Той задържа поглед върху нея и каза.

— Защо не ми кажеш за какво наистина става дума? Никога не си могла да се прикриваш, Вики, поне не пред мен.

Тя стана, отиде до прозореца и погледна навън.

— За да осигуря финансирането на новия проект „Хъдзън Ривър“ трябваше да вложа всичките си средства в „Ийст Порт“.

— Е и?

Тя се обърна и го погледна.

— Това е всичко, което имам, Крейг. Рискувала съм всичко, до последния цент. — Върна се до бюрото и седна. — Когато го направих, мислех, че ще мога да посветя цялото си време на новия проект. Дори и при това положение щеше да бъде рисковано. — Тя се засмя леко, но очите й не гледаха весело. — Получих уверения, че работата ми като президент на компанията на баща ми ще бъде само почетна, че имат нужда само от името ми, за да внесат успокоение сред акционерите. Беше ми казано, че нещата ще се движат от само себе си.

— И както разбирам, не е станало така?

Тя кимна.

— Съвсем не. „Ван Хорн Ентърпрайзис“ може да се сгромоляса ако някой не поеме всичко в свои ръце и го обърне на сто и осемдесет градуса. Баща ми вече бе започнал, когато почина.

— Изглежда някой доста те е измамил. Има обаче много прост отговор.

— И той е?

Той сви рамене.

— Напусни. Особено след като компанията не е в цветущо състояние. Защо да рискуваш собствения си бизнес?

Тя въздъхна.

— Мислила съм по този въпрос. Но ако компанията фалира, голяма част от акционерите ще останат излъгани, ще пропаднат, а между тях съм и аз. И което е дори още по-важно, баща ми е имал доверие в мен. Въпрос на чест е да го оправдая.

Хопкинс знаеше по-добре от всеки друг колко сложни бяха отношенията на Виктория с баща й. След смъртта на Хънтър Ван Хорн вероятно се бяха намесили и скръб, и чувството за вина.

Подбираше думите си внимателно.

— Вики, много добре те разбирам, но все пак първият закон на природата е самозащитата.

Тя поклати глава.

— Дори и да се махна оттук, Крейг, пак ще се проваля. Успехът на проекта ми зависи от доверието към мен. Ако напусна, ще загубя доверието на всички, които ме подкрепят. Притисната съм от двете страни и точно поради това имам нужда от помощта ти.

— Вики, нямам необходимия опит и заради това няма да бъде честно спрямо теб. Няма да бъде честно и спрямо партньорите ми. Съжалявам, но не мога.

Изражението й стана още по-решително.

— Виж, Крейг, отчаяна съм. Ще се погрижа и за проклетата ти фирма, ако трябва.

— Ние сме само петима. Зная, че другите няма да се съгласят. Ние работим в друга област.

— Крейг, ще платя един милион долара на фирмата ти, за да я запазя. Другите не ми трябват, трябваш ми само ти. Те могат да се занимават с техните дела, за мен ще работиш само ти. Колко клиенти имате, които могат да ви платят един милион долара незабавно?

— Господи, нали знаеш, че аз не се продавам?

Тя бързо се завъртя на стола си и се обърна с гръб към него. Искаше да скрие бликналите сълзи. Той никога не я бе виждал да плаче, дори и когато живееха заедно.

— Виктория — каза тихо, — наистина си в тежко положение, нали?

Тя остана с гръб към него.

— Да, Крейг, това е най-тежкият момент, който съм преживявала.

Виктория бързо избърса сълзите си, след това се обърна към него.

— Извинявай, Крейг, не трябваше да те моля за това. Трябваше да се досетя, че…

Той вдигна двете си ръце, като че ли се предава.

— Е, печелиш. Може и да не съм адвокат от Уол Стрийт, но все мога някои неща. Ще ми плащаш на час, както на всеки друг клиент. Можеш да си задържиш единия милион долари. Ще направя за теб всичко, което мога, но не ти давам гаранция, че няма да объркам нещо. Това не е моята област, но ще направя всичко, което способностите ми позволяват.

— И всичко това, защото се разплаках?

Той поклати глава отрицателно.

— Не. Познавам те може би по-добре, отколкото ти самата се познаваш. Ти винаги се опитваш да вършиш всичко сама. Трудно ти е да поискаш помощ, Виктория, никога не си го правила. — Въздъхна. — И си права, партньорите ми могат да вършат работата без мен. Ще поема проекта ти докато се освободиш от този ангажимент. След това ще продължаваш сама. Съгласна ли си?

Искаше й се да заобиколи бюрото, да изтича до него и да го целуне. Той като че ли прочете мислите й и се засмя.

— Това не е нищо повече от сделка, Вики. Ще изкарам пари от нея. Сега кажи, какво искаш да направя?

Като че ли камък й падна от гърба. Мисълта й потече ясно и логично. Тя му разказа за плановете си.

И двамата знаеха, че романтичката им любов бе отминала. Щяха да продължат заедно като добри приятели и това щеше да бъде всичко. Крейг Хопкинс щеше да бъде добър съпруг, но не и неин. Независимо от всичко се чувстваше сигурна в присъствието на този добър приятел.

Наблюдаваше го как си води бележки докато тя говореше и си помисли, че беше почти забравила колко важно бе да имаш искрица надежда.

 

 

Франклин Трейджър се отправи към басейна в дома си в Палм Спрингс. Палмите стояха като нарисувани на фона на ясното синьо небе. Всичко бе толкова красиво, толкова спокойно и, което беше още по-важно, сигурно.

За Трейджър избирането на Виктория Ван Хорн в Арката беше още един тревожен пример за промените, които ставаха в обществото по принцип, и в Ню Йорк в частност. Само глупаците продължаваха да държат на Ню Йорк. Като че ли всички бяха слепи. Никой вече нямаше нужда от стария град. Скоро всичко щеше да се върши с помощта на електронни машинки, и то от всяка точка на Земята. За повечето от най-старите фамилии единствено традицията можеше да ги задържа в Ню Йорк.

А времето препускаше. Нямаше да мине дълго и Ню Йорк щеше да се превърне в средище на мизерия и престъпност, притежавано и управлявано от злонамерени чужди интереси. Той почти го виждаше това време и се чудеше защо останалите бяха слепи за него.

Трейджър се изтегна в шезлонга и отпи от плодовия сок, приготвен от готвача. Вече не се докосваше до алкохол. От него се пълнееше, а той бе започнал да държи много на здравето си. Какъв беше смисъла да имаш пари, ако не живееш достатъчно дълго, за да се възползваш от тях? Слънцето меко галеше загорялата му кожа.

Времето, дърветата, тишината на басейна, всичко действаше толкова успокояващо. Той бе единственият член на Арката, чието постоянно местожителство не бе в Ню Йорк. Но с наближаването на обществените и технологичните промени тези апартаменти, които сега струваха милиони, щяха да се обезценят напълно. Градът бе обречен.

Посегна към телефона. Другите, подобно на щрауси, криеха главите си в пясъка, за да не виждат приближаващата опасност. Трябваше да намери начин да им покаже какво става, да отвори очите им. Целта на Арката от край време беше да запазва и защитава, и той винаги се бе отнасял сериозно към тази си отговорност.

Хора като Виктория Ван Хорн — които не се спираха пред нищо и продължаваха да строят, като че ли Ню Йорк имаше някакво бъдеще — омотаваха останалите в измамните мрежи на доверието.

Не можеше да не се намери начин да ги събуди. Как бе нарекла госпожица Ван Хорн новото си приключение? Проект „Хъдзън Ривър“? Трейджър се намуси. Дори и да успееше, беше толкова глупаво. А ако не успееше?

Усмихна се. Може би имаше нужда точно от това. Тогава останалите сигурно щяха да проумеят в какъв свят живеят. Дори и членството й в Арката можеше да се окаже, че е за добро. Така те всички щяха да почувстват нещата в по-личен план. Глупавият й проект можеше да се окаже много необходим, за да убеди другите да напуснат Ню Йорк. Но щеше да се получи само ако тя не успееше.

Трейджър позвъни в офиса си. Секретарката му отговори както винаги официално и той се зарадва при мисълта, че един ден щеше да я уволни.

— Ще пристигна утре сутринта — каза той. — Приготви ми всичко отнасящо се до проекта на Виктория Ван Хорн за „Хъдзън Ривър“. Чувала ли си за него?

— Всички вестници пишат за това — сопна се тя. — Да не мислите, че съм глупава?

Той все още имаше нужда от нея, така че овладя гнева.

— Приготви каквото можеш — каза през стиснати зъби, — след това уговори среща с Харви Слоън, банкера.

— За колко часа?

— Когато на него му е удобно. Кажи му, че ще искам да ми отдели един час.

Харви Слоън не можеше да не знае слабото място на Виктория Ван Хорн. Щеше да знае и къде да се натисне, за да улучи точно и бързо.

— Искате да инвестирате ли? — попита тя. — От години не сте отделили и долар за този град.

Той побесня. Това не беше нейна работа.

— Просто се интересувам — успя да отговори спокойно. — Но ще ми трябва още информация.

— Искате ли да изпратя лимузина да ви вземе от летището?

Жени — винаги намираха най-лесния начин да прахосват готови пари.

— Знаеш, че никога не ги ползвам — троснато каза той. — Ще взема такси, както обикновено.

Затвори телефона. Дори и поведението на секретарката му не можа да охлади ентусиазма му. Виктория Ван Хорн можеше да се окаже божи дар, нещо като жертвено агне. Нейният провал щеше да накара другите да се вгледат в бъдещето си. Но за тази цел Виктория трябваше да се провали с трясък.

Притвори очи и се остави на нежните грижи на слънцето, морето и лекия, прохладен бриз.

 

 

От другата страна на земното кълбо вятърът от Южнокитайското море намекваше за наближаваща буря. Йон Кругар погледна към носещите се бързо облаци. Сигурно беше, че бурята ще започне, преди да е свършил обяда си.

Той не излизаше често от дома си, но когато му се наложеше, предпочиташе да отиде на познато място, като традиционната чайна Люк, където времето като че ли бе застинало и старите ценности на Хонконг бяха останали непроменени.

Кругар се приближи до маса в задната част на ресторанта. Пушекът от пурата му се издигаше и се разсейваше от бавното въртене на вентилатора на тавана.

Харолд Мой, банкерът, стана и му подаде ръка. Беше връстник на Кругар, но за разлика от него бе нисък и много слаб.

Кругар се отпусна на стола.

— Благодаря ти, че дойде — каза той на Мой. — Знам колко си зает.

— Винаги ми е приятно да те видя, Йон — отговори Мой с безизразно лице. — А мистериозната ти покана изостри любопитството ми.

Кругар пое чая, след това отново се обърна към банкера.

— Между нас казано, ние контролираме голяма част от парите на Хонконг. Така ли е?

Мой кимна. Тъмните му очи заблестяха.

— И двамата сме високопоставени членове на Съвета, отговарящи за стабилността и защитата на търговията в Хонконг — каза Кругар. — Точно в това си качество искам да разговаряме, Харолд.

— Както знаеш, аз съм добър слушател.

Кругар отпи от чая си, след това заговори.

— Китайците ще си получат обратно Хонконг от Англия само след няколко години — усмихна се невесело. — Може тогава да решат да ни вземат и нас.

Мой поклати отрицателно глава.

— Вероятно няма да стане така. Можеха да завладеят този остров по всяко едно време. Те имат нужда от нас, Йон. За тях ние сме прозорец към света, поне що се отнася до търговията.

— Можеш ли да заложиш на това? Всичко, което имаш — твоето бъдеще, бъдещето на семейството ти?

Мой сви рамене.

— Какво друго можем да направим?

Кругар го погледна в очите.

— Можем да заминем.

По тънките устни на Мой проблесна едва доловима усмивка.

— Къде? Тук е домът ни — както моят, така и твоят. Тук имаме власт, влияние, можем да се защитаваме. Но това е възможно само тук. Не можем да заминем.

— Ще настоявам пред Съвета да обмисли въпроса за заминаването — каза Кругар.

— Това вече е обсъждано. Няма да се съгласят.

Кругар кимна.

— Въпреки това ще го поискам. Във всеки случай, аз за себе си съм решил, че ще замина.

Мой го погледна.

— И двамата сме възрастни, Йон. Едва ли ще сме още живи, когато дойдат китайците. Защо се притесняваш?

Кругар въздъхна.

— Аз не съм сам. Не искам родът ми, семейството ми, да свърши с мен. Трябва да се погрижа за тези, които идват след мен.

Мой поклати глава.

— И къде ще отидеш? Тук ти си един от малцината, които ръководят съдбата си. Навсякъде другаде ще бъдеш само един обикновен богат бизнесмен. Без власт ти, или тези, които идват след теб, няма да могат да защитават богатството много дълго време.

Кругар вдигна поглед към вентилатора.

— Може би има такова място, където това е възможно.

— Няма да им повлияеш, Йон.

— Ще изложа аргументите си пред Съвета. Ако не се съгласят, ще действам съобразно собствените си интереси. Но честта изисква да ги уведомя.

Мой сви рамене.

— Благороден жест, но няма да се съгласят.

— Тогава семейство Кругар ще се оттегли. — Той се усмихна на Мой. — Скъпи ми приятелю, при теб сигурно е по-различно. Ти си китаец. Аз също имам малко китайска кръв, но се боя, че ще се изложа на голям риск ако дочакам приятелите ни от Пекин.

— Но къде ще отидеш, Йон? Не можеш да се надяваш, че там ще имаш същата власт, както тук.

Кругар се намръщи.

— Работя по този въпрос. Признавам, че е трудно, но не е невъзможно.

Мой вдигна чашата си за поздрав.

— Желая ти успех, разбира се. Но се страхувам, че и ти си пленник на миналото както всички нас — Засмя се. — Разбирам притесненията ти, те са и наши. Но има проблеми, за които не съществува разрешение, Йон, Боя се, че този е точно такъв. Никога няма да напуснеш Хонконг.

Кругар се усмихна със загадъчна ориенталска усмивка.

— Ще видим, Харолд. Понякога съдбата може да ти поднесе големи изненади.

Джойс Спиц позвъни на Виктория.

— Конгресменът Литъл е на телефона. Искате ли да говорите с него?

Приятно чувство обзе Виктория.

— Свържи ме, Джойс.

Чу изщракването и вдигна слушалката.

— Ало?

— Вики, как си?

— Чудесно, Бари.

— Мисля си за теб — каза той.

— Така ли?

Той се засмя.

— Ще можеш ли да дойдеш за уикенда?

Приятното чувство изведнъж премина в съжаление.

— Не мога, Бари. Наистина много ми се иска, но имам толкова много работа. Не мога да се измъкна.

— Ако аз дойда при теб, ще можеш ли да се отскубнеш поне за една бърза вечеря?

Пулсът й се ускори.

— Това може би е възможно, но много ще те затрудня. Аз…

— Зная кое е по-важно за мен — каза той нежно. — Ще пристигна в четвъртък. Ще можем ли да се видим?

Четвъртъкът щеше да бъде изключително натоварен. Трябваше да се срещне с двама членове на борда на директорите, плюс много важен разговор с шефа на групата за научни изследвания.

— Ще трябва да е по-късно.

— Само кажи в колко часа.

Тя помисли за момент. Ако всичко вървеше по план, щеше да е свободна към осем часа. Но й се искаше да отиде до вкъщи да се преоблече.

— Какво ще кажеш за девет?

— Чудесно. Искаш ли да отидем в руската чайна? Ще използвам името ти, за да запазя хубава маса.

Тя се засмя.

— Мисля, че и твоето име ще свърши работа, конгресмен. Значи чайната. Нямам търпение да се видим.

— Аз също — каза той и замълча. — Виктория, мисля, че съм влюбен в теб.

Затвори телефона.

Тя седна разтреперана, мислейки си, че четвъртък беше толкова далече.

Бари Литъл се усмихна и потупа телефона. Всички си приличаха толкова много. Разбира се, това бе голямо улеснение. Баща му щеше да бъде много доволен. Той мразеше да се съобразява с баща си, но този път беше различно. Виктория Ван Хорн беше добра в леглото, дори много добра. За първи път се зарадва на намесата на баща си.

Четвъртък щеше да бъде прекрасен ден.