Умберто Еко
Пражкото гробище (8)

 

На разказвача му е малко досадно, задето се налага да записва този дует между Симонини и неговия натрапчив гост, ала изглежда, че именно на този 30 март Симонини предава последните събития в Сицилия непълно, текстът му се усложнява от множество зачеркнати редове, други пък задраскани с кръстчета, но все пак се разбират — и са плашещи, като ги четеш. На 31 март в дневника се вклинява абат Дала Пикола сякаш за да разтвори иначе херметично затворените врати в паметта на Симонини, като му разкрива онова, което той отчаяно се опитва да не си спомни. И на 1 април Симонини, след прекарана неспокойна нощ с пристъпи на повръщане, се намесва отново, като е раздразнен и като че ли се опитва да поправи преувеличенията и морализаторския патос на абата. Като цяло, понеже не знае кого да слуша, Разказвачът си позволява да разказва тези събития такива, каквито са били според него — и разбира се, поема отговорност за тази възстановка.

Щом пристигнал в Торино, Симонини представил на кавалер Бианко своя доклад и след един ден получил съобщение отново да се яви в късен час на мястото, където го закарала каретата първия път, а там го чакали Бианко, Рикарди и Негри ди Сен Фрон.

— Адвокат Симонини — започнал Бианко, — не знам дали благодарение на близостта, която вече ни свързва, мога да изразя напълно чувствата си, но трябва да ви кажа, че сте безумец.

— Как си позволявате, кавалере?

— Позволява си я — намесил се Рикарди, — и освен това говори и от наше име. Аз ще добавя опасен безумец, дотолкова, че да се запита човек дали да ви остави да ходите из Торино с всичките тия идеи, дето ви се въртят из главата.

— Извинете, може и да съм сбъркал нещо, но не разбирам…

— Сбъркахте, във всичко сбъркахте. Не си ли давате сметка, че след няколко дни, това и последната стрина го знае, генерал Гарибалди заедно с нашите войски ще навлезе в Папските държави? Вероятно след около месец нашата армия ще бъде пред вратите на Неапол. Дотогава ще сме предизвикали всенародно допитване, с което Кралството на Двете Сицилии и неговите територии ще бъдат присъединени официално към Кралство Италия. И ако Гарибалди наистина се окаже благородният реалист, за какъвто го смятаме, ще успее да се наложи дори над луда глава като Мадзини и ще приеме bon gre mal gre^[1] нещата такива, каквито са, и ще предаде завладените територии на краля, като с това ще се прояви като виден патриот. Тогава ще трябва да разформироваме гарибалдийската армия, те вече са около шестдесет хиляди души и не е много добре да ги оставим да си развяват байрака, затова ще приемем доброволците в армията на Савоите, а другите ще отпратим по домовете им с по някоя и друга пара за довиждане. Все добри момчета, все герои. А вие какво искате, да дадем проклетия ви доклад да го ръфат пресата и общественото мнение, и какво, да кажем, че гарибалдийците, които са на път да станат наши войници и офицери, са всъщност шепа негодници, че повечето от тях са чужденци и са плячкосали цяла Сицилия? И че Гарибалди не е чист като сълза герой, на когото ще бъде благодарна цяла Италия, а е просто авантюрист, победил несъществуващ враг, като го е подкупил? И че до последно е заговорничел заедно с Мадзини да направят Италия република? Че Нино Биксио е кръстосвал острова и е разстрелвал либералите и е колел овчарите и селяните? Ама вие луд ли сте?

— Нали, господа, ми възложихте…

— Не сме ви възлагали да клеветите Гарибалди и смелите италианци, които се биха заедно с него, а да намерите документи, които да доказват, че републиканското обкръжение на героя управлява завоюваните територии лошо, така че да се оправдае намесата на Пиемонт.

— Но, господа, нали знаете, че Ла Фарина…

— Ла Фарина пишеше лични писма на граф Кавур, а той никога няма да вземе да ги размахва къде ли не. Пък и Ла Фарина си е Ла Фарина, човек, който изпитва лична ненавист към Криспи. И после, какви са тия бълнувания за ролята на английските масони?

— Всички говорят за тях.

— Всички ли? Ние не. А и какви са тия масони? Вие масон ли сте?

— Аз не, но…

— Тогава не се занимавайте с неща, които не ви засягат. Оставете масоните да си се пържат в собствената си мазнина.

Явно Симонини не бил разбрал, че всички в правителството на Савоите са масони (освен Кавур може би), а би трябвало да го знае от йезуитите, дето го заобикаляли още от дете. Ала междувременно Рикарди вече бил започнал да му се кара и за евреите и го попитал какво го е прихванало да ги включи и тях в доклада си.

Симонини измънкал:

— Евреите са навсякъде, нали не мислите, че…

— Няма значение какво мислим и какво не мислим — прекъснал го Сен Фрон. — В обединена Италия ще имаме нужда и от подкрепата на еврейската общност, първо, и второ, няма защо да припомняме на добрите италиански католици, че сред пределно чистите герои гарибалдийци има и евреи. Общо взето, след всичките ви гафове има достатъчно основания да ви изпратим на чист въздух в някоя от удобните ни алпийски крепости. Обаче все още имаме нужда от вас. Както изглежда, там все още си стои онзи капитан или полковник Ниево с разните регистри, а ние не знаем, in primis^[2], дали ги е водил и ги води честно, и in secundis^[3], не знаем дали е политически полезно да се разгласяват сметките му. Казвате ни, че Ниево има намерение да предаде сметките на нас, и това е добре, но преди да дойдат при нас той би могъл да ги покаже на друг, и това не е добре. По тази причина ще се върнете в Сицилия пак като пратеник на депутата Боджо, за да пишете за новите прекрасни събития, ще се впиете в Ниево като пиявица и ще направите тъй щото тези регистри да изчезнат, направо да се изпарят, да станат дим и пушек и никой да не чуе повече нищо за тях. Как ще го постигнете си е ваша работа, разрешени са ви всякакви средства, разбира се, в рамките на закона, като няма да търсите връзка с нас. Кавалер Бианко ще направи необходимото в Банка ди Сицилия, за да разполагате с толкова пари, колкото ви трябват.

 

 

Тук проличават доста непълноти и недоизказаности дори в това, което разкрива Дала Пикола, сякаш на него самия му е трудно да си спомни онова, което другият се е опитал да забрави.

Така или иначе, изглежда, че след като в края на септември се върнал в Сицилия, Симонини останал там до края на март следващата година, като безуспешно се опитвал да сложи ръка на регистрите на Ниево, а на всеки петнайсет дни получавал съобщения от Бианко, в които той го питал ядосано докъде е стигнал.

Работата била там, че Ниево се бил отдал телом и духом на тия прословути сметки, защото злонамерените слухове ставали все по-настоятелни и той бил все по-твърдо решен да разследва, да проверява и да гледа под лупа хилядите разписки, за да е сигурен във вписваните данни, а вече бил облечен и с доста власт, защото Гарибалди много държал да няма скандали и злословия и му дал на разположение канцелария с трима помощници и двама пазачи както на вратата, така и на стълбището, така че не било лесно да се влезе нощем да се търсят регистрите, така да се каже, неговата светая светих.

Така например Ниево дал да се разбере за обзелите го съмнения, че някой може би няма да остане особено доволен от поставянето на сметките в ред, и затова се опасявал да не би регистрите да бъдат откраднати или укрити, така че направил всичко възможно да ги направи недостъпни. На Симонини не му оставало нищо друго освен да заздрави още повече приятелството си с поета, с когото най-другарски минали вече и на „ти“; така можел да разбере какво мисли да прави с проклетата документация.

Много вечери прекарвали заедно в есенния Палермо, все така морен от жегите, още неиздухани от морските ветрове, и понякога пиели полекичка анасонова ракия с вода, като оставяли алкохола да се разтвори постепенно във водата като облаче дим. Може би защото Симонини му бил симпатичен, а може би защото бил започнал да се чувства като пленник на този град, Ниево малко по малко изоставил типично военната си предпазливост и започнал да говори откровено. Разказвал за една любов, оставена в Милано, любов невъзможна, защото ставало дума за жената на не просто братовчед му, а на най-добрия му приятел. Нямало какво да се направи, при всяко негово влюбване се стигало до хипохондрия.

— Такъв съм си, и ми е съдено да бъда все такъв. Винаги ще съм фантазьор, мрачен, свъсен и жлъчен. Вече съм на трийсет, а цял живот съм воювал, и то е за да избягам от света, който не обичам. Затова вкъщи оставих още в ръкопис един голям роман. Иска ми се да го видя отпечатан, а не мога да се занимавам с това заради тези гадни сметки. Да бях поне честолюбив, да бях жаден за удоволствия… Да бях поне зъл… Поне колкото Биксио. Но не. Все същото момченце съм си, живея ден за ден, обичам разходките, когато мога да се разхождам, и въздуха, който дишам. Ще умра, защото трябва да се мре… И всичко ще свърши.

Симонини не се опитвал да го утешава. Смятал го за неизлечимо болен.

В началото на октомври стана битката при Волтурно, при която Гарибалди отблъсна последната офанзива на бурбонската армия. Някъде по същото време обаче генерал Чалдини разби папската армия при Кастелфидардо и нахлу в Абруцо и Молизе, които бяха част от кралството на Бурбоните. В Палермо Ниево не го сдържало на едно място. Бил научил, че сред онези, които сипели обвинения срещу него в Торино, били и привържениците на Ла Фарина, който явно бълвал огън и жупел срещу всеки с червена риза.

— Понякога на човек му се иска да зареже всичко — повтарял безутешният Ниево, — но точно в моменти като този е важно да не пускам кормилото.

 

 

На 26 октомври дойде великото събитие. Гарибалди се срещнал с Виктор Емануил при Теано. Така на практика предал в ръцете му Южна Италия. И, казал Ниево, вместо най-малкото да го назначи сенатор на кралството, когато в началото на ноември Гарибалди събрал четиринайсет хиляди и триста конници в Казерта и очаквал кралят да поздрави строя, той изобщо не се появил.

На 7 ноември кралят влязъл триумфално в Неапол и Гарибалди се оттеглил на остров Капрера като някакъв модерен Цинцинат.

— Какъв човек — повтарял Ниево и плачел; така правят поетите (а това много дразнело Симонини).

След няколко дни гарибалдийската армия била разформирована, двайсет хиляди били приети в армията на Савоите, но били включени и три хиляди офицери на Бурбоните.

— Правилно е това — казал Ниево, — и те са италианци, но какъв печален край на нашите епични битки. Няма да се записвам в армията, взимам заплата за шест месеца и казвам сбогом. Трябват ми шест месеца да си довърша работата, дано успея.

Трябва да е била много тежка тази работа, защото до края на ноември успял да изчисти сметките до юли. Оставали му приблизително още три месеца и половина, а може би и повече.

Когато през декември Виктор Емануил пристигнал в Палермо, Ниево казал на Симонини:

— Тук съм останал последният червеноризец и гледат на мен като на дивак. А и се налага да отговарям на клеветите на ония зверове привържениците на Ла Фарина. Справедливи Боже, ако знаех, че всичко ще приключи по този начин, по-добре да се бях удавил, вместо да се кача на кораба в Генуа, за да се впусна в това мъчение.

До този момент Симонини не бил намерил начин да сложи ръка на проклетите регистри. Ненадейно в средата на декември Ниево му съобщил, че се връща за малко в Милано. Оставил ли е регистрите в Палермо? Или ги взел със себе си? Няма как да разберем.

 

 

Ниево отсъствал почти два месеца и Симонини се опитал да използва този тъжен период (не съм сантиментален, казвал си той, но каква ти Коледа в тази безснежна покрита с опунции пустош) да посещава околностите на Палермо. Купил си муле, сложил пак расото на отец Бергамаски и обикалял от село на село, едно за да събира клюки от свещениците и селяните, но най-вече за да изследва потайностите на сицилианската кухня.

Намирал евтини (но много вкусни) деликатеси като например „готвена вода“ в самотни гостилници в покрайнините: слагаш няколко филии хляб в супник заедно с много зехтин и прясно смлян черен пипер, сваряваш ситно нарязан лук, домати на резенчета и мента в три четвърти литър солена вода, след двайсет минути се изсипва върху хляба, оставя се да постои няколко минути и хоп, поднася се топло.

Пред вратите на Багерия намерил една кръчмичка, скътана в един тъмен вътрешен двор, там на сянка било приятно дори и през зимата, собственикът изглеждал (а и май бил) доста нечистоплътен, ала готвел страхотни ястия от животински вътрешности като например пълнено сърце, свинска пача, момици и какви ли не карантии.

Там срещнал двама души, много различни един от друг, и едва по-късно неговият гений успял да ги свърже някак. Но да не избързваме.

Първият приличал на луд. Съдържателят казвал, че го храни и му осигурява подслон от състрадание, макар всъщност да бил в състояние да извършва многобройни и много полезни услуги. Всички го наричали Бронте и май наистина бил избягал от клането при Бронте. Спомените от бунта постоянно го вълнували и след няколко чаши вино започвал да удря с юмрук по масата и крещял: „Capelli guaddativi, l’ura di gidizziu s’avvicina, popula non mancari all’appello“, ще рече: „Земевладелци, внимавайте, иде часът на Страшния съд, народе, за теб бие часът“. Това бил призивът, който крещял преди въстанието приятелят му Джиралдо Фрайунко, един от четиримата впоследствие разстреляни от Биксио.

Умствената му дейност не била кой знае каква, ала знаел едно и не се отказвал от него: искал да убие Нино Биксио.

За Симонини Бронте си бил само чудак, който му помагал да прекара по някоя и друга отегчителна зимна вечер. По-интересен веднага му се сторил един друг субект, една космата и в началото свадлива личност, човек, когото чул да пита за рецептите на различни гозби, а после от думите му проличало, че е почитател на добрата кухня подобно на Симонини. Последният му обяснявал как се приготвят агнешки котлети по пиемонтски, а той разкривал пред него всички тайни на капонатата, Симонини му разказвал за суровото месо от Алба, колкото да предизвика вълчия му глад, а той пък се разпростирал върху алхимията на марципана.

Та този майстор Нинуцо говорел почти на италиански и давал да се разбере, че е пътувал в странство. Като демонстрирал колко много почита и уважава различните богородици в местните храмове и като се държал със Симонини по начин, подобаващ на духовническия му сан, той доверил особеното си положение: до неотдавна бил оръжейник в бурбонската армия, но не като военен, а като експерт по съхраняването и управлението на един барутен погреб наблизо. Гарибалдийците изгонили оттам бурбонските войници и секвестирали мунициите и барута, но за да не се налага да разрушават укреплението, оставили Нинуцо на служба като пазач на заплата към военното интендантство. И той пазел и се отегчавал в очакване на заповеди, озлобен срещу окупаторите от Север, тъгувал за своя крал и си мечтаел за бунтове и въстания.

— Ако искам, мога да вдигна във въздуха половин Палермо — казал на Симонини, щом разбрал, че и той не е на страната на пиемонтците. Като видял изумлението му, обяснил, че окупаторите не били забелязали, че под барутния погреб има подземие, в което имало още буренца с барут, гранати и други военни пособия. Трябвало да се съхранят за неизбежния ден на контраофанзивата, нали вече в планините се организирали въоръжени групи, за да затруднят колкото могат пиемонтските завоеватели.

Докато говорел за експлозивите, лицето му се озарявало и муцуната и мътните му очи ставали почти красиви. И така, един ден завел Симонини в погреба и след като слезли в подземието, му показал на дланта си сивкави гранули.

— Ех, достопочтени отче — казал той, — няма нищо по-хубаво от доброкачествения барут. Вижте само какъв цвят, сив като плоча на покрив, гранулите не се разпрашват, като ги натисна с пръсти. Ако имате лист хартия, мога да ги сложа отгоре му, да ги запаля и те ще изгорят, без да подпалят листа. Едно време ги правеха със седемдесет и пет части селитра, двайсет въглен и дванайсет сяра, после минаха на така наречената английска дозировка, тоест петнайсет части въглен и десет сяра и така губиш войната, защото не ти избухват гранатите. Днес ние от занаята (но за съжаление или по-скоро слава Богу сме малко) вместо селитра слагаме чилийски нитрат и е съвсем друга работа.

— По-добре ли е?

— По-добре е. Знаете ли, отче, всеки ден измислят по някой експлозив, всеки по-лош от другия. Имаше един офицер от кралската армия (имам предвид законния крал), дето се правеше на голям познавач и ме съветваше да използвам най-новото изобретение, пироглицерина. Не знаеше обаче, че той се задейства само при удар и е много трудно да го възпламеня, защото трябва да го удряш с чук и най-напред ще се взривиш ти самият. Слушайте какво ви казвам, няма нищо по-добро от добрия стар барут, ако искате да вдигнете във въздуха някого. И какво зрелище само се получава!

На майстор Нинуцо явно всичко това му доставяло голямо удоволствие, сякаш било най-хубавото нещо на света. Тогава Симонини не отдавал кой знае какво значение на бълнуванията му, ала по-късно, през януари, щял да се сети за тях.

И наистина, докато проучвал как да сложи ръка върху сметките, си казал, че или сметките са тук, в Палермо, или ще бъдат в Палермо, когато Ниево се върне от Север. После Ниево ще трябва да ги откара до Торино по море. Значи е безполезно да ходи по петите му ден и нощ, така и така няма да стигне до касата, а ако стигне до нея, няма как да я отвори. А ако успее и я отвори, ще стане скандал, Ниево ще съобщи за изчезването на регистрите и може да обвинят неговите торински поръчители. Нямало да мине безшумно дори ако можел да изненада Ниево с регистрите в ръка и му забие нож в гърба. Трупът на Ниево във всички случаи щял да е нещо смущаващо. Трябвало регистрите да изчезнат като дим, казали му в Торино. Ала заедно с тях като дим би трябвало да изчезне и самият Ниево, и то по такъв начин, че на фона на неговото изчезване (то трябвало да изглежда случайно и естествено) изчезването на регистрите да мине на заден план. И какво, да вдигне във въздуха или да опожари сградата на интендантството ли? Прекалено много щяло да се набива на очи. Оставало само едно решение: Ниево, с регистрите и всичко останало, да изчезне, докато пътува по море от Палермо до Торино. При една морска трагедия, при която на дъното ще потънат петдесет-шестдесет души, на никой няма да му мине през ума, че целта на всичко това е да се премахнат четири дебели книги.

Идеята, разбира се, била чудновата и смела, но, както изглежда, Симонини вече понатрупал години и знания и не му било до някакви си там игрички с приятели от университета. Видял бил какво е война, свикнал бил със смъртта, за щастие чужда, пък и в негов интерес било да не се озове в занданите, за които му бил споменал Негри ди Сен Фрон.

Естествено, Симонини трябвало да обмисли тези планове подробно, но пък нямал много друга работа. За момента се допитвал до майстор Нинуцо, когото канел на обилни вечери.

— Майстор Нинуцо, сигурно се питате защо съм тук, и затова трябва да ви кажа, че съм тук по заповед на Светия отец, за да възстановя на трона нашия владетел краля на Двете Сицилии.

— Ваш съм, отче, кажете ми какво трябва да направя.

— Значи така, на неизвестна за мен все още дата от Палермо вероятно ще отплава за континента един параход. Този параход ще носи на борда си в каса заповеди и планове, чиято цел е завинаги да унищожат властта на Светия отец и да оклеветят нашия крал. Параходът трябва да потъне, преди да стигне в Торино, заедно с всички хора и предмети на него.

— Нищо по-лесно от това, отче. Може да се използва едно съвсем ново изобретение, което сега се разработва май от американците. Казва се „въгленова мина“. Това е бомба, направена като голяма буца въглища. Скриваш я в купа въглища, с които се захранва пещта на парахода, и като я пуснеш вътре, се загрява и избухва.

— Не е зле. Само че буцата въглища трябва да се хвърли в пещта в точно определен момент. Корабът не бива да избухва нито много рано, нито много късно, тоест нито малко след като е отплавал, нито малко преди да е пристигнал, защото всички ще разберат каква е работата. Трябва да избухне на половината на пътя, далеч от любопитни очи.

— Значи работата е трудна. Като се има предвид, че няма как да се подкупи някой огняр, защото той би станал първата жертва, трябва да се изчисли точният момент, в който съответното количество въглища се хвърля в пещта. А как да стане това не може да каже и вещицата от Беневенто…

— Тогава?

— Тогава, отче, единственото, което върши работа, си остава буренцето с барут с един хубавичък фитил.

— Но кой ще приеме да запали фитила на борда, като знае, че и той ще пострада от експлозията?

— Никой, освен ако не е експерт като мен, слава Богу, жалко, че сме прекалено малко. Експертът може да определи колко дълъг да е фитилът. Едно време фитилите се правеха от сламени тръбички, пълни с черен барут, или пък от връвчици, намазани със сяра, или въженца, намазани със селитра и после намазани с катран. Така никога не можеш да знаеш кога ще стане възпламеняването. Благодарение на Бога от трийсетина години има фитили, които горят бавно, скътал съм няколко метра от тях в подземието.

— И с тях какво?

— С такъв фитил можеш да прецениш колко време е необходимо, докато пламъкът стигне до барута, и според дължината на фитила можеш да избереш за колко време да стане това. Така че ако оръжейникът знае, че след като запали фитила, ще има достатъчно време да стигне до място, където го чака лодка, вече спусната във водата, и корабът се взриви едва когато той е вече на достатъчно разстояние, всичко ще е наред, какви ги говоря, ще е истински шедьовър!

— Майстор Нинуцо, има обаче едно но… Да предположим, че същата тази вечер морето е бурно и няма как да се спусне лодка във водата. Оръжейник като вас би ли поел такъв риск?

— Искрено казано, не бих, отче.

Нямало как да се иска от майстор Нинуцо да иде на почти сигурна смърт. Но пък с някой не толкова досетлив като него би могло и да стане.

 

 

В края на януари Ниево се върнал от Милано в Неапол и останал там петнайсетина дни, може би за да събере още документи. После получил заповед да се върне в Палермо, да вземе всички регистри (така се разбира, че регистрите останали там) и да ги занесе в Торино.

Срещата със Симонини била сърдечна и братска. Ниево се поотпуснал, разчувствал се и споделил някои неща за пътуването си на Север, например за невъзможната си любов, която за щастие или за нещастие започнала отново по време на краткото посещение… Симонини слушал и се преструвал на просълзен от печалната история на своя приятел, а всъщност нямал търпение да разбере с какво превозно средство ще заминат за Торино регистрите.

В крайна сметка Ниево проговорил. В началото на март трябвало да замине от Палермо с „Ерколе“ и от Неапол да продължи за Генуа. „Ерколе“ бил достолепен английски параход с две странични колела, с екипаж от петнайсет души и с капацитет да поеме няколко десетки пътници. Историята му била дълга, ала все още не се бил превърнал в стара черупка и си вършел работата добре. От този момент Симонини взел твърдо решение да събере всички възможни сведения, научил в коя странноприемница живее капитанът, Микеле Манчино, и като си поговорил с моряците, получил представа за вътрешното разпределение на кораба.

Тогава надянал пак расото и с печална физиономия отишъл пак в Багерия, дръпнал Бронте настрана и му казал:

— Бронте, всеки момент от Палермо ще отплува един кораб, който ще откара в Неапол Нино Биксио. Дойде моментът ние, последните защитници на трона, да му отмъстим за стореното от него на твоето село. Пада ти се честта да участваш в екзекуцията му.

— Кажете ми какво трябва да направя.

— Това е фитил, времето, за което изгаря, е определено от човек, който знае за тези работи повече и от мен, и от теб. Опаши фитила около тялото си. Един наш човек, капитан Симонини, офицер на Гарибалди, който обаче тайно е останал верен на нашия крал, ще натовари на борда сандък, чието съдържание е военна тайна, и ще нареди сандъкът да е под постоянно наблюдение в трюма от доверено лице, тоест от теб. Сандъкът ще бъде, разбира се, пълен с барут. Симонини ще се качи на борда заедно с теб и като стигнете определена географска ширина и се покаже Стромболи, ще ти заповяда да размотаеш фитила, да го поставиш и да го запалиш. Междувременно той ще спусне във водата една лодка. Дължината на фитила и времето за изгарянето му ще са такива, че да ти позволят да се изкачиш от трюма на палубата, където ще те чака Симонини. Ще имате време колкото искате да се отдалечите от кораба, преди той да избухне заедно с проклетия Биксио. Само че преди това ти не бива да зърваш Симонини дори за миг, нито пък да го доближаваш в случай, че го видиш. Като стигнеш до кораба с каретата, с която ще те закара Нинуцо, ще видиш един моряк, казва се Алмало. Той ще те заведе в трюма и там ще стоиш мирен, докато Алмало не дойде да ти каже, че трябва да направиш каквото вече знаеш.

Очите на Бронте засвяткали, но той не бил чак толкова глупав, така че попитал:

— Ами ако морето е бурно?

— Ако в трюма усетиш, че морето малко люлее, недей да се тревожиш. Лодката е широка и здрава, има мачта и платно, а и брегът няма да е далеч. Пък и ако капитан Симонини прецени, че вълните са прекалено големи, няма да иска да рискува живота си. Тогава няма да получиш никаква заповед и Биксио ще бъде убит някой друг път. Ако заповедта обаче ти бъде дадена, то ще е, защото някой, който разбира от мореплаване повече от мен и теб, ще е решил, че ще стигнете до Стромболи живи и здрави.

Бронте бил въодушевен и прегърнал идеята. Последвали дълги разговори с майстор Нинуцо, за да се задейства дяволският план. При първия удобен случай, облечен почти траурно, така, както хората си представят, че се обличат шпионите, Симонини се представил на капитан Манчино, снабден с разрешително за свободно движение навсякъде, цялото с марки и печати, от което личало, че по заповед на Негово величество Виктор Емануил Втори трябва да се превози до Неапол голям сандък със строго поверително съдържание. За да не се набива на очи и да се смеси с останалия товар, сандъкът трябвало да се сложи в трюма, но до него трябвало ден и нощ да бъде доверен човек на Симонини. Морякът Алмало трябвало да го посрещне, той и друг път бил изпълнявал поверителни мисии за армията, а за останалото капитанът нямало какво да пита. В Неапол за сандъка щял да се погрижи офицер от берсалиерите.

 

 

И така, планът бил много прост и операцията не би трябвало да привлече нечие внимание, особено от страна на Ниево, чиято грижа била само да пази касата с регистрите.

Предвиждало се „Ерколе“ да отплава към един следобед, като пътуването до Неапол трябвало да трае петнайсет или шестнайсет часа; най-подходящо било корабът да бъде взривен, когато достигне остров Стромболи, чийто вулкан изригва постоянно и нощем от него излизат огнени езици, така че експлозията щяла да мине незабелязана.

Естествено много преди това Симонини влязъл във връзка с Алмало — той му се сторил най-алчният от целия екипаж — и му дал щедър подкуп и съответните указания: да чака Бронте на кея и да го настани в трюма заедно със сандъка.

— Що се отнася до останалото — казал му, — по свечеряване внимавай кога на хоризонта ще се появят огньовете на Стромболи и няма значение какво е морето. Тогава слизаш в трюма и казваш на онзи човек: „Капитанът ти съобщава, че часът дойде“. Не се интересувай ще направи ли нещо, или няма, стига ти да знаеш, че ще вземе една бутилка с послание вътре и през някой люк ще я хвърли в морето; в морето ще има човек с лодка, който ще вземе бутилката и ще я закара до Стромболи. Ти просто се върни в кубрика и забрави за всичко. Хайде сега повтори какво трябва да му кажеш.

— Капитанът ти съобщава, че часът дойде.

— Браво.

В часа на отплаването Симонини бил на кея да се сбогува с Ниево. Сбогуването било вълнуващо.

— Скъпи приятелю — рекъл му Ниево, — толкова време вече, откакто сме си близки и открих душата си пред теб. Може и да не се видим повече. Щом предам сметките в Торино, се връщам в Милано и там… Ще видим. Ще се заема с книгата си. Сбогом, прегърни ме, да живее Италия.

— Довиждане, Иполите мой, винаги ще си спомням за теб — отвърнал му Симонини, като дори успял да пусне сълза, вживявайки се в ролята си.

Ниево наредил да свалят един тежък сандък от каретата и не изпускал от поглед помощниците си, които го натоварили на кораба. Малко преди да се качи на борда пристигнали двама негови приятели, които Симонини не познавал, и започнали да го умоляват да не заминава с „Ерколе“, защото според тях корабът не бил много сигурен, а било по-добре на другата сутрин да отплава с „Елетрико“, който бил по-сигурен. Симонини за момент се разтревожил, но Ниево махнал с ръка и казал, че колкото по-скоро документите му пристигнат по предназначение, толкова по-добре. Малко след това „Ерколе“ отплавал.

 

 

Да кажем, че Симонини прекарал следващите часове в кой знае колко радостно настроение, би означавало да преувеличим хладнокръвието му. Прекарал целия ден и цялата вечер в очакване на събитието, което нямало да види дори ако се изкачи на височината Пунта Раизи, която се издига близо до Палермо. Според изчисленията ми, казал си той, вероятно към девет вечерта всичко би трябвало да е приключило. Не бил сигурен дали Бронте ще успее да изпълни указанията до последната запетайка, но си представял как във водите в близост до Стромболи морякът отива да предаде заповедта, а нещастникът се навежда да вкара фитила в сандъка и го запалва, после бързо тича на кърмата, но там няма никого. Как може да схване измамата и да се завтече като луд (а какъв ако не луд е бил?) към трюма, за да изгаси фитила, но вече щяло да е късно — експлозията щяла да го изпревари, докато се връща.

Симонини бил толкова доволен, задето изпълнил поръчението, че, пак преоблечен като духовник, отишъл в кръчмата на Багерия да се угости с обилна вечеря от паста със сардини и пишистоко а ла гиота (сушена треска, омекнала след двудневно киснене, нарязана на филийки, една глава лук, стръкче керевиз, един морков, чаша зехтин, смлени домати, черни маслини без костилките, стафиди и круши, сол и пипер).

После се сетил за майстор Нинуцо… Не било добре да се оставя непокътнат толкова опасен свидетел… Така че пак се качил на мулето и отишъл в погреба. Майстор Нинуцо бил на вратата и пушел старата си лула. Посрещнал го с широка усмивка.

— Мислите ли, че работата стана, отче?

— Мисля, че да, можете да се гордеете, майстор Нинуцо — отвърнал му Симонини и го прегърнал с думите: „Да живее кралят!“, и както го прегръщал, го наръгал два пъти с кинжал.

Никой не минавал по тези места, та кой знае кога щели да намерят трупа. А дори, колкото и малко вероятно да било, жандармите някак да стигнели до кръчмата в Багерия, щели да узнаят, че през последните месеци Нинуцо прекарвал много вечери с някакъв духовник чревоугодник. Ала той също щял да бъде неоткриваем, защото Симонини се готвел да замине за континента. Що се отнася до Бронте, то никой нямало да се разтревожи от изчезването му.

 

 

Симонини се върнал от Торино към средата на март. Очаквал да се види с поръчителите си, защото било време да си уредят сметките. Един следобед в кантората му влязъл Бианко, седнал пред писалището му и рекъл:

— Как пък веднъж не направихте нещо както трябва, Симонини.

— Ама как — запротестирал Симонини, — нали искахте регистрите да се изпарят, хайде намерете ги де!

— Да де, но се изпари и полковник Ниево, а чак това не искахме. Прекалено много взе да се говори за този изчезнал кораб и не знам как ще успеем да спрем слуховете. Трудно ще е да държим Специалните въпроси настрана от тая работа. Накрая ще успеем, но единственото слабо звено сте вие. Рано или късно може да се появи някой свидетел, който да си спомни, че в Палермо сте били близък с Ниево, и, гледай ти какво съвпадение, сте работели там по поръка на Боджо. Боджо, Кавур, правителството… Боже Господи, не смея да си помисля какви клюки ще тръгнат. Така че трябва да изчезнете.

— В някоя крепост ли? — попитал Симонини.

— Може да тръгнат слухове дори за човек, изпратен в крепост. Не искаме да повтаряме фарса с Желязната маска. Намислили сме едно не толкова театрално решение. Спускате кепенците тук в Торино и се измъквате в чужбина. Отивате в Париж. Половината от сумата, за която се бяхме разбрали, би трябвало да ви стигне за първите разходи. В крайна сметка решихте да се престараете, което е все едно да свършите работата наполовина. И понеже няма как да се правим, че можете да се издържате дълго, без да направите пак някоя беля, ще ви свържем веднага с наши колеги там, може да ви възложат и някое специално поръчение. Да кажем, че минавате на служба към други власти.