Умберто Еко
Пражкото гробище (2)

2.
Кой съм?

 

Изпитвам известно неудобство, че започвам да пиша сякаш за да разголя душата си по заповед — о, за Бога, да кажем по внушение — на някакъв германски евреин (или австрийски, все тая). Кой съм? Може би е по-добре да питате по какво се паля, отколкото какво се е случило в живота ми. Кого обичам? Не ми идват наум много любими същества. Знам, че обичам добрата кухня: само като се спомене „Ла Тур Д’Аржан“ и потръпвам целият. Това любов ли е?

Кого мразя? За малко да кажа евреите, но понеже отстъпвам така угоднически на онзи австрийски (или германски) доктор, явно е, че нямам нищо против проклетите евреи.

За евреите знам само онова, на което ме е научил дядо ми. Те са най-атеистичният от всички народи, учеше ме той. Според тях в основата на всичко е разбирането, че доброто трябва да дойде тук, а не в отвъдното. Затова единственото, към което се стремят, е да завоюват този свят.

Детските ми години минаха под сянката на техния призрак. Дядо ми разказваше как очите им те следят навсякъде, как се преструват до посиняване, за мазните им усмивки, за хиенските им джуки, вдигнати над зъбите, за лепкавите им покварени скотски погледи, за гънките между носа и устните им, издаващи постоянна загриженост и издълбани от омраза, за носа им като клюн на птица от топлите страни… А очите, ах, очите… Играят трескаво, зениците с цвят на препечен хляб издават болен черен дроб, повреден от соковете на осемнайсетвековната омраза, а наоколо хиляди бръчици, които стават все по-дълбоки с възрастта, така че още на двайсет години юдеят изглежда повехнал като старец. Когато се смее, подпухналите му клепачи почти се затварят, като оставят едва забележима цепнатина, признак на вероломство, казват едни, или на похот, уточняваше дядо… А когато пораснах и можех да разбирам повече, той ми припомняше, че освен суетен като испанец, невеж като хърватин, алчен като левантинец, неблагодарен като малтиец, нахален като циганин, мръсен като англичанин, мазен като калмук, високомерен като прусак и клюкар като жител на Асти, евреинът е прелюбодеец, понеже е постоянно разгонен — това е заради обрязването, заради което се възбужда по-лесно, а и заради чудовищната несъразмерност между телосложението му на джудже и огромния му обрязан член.

Години наред всяка нощ сънувах евреи.

За късмет никога не съм срещал никого от техните освен курвето от торинското гето, когато бях още момче (но и две думи не съм разменил с нея), и австрийския (или германския, все тая) доктор.

Германци познавах и дори съм работил за тях: най-долното възможно стъпало на човешкия род. Един германец произвежда средно двойно повече изпражнения от един французин. Налице е свръхактивност на чревната за сметка на мозъчната им дейност, което показва колко нисши във физиологическо отношение са те. Във времената на варварските нашествия германските орди оставяли по пътя си невероятно големи количества фекална маса. От друга страна, дори през миналите векове всеки френски пътешественик веднага разбирал кога е пресякъл границата с Елзас по ненормалната големина на изпражненията, оставени покрай пътя. И да е само това: за германеца е типична бромидрозата, тоест отвратителната воня на пот, и доказано е, че урината на германеца съдържа двайсет на сто азот, а на другите раси само петнайсет.

Германецът живее в състояние на нещо като постоянно чревно неразположение, причинено от излишъка на бира и на свинските наденици, с които се тъпче. При единственото ми пътуване до Мюнхен една вечер ги видях в едно от онези заведения, приличащи на неосветени катедрали, задимени като английско пристанище, вонящи на свинска мас и сланина, а те двамца по двамца, той и тя, сплели ръце около халбите бира, големи колкото да напоят цяло стадо едър рогат добитък, прилепили нос до нос в животински любовен диалог като на душещи се кучета, и се смеят гръмко и грубиянски, изпаднали в смутно гърлено веселие, лъщящи от някаква постоянна мазнина по лицата и крайниците си, подобна на зехтина по кожата на атлетите от Античността.

На устата им е все техният Geist, ще рече дух, но е духът на гадната им бира, от която затъпяват още от малки, което обяснява и защо отвъд Рейн никога не се е раждало нещо интересно в изкуството освен някои картини с отблъскващи мутри и поезия, отегчителна до смърт. Да не говорим за музиката им: нямам предвид само олелията на гробовния им Вагнер, дето сега видиотява и французите, а, доколкото съм могъл да ги чуя, също и произведенията на техния Бах, лишени от всякаква хармония, студени като зимна нощ, както и на онзи Бетовен, чиито симфонии били тържество на грубиянщината.

Прекаляването с бира не им позволява да придобият дори най-бегла представа за собствената си простащина, но най-хубавото на тази простащина е дето не се срамуват от факта, че са германци. Взели са на сериозно един разпътен монах чревоугодник на име Лутер (ама как може да се ожениш за монахиня?) и то само защото е развалил Библията, като я превел на техния език. Кой беше казал, че са злоупотребили с двата най-важни наркотика в Европа, алкохола и християнството?

Мислят се за дълбокоумни, защото езикът им е неясен, няма точността на френския и никога не казва това, което би трябвало, поради щото германецът никога не знае какво иска да каже — и взима тази несигурност за дълбокомислие. С германците е като с жените, никога не стигаш до дъното. За беда дядо ми — няма нищо чудно, нали си беше австриец — ме накара да уча този неизразителен език, който като четеш на него, трябва трескаво да търсиш с поглед глаголите, а те никога не са там, дето би трябвало да бъдат. И така, намразих този език, както и йезуита, който идваше да ми го преподава, като ме биеше с пръчка по пръстите.

Според написаното от онзи Гобино за неравенството на расите изглежда, че ако говориш лоши неща за друг народ, то е, защото смяташ твоя собствен за по-висш. Нямам предразсъдъци. Откакто станах французин (и съм си наполовина французин по майка), разбрах какви мързеливци, какви мошеници, какви злобари, какви завистливци и горделивци извън всякаква мяра са те, до такава степен, та да си мислят, че който не е французин, е дивак, неспособен на усъвършенстване. Разбрах обаче, че за да накараш един французин да се съгласи с някой недостатък на своите съплеменници, е достатъчно само да кажеш нещо лошо за някой друг народ, например „ние поляците имаме този или онзи недостатък“, и понеже не искат да останат по-назад в нищо, дори в лошото, французите веднага отвръщат „о, не, тук във Франция е още по-зле“ и после се почва едно плюене на французите и така докато не се усетят, че си им погодил номер.

Не обичат себеподобните си дори когато извличат полза от тях. Няма нищо по-невъзпитано от френския кръчмар, който сякаш мрази клиентите си (и май е вярно) и искрено желае да ги няма (но не е така, защото французинът е много алчен). Ils grognent toujours^[1]. Опитайте се да ги помолите за нещо: sais pas, moi^[2], и издуват устни, като че пърдят.

Зли са. Убиват от скука. Това е единственият народ, който дълги години е успявал да убеди гражданите си да си режат взаимно главите, добре че Наполеон отклонил бесовете им към други раси и ги пратил в стройни редици да рушат Европа.

Гордеят се, че държавата им, казват те, е могъща, но не спират да се опитват да я разбият: никой друг като французите не го бива повече да прави барикади по всеки повод и при всеки повей на вятъра, често без да знаят защо, просто увлечени на улицата от поредния разбойник. Французинът не знае какво иска — освен че не иска това, което има. А за да го изрази, непрекъснато пее песни.

Въобразяват си, че целият свят говори френски. Случи се преди десетина година с онзи Люка^[3], гениален човек, трийсет хиляди ръкописни документа, всичките фалшиви, върху открадната хартия, изрязана от форзаците на стари книги в Националната библиотека, имитирайки различни калиграфии, макар и не толкова добре, колкото бих ги подправил аз… Продал не знам колко на оня идиот Шал^[4] (казват, велик математик и член на академията на науките, ама голям глупак). Та не само тоя, ами и други негови колеги академици от академията на науките да повярват, че Калигула, Клеопатра и Юлий Цезар били писали писмата си на френски, а Паскал, Нютон и Галилей си пишели един на друг на френски, макар и децата да знаят, че по онова време учените са си пишели на латински. Френските учени глави нямали ни най-бегла представа, че другите народи пишат на езици, различни от френския. Освен това във фалшивите писма се твърдяло, че Паскал бил открил земното притегляне двайсет години преди Нютон, което било предостатъчно да заслепи натъпканите до гуша с национална надутост професори от Сорбоната.

Може пък тяхното невежество да е заради скъперничеството им — националния порок, който те взимат за добродетел и го наричат пестеливост. Само в тази страна може да се напише цяла комедия, посветена на един скъперник. Да не говорим за татко Гранде.

Скъперничеството личи по техните прашасали апартаменти, по никога несменяните тапети, по ваните им от памтивека, по витите им стълби от хлопащи дъски, тъй че да се възползват скъпернически от всяка педя пространство. Кръстосайте французин с евреин (най-добре от немски произход) и ще получите каквото имаме сега, Третата република…

 

 

Станах французин, защото не понасях да съм италианец. Като пиемонтец (по рождение) знаех, че съм само карикатура на френски петел, и то с по-ограничен кръгозор. Всичко ново вцепенява пиемонтците, неочакваното ги хвърля в ужас, и за да ги закараш чак до Двете Сицилии (впрочем между гарибалдийците е имало много малко пиемонтци) са били необходими двама лигурци, единият фанатик, Гарибалди, другият, Мадзини, пък белязан от съдбата. Да не говорим за това, което открих, когато ме изпратиха в Палермо (кога ли беше? трябва да си припомня). Само онзи празноглавец Дюма обичаше тези народи, може би защото го почитаха повече от французите, които гледаха на него като на човек със смесена кръв. Харесваше са на неаполитанците и на сицилианците, и те мулати като него, родени от кръстосването на коварни левантинци, потни араби и изродени остготи, взели най-лошото от предците си със смесен произход, леността на сарацините, жестокостта на швабите, колебливостта на гърците, от които имат склонността толкова да се самозабравят в приказки, че най-накрая да свършат с опити да разцепят косъма на четири. За останалото достатъчно е да се видят гамените, които в Неапол очароват чужденците, като се задушават със спагети — пъхат си ги с пръсти в гръцмуля и целите се омазват с развалени домати. Не съм ги виждал, но знам.

Италианецът е ненадежден, лъжлив, подъл, предава лесно, по-добре се чувства с кама, отколкото с меч, с отрова, отколкото с лекарство, хлъзгав е при преговори, последователен само да минава от едната на другата страна според накъдето духа вятърът — нали видях какво стана с генералите на Бурбоните, щом се появиха авантюристите на Гарибалди и пиемонтските генерали.

Така е, понеже италианците са създадени по модела на свещениците, единствената истинска власт, която сме имали, откакто оня извратеняк последният римски император бил обладан отзад от варварите, защото междувременно християнството отслабило гордата древна раса.

Свещениците… Как ги опознах? В къщата на дядо, струва ми се, останал ми е смътен спомен как все гледаха някак крадешком, за развалените им ченета, за лошия им дъх, за потните им длани, които се опитваха да ме погалят по тила. Каква гадост. Безделници са, спадат към опасните класи, също като крадците и скитниците. Човек става свещеник или монах само за да живее в безделие, а безделието е сигурно заради техния брой. Ако, да кажем, свещениците бяха един на хиляда, щяха да имат толкова много работа, че нямаше да могат да си седят като пет пари в кесия и да си хапват угоени скопени петли. А сред най-недостойните свещеници правителството избира най-тъпите и ги назначава за епископи.

Почват да се въртят около теб още щом се родиш, когато те кръщават, заварваш ги и в училище, ако родителите ти от престорена набожност са те поверили на тях, после идва първото причастие и вероучението, и миропомазването; в деня на сватбата ти свещеникът ти казва какво да правиш в спалнята, а на другия ден по време на изповедта те пита колко пъти си го направил, за да може зад решетката на изповедалнята да се възбуди. Говорят ти срещу плътската любов, но всеки ден ги виждаш да стават от някое кръвосмесително ложе, без дори да си измият ръцете, и после изяждат и изпиват своя господ, а по-късно го изакват и изпишкват.

Повтарят, че тяхното царство не е на този свят, а слагат ръка на всичко, до което могат да се докопат. Никога цивилизацията няма да постигне съвършенството, докато последният камък от последната църква не падне върху последния свещеник и земята не се отърве от тази сган.

Комунистите твърдят, че религията е опиумът на народите. Вярно е, защото помага да се държат изкъсо поданиците, и ако религията я нямаше, по барикадите щеше да има двойно повече хора, така че по време на Комуната бяха не особено много и можеше да ги очистиш без излишно бавене. След като обаче чух какво казва онзи австрийски доктор за полезните свойства на колумбийската дрога, бих казал, че религията е кокаинът на народите, защото религията е тласкала и тласка хората към войни, към избиване на неверниците, и това е така и с християните, и с мюсюлманите, и с другите идолопоклонници, а пък ако преди негрите в Африка се задоволяваха само с кланета помежду си, мисионерите ги покръстиха и ги превърнаха в колониална армия, много подходяща да умира на фронта и да изнасилва бели жени едва-що влязла в града. Човеците никога не причиняват зло с толкова убеденост и ентусиазъм, колкото когато го правят по силата на религиозните си убеждения.

 

 

Най-лоши от всички са, разбира се, йезуитите. Струва ми се, че съм им погаждал по някой и друг мръсен номер, пък може и те да са ми направили разни лоши неща, не си спомням добре. Може пък да са били и кръвните им братя масоните. Те са като йезуитите, само че още по-побъркани. Ония поне имат своята теология и знаят как да си играят с нея, а масоните имат какви ли не теологии и съвсем му изпускат края. За масоните ми разказваше дядо. Те заедно с евреите отрязали главата на краля. И така от тях възникнали карбонарите, те са малко по-глупави масони, защото първо се оставяли да ги разстрелват, и второ, им хвърчали главите, докато се опитвали да направят бомба, или пък ставали социалисти. Комунисти и комунари. Всички пред стената. Само така, Тиер^[5].

Масони и йезуити. Йезуитите са масони, преоблечени като жени.

 

 

Мразя жените, доколкото ги познавам, а не ги познавам много. Години наред бях обсебен от онези brasseries à femmes^[6], където се събира каква ли не измет. Още по-лоши са от публичните домове. На тях поне не им е лесно да си намерят помещение, защото съседите не дават, докато бирариите могат да бъдат отваряни навсякъде, защото били уж само питейни заведения. Докато на партерния етаж обаче се пие, на горните се търгува с плът. Всяка бирария е посветена на определена тема и момичетата са със съответните костюми: тук германски келнерки, там точно срещу Съдебната палата сервитьорки с адвокатски тоги. То и имената само стигат, например Brasserie du Tire-Cul, Brasserie des belles marocaines, Brasserie des quatorze fesses^[7], недалеч от Сорбоната. Съдържателите са обикновено германци, ето начин да подкопаваш морала на французите. В пети и шести арондисман има поне шестдесетина такива заведения, а в цял Париж са почти двеста, всички отворени и за най-младите. Момчетата влизат най-напред от любопитство, после тласкани от порока, после всичко потича от само себе си, отбиват се, като им се прииска. Ако бирарията е близо до някое училище, учениците надзъртат през вратата. Аз пък ходя там да пия. И да гледам отвътре учениците, които надзъртат през вратата. А и не само тях. От по-възрастните посетители също могат да се научат доста неща, които могат винаги да влязат в работа.

Най-забавното е да различавам най-различните сводници, насядали по масите. Някои от тях са съпрузи, които продават прелестите на съпругите си, и те са с тях, добре облечени, пушат и играят на карти, кръчмарят и момичетата ги наричат масата на рогоносците; в Латинския квартал пък има много пропаднали студенти, постоянно нащрек някой да не им отмъкне печалбата, те често вадят нож. Най-невъзмутими са крадците и убийците, те влизат и излизат, правят си ударите и знаят, че момичетата няма да ги излъжат, защото в противен случай на другия ден ще плават в Биевър.

Има и обратни, те ловят перверзници от двата пола за най-извратени услуги. Събират клиентите в Пале Роял или на Шанз Елизе и ги примамват със съответните знаци. Често нахлуват в стаята заедно със съучастниците си, преоблечени като полицаи, които заплашват да арестуват клиента по гащи, оня започва да моли за милост и вади пачка пари.

Влизам в тези бордеи с най-голяма предпазливост, защото знам какво може да ми се случи. Ако клиентът изглежда паралия, съдържателят дава знак, едно от момичетата идва при него и малко по малко го убеждава да покани на масата си останалите момичета и хайде почва се с най-скъпите питиета (ама за да не се насвяткат, пият само anisette superfine^[8] или cassis fin^[9], боядисана вода, която клиентът плаща скъпо и прескъпо). После се опитват да те накарат да играеш на карти, като, естествено, лъжат, ти губиш и трябва да платиш вечерята на всички, както и на съдържателя и на жена му. Ако пък пробваш да спреш да играеш, ти предлагат да играеш не на пари, а на всяка ръка, която взимаш, едно от момичетата си съблича по нещо… След всяка махната дантела се появяват ония ми ти отвратителни бели меса, увисналите гърди, кафявите подмишници, от чиято миризма на прокиснало ти прилошава…

Никога не съм се качвал на горния етаж. Някой беше казал, че жените са само заместител на ръкоблудството, само дето се иска повече въображение. Така че връщам се вкъщи и ги сънувам нощем, да не съм от желязо все пак, пък и ме изкушават.

Чел съм доктор Тисо^[10] и знам, че дори отдалеч са вредни. Не знаем дали животинските духове и гениталните течности са едно и също, но е ясно, че между тези две неща има известна аналогия, и след дългите нощни полюции не само се губят сили, но и тялото изпосталява, лицето побледнява, паметта се замъглява, зрението се замрежва, гласът подрезгавява, сънят става неспокоен от палави сънища, очите започват да болят и по лицето се появяват червени петна, някои започват да храчат разни калцинирани субстанции, появява се сърцебиене, задух, губене на съзнание, други се оплакват от сухота или пък че отделят още по-зловонни субстанции. Най-накрая ослепяват.

Може и да са преувеличения, като момче бях с пъпчиво лице, но май е типично за тази възраст, или пък всички момчета прибягват до тези удоволствия, някои прекаляват и се пипат ден и нощ. Сега обаче си знам мярката и сънувам неспокойни сънища само след като се върна от прекарване в бирарията и за разлика от мнозина други не получавам ерекция щом видя някоя женска на улицата. Работата ме държи настрана от разпуснатите нрави.

 

 

Защо ли не престана да философствам, вместо да разкажа събитията? Може би защото имам нужда да знам не само какво съм правил преди вчера, а как така съм се оказал въвлечен вътре във всичко това. Ако допуснем, че това вътре съществува изобщо. Казват, че душата е само онова, което вършиш, ала ако мразя някого и подхранвам злобата си към него, благодаря ти, Боже, това значи, че това вътре го има! Как беше казал философът? Odi, ergo sum^[11].

 

 

Преди малко долу се звънна, боях се да не е някой смахнат и да иска да купи нещо, но човекът ми каза веднага, че го праща Тисо — защо ли изобщо избрах тази парола? Трябваше му саморъчно завещание, подписано от някой си Бонфоа в полза на някой си Гийо (със сигурност той самият). Имаше хартията за писма, която използвал тоя Бонфоа, както и пример на неговия почерк. Поканих Гийо да се качи в кабинета, подбрах писец и съставих документа с помощта на подходящо мастило, без дори да направя чернова. Отлично. Гийо сякаш знаеше тарифите, защото ми носеше такса, каквато се полага за размера на дарението.

И така, това ли е занаятът ми? Хубаво е да съставиш нотариален акт от нищото, да подправиш писмо, което изглежда истинско, да изработиш някоя компрометираща изповед, да създадеш документ, който ще погуби някого. Могъществото на изкуството… Да се самонаградя с едно посещение на „Кафе Англе“.

Паметта ми сигурно е в носа ми, но ми се струва, че от векове не бях вдишвал аромата на меню като това: soufflé à la reine, filets de sole à la Vénitienne, escalopes de turbot au gratin, selle de mouton purée bretonne…^[12] А като entrée^[13]: poulet à laportugaise, pâté chaud de cailles, homard à la parisienne^[14], или всичко едновременно, и като plat de résistance^[15], знам ли, cannetons à larouennaise или ortolans sur canapés^[16], а като entremets^[17] aubergines à l’espagnole, asperges en branches, cassolettes princesse^[18]… За виното не знам, може би „Шато Марго“ или „Шато Латур“, или „Шато Лафит“, зависи от годината. И за накрая une bombe glacée^[19].

Храната винаги ме е задоволявала повече от секса — може би това е последица от възпитанието на свещениците.

 

 

В главата ми е някак замъглено и нещо ми пречи да гледам назад. Защо ли така изневиделица в паметта нахлуват бягствата ми в Бицрен с дрехите на отец Бергамаски? Кой беше той? Харесва ми да оставям перото да се плъзга където каже инстинктът ми. Според онзи австрийски доктор за паметта ми би трябвало да настъпи болезнен момент, и това обяснява защо ненадейно се изличиха толкова много неща.

 

 

Вчера, когато за мен беше вторник 22 март, се събудих сякаш с напълно ясното съзнание кой съм: капитан Симонини, вече съм чукнал шестдесет и седем години, но не ми личат (дебел съм толкова, че да могат да ме наричат, както се казва, хубав мъж), във Франция си измислих титлата като спомен от дядо ми, намек за някакво мъгляво военно минало с Хилядата на Гарибалди, а това във Франция придава известен престиж, тук Гарибалди е почитан повече, отколкото в Италия. Симоне Симонини, роден в Торино от баща торинец и майка французойка (или савойка, но няколко години след раждането му Сардинското кралство отстъпи Савоя на Франция).

Още нестанал от леглото нещо се размечтах… Заради разните проблеми с руснаците (с руснаците ли?) май беше по-добре да не се показвам много-много из любимите ми ресторанти. Дали пък да не си сготвя нещо сам? Няколко часа готвене на някоя вкусотия ме разтоварват. Например des côtes de veau Foyot^[20]: парче месо, дебело поне четири сантиметра, порция за двама, разбира се, две средно големи глави лук, петдесет грама среда от хляб, петдесет грама настъргано сирене грюйер, петдесет грама масло, хлябът се запържва да стане като златиста галета и се смесва с грюйера, после лукът се обелва и се накълцва на ситно, в една тенджерка се разтапят четирийсет грама масло, а в друга на слаб огън се задушава лукът с останалото масло, месото се посолява и му се слага черен пипер, слага се в тавата и отстрани се слага остатъкът от лука, всичко се покрива с първия пласт среда от хляб с грюйер, като се внимава месото добре да легне на дъното на тавата, така че стопеното масло да залепне, за целта трябва леко да го натиснеш, слага се още един слой хлебна среда, докато се образува нещо като похлупак, после се напръсква с бяло вино и се залива с бульон, който обаче не трябва да е по-високо от половината от дебелината на месото. Всичко се слага във фурната за около половин час, като през това време сегиз-тогиз се поръсва с вино и с бульон. Гарнира се с карфиол.

Трябва си време за всичко това, ала удоволствието от готвенето започва още преди удоволствията от небцето и да готвиш значи да вкусваш предварително, както правех аз, докато се протягах сладко в леглото. За да не са самотни, на глупаците им трябва под завивката жена или момченце, а не знаят, че да ти потекат лигите е по-хубаво от ерекция.

Вкъщи имах всичко освен грюйер и месо. Месото ясно, да беше друг ден, месарят е на площад „Мобер“, ама кой го знае защо във вторник затваря. Знаех един друг на двеста метра по-нататък на булевард „Сен Жермен“, нямаше да ми дойде зле една разходчица. Преди да изляза се облякох и пред огледалото над камината както обикновено си залепих черни мустаци и една чудна брада. После си сложих перуката и я сресах на път, като преди това леко я намокрих. Облякох си редингота и в малкото джобче отпред под колана си сложих сребърния часовник, така че сребърната верижка да се вижда добре. За да приличам на пенсиониран капитан, обичам като говоря да въртя в ръка една кутийка от черупка на костенурка, пълна с бонбони от сладко коренче, а от обратната страна на капачето е нарисуван портретът на една грозна, но добре облечена жена, без съмнение някоя скъпа покойница. От време на време лапвам по едно бонбонче и го прехвърлям из устата си, което ми позволява да говоря по-бавно, така че който те слуша следи повече движението на устните ти и не внимава много-много какво казваш. Важното е да имаш вид на човек с възможно най-нисък интелект.

 

 

Излязох и завих по улица „Сотон“, като се опитвах да не се бавя пред бирарията, откъдето още от ранна сутрин се разнасяха грубиянските гласища на пропадналите жени.

Площад „Мобер“ вече не е царството на чудесата, каквото беше, когато пристигнах преди трийсет и пет години, тогава гъмжеше от търговци на рециклиран тютюн, онзи едрият, получен от угарките от пури и от остатъците от съдържанието на лули, и също ситният, дето се получава от фасовете на цигарите, едрият по един франк и двайсет сантима, ситният по един франк и петдесет до един франк и шестдесет либрата (нищо, че тази индустрия не е особено рентабилна и от нея не се печели много, нали работливите преработвачи на тютюн не знаят къде ще прекарат нощта, след като похарчат по-голямата част от печалбата си в някоя гостилница), от гавази, дето след като са лентяйствали до поне два следобед и са пафкали цигари, подпрени на някоя стена като най-достопочтени пенсионери, с падането на мрака се задействат подобно на овчарски кучета, от крадци, на които не им остава нищо друго, освен да се обират един друг, защото нито един буржоа (освен някой развейпрах, домъкнал се от покрайнините) не би посмял да прекоси този площад, а и аз щях да съм удобна плячка, ако не крачех по военному, размахал бастуна — пък и местните джебчии ме познаваха, сегиз-тогиз ме поздравяваха, обръщаха се към мен с „капитане“, за тях по някакъв начин си бях част от блатото им, гарван гарвану око не вади — и проститутки с повехнали прелести, защото ако бяха все още привлекателни, щяха да си работят в brasseries à femmes, но сега се предлагаха само на амбулантните търговци, на измамниците и на зловонните продавачи на тютюн втора ръка — ала видеха ли спретнато облечен господин с добре изчеткан цилиндър, можеха и да се осмелят да го докоснат леко, да го хванат за лакътя и да му дойдат толкова близо, че да ти замирише на ужасния им евтин парфюм, примесен с потта им — а това би било прекалено неприятно (не исках да ми се присънват нощем) — тъй че видех ли да се насочва някоя, започвах да въртя бастуна като вятърна мелница, като по този начин си създавах неприкосновено пространство около мен, те мигом разбираха това, нали са свикнали да ги командват, и се подчиняваха на бастуна.

И, най-после, сред тълпата се суетяха шпионите на префектурата на полицията, които по тези места набираха своите mouchards, или доносници, или пък събираха оттук-оттам сведения за подготвяни безобразия, за тях дочуваха, ако някой шептеше на друг и повишеше непредпазливо глас, убеден, че врявата наоколо ще сподави гласа му. Но си личаха от пръв поглед заради прекалено очебийния си вид на кандидати за бесилото. Истинският обесник не прилича на обесник. Само те.

Сега през площада минават дори трамваи и престъпниците не се чувстват много уютно там, макар че ако знаеш да ги разпознаваш, тия дето ти трябват пак са налице, облегнати на някой ъгъл, на прага на „Кафе Метр Албер“ или в някоя от околните улички. Но откакто от всеки ъгъл в далечината взе да се издига онази острилка, наречена Айфелова кула, Париж общо взето не е като едно време.

Хайде стига, не съм сантиментален, има други места, където мога да си взема каквото ми трябва. Вчера сутринта ми трябваше месо и сирене и площад „Мобер“ все още ставаше за целта. Купих си сирене и като минавах пред обичайната месарница, забелязах, че е отворена.

— Как така е отворено във вторник — попитах, щом влязох.

— Ама днес е сряда, капитане! — отговаря ми оня и се смее. Извиних се смутен от напредването на старостта, от която ми отслабва паметта, избрах си месо и платих, без дори да намекна да ми направят отстъпка, което е единственият начин да накараш търговците да те уважават.

Зачудих се кой ден е все пак и се прибрах. Реших да си махна мустаците и брадата, както правя, когато съм сам, и влязох в спалнята. Едва тогава се стреснах, че нещо не е някак в ред: на закачалката до скрина висеше някаква дреха, несъмнено свещеническо расо. Приближих се и видях, че върху полицата на скрина има кестенява, почти русолява перука.

 

 

Тъкмо се питах на кой ли окаян комедиант съм давал подслон предходните дни и осъзнах, че и аз самият съм маскиран, защото брадата и мустаците ми не бяха мои. Значи беше човек, който веднъж се предрешваше като възрастен господин, а друг път като духовник, така ли? Как така обаче не помнех нищо за тази моя втора природа? Или пък по някаква причина (може би за да избягам от заповед за арест) се предрешвах с брада и мустаци, но същевременно оказвах гостоприемство в дома си на човек, който пък се преобличаше като абат? И ако този фалшив абат, защото истински абат не би си сложил перука, живееше с мен, къде спеше, като се вземе предвид, че вкъщи имаше само едно легло? Или не живееше вкъщи, а по някаква причина беше потърсил убежище при мен предишния ден, беше свалил дегизировката си и бе отишъл Бог знае къде да прави Бог знае какво?

 

 

Спокойствие и да поразсъждаваме, казах си. Ако бях индивид, който под претекст, че продава bric-à-brac^[21], фалшифицира документи и е избрал да живее в един от най-съмнителните квартали на Париж, не изглеждаше невероятно да дам подслон на човек, замесен в нечисти машинации. Но да забравя на кого съм дал убежище ми се виждаше ненормално.

Чувствах нужда да погледна назад и изведнъж самият ми дом взе да ми изглежда непознато място, което може би криеше и други тайни. Започнах да го изследвам, сякаш е нечие чуждо жилище. От кухненската врата надясно се откриваше спалнята, наляво салонът с обичайните мебели. Отворих чекмеджетата на писалището, където бяха работните ми принадлежности, писците, шишенцата с различни мастила, листа бяла (или пожълтяла) хартия в различни формати и от различни епохи; на полиците освен книги бяха кутиите с документите ми и един стар табернакул от орех. Тъкмо се опитвах да си спомня за какво служи, когато чух, че долу се звъни. Слязох да прогоня натрапника и видях една старица, която като че ли познавах. През стъклото тя ми каза:

— Изпраща ме Тисо!

Наложи се да я пусна; защо ли бях избрал тази парола?

Старицата влезе, разгъна едно парче плат, което притискаше до гърдите си, и ми показа двайсетина нафори.

— Абат Дала Пикола ми каза, че ви интересуват.

Изненадващо за самия себе си се чух да казвам „разбира се“ и попитах колко струват. Десет франка едната, каза старицата.

— Да не сте луда — отвърнах й аз от чисто търговски инстинкт.

— Вие сте луди с вашите черни литургии. Да не е лесно за три дни да обиколиш двайсет църкви, да се причестиш, като внимаваш устата ти да е суха, коленичила да прикриваш лице с дланите си и да се опиташ да изплюеш нафората, без да се овлажни, да я пуснеш в торбичката, която носиш в пазвата си, така че да не забележат нито кюрето, нито богомолците до теб? Да не говорим за светотатството и за ада, където ще ида. Та както ви е угодно, това прави двеста франка, в противен случай отивам при абат Булан.

— Абат Булан^[22] умря, май не събирате отскоро нафори — отвърнах й почти машинално. После реших, че при целия този хаос в главата ми е най-добре да следвам инстинкта си и да не разсъждавам много-много.

— Хайде добре, взимам ги — казах и платих. И се сетих, че трябва да оставя парченцата в табернакула в кабинета ми в очакване на клиенти, които се интересуват от тях. Работа като работа.

Общо взето всичко ми изглеждаше делнично, познато. Въпреки това усещах около себе си мириса на нещо сякаш зловещо, което ми се изплъзваше.

Качих се в кабинета и забелязах, че в дъното има врата, закрита с дебела завеса. Отворих я, като предварително бях наясно, че ще вляза в коридор, който ще е толкова тъмен, че ще мога да вървя по него само с лампа. Коридорът приличаше на склад за театрален реквизит или на задното помещение на вехтошарски магазин на Храма. По стените бяха окачени най-различни облекла, селска носия, дрехи на карбонар, на пощенски раздавач, на просяк, войнишки шинел и панталони, а до дрехите допълненията към тях. Върху дървена масичка бяха грижливо подредени десетина калъпа, а отгоре им също толкова перуки. В дъното имаше coiffeuse^[23], подобна на масичките в гримьорните на актьорите, осеяна с бурканчета белило и червило, с черни и тъмносини моливи, със заешки крачета, пухчета, четчици, ролца.

Коридорът завиваше в прав ъгъл и в дъното имаше стая, по-светла от моите, защото гледаше към улица, различна от сбутаната улица „Мобер“. И наистина, като погледнах от прозореца, долу беше улица „Метр Албер“.

От стаята една стълбичка водеше към улицата, и това е. Жилището беше едностайно, нещо средно между кабинет и спалня, обзаведено с изчистени тъмни мебели, маса, малка пейка за коленичене при молитва, легло. В близост до изхода имаше кухничка, а до стълбището chiotte^[24] с мивчица.

Това явно беше pied-à-terre^[25] на някой духовник, с когото би трябвало да съм имал някакво вземане-даване, нали апартаментите ни бяха свързани. При все това, макар и всичко да ми напомняше за нещо, всъщност ми се струваше, че влизам тук за първи път.

Приближих се до масата и забелязах купчинка писма в пликове, всички с един и същ адресат: До Негово преосвещенство, или до Негово високопреосвещенство господин абат Дала Пикола. До писмата видях няколко листа, изписани с елегантен ситен, почти женски почерк, много различен от моя, чернови от писма без особено значение, благодарности за дарения, потвърждения за срещи. Това, което се намираше най-отгоре обаче беше написано много разбъркано, сякаш писалият го си е взимал бележки за размисъл. Разчетох го с известно затруднение:

 

Бележките на абат Дала Пикола свършваха тук, любопитно защо не бе взел със себе си толкова поверителен документ, доказателство за неспокойствието, което с положителност го беше обзело. И тук свършваше и онова, което можех да науча за него.

Върнах се в апартамента откъм улица „Мобер“ и седнах на работната си маса. Как ли се пресрещаше моят живот с живота на абат Дала Пикола? Обяснението би било, че аз и абат Дала Пикола сме една и съща личност, оттам и общият апартамент и дори това, че се бях прибрал в апартамента на Симонини преоблечен като абат Дала Пикола, бях оставил там перуката и расото и след това бях заспал. Но имаше една малка подробност: ако Симонини беше Дала Пикола, защо тогава не знаех нищо за Дала Пикола и вместо това не се чувствах Дала Пикола, който не знае нищо за Симонини, а за да разбера какво мисли и чувства Дала Пикола се налагаше да чета бележките? Пък ако бях Дала Пикола, би трябвало да съм в Отьой в някаква къща, за която Дала Пикола, изглежда, знаеше всичко. А аз (Симонини) не знаех нищо. А коя беше Диана?

Освен ако не бях ту Симонини, забравил Дала Пикола, ту Дала Пикола, забравил Симонини. Не е нещо ново. Кой ли ми беше споменал за случаи на раздвояване на личността? Не беше ли се случило на Диана? Но коя е Диана?

Реших да започна да действам методично. Знаех, че имам тетрадка с ангажиментите си, и в нея намерих следните бележки:

21 март, църковна служба

22 март, Таксил

23 март, Гийо за завещанието на Бонфоа

24 март у Дрюмон?

Как така на 21 март е трябвало да ида на църква, нали не се смятам за вярващ? Ако човек е вярващ, значи вярва в нещо. Вярвам ли в нещо? Май не. Значи съм невярващ. Логично е. Но да оставим това настрана. Понякога човек ходи на църква по различни причини и вярата няма нищо общо с тях.

По-сигурното беше, че в деня, който мислех за вторник и си беше вторник, 23 март, онзи Гийо наистина дойде и ме помоли да му съставя завещанието на Бонфоа. Било е на 23, пък си мислех, че е дошъл на 22-ри. Какво е станало на 22-ри? Кой или какво е Таксил?

Освен това и дума не можеше да става, че в четвъртък е трябвало да се видя с онзи Дрюмон. Как да се срещна с някого, след като вече не знаех дори кой съм аз самият? Трябваше май да се крия, докато не ми се проясни всичко. Дрюмон… Казвах си, че прекрасно знам кой е, но помислех ли за него, съзнанието ми се затъмняваше като от вино.

Да излезем сега с няколко хипотези, казах си. Първо: Дала Пикола е човек, различен от мен, който по загадъчни причини често минава през дома ми, свързан с неговия с повече или по-малко таен коридор. Вечерта на 21 март е влязъл при мен на улица „Мобер“, свалил си е расото (защо?), после е отишъл да си спи вкъщи, където на сутринта се е събудил, без да си спомня нищо. Така и аз се бях събудил също без да си спомням нищо. В такъв случай обаче какво ли бях правил във вторник на 23-ти? И защо Дала Пикола е трябвало да се съблича при мен и да се прибира в своя дом без расо — и в колко часа? Обзе ме ужас, че първата част на нощта е прекарал в моето легло… Боже мой, вярно е, че жените ме ужасяват, но да го правя с абат е още по-лошо. Целомъдрен съм, но не и извратен…

Или пък аз и Дала Пикола сме една и съща личност. При положение, че намерих расото в моята стая, значи в деня на църковната служба (21-ви) съм можел да се върна на улица „Мобер“ дегизиран като Дала Пикола (най-вероятно на църква съм отишъл преоблечен като абат), свалил съм расото и перуката и по-късно съм отишъл да спя в апартамента на абата, като съм забравил, че съм оставил расото и перуката в апартамента на Симонини. На другата сутрин, вторник 22-ри март, съм се събудил като Дала Пикола и не само не съм си спомнял нищо на събуждане, а и дори не съм намерил расото близо до леглото. Като Дала Пикола и все така безпаметен съм намерил друго расо в коридора и съм имал колкото искаш време същия ден да избягам в Отьой, само че в края на деня съм си променил намеренията, набрал съм смелост и съм се върнал в Париж късно вечерта в апартамента на улица „Мобер“, оставил съм расото на закачалката в спалнята и също както в сряда съм се събудил, без пак да си спомням нищо, ала този път като Симонини, убеден, че е още вторник. Та, казвах си аз, Дала Пикола забравя за 22 март и все така продължава да го забравя в течение на цял един ден, като на 23-ти се събужда като Симонини, който също го е забравил. Нищо изключително след това, което научих от… как се казваше онзи доктор от болницата във Венсен?

Освен един малък проблем. Пак си прегледах бележките: ако всичко се беше развило така, на 23-ти сутринта Симонини би трябвало да е намерил в спалнята си не едно, а две раса, едното оставено през нощта на 21-ви и другото през нощта на 22-ри. А имаше само едно.

Не, не, колко съм глупав. Дала Пикола се е върнал вечерта на 22-ри на улица „Метр Албер“, оставил е там расото си, после е отишъл в апартамента на улица „Мобер“ и е легнал да спи, на сутринта на 23-ти се е събудил и е намерил на закачалката само едно расо. Вярно е, че ако е станало така, когато на сутринта на 23-ти съм влязъл в апартамента на Дала Пикола, би трябвало да съм намерил на закачалката в стаята му расото, което съм оставил там на 22-ри вечерта. Можело е обаче да съм го закачил отново в коридора, където съм го заварил. Трябваше просто да проверя.

Малко боязливо тръгнах по коридора със запалена лампа в ръка. Ако Дала Пикола и аз не бяхме едно и също лице, казвах си, можеше да го видя да се появява насреща, кой го знае, може би протегнал запалена лампа пред себе си… За щастие не стана така. А в дъното на коридора намерих закачено расото.

И все пак, и все пак… Ако Дала Пикола наистина се беше върнал от Отьой и след като си беше оставил расото бе минал по целия коридор чак до моя апартамент и без да се колебае си беше легнал в леглото ми, то се дължеше на това, че си бе спомнил за мен, така че е знаел, че вкъщи може да спи като у дома си, защото сме една и съща личност. Значи Дала Пикола си беше легнал знаейки, че е Симонини, а на другата сутрин Симонини се беше събудил, без да знае, че е Дала Пикола. Тъй че най-напред паметта си губи Дала Пикола, после си я възвръща, преспива и пренася безпаметието си на Симонини.

 

 

Безпаметие… Тази дума, която значи не-спомен, проряза сякаш цепнатина във времето, което съм забравил. Говорех за безпаметни в „Ше Мани“ преди повече от десет години. Именно там говорих за това с Бурю и Бюро, с Дю Морие и с австрийския доктор.