Умберто Еко
Пражкото гробище (9)

9.
Париж

Откакто водя този дневник, не съм ходил на ресторант. Тази вечер мислех да си остана горе, ала реших да ида на някое място, където когото и да срещна, ще е толкова пиян, че дори да не го позная аз, и той няма да ме познае. Това е заведението на татко Люнет^[1] тук наблизо на улица „Дез Англе“, нарича се така заради огромните очила, нещо като пенсне, поставени над входа незнайно кога и защо.

Там може не толкова да ядеш, колкото да чопваш по малко някое и друго парче сиренце, собствениците го дават почти без пари, защото от него се ожаднява. Останалото е пиене и песни — по-точно пеят тамошните „артисти“ Фифи Абсента, Арман Викача, Гастон Трите лапи. Първото помещение е коридор, половината от него е заета от поцинкован тезгях и зад него са съдържателят, жена му и дете, спящо сред псувните и кикота на клиентите. Срещу тезгяха покрай стената се простира очукана маса, на която могат да се опират клиентите, които вече са си взели по чаша. На една полица зад тезгяха се намира най-хубавата в Париж сбирка от смеси, от които да си изповръщаш червата. Истинските клиенти обаче ходят във вътрешното помещение, там има две маси, около които пияниците спят, опрели гръб до гръб. По всички стени има драскулки от клиентите, почти всичките неприлични рисунки.

Тази вечер седнах до една жена, която тъкмо се канеше да си сръбне поредната чаша абсент. Стори ми се, че се сещам коя е, правеше рисунки за илюстровани списания, после се отпусна по течението, може би защото знаеше, че е охтичава и не й остава да живее дълго: сега предлага на клиентите да рисува портретите им срещу едно питие, обаче ръцете й вече треперят. Ако има късмет, туберкулозата няма да я довърши, а някоя нощ ще падне в река Биевър.

Размених няколко думи с нея (от десет дни не съм излизал от леговището си и дори разговор с жена можа да ме облекчи), като на всяка чаша абсент, която я черпех, нямаше как и аз да не пийна по една.

И ето че сега пиша, като и в главата ми, и пред очите ми е някаква мъгла: отлични предпоставки да си спомням малко и зле.

Знам само, че като пристигнах в Париж, естествено, бях притеснен (в крайна сметка бях в изгнание), ала попаднах под очарованието на града и реших, че ще живея тук до края на живота си.

Не знаех колко време ще трябва се препитавам с парите, които имах, така че взех под наем една стая в квартала близо до река Биевър. Цяло щастие беше, че можех да си позволя самостоятелна стая, защото в тия коптори в една-единствена стая има по петнайсет сламеника, като понякога няма и прозорци. Мебелировката се състоеше от остатъците на нечие преместване, чаршафите кирливи, имаше цинково легенче за миене, кофа за по малка нужда, нямаше нито един стол, да не говорим за сапун и кърпа. На стената имаше надпис ключовете да се оставят от външната страна на бравата — за да не се губи времето на полицаите, които честичко нахлуваха и хващаха спящите за косата, оглеждаха ги хубавичко на светлината на фенер, оставяха тези, които не разпознаваха, и завличаха долу онези, заради които бяха дошли, като ги налагаха с юмруци, за да не се съпротивляват.

Що се отнася до храненето, на улица „Пти Пон“ открих една кръчмичка, където се ядеше за нищо пари: цялото развалено месо, дето месарите от Халите изхвърляха на боклука — зеленясало там, където са мазнините, и почерняло там, където е постно — още в зори се събираше, позамиваше се, посипваше се щедро със сол и пипер, киснеха го в оцет, окачваха го за четирийсет часа на чист въздух в дъното на двора и така беше готово за клиентите. Дриснята сигурна, цената достъпна.

Като се вземат предвид навиците ми от Торино, както и обилното хранене в Палермо, след няколко седмици нямаше да съм жив, ако не бяха дошли първите плащания от онези, към които ме бе насочил кавалер Бианко. Едва тогава започнах да си позволявам да ходя в „Нобло“ на улица „Юшет“. Влизаше се в голяма зала, която гледаше към един стар двор, като трябваше сам да си носиш хляба. Близо до входа зад касата седеше съдържателката заедно с трите си дъщери: отмятаха луксозните гозби като ростбифа, сиренето и мармалада или раздаваха по една варена круша с два ореха. Зад касата пускаха само който поръчваше поне половин литър вино, тоест занаятчии, безпарични художници, писари.

Като минеш касата, се стигаше до кухнята, където на огромна печка се готвеше яхния с овче, заешко или говеждо и пюре от грах или леща. Нямаше сервитьори, трябваше сам да си вземеш чинията и приборите и да се наредиш на опашка пред готвача. Така, блъскайки се един друг, гостите се движеха с пълните чинии в ръце, докато не успеят да седнат на огромната table d’hôte^[2]. Два гроша за бульона, четири за говеждото и десет за хляба, който си носиш отвън, и ето, че си се нахранил за четирийсет гроша. Всичко ми изглеждаше прекрасно, а пък и забелязах, че между посетителите има и хора с добро положение, които ходеха там да се поотпуснат.

Впрочем, още преди да мога ходя в „Нобло“ не съжалявах за онези първи седмици в пъкъла: завързах полезни познанства и опознах една среда, в която след това можех да плувам като риба във вода. И като слушах какво се говори из тези улички, открих други улици в други квартали на Париж, като например улица „Лап“, цялата с магазини за стара железария, предназначена както за занаятчиите и семействата, така и за недотам лицеприятни дейности с шперцове или подправени ключове, имаше дори и кинжали с пружина, които можеш да държиш в ръкава си.

Стремях се да стоя в стаята колкото е възможно по-малко и си позволявах само удоволствията, предназначени за парижанина с празни джобове: да се разхождам по булевардите. Дотогава не си бях давал сметка колко по-голям е Париж от Торино. Бях запленен от гледката на хора от всякакви социални слоеве, които минаваха покрай мен, само малцина излезли по работа, повечето просто за да се разгледат взаимно. Парижанките с добро положение се обличаха с много вкус и привличаха вниманието ми ако не те самите, то най-малкото с тоалетите си. За съжаление по тротоарите се разхождаха и онези парижанки, които бяха, как да кажа, от лошите, доста по-наивни в опитите си да се облекат така, че да привлекат вниманието на нашия пол.

Бях запленен от гледката на хора от всякакви социални слоеве, които минаваха покрай мен…

И те бяха проститутки, е, не толкова вулгарни, колкото онези, дето по-късно щях да срещна в brasseries à femmes, а предназначени за господа с добро материално положение, и това личеше от дяволската изкусност, с която съблазняваха жертвите си. По-късно мой информатор ми обясни, че едно време на булевардите се виждали само гризетките, млади доста празноглави жени, не чак девствени, но неинтересуващи се от материални неща, те не искали от любовниците си дрехи и бижута, защото любовниците им били по-бедни от тях самите. После изчезнали, също като расата на джуджетата. След тях се появила lorette, или biche, или cocotte^[3] не че била по-духовита или образована от гризетката, но пък искала кашмир и дантели. Във времената, когато пристигнах в Париж, lorette беше заместена от куртизанката: любовниците й бяха много богати и тя имаше диаманти и карети. Куртизанките рядко се появяваха по булевардите. Тези дами с камелии си бяха избрали за морален принцип да нямат нито сърце, нито чувства, нито признателност, и най-важното беше да знаят как да използват импотентните мъже, които плащат, за да ги показват в ложите на Операта.

Междувременно се свързах с Клеман Фабър дьо Лагранж. Онези от Торино ме бяха насочили към една канцелария в една неголяма, на вид запусната сграда, намираща се на улица, която предпазливостта на занаята ми ме сдържа да посоча дори на този лист, който никой никога няма да прочете. Мисля, че Лагранж отговаряше за Политическия отдел на Главната дирекция за Обществена безопасност, само не разбрах дали се намира на върха, или в основата на тази пирамида. Изглеждаше сякаш над него няма никого, а и да ме подложат на изтезания, пак не бих могъл да кажа нищо повече за тази машина за събиране на политическа информация. Всъщност дори не знаех Лагранж има ли, или не канцелария в тази сграда: писах му на въпросния адрес, за да го уведомя, че нося препоръчително писмо от кавалер Бианко, и след два дни получих съобщение да го чакам в преддверието на катедралата „Света Богородица“. Щях да го позная по червения карамфил на ревера. Оттогава Лагранж непрекъснато се срещаше с мен на най-немислими места, кога кабаре, кога църква, кога градина — и никога два пъти на едно и също място.

Тогава Лагранж се нуждаеше само от някакъв документ, направих му го и излезе перфектен, та затова веднага ме оцени положително и от този момент заработих за него като indicateur^[4], както се казва разговорно по тези места, и всеки месец получавах по триста франка плюс сто и трийсет за разноски (и в изключителни случаи по някой подарък, а документите се плащаха отделно). Империята харчи доста пари за информаторите си, със сигурност повече от Сардинското кралство, чувал съм, че от седеммилионния бюджет на полицията за една година два милиона са за събирането на политическа информация. Според друг слух обаче бюджетът е четиринайсет милиона, но от него трябва да се плащат овациите при преминаването на императора, парите на корсиканските бригади за наблюдение на мадзинистите и парите на провокаторите и истинските шпиони.

От Лагранж печелех към пет хиляди франка годишно, но чрез него ме представиха и на частни клиенти, така че доста бързо успях да създам сегашната си кантора (или brocantage^[5]) за прикритие. Като се пресметне, че за едно фалшиво завещание можех да взема и хиляда франка, а осветените нафори ги продавах за по сто, защото не беше много лесно да се намират в големи количества, с четири завещания и десет нафори си докарвах още пет хиляди франка от кантората и с тези десет хиляди франка годишно бях заможен буржоа, както казват в Париж. Естествено, това не беше сигурен доход и мечтата ми беше да имам не десет хиляди франка доход, а рента, за което с трите на сто държавни облигации (най-сигурните) би трябвало да събера капитал от триста хиляди франка. Тази сума беше във възможностите по това време на някоя куртизанка, а не на някакъв си там съвършено неизвестен нотариус.

Докато чаках да ми дойде късметът, успях от зрител да се превърна в актьор на парижките удоволствия. Никога не ме е интересувал театърът, ония ужасни трагедии, в които декламират все в александрини, а залите на музеите ме натъжават. Обаче Париж предлагаше нещо друго: ресторантите.

За първия, който реших да си позволя — нищо че беше много скъп, — бях чул да се говорят чудеса още в Торино. Беше „Гран Вефур“, под арките на Пале Роял; още Виктор Юго го е посещавал, ходел там заради овнешките ребра с бял фасул. Другият, който веднага ме плени, беше „Кафе Англе“, на ъгъла на улица „Грамон“ и на булевард „Италиен“. Този ресторант някога бил предназначен за кочияши и слуги, но сега около масите му седеше tout Paris^[6]. Там открих les pommes Anna, les écrevisses bordelaises, les mousses de volaille, les mauviettes en cerise, les petites timbales à la Pomapdour, le cimier de chervreuil, les fonds d’artichauts à la jardinière, сорбетите с шампанско. Само като се сетя за тези названия и си казвам, че животът заслужава да се живее.

Освен ресторантите силно ме привличаха и passages. Обожавах пасажа Жофроа, може би защото там се намираха три от най-добрите ресторанта в Париж, „Дине дьо Пари“, „Дине дю Роше“ и „Дине Жофроа“. И днес още, особено в събота, изглежда, цял Париж се събира в тази стъклена галерия, където се блъскат един в друг постоянно отегчени господа и дами, прекалено силно парфюмирани за моя вкус.

В този пасаж не ходя да зяпам шивачките, а suiveurs…

Може би най-много ме интригуваше пасажът на Панорамите. Там се движеше една по-народна фауна, буржоа и провинциалисти, изяждащи с поглед антикварните предмети, които никога не биха могли да си позволят, но минаваха и млади шивачки, току-що излезли от шивачниците. Ако наистина ти се зяпат фусти, най-много стават добре облечените жени от пасаж Жофроа, но пък там ходеха да гледат шивачките така наречените suiveurs^[7], господа на средна възраст със зелени очила с опушени стъкла. Съмнително е дали всички тези шивачки наистина бяха шивачки: фактът, че са със семпли рокли, бонета от тюл и престилки, не означаваше нищо. Трябва да се гледат възглавничките на пръстите им и ако по тях няма убождания, драскотини или ранички, ще рече, че момичетата водят доста по-бурен живот, и то именно благодарение на suiveurs, които толкова ги харесват.

В този пасаж не ходя да зяпам шивачките, а техните suiveurs (от друга страна, не казва ли някой, че философ е онзи, който в cafe chantant^[8] гледа не сцената, а публиката?). Един ден те могат да станат мои клиенти, или оръдия. Някои от тях проследявам и докато се връщат вкъщи вероятно за да прегърнат някоя напълняла съпруга и половин дузина хлапета. Записвам си адреса. Никога не се знае. Може с едно анонимно писмо да им разбия живота. Някой ден, имам предвид, ако потрябва.

Почти нищо не си спомням за различните задачи, които ми даваше в началото Лагранж. В съзнанието ми изплува само едно име, на абат Булан, но сигурно става дума за нещо по-сетнешно, малко преди или след войната (спомням си, че по средата на този период имаше и война и Париж беше с краката нагоре).

Абсентът си върши своето и ако си легна върху някоя свещ, от фитила ще лумнат огромни огнени езици.