Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cimitero di Praga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Умберто Еко. Пражкото гробище

Италианска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Превод: Стефан Тафров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978-954-655-281-5

 

Umberto Eco

Il cimitero di Praga

 

Copyright © 2010 RCS Libri S.p.A Milano Bompiani

© Стефан Тафров, превод, 2011

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2012

© ИК „БАРД“ ООД, 2012

 

60/90/16

Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

18.
Протоколите

Из дневниците от 10 и 11 април 1897

 

След края на войната Симонини отново започнал нормалната си работа. За негово щастие поради многото убити на дневен ред били проблемите със завещания, нали много от убитите пред или на барикадите били все още млади и не били мислили да правят завещание, та той се бил изметнал от работа — и бил затрупан от лесни печалби. Колко хубаво нещо е мирът, когато се предхожда от жертвено очищение.

Така че дневникът му набързо разказва за рутината на нотариус през следващите години; той споменава и за желанието, което никога не го било напускало, да възобнови контактите си, за да продаде документа за гробището в Прага. Не знаел какво прави през това време Гьодше, но трябвало да го изпревари, защото освен всичко, странна работа, по време на целия период на Комуната евреите били почти изчезнали. Дали като непоправими конспиратори те дърпали тайно конците на Комуната, или пък, обратното, понеже трупали капитали, се криели във Версай, за да се подготвят за следвоенния период? Но нали били зад масоните, а парижките масони подкрепили Комуната, комунарите разстреляли един архиепископ и нямало как евреите да не са замесени в това. Нали убивали деца, какво остава за архиепископи?

Докато разсъждавал за всичко това, един ден през 1876 година чул долу да се звъни и на вратата се появил възрастен господин с расо. Отначало Симонини помислил, че както винаги това е абатът сатанист, който търгувал с осветени нафори, но като се загледал в него по-добре, под гъстите, вече побелели, но все така вълнисти коси разпознал след почти трийсет години отец Бергамаски.

За йезуита било още по-трудно да е сигурен, че насреща му е Симонини, когото познавал като юноша, най-вече заради брадата (тя след идването на мира станала отново черна, малко на кичури, както се полага на четирийсетгодишен мъж). После очите му светнали и той казал с усмивка:

— Да, ти наистина си Симонино, ти си моето момче, нали? Защо ме държиш на вратата?

Усмихвал се, ала дори да не стигнем дотам да кажем, че усмивката му била като на тигър, била поне като на котка. Симонини го поканил на горния етаж и го попитал:

— Как успяхте да ме намерите?

— Ех, моето момче — отвърнал Бергамаски, — не знаеш ли, че ние йезуитите и от дявола знаем повече? Макар че пиемонтците ни изгониха от Торино, продължавах да поддържам добри връзки с доста хора там, от които разбрах, първо, че работиш при един нотариус и фалшифицираш завещания, и, забележи, че си предал на пиемонтските служби доклад, в който фигурирам като съветник на Наполеон Трети и заговорнича срещу Франция и Сардинското кралство в гробището в Прага. Хубава измислица, няма спор, но после си дадох сметка, че си преписал от оня касапин на свещеници Сю. Търсих те, но ми казаха, че си в Сицилия с Гарибалди, а после си заминал извън Италия. Генерал Негри ди Сен Фрон поддържа добри отношения с Ордена и ни насочи към Париж, където моите събратя имаха добри отношения с императорските тайни служби. Така научих, че си имал контакти с руснаците и че твоят доклад за нас на гробището в Прага се е превърнал в доклад за евреите. Същевременно научих още, че си шпионирал някой си Жоли, успях да се сдобия по тайни канали с екземпляр от книгата му, останал в кантората на някой си Лакроа, загинал геройски при сблъсък с карбонари динамитчии, и видях, че макар и Жоли да е преписвал от Сю, ти пък си попреписал криво-ляво от Жоли. И най-сетне, германските ми събратя ми сигнализираха, че някой си Гьодше също писал за някаква си церемония на гробището в Прага, където евреите казвали приблизително същите неща, които си писал в твоя доклад, който си дал на руснаците. Само че аз знаех, че първата версия, в която се появяваме ние йезуитите, е твоя и предхожда с години калпавия роман на Гьодше.

— Най-сетне някой да възстанови справедливостта по отношение на мен!

— Остави ме да свърша. Впоследствие заради войната, обсадата и Комуната Париж беше станал нездравословно място за човек с расо като мен. Реших се да дойда пак и да те потърся, защото преди няколко дни същата история за евреите на гробището в Прага се появи в едно издание в Санкт Петербург. Представена е като откъс от роман, който обаче се основава на действителни факти, и значи произходът му е от Гьодше. Тази година същият текст се появи в една брошура в Москва. Изобщо, там или тук, както искаш, около евреите се оформя една държавна работа, която се превръща в заплаха. Но те са заплаха и за нас, защото зад този Израелитски съюз се крият масоните, и Негово светейшество е решен да започне кампания по всички фронтове срещу всички тези врагове на Църквата. И ето, че ти, Симонини, пак ще ме слушкаш, нали трябва да си изкупиш вината за онзи номер дето ми погоди с пиемонтците. Дължиш нещо на Ордена, след като си го наклеветил.

По дяволите, тия йезуити ги бивало повече от Ебютерн, от Лагранж и от Сен Фрон, знаели всичко за всички, нямали нужда от тайни служби, защото те самите били тайна служба: имат събратя по всички части на света и следят всичко, казано на всеки език, породен от рухването на Вавилонската кула.

 

 

След падането на Комуната всички във Франция, дори антиклерикалите, били станали много религиозни. Говорело се дори да се издигне храм на Монмартър като публично изкупление за безбожната трагедия[25]. Така че, след като климатът, който се бил възцарил, миришел на реставрация, си струвало и Симонини да се превърне в примерен реставратор.

— Съгласен съм, отче, кажете ми какво искате от мен.

— Да вървим в посоката, в която си поел. Първо, като се има предвид, че онзи Гьодше продава историята с равина от свое име, от една страна, трябва да й направиш една обогатена и по-подробна версия, а от друга, трябва да се направи така, че Гьодше да не е повече в състояние да разпространява своята версия.

— Но как да контролирам този фалшификатор?

— Ще кажа на моите германски събратя да го държат под око и евентуално да го неутрализират. Доколкото познаваме живота му, той се поддава на шантаж по много линии. Сега трябва да работиш, за да направиш от речта на равина друг документ, по-ясен и по-близък до сегашните политически събития. Гледай пасквила на Жоли. Трябва да откроиш, как да кажа, макиавелизма на евреите, както и плановете им да разсипят различните държави.

Бергамаски добавил, че за да се направи речта на равина по-автентична, струва си Симонини да възпроизведе разказаното от абат Барюел и най-вече писмото, което му е изпратил дядо му. Може би Симонини пазел екземпляр от него; той не можел ли лесно да мине за оригинала, изпратен на Барюел?

u_eco_pg_033_bergamaski_dobavil.pngБергамаски добавил, че за да се направи речта на равина по-автентична, си струва Симонини да възпроизведе разказаното от абат Барюел и най-вече писмото, което му е изпратил дядо му…

Симонини намерил екземпляра в дъното на един шкаф, в малката си касетка от едно време, и се разбрал с отец Бергамаски за тази толкова ценна находка. Йезуитите били стиснати, но се налагало да си сътрудничи с тях. Така през 1878 година излязъл един брой на „Контампорен“, в който били публикувани спомените на отец Гривел, а той бил много приближен на отец Барюел, както и други неща, познати на Симонини от различни източници. Също и писмото на дядо му.

— Гробището в Прага ще излезе след това — казал отец Бергамаски. — Ако съобщиш гръмките новини наведнъж, на хората им правят впечатление, но после ги забравят. По-добре е да им ги даваш на малки порции и тогава всяка следваща новина ще събуди спомена за предишната.

 

 

От начина, по който пише Симонини, личи явното му удовлетворение от този repêchage[26] на писмото на дядо му, и нещо като добродетелност, сякаш е убеден, че всичко каквото е правил, е било в изпълнение на завета на дядо му.

Започнал да работи с удвоени сили за обогатяването на речта на равина. Препрочел Жоли и видял, че този полемист не следва чак толкова отблизо Сю, колкото му се било сторило при първото прочитане, и че приписва на Макиавели-Наполеон други престъпни намерения, сякаш измислени тъкмо за евреите.

Докато събирал този материал, Симонини си давал сметка, че е прекалено разнороден и прекалено обширен: една добра реч на равина, която да може да смае католиците, трябвало да съдържа доста сведения за плана на евреите за развращаване на нравите, а можел да заеме от Гужно де Мусо идеята за физическото превъзходство на евреите, или от Брафман правилата за използване на християните чрез лихварството. Републиканците пък щели да бъдат притеснени от споменаването на все по-строгия контрол върху печата, а пък предприемачите и дребните спестители, постоянно изпълнени с подозрения към банките (на тях общественото мнение вече и без това гледало като на изключително притежание на банките), щели да бъдат като ужилени от споменаването на икономическите планове на международното еврейство.

Така малко по малко в съзнанието му си проправила път идея, която, ала той не го знаел, била много еврейска и кабалистична. Трябвало да подготви не една-единствена сцена в гробището в Прага и една-единствена реч на равина, а няколко речи, една за духовника, друга за социалиста, една за руснаците, друга за французите. И не трябвало да прави речите готови изцяло и завинаги: щял да направи нещо като отделни листа, които като се смесели по различен начин, щели да представляват едната или другата реч — така че да може да продава на различните купувачи според нуждите им правилната реч. Накратко казано, като добър нотариус той сякаш протоколирал различни показания, свидетелства или изповеди, които после доставял на адвокатите, за да бъдат защитници по различни дела — така че започнал да обозначава своите бележки като Протоколи — и внимавал да не показва всичко на отец Бергамаски: за него отсявал само текстовете с по-ясно подчертан религиозен характер.

 

 

Симонини завършва това обобщение на работата си през онези години с една любопитна бележка: към края на 1878 година с голямо облекчение научил, че изчезнали както Гьодше, вероятно погубен от бирата, която го надувала все повече от ден на ден, така и бедният Жоли, който — отчаян както винаги — си пуснал един куршум в главата. Мир на душата му, не бил лош човек.

Може би в памет на скъпия покойник авторът на дневника дава информацията на прекалено малки порции. Докато пише, почеркът му става все по-неразбираем и страницата свършва. Признак, че е заспал.

Ала на другия ден Симонини се събудил почти привечер и намерил в дневника си вметка от абат Дала Пикола, който сутринта бил проникнал някак в кабинета, бил прочел написаното от своето алтер его и наставнически бил побързал да напише уточнения.

Да уточни какво? Че смъртта както на Гьодше, така и на Жоли не би трябвало да изненадва нашия капитан, който дори и да не се опитвал измамно да забрави тяхната смърт, със сигурност не успявал да си ги спомни добре.

След като в „Контампорен“ се появило писмото на дядо му, Симонини получил писмо от Гьодше, написано на доста съмнителен от граматична гледна точка, но пък доста недвусмислен френски. „Драги капитане — се казвало в писмото, — предполагам, че материалът, който се появи в «Контампорен», е предястието от нещо, което имате намерение да публикувате, а знаем, че собствеността върху част от онова, което имате намерение да публикувате, е моя, мога да докажа (с «Биариц» в ръка), че съм автор на целия текст, а Вие нямате нищо, не можете да докажете дори, че сте ми помагали да сложа и запетайките. Затова Ви нареждам да отложите всичко и да се съгласите на една среща с мен, може и в присъствието на нотариус (но не някой от Вашата порода), за да определим собствеността върху доклада за гробището в Прага. Ако не го направите, ще дам гласност на Вашата измама. Веднага след това ще ида при някой си господин Жоли, едно от литературните произведения на когото сте плячкосали. Ако сте забравили, Жоли е по професия адвокат, така че и заради това обстоятелство ще си имате допълнителни, и то сериозни неприятности“.

Разтревожен, Симонини незабавно влязъл във връзка с отец Бергамаски, който му казал:

— Ти се занимавай с Жоли, а ние ще се занимаем с Гьодше.

Докато още се чудел и маел какво да направи с Жоли, Симонини получил бележка от отец Бергамаски, който му съобщавал, че бедният хер Гьодше издъхнал мирно в леглото си, и го призовавал да се моли за покоя на душата му, нищо че бил проклет протестант.

Сега Симонини разбрал какво значи да се занимае с Жоли. Не обичал да прави някои неща, пък и в крайна сметка бил в дълг към Жоли, но, разбира се, не можел да постави под заплаха успеха на своя план с Бергамаски заради някакви си морални скрупули, а току-що видяхме, че Симонини искал да черпи с пълни шепи от текста на Жоли, без да бъде обезпокояван от исковите молби на неговия автор.

Тогава отишъл още веднъж на улица „Лап“ и си купил пистолет, достатъчно малък, за да може да бъде държан вкъщи, с много малка мощност, но пък в замяна на това почти безшумен. Помнел адреса на Жоли и бил забелязал, че в апартамента, макар и малък, имало хубави килими и гоблени по стените, които да заглушат шума. Във всеки случай било по-добре да действа сутрин, когато отдолу се чувал шумът на каретите и на омнибусите, идващи от Пон Роаял и улица „Дю Бак“, които се движели покрай Сена.

Звъннал на вратата на адвоката, който го посрещнал изненадан, но веднага му предложил кафе. И Жоли заразказвал за най-новите си нещастия. За мнозинството от хората, които четели вестници, а те както винаги лъжели (имат се предвид, разбира се, читателите и редакторите), той, макар и да бил отхвърлил насилието и безумията на революцията, си бил останал комунар. Решил, че ще е правилно да се противопостави на политическите амбиции на онзи Греви[27], който се бил кандидатирал за президент на Републиката, и го нападнал с един манифест, отпечатан и разлепен за негова сметка. Обвинили него, Жоли, че е бонапартист, който заговорничи срещу републиката, Гамбета[28] писал презрително за „платено перо с криминално минало зад гърба“, Едмон Абу[29] го нарекъл фалшификатор. Общо взето половината френски печат бил срещу него и само „Фигаро“ публикувал неговия манифест, а всички други отказали да поместят защитните му писма.

Като си помисли човек, Жоли бил спечелил битката, защото Греви се отказал от кандидатурата си, но пък Жоли бил от онези, които никога не са доволни, и искал справедливостта да възтържествува изцяло. След като извикал на дуел двама от своите обвинители, завел дела срещу десет вестника за клевета, публично опозоряване и задето не публикували писмата му.

— Заех се сам със защитата си и ви уверявам, Симонини, че извадих на бял свят всички скандали, които бяха премълчавани от печата, плюс онези, за които тръбеше. И знаете ли какво им казах на всички тия мошеници (към тях слагам и съдиите)? Господа, мен не ме изплаши империята, когато по нейно време вие мълчахте, и сега ми е смешно, че правите като нея и взимате най-лошото от нея! И когато се опитаха да ми вземат думата, аз казах: „Господа, империята ме изправи пред съда за разпространяване на омраза, неуважение към правителството и обида на императора — ала съдиите на императора поне ме оставяха да говоря. Сега искам от съдиите на републиката да ми дадат същата свобода, на която се радвах по време на империята!“

— И какво стана?

— Спечелих, всички вестници без два бяха осъдени.

— И тогава от какво сте недоволен все още?

— От всичко. От това, че адвокатът на противната страна, макар и да похвали делото ми, каза, че съм разсипал бъдещето си заради собствената си неспособност да владея страстите си и че всяка моя стъпка е съпроводена с неизбежен провал като наказание за моята горделивост. Че след като съм нападнал този и онзи не съм станал нито депутат, нито министър. Че може би ще съм щял да успея повече като литератор, отколкото като политик. И това не е вярно обаче, защото написаното от мен беше забравено, а след като спечелих делата си, всички салони, които имат някакво значение, се затвориха за мен. Спечелих много битки, но съм неудачник. Идва един момент, в който нещо в теб се пречупва и те напуска и желанието, и енергията. Казват, че трябва да се живее, но животът е проблем, който в края на краищата води до самоубийство.

u_eco_pg_034_idva_edin_moment.pngИдва един момент, в който нещо в теб се пречупва и те напуска и желанието, и енергията. Казват, че трябва да се живее, но животът е проблем, който в края на краищата води до самоубийство…

Симонини си помислил, че това, което бил дошъл да направи, е нещо свято. То щяло да спести на нещастника отчаяния и като цяло унизителен жест, неговия върховен провал. Щял да извърши едно добро дело. Пък и щял да се отърве от един опасен свидетел.

Помолил го да хвърли набързо едно око на някакъв документ, за който искал да знае мнението му. Тикнал му в ръката един дебел плик: били стари вестници, но били необходими доста секунди преди Жоли да разбере точно за какво става дума; той седял в креслото си и се опитвал да подреди листата, които се изплъзвали от ръцете му.

Докато ги гледал в недоумение, Симонини минал зад него, опрял дулото на пистолета в главата му и стрелял. Жоли се сгромолясал, от дупката на слепоочието му се стекла тънка струйка кръв, ръцете му се отпуснали. Не било трудно Симонини да сложи пистолета в дясната. За негово щастие това се случило шест или седем години преди да открият едно чудодейно прахче, което позволява по безспорен начин да се открият отпечатъците на пръстите, които са държали оръжието. Във времената, когато Симонини разчиствал сметките си с Жоли, още се вярвало на теориите на някой си Бертийон, основаващи се на размерите на скелета на заподозрения. Никой не можел да заподозре, че Жоли не се е самоубил.

Симонини си взел старите вестници, измил двете чаши, в които били пили кафе, и оставил апартамента в ред. Както научил после, след два дни портиерът на сградата, като не виждал обитателя на апартамента, известил за това комисариата на квартала „Сен Тома д’Акен“. Разбили вратата и намерили трупа. Според една кратка информация в някакъв вестник пистолетът бил на земята. Очевидно Симонини не го бил пъхнал както трябва в ръката на трупа, но и това свършило работа. А най-щастливото стечение на обстоятелствата било, че на масата намерили писма, адресирани до майката, до сестрата, до брата… В нито едно от тях не се говорело изрично за самоубийство, ала всички носели печата на благороден и дълбок песимизъм. Били написани сякаш специално за случая. Дали пък нещастникът наистина не е имал намерение да се самоубие и Симонини да си е дал толкова много труд за нищо?

 

 

Не за първи път Дала Пикола разкривал пред своя съквартирант неща, които би могъл да узнае само на изповед и които съквартирантът не искал да си спомня. Симонини се пообидил от тях и най-отдолу на дневника на Дала Пикола написал по някоя и друга раздразнена фраза.

Документът, който крадешком прелиства вашият Разказвач, е пълен с изненади и може да си струва труда от него да се извлече някой роман.

Бележки

[25] Става дума за базиликата „Сакре Кьор“ на хълма Монмартър в Париж, построена с подписка сред вярващите католици. — Б.пр.

[26] Нова употреба (фр.) — Б.пр.

[27] Франсоа Пол Жюл Греви (1807–1891). Френски политик и държавник с републикански убеждения, президент по време на Третата република (1879–1885). — Б.пр.

[28] Леон Гамбета (1838–1882). Френски държавник и политик от втората половина на XIX в., министър-председател и многократно министър и председател на парламента, пламенен републиканец, блестящ оратор и полемист, една от най-почитаните фигури в съвременна Франция. — Б.пр.

[29] Едмон Франсоа Валантен Абу (1828–1885). Френски писател, публицист и политик, републиканец и привърженик на отделянето на църквата от държавата. — Б.пр.