Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cimitero di Praga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Умберто Еко. Пражкото гробище

Италианска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Превод: Стефан Тафров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978-954-655-281-5

 

Umberto Eco

Il cimitero di Praga

 

Copyright © 2010 RCS Libri S.p.A Milano Bompiani

© Стефан Тафров, превод, 2011

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2012

© ИК „БАРД“ ООД, 2012

 

60/90/16

Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

23.
Дванайсет добре прекарани години

Из дневниците от 15 и 16 април 1897

 

На това място страниците от дневника на Дала Пикола се кръстосват, бих казал, яростно с дневника на Симонини, като понякога и двамата пишат за едни и същи неща, макар и от противоположни гледни точки, но и самите страници от дневника на Симонини стават разхвърляни, като че ли му е трудно да си спомни едновременно различни събития, хора и обстановки, с които е бил в досег през онези години. Отрязъкът от време, който възстановява Симонини (често обърквайки хронологията, като слага като първо нещо, което, както изглежда по всичко, се е случило след това), би трябвало да покрива мнимото покръстване на Таксил през 96-а или 97-а. Поне дузина години са представени в поредица от бързи бележки, някои почти стенографски, сякаш той се бои да не изчезнат спомените, които изникват в съзнанието му, като тези бележки се редуват с по-пространни преразкази на разговори, размишления, драматични събития.

Поради което Разказвачът, като се оказва лишен от тази уравновесена vis narrandi[1], която не достига и на автора на дневника, ще се ограничи с разделянето на спомените в малки главички, сякаш нещата са станали едно след друго, докато всъщност по всяка вероятност те са се случвали всички едновременно — например Симонини излиза от разговор с Рачковски, за да се срещне същия следобед с Гавиали. Но каквото, такова, както се казва.

Салонът Адам

Симонини си спомня как, след като тласнал Таксил по пътя към вярата (и защо ли впоследствие Дала Пикола му е отнел това?), решил ако не точно да се присъедини към масонството, то да започне да посещава повече или по-малко републикански среди, където, представял си той, щял да намери колкото си искаш републиканци. Благодарение на посредничеството на онези, с които се бил запознал в книжарницата на улица „Дьо Бон“, и особено на Туснел, бил приет в салона на Жюлиет Дюмесин, сега вече госпожа Адам, съпруга на депутат от републиканската левица, основател на „Креди Фонсие“ и впоследствие пожизнен сенатор. Така че този дом красели парите, висшата политика и култура: намирал се най-напред на булевард „Поасониер“ и сетне на булевард „Малезерб“, а самата домакиня била доста известна писателка (била публикувала дори биография на Гарибалди) и там ходели държавници като Гамбета, Тиер и Клемансо, писатели като Прюдом, Флобер, Мопасан, Тургенев. Симонини срещнал също и малко преди смъртта му самия Виктор Юго, вдървен от възрастта, от униформата си на сенатор и от последиците на мозъчен инсулт.

Симонини не бил свикнал да посещава тези среди. Вероятно някога през онези години срещнал в „Ше Мани“ Фройд (както си спомня в дневника си от 25 март) и се усмихнал, когато той му казал, че за да може да иде на вечеря у Шарко, трябва да си намери фрак и черна папийонка. Сега и на Симонини му се наложило да си купи фрак и папийонка и не само това, а и нова хубава брада от най-добрия (и най-дискретния) производител на перуки в Париж. Все пак, въпреки че като младеж бил учил нещичко и си бил създал известна култура, а през парижките години не пренебрегвал книгите, все пак се чувствал неловко, когато се водел бляскав, ерудитски, понякога, дълбок разговор, участниците в който показват постоянно, че са à la page[2]. Затова си мълчал, слушал всичко с внимание и се ограничавал само да споменава за някои отдавнашни факти от въоръжената борба по време на експедицията на Гарибалди в Сицилия, а Гарибалди винаги се е котирал добре във Франция.

Бил объркан. Бил се подготвил да чуе не само републикански, което било най-малкото за времето си, а и направо революционни изказвания, а вместо това Жюлиет Адам обичала да се обгражда с руснаци, явно свързани с царистките среди, била англофобка, подобно на приятеля си Туснел, а в списанието си „Нувел Ревю“ давала трибуна на Леон Доде[33], основателно смятан за реакционер, докато пък баща му Алфонс се смятал за искрен демократ — но извън това, за чест на мадам Адам, и двамата били приети в салона й.

Не било ясно и откъде идвала антиеврейската полемика, която често оживявала разговорите в салона. Дали това била омразата на социалистите към еврейския капитализъм, чийто представител бил прочутият Туснел, или от мистическия антисемитизъм, идващ от Юлиана Глинка: тясно свързана с руските окултни среди, тя не била забравила ритуалите на бразилското кандомбле, в които я инициирали като момиче, когато баща й работел като дипломат, а била и от най-близките на великата пророчица на парижкия окултизъм от онова време мадам Блаватска.

Недоверието на Жюлиет Адам към евреите било неприкрито и Симонини присъствал на една вечер, по време на която били четени на глас няколко откъса от руския писател Достоевски, който явно бил използвал разкритията за Великия кахал на Брафман, с когото Симонини се бил срещал.

— Достоевски казва, че понеже многократно са губили територията и независимостта си, законите и дори донякъде религията си, но въпреки това са оцелявали още по-единни отпреди, тези толкова витални, толкова изключително силни и енергични хора не биха могли да устоят на всичко това, без да си имат държава, поставена над съществуващите държави, една status in statu[34], която те са опазвали винаги и навсякъде, дори в периодите на най-страшните преследвания срещу тях, като се изолирали и чуждеели от народите, с които живеели, но без да се сливат с тях, придържайки се към един фундаментален принцип: „Дори ако си разпилян по цялата Земя, няма значение, вярвай, че всичко, което ти е обещано, ще стане, а дотогава живей, оцелявай, присъединявай се, възползвай се и чакай, чакай…“

— Този Достоевски е голям майстор на реториката — коментирал Туснел. — Виждате ли как започва с разбиране, симпатия, осмелявам се да кажа дори уважение към евреите: „Може и аз да съм враг на евреите, така ли? Може ли изобщо някой да е враг на тази нещастна раса? Обратното, казвам и пиша, че всичко, което се изисква от чувството за човечност и справедливост, всички изисквания на човечеството и на християнския закон трябва да бъде направено за евреите…“ Хубаво обещание. Но после пък показва как тази нещастна раса се опитва да унищожи християнския свят. Брилянтен ход. Не е нещо ново, защото може би не сте чели „Комунистически манифест“ на Маркс. Започва със силен театрален ефект: „Един призрак броди из Европа“, после ни предлага история от птичи поглед на социалните борби от древния Рим до днес, а от страниците, посветени на буржоазията като революционна класа, ти спира дъхът. Маркс ни показва тази нова неустоима сила, която преминава през цялата планета, нещо като дъха на Създателя в началото на Битие. И в края на тази възхвала (която, кълна се, е истински възхитителна) ето че на сцената се появяват подземните сили, породени от триумфа на буржоазията: капитализмът изважда от недрата си собствените си гробокопачи, пролетариите. И те заявяват: „Сега ние искаме да ви унищожим и да ви вземем всичко, което е било ваше“. Прекрасно. Така постъпва Достоевски с евреите, оправдава заговора им, който позволява тяхното оцеляване в историята, и ги разобличава като враг, който трябва да бъде унищожен. Достоевски е истински социалист.

— Не е социалист — намесила се Юлиана Глинка с усмивка. — Той е визионер и затова казва истината. Нали виждате как изпреварва на пръв поглед по-разумното възражение, че може през вековете те да са имали своя държава в държавата, но пък е имало и преследвания, които са я породили, и тази държава би изчезнала, ако евреинът получи равни права с правата на местното население. Грешка, предупреждава ни Достоевски! Дори ако получат права като останалите граждани, евреите никога няма да изоставят дръзката идея, че ще дойде един Месия, който с меча си ще подчини всички народи. Заради това евреите предпочитат едно-единствено занятие, търговията със злато и бижута; така при идването на Месията няма да се чувстват свързани със земята, която ги е приютила, и ще могат да отнесат със себе си цялото си богатство, когато — както поетично казва Достоевски — ще блесне зората и избраният народ ще си вземе от старата къща кимвала, тимпана и рога и среброто и свещените предмети.

— Във Франция винаги сме били прекалено снизходителни към тях — заключил Туснел, — а днес владеят борсата и са господари на банките. По тази причина социализмът може да бъде само антисемитски… Не е случайно, че евреите възтържествуваха във Франция точно когато тук възтържествуваха новите принципи на капитализма, които идваха от другата страна на Ламанша.

u_eco_pg_043_a_dnes_vladejat_borsata.png… а днес владеят борсата и са господари на банките. По тази причина социализмът може да бъде само антисемитски…

— Прекалено опростявате нещата, господин Туснел — казала Глинка. — В Русия сред отровените от революционните идеи на този Маркс, когото хвалите, има много евреи. Те са навсякъде.

И се обърнала към прозорците на салона, сякаш те чакат с кинжали зад ъгъла на улицата. А Симонини, обзет от завърналите се детски страхове, се сетил за Мордехай, който нощем се качвал по стълбището.

Да работиш за Охранката

Симонини веднага видял в Глинка своя бъдеща клиентка. Започнал да сяда до нея и дискретно я ухажвал — не без известно усилие. Нашият човек не бил добър ценител на женския чар, ала все пак забелязвал, че лицето й е като на белка, а очите й твърде близки до основата на носа, докато Жюлиет Адам, макар и да не била вече такава, каквато я знаел отпреди двайсет години, била все още красива добре сложена дама с привлекателна царственост.

Все пак Симонини не стигнал твърде далеч по отношение на Глинка и изслушвал фантазиите й, като се преструвал, че го интересуват фантасмагориите на госпожата как във Вюрцбург благодарение на някакъв хималайски гуру имала видение и така получила достъп до някакво откровение. Така че това бил сюжет, за който можел да предложи антиеврейски материал, подходящ за склонността й към езотериката. Още повече че се носел слух, че Юлиана Глинка била племенница на генерал Ожевски, доста видна фигура в руската тайна полиция, и че чрез него под някаква форма била на заплата от Охранката, имперската тайна полиция — като в това си качество била свързана (не се знаело дали като служителка, като сътрудничка или като пряка конкурентка) с новия завеждащ всички разследвания в чужбина Пьотър Рачковски. Един ляв вестник, „Льо Радикал“, направил догадката, че Глинка се издържа, като постоянно предава сведения за руските терористи в изгнание — което значело, че посещава не само салона на Адам, а и други подобни, неизвестни на Симонини.

Трябвало да приспособи към вкусовете на Глинка сцената от гробището в Прага, като премахне дългите описания на икономическите планове и засили месианските елементи в речите на равините.

Като заемал малко от Гужно и друга подобна литература от онова време, Симонини накарал равините да пофантазират за завръщането на Владетеля, избран от Бог за Цар на Израил и предопределен да помете всички несправедливости на гоите. По този начин включил в историята за гробището най-малко две страници месиански фантасмагории от рода на „въпреки страшната мощ на Сатаната царството на тържествуващия Цар на Израил приближава към нашия нездрав свят; Царят, роден от кръвта на Сион, Антихристът, се приближава към трона на всемирното могъщество“. Като съобразил обаче, че в царистките среди плашела самата мисъл за република, добавил, че само републиканска система, основана на народния вот, би могла да позволи на евреите да подкупват мнозинствата, които да гласуват закони, полезни за целите им. Само че тези глупаци неевреите, казвали равините, си мислели, че при републиката има повече свобода, отколкото при автокрацията; точно обратното е, при автокрацията управляват мъдреците, а при либералния режим управлява плебсът и за евреите е лесно да го манипулират. Не трябвало да се опасяват, че републиката може да съжителства с крал: случаят на Наполеон Трети бил пресен и доказвал, че републиките могат да създават и императори.

Симонини си спомнил обаче и разказите на дядо си и обогатил речите на равините с едно дълго изложение как действа и как би трябвало да действа тайното правителство на света. Интересно, но впоследствие Глинка не осъзнала, че това били всъщност аргументите на Достоевски — или пък го осъзнала и тъкмо заради това ликувала, че един много стар текст подкрепя тезите на Достоевски, като по този начин доказва, че той е прав.

И така, в гробището в Прага се разкривало, че евреите кабалисти са вдъхновили кръстоносните походи, чиято цел била да върнат на Ерусалим статута на център на света, разбира се, благодарение също (Симонини знаел, че тук може да черпи от много разнообразни източници) и на неизбежните тамплиери. Жалко, че след това арабите изтикали кръстоносците в морето, а тамплиерите, както се знае, свършили зле, иначе планът щял да успее няколко века по-рано.

В тази перспектива, припомняли равините в Прага, и хуманизмът, и Френската революция, и войната за независимост в Америка допринесли да се подкопаят основите на християнството и на уважението към монарсите, като така подготвили завоюването на света от евреите. Естествено, за да осъществят плана си, на евреите им се наложило да създадат фасада на почтеност, а именно франкмасонството.

Симонини ловко преработил стария Барюел, непознат, разбира се, за Глинка и за нейните руски поръчители, и наистина генерал Ожевски, на когото Глинка изпратила доклада, решил да извлече от него два текста: по-късият съвпадал повече или по-малко с първоначалния вариант на сцената в Прага и бил публикуван в някои тамошни списания — като се забравяло (или се твърдяло, че публиката е забравила, или пък просто не знаела), че десет години преди това речта на равина, взета от книгата на Гьодше, вече била разпространена в Петербург, като през следващите години се появила и в Antisemiten-Katechismus[35] от Теодор Фрич[36]; другият текст излязъл като брошура под заглавие „Тайна еврейства“[37], удостоен с предговор от самия Ожевски, където за първи път се посочвало, че в текста се разкриват връзките между масонството и еврейството, и едното и другото проводници на нихилизма (в онези времена в Русия това било много тежко обвинение).

Естествено Ожевски изпратил на Симонини полагащото му се възнаграждение, Глинка достигнала до точката (тя го плашела и си била за плашене) да му отдаде тялото си като справедлива отплата за юначеството му — ала Симонини успял да се отърве от този ужас, като с помощта на биещо на очи треперене на ръцете и на множество целомъдрени въздишки дал да се разбере, че участта му е доста сходна с тази на Октав дьо Маливер, за когото десетилетия наред клюкарствали читателите на Стендал.

От този момент Глинка изгубила интерес към Симонини, и той към нея. Но един ден, като влизал в „Кафе дьо ла Пе“ за един обикновен déjeuner à la fourchette[38] (котлети и бъбреци на скара), Симонини я видял седнала на една маса заедно с някакъв доста пълен и вулгарно изглеждащ буржоа, с когото обсъждала нещо, като разговорът очевидно бил напрегнат. Спрял се да я поздрави и Глинка нямало как да не го представи на този господин Рачковски, който го изгледал със силен интерес.

Симонини не разбрал причините за това внимание, но след време разбрал какви са, когато един ден на вратата на магазина се звъннало и на прага се появил самият Рачковски. С широка покровителствена усмивка той минал през магазина, качил се по стълбището за горния етаж, влязъл в кабинета и седнал на креслото до писалището.

— Нека да говорим делово, ако обичате.

Бил рус като руснак, макар и прошарен като мъж, прехвърлил трийсетте. Устните му били месести и чувствени, носът голям, веждите като на славянски дявол, усмивката му била като на приветлив звяр, а интонацията на „Охранное отделение“, това значи Отдел по сигурността, тайни разузнавателни служби, подчинени на Министерството на вътрешните работи. Така наречената Охранка била създадена след атентата срещу цар Александър Втори през 1881 година, за да пази императорското семейство. Малко по малко обаче се наложило да се занимава със заплахата от тероризма на нихилистите и се наложило да създаде разклонения за наблюдение и в чужбина, където гъмжало от бегълци и емигранти.

— Ето защо съм тук при вас, заради интересите на страната ми. Всичко да излезе наяве. Кой се крие зад терористите? Ясно ли е?

— Ясно. А аз какво?

— Да караме поред. Отпуснете се, не се страхувайте да ми кажете, ако научите нещо за терористични групи. Разбрах, че навремето сте сигнализирали на френските служби за опасни антибонапартистки групи, а могат да се издадат само приятели, или поне хора, с които общуваш. Не съм някоя срамежлива мимоза. По едно време и аз имах връзки с руските терористи, това е минало, но тъкмо заради това направих кариера в антитерористичните служби, там работят ефикасно само онези, които като новобранци са били членове на подривни групи. За да служиш компетентно на закона, трябва преди това да си го нарушавал. Тук във Франция имате примера с вашия Видок, който стана началник на полицията едва след като е бил каторжник. Внимавайте с, как да кажа, прекалено чистите полицаи. Те са просто мишоци. Но да се върнем към нас. Напоследък научихме, че сред терористите има и евреи интелектуалци. По поръчение на някои хора от царския двор се опитвам да докажа, че евреите подриват моралните устои на руския народ и заплашват самото му съществуване. Ще чуете да се казва, че съм протеже на министър Вите, който се ползва със славата на либерал, и че той не се вслушва в мен по тези въпроси. Но човек не бива да служи на настоящия си началник, а да се подготви да служи на следващия. Така че не искам да си губя времето. Видях какво сте дали на госпожа Глинка и реших, че по-голямата част от него е боклук. Естествено е, при положение че сте си избрали за занаят вехтошарството, тоест продавате употребявани вещи на по-високи цени от тези на новите. Но преди няколко години в „Контампорен“ извадихте унищожителни документи, които сте получили от дядо си, и бих се изненадал, ако нямате други като тях. Казват, че знаете много за много неща (тук Симонини трепнал, вкусвайки отново преимуществата на своя план да не изглежда вече като шпионин). Така че от вас искам сериозни материали. Мога да различавам плявата от зърното. Плащам. Само че ако материалът не е добър, се дразня. Ясно ли е?

— Но какво искате по-точно?

— Ако знаех, нямаше да ви плащам. При мен работят хора, които знаят как да съставят добре един документ, но им трябва съдържание. И не мога да тръгна да обяснявам на почтения руски поданик, че евреите очакват Месията, тия неща не интересуват нито мужика, нито земевладелците. Това очакване на Месията трябва да бъде свързано по някакъв начин с техните джобове.

— Но защо се целите точно в евреите?

— Защото в Русия има евреи. Ако бях в Турция, щях да се целя в арменците.

— Значи искате евреите да бъдат изтребени, също като — сигурно го познавате — Осман бей.

— Осман бей е фанатик, а освен това той самият е евреин. По-добре стойте далеч от него. Не искам да изтребвам евреите, евреите всъщност са най-добрите ми съюзници. Искам да укрепя моралните устои на руския народ и не желая (не го желаят и хората, на които искам да угодя) народът да насочи недоволството си срещу царя. Следователно той се нуждае от враг. Няма смисъл да търся врага, как да го кажа, в монголите или татарите например, както са правили едно време самодръжците. За да е разпознаваем и страшен, врагът трябва да е у дома или на прага на дома ти. Та затова евреите. Божието провидение ни ги е изпратило да ги използваме, за Бога, и да се молим непрекъснато да има по някой и друг евреин, когото да мразим и от когото да се страхуваме. За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг. Не помня кой казва, че патриотизмът е последното убежище на негодниците: като нямаш морални принципи, развяваш някое знаме, а мръсниците винаги се позовават на чистотата на расата си. Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб. Трябва да възпитаваме омразата като гражданска страст. Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля… Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето.

Дрюмон

След този разговор Симонини се разтревожил. Рачковски сериозно го бил предупредил, че ако не му дава непубликуван материал, ще се „ядоса“. Не че Симонини бил изчерпал източниците си, напротив, бил събрал доста страници за многобройните си протоколи, ала имал усещането, че от него се иска нещо повече, нещо, което да е свързано по-отблизо със злободневието. Накратко, искал не да продаде своето гробище в Прага просто в нов вариант, но и да вдигне цената му. Така че решил да чака.

Доверил се на отец Бергамаски, който също постоянно го притискал за още антимасонски материали.

— Виж тази книга — му казал йезуитът. — Това е „La France juive“[39] от Едуар Дрюмон[40]. Стотици страници. Този Дрюмон очевидно знае за тях повече от теб.

Симонини неохотно прелистил томчето отгоре-отгоре.

— Но това са същите неща, които писа Гужно преди повече от петнайсет години!

— И какво от това? Книгата се продава много, явно читателите й не познават Гужно. Да не би да смяташ, че руският ти клиент е чел Дрюмон? Нали си майстор на преработките? Хайде върви да подушиш какво се говори и какво се прави в тези среди.

Било лесно да влезе във връзка с Дрюмон. В салона на Адам Симонини спечелил благоволението на Алфонс Доде и той го поканил на вечеринките, които организирал. Когато не бил ред на салона на Адам, те ставали в къщата му в Шампрозе, където били посрещани любезно от Жюлиа Доде личности като братята Гонкур, Пиер Лоти, Емил Зола, Фредерик Мистрал и въпросния Дрюмон, който започвал да става известен след публикуването на „La France juive“. През следващите години Симонини започнал да общува с него най-напред чрез Антисемитската лига, която била основана от Дрюмон, а после и в редакцията на „Ла Либър Парол“.

u_eco_pg_044_zapochnal_da_obshtuva_s_nego.png… започнал да общува с него най-напред чрез Антисемитската лига, която била основана от Дрюмон, а после и в редакцията на „Ла Либър Парол“…

Дрюмон бил с коса като лъвска грива и с дълга черна брада, носът му бил гърбав и очите пламтящи като два въглена, така че можело да го сбъркаш (ако следваш тогавашните представи) с някой еврейски пророк; и наистина, в неговото антиеврейство имало нещо месианско, сякаш самият Вседържител му е поверил специалната мисия да унищожи избрания народ. Симонини бил като хипнотизиран от настървението на Дрюмон срещу евреите. Той ги мразел, как да го кажем, някак от сърце, от дън душа, по призвание — по силата на някакво влечение, което сякаш замествало сексуалното. Дрюмон бил не философски и политически антисемит като Туснел, нито теологически като Гужно, а бил еротичен антисемит.

Било достатъчно да го чуеш как говори по време на дългите и безсмислени заседания на редакцията.

— На драго сърце написах предговора към книгата на абат Депорт за тайната на кръвта при евреите. Тука става дума не само за средновековни практики. Дори днес еврейските баронеси, които държат салони, слагат детска кръв в сладките, които предлагат на гостите си.

И още:

— Семитът е меркантилен, алчен, интригант, хитрец, а ние арийците сме ентусиасти, епични, рицари, безкористни, откровени, доверчиви до наивност. Семитът е земен, не вижда нищо отвъд настоящето, да сте намирали в Библията да се говори за задгробния живот? Ариецът винаги е обхванат от страстта по трансцендентното и е син на идеала. Християнският бог е горе в небето, еврейският се появява ту на планина, ту в някой гъсталак, но никога по-нависоко. Семитът е търговец, ариецът е земеделец, поет, монах и преди всичко войник, защото се опълчва на смъртта. Семитът няма творчески способности, да сте виждали някога музиканти, художници, поети евреи, да сте виждали евреин да е направил научно откритие? Ариецът е изобретател, а семитът се възползва от изобретенията му.

После цитирал написаното от Вагнер: „Невъзможно е дори да си помислим, че личност от античността или от новите времена, герой или любовник, се представлява от евреин, без при това неволно да се почувстваме поразени колко нелепо е едно такова представяне. Онова, което особено ни отвращава, е особеният акцент, който характеризира говора на евреите. Особено силно дразнят слуха ни острите, съскащи, скърцащи звуци на този език. Естествено е толкова антипатичното ни вродено безплодие на еврейското племе да достига върха си в пеенето, което е най-живият, най-автентичен израз на индивидуалното чувство. Можем да признаем на евреина артистична склонност към кое да е друго изкуство нежели към изкуството на пеенето, от каквато склонност, изглежда, е лишен по самата си природа“.

— Тогава как да си обясним, че превзеха музикалния театър? — попитал някой. — Росини, Майербер, Менделсон, Джудита Паста[41], все евреи…

— Може би защото не е вярно, че музиката е висше изкуство — предположил друг. — Не казва ли онзи немски философ, че тя стои по-долу от изобразителното изкуство и литературата, защото безпокои дори оногова, който не иска да я слуша? Ако някой свири близо до теб мелодия, която не харесваш, си принуден да я слушаш, също както ако някой извади от джоба си носна кърпичка, напоена с есенция, която те отвращава. Силата на арийците е в литературата, а днес тя е в криза. За сметка на това музиката, чувствено изкуство за мекушави и болни, тържествува. Евреинът е най-големият любител на плача сред всички животни след крокодила, всички евреи са музиканти. Евреите са все пианисти, цигулари, виолончелисти.

— Да, но само като изпълнители, паразити на великите композитори — възразявал Дрюмон. — Споменахте Майербер и Менделсон, второкласни музиканти, ала Делиб и Офенбах не са евреи.

Всичко това довело до оживени спорове дали евреите са чужди на музиката, или пък музиката е еврейско изкуство само по себе си, ала мненията се разминавали.

Когато започнали да проектират Айфеловата кула, да не говорим когато я завършили, гневът на Антисемитската лига достигнал върха си: била дело на един германски евреин, еврейският отговор на „Сакре Кьор“. Може би най-войнственият антисемит от групата, дьо Биез, който започвал своите доказателства за низшия характер на еврейската раса от факта, че те пишат на обратно, а не като нормалните хора, казвал:

— Самата форма на това вавилонско творение показва, че мозъкът им не е направен като нашия…

После заговорили за алкохолизма, истински бич за Франция по онова време. Говорело се, че в Париж потреблението на алкохол било 141 000 хектолитра годишно!

— Алкохолът — казвал някой — се разпространява от евреите и от масонството, които усъвършенстваха своята традиционна отрова аква тофана. Сега произвеждат едно токсично вещество, което прилича на вода и съдържа опиум и испанска муха. Предизвиква отпадналост и идиотизъм, а след това води до смърт. Слагат го в алкохолните напитки и то подтиква към самоубийство.

u_eco_pg_045_alkokholyt_kazval_njakoi.png— Алкохолът — казвал някой — се разпространява от евреите и от масонството, които усъвършенстваха своята традиционна отрова аква тофана…

— А порнографията? Туснел (понякога дори социалистите казват верни неща) писа, че тя е емблема на евреина, който не се срамува да се отърколва в низостта и безчестието. От друга страна, Талмудът казва, че да сънуваш изпражнения е добро предзнаменование. Всички неприлични публикации се издават от евреи. Идете на улица „Дю Кроасан“, този пазар за порнографски списания. Там са в едно дюкянче (еврейско), и са изобразени сцени на разврат, монаси, които се чифтосват с момичета, свещеници, които бичуват голи жени, покрити само с косите си, приапови сцени, чревоугодието на пияни калугери. Хората минават и се смеят, дори семейства с деца! Това е, извинете ме за думата, тържеството на Ануса. Каноници содомити, задници на монахини, бичувани от духовници мръсници…

 

 

Другата обичайна тема било еврейското номадство.

— Евреинът е номад, но за да избяга от нещо, а не за да открива нови земи — припомнил Дрюмон. — Ариецът пътешества, открива Америка и незнайни земи и после ги разработва. Вижте им само приказките. Евреите впрочем никога не са имали достатъчно фантазия, за да измислят някоя хубава приказка, техните семитски братя, арабите, разказаха историите от „Хиляда и една нощ“, в които някакъв човек открива мех, пълен със злато, пещера с откраднати съкровища, бутилка с добър дух — и всичко му се подарява от небето. Каква разлика с арийските приказки, вземете например търсенето на Граала, там всичко трябва да се спечели чрез борба и саможертва.

— Въпреки всичко това — намесвал се някой от приятелите на Дрюмон — евреите все пак са успели да оцелеят при всякакви враждебни обстоятелства…

— Разбира се — продължавал Дрюмон с пяна на устата от злоба, — невъзможно е да ги унищожиш. Всеки друг народ, когато мигрира в различна среда, не издържа на новия климат и храна и отслабва. Колкото повече се местят евреите, толкова по-издръжливи стават, като насекомите.

— Като циганите са, и те като тях никога не боледуват. Дори ако се хранят с умрели животни. Може би им помага канибализмът и затова отвличат деца…

— Не е казано, че канибализмът удължава живота, вижте само негрите в Африка: канибали са, а измират в селата си като мухи.

— Тогава как се обяснява имунитетът на евреина? Средната продължителност на живота при тях е петдесет и три години, а при християните е трийсет и седем. Още през Средните векове е забелязан феноменът, че евреите изглеждат по-устойчиви на епидемии от християните. Изглежда, че у себе си носят една постоянна чума, която ги пази от обикновената чума.

Симонини обяснявал, че тези теми вече били третирани от Гужно, ала в кръга на Дрюмон не ги било грижа толкова за оригиналността на идеите, колкото за тяхната истинност.

— Е, добре — казвал Дрюмон, — по-устойчиви от нас са на физическите болести, но се поддават по-лесно на психическите заболявания. Това, че постоянно живеят сред сделки, спекулации и заговори, вреди на нервната им система. В Италия един душевноболен се пада на триста четирийсет и осем евреи, при католиците е един на седемстотин и осем. Шарко направи интересни проучвания на руските евреи, а за тях знаем, защото те са бедни, във Франция обаче са богати и крият болестите си в клиниката на доктор Бланш, като плащат луди пари. Знаете ли, че Сара Бернар държи в спалнята си бял ковчег?

— Раждат два пъти повече деца от нас. Броят им по света е повече от четири милиона.

— Още в Изход се казва, че синовете Израилеви се умножили като мравки и се увеличили безмерно, и станали много могъщи и изпълнили земята.

— И ето че сега са тук. И са били тук дори когато не сме подозирали кои са. Кой е Марат? Истинското му име е Мара. Бил от сефарадско семейство, изгонено от Испания, което приело протестантството, за да прикрие еврейския си произход. Марат: издигнал се от проказата, умрял в мръсотия, душевно болен от мания за преследване и после от мания за убийство, типичен евреин, който си отмъщава на християните, като изпраща възможно повече от тях на гилотината. Вижте портрета му в музея „Карнавале“, там ясно личи, че е страдал от халюцинации, че е бил невропат подобно на Робеспиер и останалите якобинци, вижте само колко асиметрични са двете части на лицето му, което издава неуравновесеност.

— Революцията е била дело главно на евреите, това се знае. Но и Наполеон, който мрази папата и се съюзява с масоните, и той ли е бил семит?

— Изглежда, да, и Дизраели го е казвал. Балеарските острови и Корсика са служели за убежище на прогонени от Испания юдеи, които после взели имената на господарите, на които служели преди това, Орсини и Бонапарт.

 

 

Във всяка компания има по един gaffeur[42], този, който задава неподходящ въпрос в неподходящ момент. И ето че се прокраднал и следният въпрос:

— Ами Иисус? Бил е евреин, а пък умрял млад, бил безразличен към парите, мислел си само за небесното царство…

Отговорът дошъл от Жак дьо Биез:

— Господа, това, че Христос е бил евреин, е легенда, пусната в обръщение именно от евреите, каквито били свети Павел и четиримата евангелисти. Всъщност Иисус бил от келтската раса като нас французите, които сме били завладени от латините много по-късно. А преди да бъдат покварени от латините, келтите били народ от завоеватели, чували ли сте някога за галатите, които стигнали чак до Гърция? Галилея се казва така заради галите, които я колонизирали. А пък и митът за девата, която родила син, е келтски и друидски мит. Само като погледнем портретите, с които разполагаме, ще видим, че Иисус е бил рус и със сини очи. И говорел срещу обичаите, срещу суеверията, срещу пороците на евреите, и е точно обратното на това, което евреите очакват от Месията, нали казва, че царството му не е на този свят. Евреите били монотеисти, а Иисус лансирал идеята за Троицата, защото се вдъхновявал от келтския политеизъм, затова го убили. Евреин бил Каиафа, който го осъдил, евреин бил Юда, който го предал, евреин бил Петър, който се отрекъл от него…

 

 

През същата година, когато основал „Ла Либър Парол“, Дрюмон имал щастието или интуицията да възседне скандала с Панамския канал.

— Много просто — обяснявал той на Симонини, преди да започне кампанията си. — Фердинан дьо Лесепс, същият, който прокопа Суецкия канал, е натоварен да прокопае Панамския провлак. Трябвало да се изразходват шестстотин милиона франка и Лесепс създал дружество с анонимен капитал. Строежът започва през 1881 година след хиляди трудности. Лесепс има нужда от още пари и пуска публична подписка. Но вече бил използвал част от събраните пари, за да подкупва журналисти и така да укрива трудностите, които постепенно се появявали, като например факта, че през 1887 година била изкопана само половината от провлака, а били похарчени вече хиляда и четиристотин милиона франка. Лесепс търси помощ от Айфел, евреина дето построи онази ужасна кула, после продължава да събира средства и да ги използва, за да подкупва както печата, така и разни министри. Така преди четири години Компанията на Канала фалира и осемдесет и пет хиляди французи, които бяха дали капаро за подписката, изгубиха всичките си пари.

— Тази история е известна.

— Да, но сега можем да докажем, че тези, които са насочвали ръката на Лесепс, са били еврейските финансисти, между които барон Жак дьо Рейнах (барон с пруско име!). Утрешният „Ла Либър Парол“ ще вдигне много шум.

И наистина вдигнал шум, като замесил в скандала журналисти, правителствени чиновници, бивши министри, Райнах се самоубил, някои важни личности отишли в затвора, Лесепс се отървал по давност, Айфел се измъкнал на косъм. Дрюмон тържествувал като човек, който бичува лошите нрави, но най-важното било, че давал нови аргументи на антиеврейската си кампания.

Някоя и друга бомба

Още преди да се сближи достатъчно с Дрюмон Симонини бил извикан от Ебютерн както обикновено в Нотър Дам.

— Капитан Симонини — казал му той, — преди години ви дадох задача да подтикнете онзи Таксил към антимасонска кампания, която да е сякаш цирково изпълнение и да се обърне срещу най-вулгарните антимасони. Човекът, който от ваше име бе гарантирал пред мен, че всичко ще бъде държано под контрол, беше абат Дала Пикола, на когото дадох доста пари. Сега обаче ми се струва, че този Таксил прекалява. Тъй като вие ми изпратихте абата, гледайте да го притиснете, а той, от своя страна, да притисне Таксил.

Тук Симонини признава пред себе си, че в паметта му има бяло петно: струва му се, че абат Дала Пикола е трябвало да се занимава с Таксил, но не си спомня да му е възлагал каквото и да било. Спомня си само, че е казвал на Ебютерн, че би могъл да се заинтересува от случая. После му казал, че за момента продължава да се интересува от евреите и е на път да влезе във връзка със средите около Дрюмон. Изненадал се колко положително бил настроен Ебютерн към тази група. Нима преди не му бил повтарял постоянно, че правителството не искало да се замесва в антиеврейски кампании, попитал той?

— Нещата се променят, капитане — отвърнал му Ебютерн. — Виждате ли, до не много отдавна евреите бяха просто нещастници, които живееха в гета, както е все още в Русия или в Рим, или пък бяха банкери, както е у нас. Бедните евреи се занимаваха с лихварство и медицина, но забогателите финансираха двора и забогатяваха благодарение на дълговете на краля, като му намираха пари за неговите войни. В този смисъл винаги бяха на страната на властта и не се месеха в политиката. И понеже се интересуваха от финансовите дела, не се занимаваха с промишленост. После се случи нещо, за което и ние си дадохме сметка със закъснение. След Революцията държавите имаха нужда от финансиране в по-голям обем, отколкото можеха да им осигурят евреите, и постепенно евреите изгубиха монополната си позиция в банките. А междувременно малко по малко, и си даваме сметка за това едва сега, революцията донесе равенството между всички граждани. Ама оставете евреите бедняци в гетата, евреите навлязоха и в буржоазията, и то не само в едрата буржоазия на капиталистите, а също и в дребната буржоазия на различните професии, на държавния апарат и на армията. Знаете ли колко офицери евреи постъпват в армията всеки ден? И да беше само армията: евреите постепенно се промъкнаха в подривната дейност на анархистите и комунистите. Ако в началото революционните сноби бяха настроени антиеврейски, понеже се бореха против капитализма, а евреите в крайна сметка се оказваха съюзници на правителството, сега е модно да си опозиционен евреин. Защото кой беше този Маркс, за когото говорят толкова много нашите революционери? Един обеднял буржоа, който живееше на гърба на жена си аристократка. И не можем да забравим, че цялото висше образование е в техни ръце, от Колежа до Екол дез Отз Етюд, държат в ръцете си всички театри в Париж и голяма част от вестниците, вижте само „Льо Журнал де Деба“, който е официалният орган на висшите банкови среди.

Симонини още не разбирал какво се опитва да постигне Ебютерн сега, когато евреите станали прекалено нахални. Когато го попитал за това, Ебютерн отговорил с неопределено махване с ръка:

— Не знам. Трябва обаче да внимаваме. Проблемът е доколко можем да се доверим на тази нова категория евреи. Но внимание, нямам предвид фантазиите, които се разправят за някакъв си еврейски заговор за завоюването на света! Тези буржоа евреи вече не припознават себе си като членове на общността, от която произхождат, и често ги е срам от нея, ала същевременно са граждани, на които не може да се вярва, защото са истински французи едва от неотдавна. А утре могат и да се окажат предатели, може би в комбина с еврейски буржоа прусаци. Във времената на пруското нахлуване повечето от шпионите бяха елзаски евреи.

Тъкмо били на път да си вземат довиждане, когато Ебютерн добавил:

— Между другото, по времето на Лагранж сте имали вземане-даване с някой си Гавиали. Вие сте били причината да го арестуват.

— Да, беше начело на атентаторите на улица „Дьо ла Юшет“. Май са всички в Кайен или някъде там.

— Не и Гавиали. Неотдавна е избягал и има данни, че е в Париж.

— Нима може да се избяга от Дяволския остров?

— Може да се избяга от всяко място, достатъчно е да ти стиска.

— Защо не го арестувате?

— Защото добър майстор на бомби сега може да ни се окаже полезен. Издирихме го: вехтошар е в Клинянкур. Защо не го придърпате към нас?

 

 

Не било трудно да се намерят вехтошарите в Париж. Макар и да ги имало навсякъде из града, тяхното царство било между улица „Муфтар“ и улица „Сен Медар“. Онези, които имал предвид Ебютерн обаче били към Порт дьо Клинянкур и живеели в едно поселище от бараки, покрити с клони, и неизвестно защо на това зловонно място през лятото растели слънчогледи.

Наблизо преди време се намирал така нареченият „Ресторант на Мокрите крака“, клиентите трябвало да чакат реда си на улицата и след като влязат, срещу една дребна монета имали право да бръкнат с една огромна вилица в казана и който каквото бодне, ако има късмет да е мръвка, добре, ако ли не, по някой морков — и после вън.

Вехтошарите имали своите hôtels garnis[43]. В тях нямало много неща: легло, маса, два продънени стола. По стените религиозни картини или гравюри от намерени на боклука стари романи. По някое парче от огледало, необходимо за неделния тоалет. Тук вехтошарят сортирал находките си: кокали, порцелан, стъкла, стари панделки и копринени парцали. Денят започвал в шест часа сутринта и ако след седем вечерта градските полицаи (или както всички били започнали да ги наричат, flics[44]) намирали някого още на работа, го глобявали.

 

 

Симонини отишъл да търси Гавиали на мястото, на което би трябвало да бъде. В края на търсенето в една bibine[45], където се продавало не само вино, а и абсент, за който се говорело, че е отровен (сякаш обикновената анасонлийка не е достатъчно отровна), му посочили един индивид. Симонини си бил спомнил, че когато се запознал с Гавиали, нямал брада, и си я бил обръснал за случая. Били минали двайсетина години, ала смятал, че все още е разпознаваем. Неразпознаваем бил обаче самият Гавиали.

Лицето му било бяло, сбръчкано, бил с дълга брада. От омазнената му яка, от която се показвал съвсем слабият му врат, висяла жълтеникава вратовръзка, повече приличаща на въже. Носел дрипава шапка, бил облечен със зеленикав редингот, а отдолу със смачкана жилетка, обувките му били с петна от засъхнала кал, сякаш не ги е чистил с години, потънали в кал били дори връзките им. Нито един от вехтошарите обаче не обръщал внимание на Гавиали, защото и те самите не били облечени по-добре.

Симонини се представил и очаквал Гавиали да ахне радушно. Ала той го изгледал сурово и рекъл:

— Как се осмелявате да ми се мяркате изобщо пред погледа, капитане? — И като видял почудата на Симонини, продължил: — Да не ме мислите за глупак? Нали видях как тогава стражарите пристигнаха и започнаха да стрелят срещу нас, а вие доубихте онзи нещастник, когото ни изпратихте като ваш агент? А ние оцелелите се озовахме на един платноход за Кайен и вие не бяхте с нас. Лесно е да сметнеш две плюс две. За петнайсет години безделие в Кайен човек поумнява: дадохте идеята за съзаклятието, за да можете след това да го издадете. Сигурно добре се печели от този занаят.

— И какво? Искате да си отмъстите, така ли? Вече дори не приличате на човек и дори хипотезата ви да е вярна, полицията би трябвало да се вслушва в мен: само да предупредя когото трябва и пак ще се озовете в Кайен.

— За Бога, капитане, не. Годините в Кайен ме накараха да помъдрея. Когато е конспиратор, човек трябва да слага в сметката срещата с някой mouchard. Това е като игра на стражари и апаши. Пък и виждате ли, някой е казал, че с годините всички революционери стават защитници на трона и на църквата. Мен тронът и църквата не ме интересуват кой знае колко, но за мен ерата на великите идеали свърши. В тази Трета република не е ясно къде се намира тиранът, когото да убиеш. Мога все още да правя едно нещо: бомби. А фактът, че идвате да ме търсите, значи, че търсите бомби. Ами добре, стига да плащате. Виждате къде живея. Би ми стигнало да сменя жилището и ресторанта. Кого трябва да изпратя на смърт? Подобно на всички едновремешни революционери съм се превърнал в продажник. Сигурно добре познавате този занаят.

— Искам бомби от вас, Гавиали, не знам още какви и къде. Ще говорим за това, когато дойде моментът. Мога да ви обещая пари и да помогна да се заличи миналото ви, както и да ви намеря нови документи.

След като Гавиали заявил, че е готов да служи на всеки, който му плаща добре, Симонини на първо време му дал толкова, колкото да преживява, без да събира вехтории поне месец. Каторгата е най-добрият начин да накараш някого да слуша онези, които са на власт.

 

 

По-късно Ебютерн казал на Симонини какво трябва да направи Гавиали. През декември 1893 година един анархист, Огюст Ваян, хвърлил малка адска машина (пълна с гвоздеи) в Камерата на депутатите и извикал: „Смърт на буржоазията! Да живее анархията!“. Жестът бил символичен.

— Ако бях искал да убия, щях да сложа в бомбата ловджийски патрони — казал Ваян по време на процеса. — Няма да лъжа само и само за да ви направя удоволствието да ми отрежете главата.

За назидание все пак му отрязали главата. Но не в това бил проблемът: службите били загрижени, че подобни жестове може да изглеждат героични и да започнат да им подражават.

— Злите учители — обяснил Ебютерн на Симонини — оправдават и насърчават терора и социалните напрежения, а самите те си стоят кротко в своите клубове и в своите ресторанти и си говорят за поезия и си пият шампанското. Вземете онова евтино журналистче Лоран Таяд (той също е и депутат и затова има двойно по-силно влияние върху общественото мнение). Той писа за Ваян следното: „Какво значение имат жертвите ако жестът е бил красив?“ За държавата Таядовците са по-опасни от Ваяновците, защото е трудно да отрежеш главата на такива като тях. Трябва да им се даде публично урок на тия интелектуалци, дето никога и пукната пара не плащат.

Урокът трябвало да бъде организиран от Симонини и Гавиали. Няколко седмици по-късно в ресторант „Фойо“, тъкмо в ъгъла, в който Таяд ходел да си хапва скъпи ястия, избухнала бомба и той изгубил едното си око (Гавиали наистина бил гений, бомбата била замислена така, че жертвата да не умре, а да бъде ранена колкото трябва). Проправителствените вестници се впуснали да коментират саркастично колкото им душа искало, като например: „И какво, господин Таяд, красив ли беше жестът?“. Добър удар за правителството, за Гавиали и за Симонини. А освен окото си Таяд изгубил и репутацията си.

Най-доволен бил Гавиали, а Симонини си мислел колко хубаво било да върнеш към живота и вярата в него човек, който е изгубил злочесто всичко това заради злочестите случайности на живота.

 

 

През онези години Ебютерн възложил на Симонини и други задачи. Скандалът с Панамския канал започвал вече да не прави впечатление на общественото мнение, защото когато новините са все едни и същи, след известно време доскучават. Дрюмон изгубил интерес към случая, ала други пък все още го раздухвали и разбира се, правителството било разтревожено заради тези (как би се казало днес?) нови и нови припламвания на огъня. Трябвало вниманието на публиката да се отклони от остатъците на тази вече остаряла история и Ебютерн поискал от Симонини да организира някой хубав бунт, който да заеме първите страници на вестниците.

Да се организира бунт не е лесно, казал Симонини, а Ебютерн му отвърнал, че най-склонни да лудуват са студентите. Най-подходящо било да се започне нещо сред студентите и след това да се включи в него някой специалист по обществени безредици.

Симонини нямал връзки със студентските среди, ала веднага си помислил, че сред студентите най-много го интересуват онези с революционни наклонности, и особено анархистите. Кой познавал най-добре кръговете на анархистите? Този, чиято професия била да ги инфилтрира и да ги разобличава, сиреч Рачковски. Така се свързал с Рачковски, който в опит да се усмихне приятелски показал вълчите си зъби и попитал защо и как.

— Искам само няколко студенти, които да вдигнат малко олелия, като им се нареди.

— Лесна работа — отговорил руснакът. — Идете в „Шато Руж“.

„Шато Руж“ било на външен вид сборище за нещастници в Латинския квартал на улица „Галанд“. Влизало се през вътрешен двор, фасадата била боядисана в червен цвят като на гилотина и с влизането си човек се задушавал от воня на гранясала мазнина, на мухъл, на топлени и претопляни супи, които с течение на годините били оставили осезаеми следи по омазнените стени. Не е ясно как и защо било така, като се има предвид, че в заведението трябвало да си носиш храната сам, то ти давало само вино и посуда. Зловонният облак от тютюнев дим и газени лампи сякаш приспивал десетките клошари, насядали по трима-четирима на маса, задрямали с глава, опряна на рамото на съседа.

Във вътрешните две помещения обаче нямало скитници, а дърти уличници с евтини бижута, четиринадестгодишни курвички с вече предизвикателен вид, с кръгове под очите, по лицата им избивала бледност, признак на туберкулоза, както и квартални непрокопсаници с набиващи се на очи пръстени с фалшиви скъпоценни камъни и с рединготи, по-добри от рединготите на дрипльовците от първото помещение. В тази разпътна суматоха насам-натам ходели добре облечени дами и господа във вечерно облекло, защото посещението на „Шато Руж“ се било превърнало в задължително преживяване: късно вечер, след като представленията в театрите свършели, пристигали луксозни каляски и tout Paris[46] тръгвал да се наслаждава на опиянението от утайката на обществото — а за целта на нея вероятно й се плащало и й се давал безплатен абсент от собственика на заведението, за да може да привлича почтените буржоа, които плащали двойно за същия този абсент.

u_eco_pg_046_vyv_vxtreshnite_dve_pomewenia.pngВъв вътрешните две помещения обаче нямало скитници, а дърти уличници с евтини бижута, четиринадестгодишни курвички с вече предизвикателен вид, с кръгове под очите, по лицата им избивала бледност, признак на туберкулоза, както и квартални непрокопсаници с набиващи се на очи пръстени с фалшиви скъпоценни камъни и с рединготи, по-добри от рединготите на дрипльовците от първото помещение…

Насочен от Рачковски, в „Шато Руж“ Симонини се запознал с някой си Фейол, по професия търговец на човешки зародиши. Бил възрастен човек, който прекарвал вечерите си в „Шато Руж“, където изхарчвал припечеленото през деня за осемдесетградусова ракия. Денем ходел от болница на болница и събирал зародиши и ембриони, които после препродавал на студентите от Медицинския факултет. Освен на алкохол смърдял на разложена плът и заради миризмата, която издавал, се налагало да седи сам дори сред смрадта на „Шато Руж“; говорело се обаче, че се радвал на множество познанства в студентските среди, особено сред онези, които от години били нещо като професионални студенти, по-склонни към какви ли не буйства, отколкото към изучаването на зародиши, и готови да се отдават на шумни веселби всеки път, когато им се удаде случай.

Случило се така, че именно по това време младежите от Латинския квартал били ядосани на един стар сухар, сенатора Беранже, когото бързо кръстили с прякора Татко Благоприличие. Малко преди това той внесъл закон, чиято цел била да се предотвратят посегателствата срещу добрите нрави, на които (твърдял той) първите жертви ставали именно студентите. Поводът бил представленията на някоя си Сара Браун, която полугола и сочна (и вероятно изпотена, помислил си Симонини с погнуса) се показвала на сцената на „Бал де Катрз Ар“.

Тежко на всеки, който се опитвал да отнеме на студентите простите удоволствия на воайорството. Поне групата, контролирана от Фейол, вече правела планове да иде някоя нощ под прозорците на сенатора и да вдигне олелия. Трябвало само да се разбере колцина имат намерение да участват, като се направи така, че в близост да има и други индивиди, готови да дадат едно рамо. Срещу скромна сума Фейол щял да се погрижи за всичко. На Симонини му оставало само да уведоми Ебютерн за деня и часа.

Така че щом студентите започнали да вдигат врява, дошъл един взвод войници или стражари, или там каквито били. Както става по всички географски ширини, нищо по-добро от полицията, за да събуди войнствените страсти у студентите, хвръкнали няколко камъка, но повече били виковете, ала един куршум, изстрелян от един войник колкото да се вдигне малко пушек, уцелил в окото някакъв нещастник, който случайно минавал оттам. Ето, че имало и убит, а той бил необходим. И можем да си представим какво станало: веднага барикади, започнало истинско въстание. В този момент се намесили и биячите, наети от Фейол. Студентите спирали омнибусите, приканвали възпитано пътниците да слязат, разпрягали конете и събаряли колата, за да направят барикада, по-буйните глави сред тях веднага я подпалвали. Накратко, от един най-обикновен шумен протест се преминало към бунт, а от бунта към начало на революция. Което заело страниците на вестниците за доста време — и хайде, сбогом, Панама.

Le Bordereau[47]

 

Годината, през която Симонини спечелил най-много пари, била 1894-та. Станало почти случайно, нищо че и на случая трябва да се помогне малко.

По онова време нетърпимостта на Дрюмон към присъствието на прекалено много евреи в армията се изострила.

— Никой не го казва — терзаел се той, — защото ако говориш за тези потенциални предатели на отечеството тъкмо в най-славната измежду нашите институции, и разправяш навсякъде, че войската е отровена от тези многобройни юдеи (казвал „ces Juefs, ces Juefs“[48], като издавал устни сякаш за да влезе в незабавен разгорещен и безмилостен сблъсък с цялата раса на гнусните израилтяни), означава да подронваш доверието в армията, но нали някой все пак трябва да говори за това? Нали знаете как сега евреинът се стреми да стане уважаван гражданин? Като направи офицерска кариера или пък ако обикаля салоните на аристокрацията като артист или педераст. Ах, на дукесите им е омръзнало от изневерите в стар стил или пък с достопочтени каноници и не могат да се наситят на странното, екзотичното или чудовищното и така започват да ги привличат разни разкрасени личности, ухаещи на пачули като жена. Доброто общество да си се развращава колкото си иска, мен това малко ме интересува, да не би маркизите, дето мърсували с разните му Луи, да са били по̀ стока, но разврати ли се Войската, идва краят на френската цивилизация. Убеден съм, че мнозинството от офицерите евреи представляват мрежа от пруски шпиони, но нямам доказателства, доказателства ми трябват!

— Намерете ги! — крещял той на редакторите на своя вестник.

 

 

В редакцията на „Ла Либър Парол“ Симонини се запознал с полковник Естерхази: истински денди, непрекъснато се хвалел с благородническия си произход, с виенското си възпитание, намеквал за минали и бъдещи дуели, знаело се, че е затънал в дългове, така че редакторите гледали да го избегнат, когато се приближавал с вид, че аха ще им издаде някаква тайна, защото предусещали, че ще им поиска заем, а знаело се, че дадеш ли пари назаем на Естерхази, той не ги връща никога. Бил леко женствен, непрекъснато ходел с бродирана носна кърпичка пред устата, някои твърдели, че бил туберкулозен. Военната му кариера била странна, най-напред служил като кавалерийски офицер във военната кампания през 1868 година в Италия, после в папските зуави, след което участвал във войната през 1870 година в редовете на Чуждестранния легион. Шушукало се, че бил свързан с военния контрашпионаж, но разбира се, тези сведения не се носят закачени на мундира. Дрюмон го уважавал много, вероятно за да си осигури връзки с военните среди.

Един ден Естерхази поканил Симонини на вечеря в „Льо Бьоф а ла Мод“. След като си поръчал един mignon d’agneau aux laitues[49] и обсъдил менюто с вината, Естерхази преминал към сериозната част:

— Капитан Симонини, нашият приятел търси доказателства, които никога няма да намери. Проблемът не е да се открие има ли пруски шпиони от еврейски произход в армията. На този свят навсякъде има шпиони, да му се не знае, и един повече, един по-малко, какво толкова? Политическият проблем е да се докаже, че ги има. Ще се съгласите, че за да приклещим един шпионин или конспиратор, не трябва да се търсят доказателства, по-лесно и по-евтино е да се изфабрикуват доказателства, а ако е възможно и самият шпионин. Следователно в интерес на нацията трябва да изберем един офицер евреин, достатъчно съмнителен заради някаква слабост, и да докажем, че е предал важни сведения на пруското посолство в Париж.

— Какво разбирате под ние?

— Говоря ви от името на секцията по статистика на Френската разузнавателна служба, ръководена от подполковник Сандер. Може би знаете, че тази секция с толкова неутрално име се занимава основно с германците: в началото се интересуваше от това, което правят у тях, от всякакви сведения, от вестниците, от доклади на офицери, които пътуват там, от жандармериите, от агентите ни от двете страни на границата, като се опитваше да разбере колкото е възможно повече за устройството армията им, колко кавалерийски дивизии имат, на колко възлизат заплатите на войската, изобщо всичко. През последно време обаче Службата реши да се занимава и с всичко, което германците правят у нас, тоест тук. Има хора, които не одобряват това сливане на шпионажа с контрашпионажа, но двете дейности са тясно свързани. Трябва да знаем какво става в германското посолство, защото е чужда територия, но именно там се събират сведения за нас, и да се опиташ да научиш това е контрашпионаж. В посолството за нас работи една жена, госпожа Бастиан, която е чистачка, преструва се на неграмотна, но всъщност знае немски писмено и говоримо. Задачата й е всеки ден да събира изхвърлената хартия от кошчетата за боклук в канцеларията на посолството и да ни предава ноти и документи, които прусаците (нали ги знаете колко са тъпи) мислят за унищожени. И така, става дума да се извади на показ документ, в който наш офицер предава тайни данни за френски оръжия. Тогава ще се предположи, че авторът е някой, който има достъп до секретна информация, и ще бъде демаскиран. Така че ни трябва една записка, един кратък списък, да го наречем bordereau. Ето защо се обръщаме към вас, казват ни, че в тази област сте специалист.

Симонини се запитал откъде хората от Службата знаят за неговите способности. Вероятно го били научили от Ебютерн. Благодарил за комплимента и отговорил:

— Предполагам, че трябва да възпроизведа почерка на някой определен човек.

— Вече намерихме идеалния кандидат. Това е някой си капитан Драйфус, елзасец, естествено, служи в Службата като стажант. Жена му е богата, а той се прави на de femmes[50], така че всичките му колеги едва го понасят и не биха го понасяли дори да беше християнин. Никой няма да бъде солидарен с него. Много е подходящ за жертвен агнец. Като получим документа, ще направим съответните проверки и ще се установи, че почеркът е на Драйфус. После на хора като Дрюмон ще им се падне задачата да раздухат скандала публично и да разобличат еврейската опасност, като същевременно спасят честта на въоръжените сили, които са успели толкова блестящо да го открият и обезвредят.

u_eco_pg_047_posle_na_hora_kato_drumont.pngПосле на хора като Дрюмон ще им се падне задачата да раздухат скандала публично…

 

 

Пределно ясно. В началото на октомври Симонини се озовал при подполковник Сандер. Лицето му било сиво, с цвят на пръст, и безлично. Перфектната физиономия за началник на шпионажа и контрашпионажа.

— Ето тук образец от почерка на Драйфус и ето текста, който трябва да се възпроизведе — казал му Сандер и му подал два листа. — Както виждате, записката трябва да е адресирана до военния аташе в посолството фон Шварцкопен и да съобщава, че ще постъпят военни документи за хидравликата на оръдието калибър 120, както и други такива подробности. Германците ламтят за такива неща.

— Не е ли подходящо още тук да се включат и технически детайли? — попитал Симонини. — Ще изглежда още по-компрометиращо.

— Давате си сметка, надявам се — казал Сандер, — че щом скандалът избухне, това bordereau ще стане публично достъпен документ. Не можем да допуснем журналистите да получат достъп до техническа информация. Или пък съдилищата, капитан Симонини. За ваше удобство съм ви подготвил една стая с всичко необходимо за писане. Хартията, перодръжката и мастилото са същите, които се употребяват в съответните служби. Искам всичко да е добре изпипано, не бързайте, моля, направете си много чернови, така че почеркът да е перфектен.

 

 

Симонини така и направил. Въпросното bordereau било документ на веленова хартия, състоящ се от трийсет реда, осемнайсет от едната страна и дванайсет от другата. Симонини грижливо направил така, че редовете на първата страница да са с по-голямо разстояние помежду си, отколкото на втората, където почеркът бил по-забързан, защото така става, когато се нахвърля писмо в състояние на трескавост, започва се спокойно и после се пише забързано. Държал сметка и за факта, че преди да изхвърлиш подобен документ в кошчето, първо го скъсваш, така че да достигне до службата по статистика на парчета, които после трябвало да се съединят, така че още по-добре било да раздалечи и буквите една от друга, за да се улесни залепването на парчетата; при това обаче не се отдалечавал много от модела на почерка, който му дали.

Изобщо свършил добра работа.

Сандер предал bordereau-то на министъра на войната генерал Мерсие, като в същото време наредил да се проверят документите на всички офицери, които имали работа в Секцията. В крайна сметка най-доверените му сътрудници го информирали, че почеркът е на Драйфус, и той бил арестуван на 15 октомври. Крили умело новината цели две седмици, но все пак позволявали да изтече информация колкото да подразнят любопитството на журналистите, после започнало да се шушука едно име, отначало под секрет, и най-накрая признали, че става дума за капитан Драйфус.

Веднага щом получил разрешение от Сандер, Естерхази информирал Дрюмон, който тръгнал да обикаля стаите на редакцията и крещял: „Доказателствата, доказателствата, ето доказателствата!“.

На 1 ноември „Ла Либър Парол“ излязъл с огромно заглавие на първа страница: „Държавна измяна. Офицерът евреин Драйфус арестуван“. Кампанията започнала, цяла Франция горяла от възмущение.

Същата тази сутрин обаче, докато в редакцията вдигали наздравица за щастливото събитие, погледът на Симонини случайно попаднал върху писмото, с което Естерхази съобщавал за арестуването на Драйфус. Било останало на бюрото на Дрюмон и върху него имало петно от чашата му, но пък било много четливо. За окото на Симонини, който бил прекарал цял час да имитира предполагаемия почерк на Драйфус, станало ясно като бял ден, че почеркът, върху който толкова много се бил упражнявал, по всичко прилича на почерка на Естерхази. Окото на фалшификатора най-вярно улавя подобни неща.

Какво се било случило? Дали пък Сандер не му бил дал лист, написан от Естерхази, а не от Драйфус? Възможно ли било? Странно, необяснимо. Ала безспорно. Дали го бил направил по погрешка? Или нарочно? Но в такъв случай защо? Или пък самият Сандер бил измамен от свой подчинен, който бил взел погрешния образец? Ако Сандер бил подведен съзнателно, трябвало да го уведоми за подмяната. Но ако пък самият Сандер го бил направил нарочно, тогава, ако дадял да се разбере, че е разбрал всичко, се излагал на опасност. Да информира Естерхази? Ако Сандер обаче бил подменил нарочно единия почерк с друг, за да навреди на Естерхази, а Симонини кажел на Естерхази, тогава щял да се окаже изправен срещу всички служби. Да си замълчи? А ако някой ден службите обвинят него за подмяната?

Симонини не бил отговорен за грешката, искал това да се знае, а най-много от всичко искал фалшификациите му да са, така да се каже, автентични. Решил да рискува и отишъл при Сандер, който най-напред не искал да го приеме, може би защото се боял Симонини да не го шантажира.

Когато Симонини му казал истината (единствено достоверната истина в тази история на измами), лицето на Сандер станало още по-сиво и той сякаш не можел да повярва.

— Господин полковник — казал Симонини, — със сигурност сте запазили фотографско копие от онова bordereau. Намерете си образец от почерка на Естерхази и да сравним трите текста.

Сандер дал съответните нареждания и след малко трите листа били на бюрото му. Симонини му доказал всичко:

— Вижте например тук. Във всички думи с двойно s като например „adresse“ или „interéssant“ в текста на Естерхази винаги първото s е по-малко, а второто е по-голямо и никога не са свързани. Това е, което забелязах тази сутрин, защото тази особеност доста ме затрудни в работата ми. Сега вижте почерка на Драйфус, който виждам за първи път: изумителното е, че от двете s по-голямото от двете е първото, а второто е по-малко, като винаги за свързани. Да продължавам ли?

— Не, достатъчно. Не знам как е станало объркването, ще проуча. Сега проблемът е, че документът е в ръцете на генерал Мерсие, който винаги би могъл да го сравни с образец от почерка на Драйфус, но той не е експерт по почерци, а и все пак между двата почерка има прилика. Дано само не му хрумне да потърси и образец от почерка на Естерхази. Не виждам обаче защо ще се сети точно за Естерхази — ако си мълчите. Забравете цялата работа и моля ви, не идвайте повече в тези канцеларии. Заплащането ви ще бъде съответно увеличено.

 

 

След всичко това на Симонини не му трябвало повече да има достъп до секретна информация за случая Драйфус, защото с него били пълни всички вестници. Дори в генералния щаб имало хора, способни на известна предпазливост, и тези хора поискали сигурни доказателства, че авторът на bordereau-то е наистина Драйфус. Сандер прибягнал до услугите на Бертийон, много прочут специалист графолог, който установил, че почеркът на bordereau-то не бил съвсем еднакъв с почерка на Драйфус, но ставало дума за очевиден случай на самофалшифициране: Драйфус бил променил (макар и само частично) почерка си, за да създаде впечатлението, че го е написал някой друг. Въпреки тези пренебрежими подробности документът със сигурност бил излязъл от ръката на Драйфус.

Кой би посмял да се усъмни в това, след като „Ла Либър Парол“ всеки ден обработвал общественото мнение, като дори изказвал съмнение, че аферата е потулена, защото евреинът бил покровителстван от други евреи. В армията има четирийсет хиляди офицери, пишел Дрюмон, как така Мерсие ще доверява тайните на националната сигурност на един елзаски евреин космополит? Мерсие бил националист, а го обвинявали в семитофилство. Не можел да изглежда така, сякаш защитава престъпен евреин. Така че изобщо не бил заинтересуван да разводни разследването, а напротив, показвал се много активен.

Дрюмон повтарял неуморно:

— Дълги години евреите бяха встрани от армията и тя бе запазила френската си чистота. Сега обаче са се промъкнали дори в националните въоръжени сили и ще станат господари на Франция, а Ротшилд ще получи благодарение на тях плановете за мобилизация… Нали разбирате с каква цел.

Напрежението достигнало връхната си точка. Драгунският капитан Кремийо-Фоа писал на Дрюмон, че нарочно обижда всички офицери евреи и ги предизвиква на дуел. После се биел с тях — и кой му станал секундант? Естерхази… Маркиз дьо Морес на свой ред предизвикал от редакцията Кремийо-Фоа, ала началниците на офицера му забранили да участва в този дуел и му заповядали да не излиза от казармата, така че на негово място се явил друг офицер, капитан Майер, който починал от пронизан бял дроб. Имало разгорещени спорове, протести срещу разпалването на нови религиозни войни… А Симонини съзерцавал в екстаз шумните резултати от само един час работа зад писалището.

 

 

През декември бил свикан военният съвет, а заедно с това на бял свят излязъл и един друг документ, писмо до германците от италианския военен аташе Паницарди, където се споменавало за „онзи непрокопсаник Д…“, който му продал плановете на някакви укрепления. Д бил Драйфус, така ли? Никой не смеел да постави това под съмнение и едва впоследствие се разбрало, че това е някой си Дюбоа, чиновник в министерството, който продавал документите по десет франка на бройка. Било обаче прекалено късно, на 22 декември Драйфус бил признат за виновен и в началото на януари във Военното училище го разжалвали. През февруари бил качен на кораб и откаран на Дяволския остров.

Симонини отишъл да присъства на церемонията на разжалването и в дневника си я описва като много впечатляваща: по четирите страни на плаца били строени войници, Драйфус след пристигането си трябвало да извърви почти един километър пред строените смелчаци, които, макар и без да помръднат, сякаш му показвали колко го презират, генерал Дарас, в парадна униформа, извадил сабята от ножницата си, фанфарите отекнали, Драйфус също в парадна униформа марширувал към генерала, придружен от четирима артилеристи, командвани от сержант, Дарас прочел присъдата, един много висок офицер от жандармерията с перо на каската се приближил до капитана, откъснал му пагоните, измъкнал му сабята от ножницата. Счупил я на две в коляното си и хвърлил парчетата в краката на предателя.

u_eco_pg_048_edin_mnogo_visok_oficer.png… един много висок офицер от жандармерията с перо на каската се приближил до капитана, откъснал му пагоните, измъкнал му сабята от ножницата. Счупил я на две в коляното си и хвърлил парчетата в краката на предателя…

Драйфус изглеждал невъзмутим, а повечето вестници писали, че това било доказателство за вината му. На Симонини му се счуло, че в момента на отнемането на чина Драйфус извикал: „Невинен съм!“, но без да мърда от стойка „мирно“. Това било така, отбелязва саркастично Симонини, защото еврейчето толкова силно се било отъждествило с достойнството (самоприсвоено) на френски офицер, че не можело да постави под съмнение решенията на командирите си — излизало така, че щом те са решили, че е предател, той трябвало да приеме това без капка съмнение. Може би в този момент пък наистина да усещал, че е предател, а викът, че е невинен, за него самия бил само задължителна част от ритуала.

 

 

Това си спомнял Симонини, ала в една от своите кутии намерил статия от някой си Брисон в „Ла Репюблик Франсез“, излязъл на следващия ден, в която се казвало точно обратното:

„В мига, в който генералът му извика в лицето, че е предател, той вдигна ръка и извика: «Да живее Франция, невинен съм!»

Жандармеристът е изпълнил задачата си. Позлатените пагони са на земята, червеният шнур също. Драйфус, само в черно, сякаш вече бе облякъл униформата на каторжник, пак извика: «Невинен съм!». Зад решетката на портала тълпата, която вижда само силуета му, избухва в ругатни и пронизителни освирквания. Драйфус чува тези проклятия и безсилният му гняв нараства още повече.

Докато минава пред строените офицери, чува: «Махай се, Юда!». Обръща се към тях и гневно повтаря: «Невинен съм, невинен съм!».

Сега може да се види лицето му. За миг се втренчваме в него с надеждата да прочетем в чертите му някакво върховно откровение, някакъв отблясък от тази душа, до която досега можеха да приближат само съдиите, и изследваме внимателно с поглед най-скритите му гънчици. Физиономията му обаче е изцяло обзета от гняв, гняв, доведен до пароксизъм. Устните му са стиснати в плашеща гримаса, очите му са налети с кръв. И разбираме, че ако осъденият изглежда толкова твърд и крачи толкова войнствено, то е защото е сякаш шибан с камшик от яростта, която опъва нервите му до скъсване…

Какво крие в себе си душата на този човек? Какви са мотивите, които я движат, така че да настоява за невинността си толкова отчаяно? Дали не се стреми да преобърне общественото мнение, да посее съмнение в него, да вдъхне съмнение в честността на съдиите, които го осъдиха? Спохожда ни една мисъл, мълниеносна като светкавица: ако не е виновен, какво ужасяващо изтезание!“

 

 

Симонини не дава признаци да е изпитал каквито и да било угризения на съвестта, защото е сигурен във вината на Драйфус. Но, разбира се, пропастта между собствените му спомени и тази статия му говорела до каква степен аферата смутила цялата страна и как всеки видял в поредицата от събития това, което му се искало да види.

Но както и да е, Драйфус можел да върви по дяволите или на едноименния остров. Това вече не било негова работа.

Възнаграждението, което своевременно му изпратили по дискретни пътища, наистина било по-голямо, отколкото очаквал.

Таксил, държан под око

Докато се случвали всички тези неща, Симонини знаел много добре какви ги върши Таксил. Това било така, защото в средите на Дрюмон се говорело много за Таксил, в тях на аферата Таксил се гледало най-напред с подигравателен скептицизъм, а после със скандализирана раздразнителност. Дрюмон се смятал за антимасон, антисемит и сериозен католик — и по свой си начин бил такъв — и за него било нетърпимо, че каузата му се защитава от шарлатанин. Дрюмон отдавна смятал Таксил за шарлатанин и още в „La France Juive“ го нападнал, като твърдял, че всичките му антиклерикални книги са публикувани от издатели евреи. През онези години отношенията им се влошили още повече по политически причини.

Както вече научихме от абат Дала Пикола, и двамата се кандидатирали на изборите за общински съветници в Париж, като се прицелвали към един и същ тип електорат. Затова битката станала явна.

Таксил написал Monsieur Drumont, étude psychologique[51], където не без сарказъм критикувал прекомерния антисемитизъм на противника си и отбелязвал, че той е характерен не толкова за католиците, колкото за социалистическия и революционен печат. Дрюмон отвърнал с Testament d’un antisémite[52], където поставил покръстването на Таксил под съмнение, като напомнял как той бил поругал светини и повдигал тревожни въпроси относно отказа му да напада еврейството.

Ако вземем предвид, че през същата тази 1892 година бил основан „Ла Либър Парол“, вестник за политическа борба, способен да разобличи корупцията около Панамския канал, и излизал „Дяволът през деветнайсети век“, който трудно би могъл да бъде сметнат за сериозно издание, е разбираемо защо в редакцията на вестника на Дрюмон се отнасяли с присмех към Таксил, а сполитащите го нещастия се следели с лукави усмивки.

Дрюмон отбелязвал, че на Таксил най-много вредели нежеланите поддръжници, а не толкова критиките. Десетки не по-малко съмнителни авантюристи се ангажирали със случая на тайнствената Диана и се перчели колко били близки с жена, която вероятно никога не били виждали.

Някой си Доменико Марджота публикувал Souvenirs d’un trente-troiséime. Adriano Lemmi Chef Suprême des Franc-Maçons[53] и го изпратил на Диана, като заявил своята солидарност с неговия бунт. В писмото си този Марджота се обявявал за секретар на ложата Савонарола във Флоренция, Преподобен на ложата Джордано Бруно в Палми, Суверен Велик генерален инспектор 33-та степен на Стария и Приет Шотландски ритуал, Суверенен принц на Ритуала на Мемфис Мисраим (95-а степен), Инспектор на ложите Мисраим в Калабрия и Сицилия, Почетен член на Великия Национален Ориент на Хаити, Активен член на Върховния федерален съвет, Генерален инспектор на масонските ложи на трите Калабрии, Велик майстор ad vitam[54] на Източния масонски Орден на Мисраим и Египет на Париж (90-а степен), Комендант на Ордена на Кавалерите защитници на Вселенското масонство, Почетен член на Италианската Федерация на Палермо, Постоянен инспектор и Суверенен делегат на Великата централна директория на Неапол и Член на Новия реформиран Паладий. Сигурно бил висш масонски сановник, но казвал, че малко преди това изоставил масонството. Дрюмон твърдял, че бил приел католическата вяра, защото върховното и тайно ръководство на сектата не било дадено на него, както се надявал, а на някой си Адриано Леми.

Марджота разказвал за неизвестния Адриано Леми, че бил започнал кариерата си като крадец, когато в Марсилия фалшифицирал кредитно писмо на фирмата Фалконе & Со. От Неапол отмъкнал една кесия перли и 300 златни франка от жената на един свой приятел лекар, докато тя му правела билков чай в кухнята. След престой в затвора се озовал в Константинопол, където започнал работа при един стар евреин билкар, като казал, че е готов да се откаже от християнството и да се обреже. После, подпомаган от евреите, направил кариера в масонството.

Ето, завършвал Марджота, „че проклетата раса на Юда, от която идват всички злини на човечеството, използува цялото си влияние, за да издигне във върховното и всемирно правителство на масонския орден един от своите хора, и то най-злия“.

Тези обвинения били много удобни за духовенството и в началото на 95-а година в книгата Le Palladisme, Culte de Satan-Lucifer dans les triangles maçonniques[55] Марджота публикува приветствени писма от епископите на Гренобъл, Монтобан, Екс, Лимож, Манд, Тарант, Памие, Орано, Анеси, и на Лудовико Пиави, патриарх на Константинопол.

Бедата е, че твърденията на Марджота въвличали половината от италианския политически елит и особено Криспи, бивш сподвижник на Гарибалди, а през онези години министър-председател на Кралството. Докато публикувал и продавал фантасмагории за масонските ритуали, общо взето го оставяли на мира, ала щом навлезел в същността на отношенията между политическа власт и масонството, го заплашвала опасността да раздразни някой много отмъстителен политик.

Таксил би трябвало да знае това, но разбира се, се опитвал да си върне територията, която Марджота му измъквал изпод краката, и ето че се появила книга от почти четиристотин страници, Le 33ème Crispi[56], подписана от Диана, в която се смесвали добре известни факти като например скандалът с „Банка Романа“, в който бил замесен Криспи, твърдения за връзките му с демона Хаборим и участието му в едно паладианско събиране, по време на което неизбежната Софи Валдер съобщила, че е бременна с дъщеря, която пък от своя страна щяла да роди Антихриста.

— Това са оперетъчни истории! — възмутил се Дрюмон. — Политическа борба не се води така!

Въпреки това произведението било посрещнато благосклонно във Ватикана, което озверило Дрюмон още повече. Ватиканът имал сметки за уреждане с Криспи, който накарал да издигнат на един римски площад паметник на Джордано Бруно, жертва на нетолерантността на духовенството, и папа Лъв Тринайсети прекарал деня на откриването на статуята проснат по очи пред статуята на Свети Петър, като се молел за изкупление на греховете. Можем да си представим радостта на папата, като прочел тези документи срещу Криспи: натоварил секретаря си монсиньор Сарди да изпрати на Диана не само обичайната „апостолическа благословия“, а и горещи благодарности и насърчение да продължи с похвалната си работа по разобличаването на „злодейската секта“. Колко злодейска била сектата се доказвало от факта, че в книгата на Диана Хаборим Луцифер се появявал с три глави, една човешка с коса от пламъци, една на котка и една на змия — въпреки че Диана уточнявала с научна прецизност, че никога не го е виждала в този му вид (в нейното видение той се представял само като хубав старец с буйна сребриста брада).

— Да се бяха погрижили за поне малко правдопобност! Как така една американка, пристигнала неотдавна във Франция, ще знае всички тайни на италианската политика? Разбира се, хората не обръщат внимание на нещата, които продава Диана, но Негово светейшество, Негово светейшество ще бъде обвинен, че вярва на първата попаднала му измамница! Трябва да защитим Църквата от собствените й слабости!

 

 

Първите съмнения за самото съществуване на Диана били изразени открито именно в „Ла Либър Парол“. Веднага след това в полемиката се намесили открито религиозни издания като „Л’Авенир“ и „Л’Юнивер“. За разлика от тях, в други католически среди се опитвали да оспорват очевидното, за да докажат съществуването на Диана; в „Льо Розие дьо Мари“ се появило свидетелството на президента на Ордена на адвокатите в Сен Пиер Лотие, който твърдял, че е виждал Диана в компанията на Таксил, на Батай и на художника, който я нарисувал, но ставало дума за малко по-ранен период, когато Диана била още паладианка. Все пак лицето й не би трябвало да грее от предстоящото покръстване, защото авторът я описвал така: „Тя е млада жена на двайсет и девет години, грациозна, изискана, на ръст по-висок от средния, с открит вид, откровена и честна, в погледа й искри ум, който свидетелства за решимост и навик да заповядва. Облича се елегантно и с вкус, без превземки и без онова изобилие от накити, което характеризира по толкова жалък начин повечето богати чужденки… Очите й са необикновени, ту тъмносини, ту ярко златистожълти“. Когато й предложили chartreuse[57], тя отказала заради отвращението си от всичко, свързано с църквата. Пила само коняк.

Таксил взел magna pars[58] в организирането на голям антимасонски конгрес в Тренто през септември 1896 година. Именно там обаче се засилили съмненията и критиките от страна на немските католици. Някой си отец Баумгартен поискал рожденото свидетелство на Диана и свидетелството на свещеника, пред който се отказала от масонството. Таксил заявил, че доказателствата били в джоба му, но не ги показал.

Абат Гарние пък, един месец след конгреса в Тренто, във „Френски народ“ стигал дори до съмнението, че Диана е масонска мистификация, в авторитетния „Ла Кроа“ някой си отец Байи също се дистанцирал от нея, а „Кьолнише Фолксцайтунг“ припомнял, че Батай-Ак, дори в годината, когато започнало публикуването на свитъците на „Дяволът“, проклинал Бог и всичките му светци. В защита на Диана се намесили както обикновено каноникът Мюстел, „Католическа цивилизация“ и един от секретарите на кардинал Пароки, който писал „за да й вдъхне сили срещу бурята от клевети, които смеят да поставят под съмнение самото й съществуване“.

 

 

Дрюмон познавал доста хора от най-различни среди, пък и имал журналистически нюх. Симонини така и не разбрал как успял да изрови отнякъде Ак-Батай, сигурно го бил спипал по време на някой от запоите му, по време на които той все повече клонял към меланхолия и покаяние, и ето ти сензацията: най-напред в „Кьолнише Фолксцайтунг“, а после в „Ла Либър Парол“ той разкрил фалшификацията. Най-невинно пишел: „Когато се появи енцикликата Humanum Genus[59], си помислих, че могат да се изкарат пари от доверчивостта и бездънното тъпоумие на католиците. Трябваше само да се намери един Жул Верн, който да придаде плашещ вид на тези разбойнически истории. Аз станах този Верн, това е… Разказвах невероятни сцени, които слагах в екзотични контексти, и, разбира се, кой ще ходи да ти проверява… А католиците започнаха да гълтат всичко. Плиткоумието на тези хора е такова, че дори и днес да реша да им се подиграя, няма да ми повярват“.

В „Льо Розие дьо Мари“ Лотие писал, че може и да е бил измамен и жената, която е видял, може да не е била Диана Вон, и, най-сетне, в едно много сериозно списание като „Етюд“, се появила и първата атака от йезуитите от някой си отец Порталие. Сякаш това не било достатъчно, някои вестници писали, че монсиньор Нортроп, епископ на Чарлстон (където би трябвало да живее Пайк, Великият майстор на Великите майстори), отишъл в Рим, за да увери лично Лъв Тринайсети, че масоните от неговия град били благоприлични хора и в храмовете им нямало нито една статуя на Сатаната.

Дрюмон тържествувал. Таксил бил сложен на място, борбата срещу масоните и евреите отново попаднала в сериозни ръце.

Бележки

[1] Тук: сила на изказа — Б.пр.

[2] В крак (с модата) (фр.) — Б.пр.

[33] Леон Доде (1867–1942). Френски журналист и политик, син на Алфонс Доде. Монархист и антисемит, по време на Втората световна война подкрепя нацистите. — Б.пр.

[34] Държава в държавата (лат.) — Б.пр.

[35] Антисемитски катехизис (нем.) — Б.пр.

[36] Теодор Фрич. Германски издател и публицист, известен с антисемитските си писания и дейност. — Б.пр.

[37] Тайната на еврейството (рус.) — Б.пр.

[38] Лек обяд, букв. „обяд с вилица“ (фр.) — Б.пр.

[39] Еврейска Франция (фр.) — Б.пр.

[40] Едуар Адолф Дрюмон (1844–1917). Френски журналист и политик, основател на „Антисемитската лига“ (1899). Вестникът му „Ла Либер Парол“ играе важна роля в аферата Драйфус. — Б.пр.

[41] Джудита Анджола Мария Костанца Паста (1797–1865). Най-прочутата италианска оперна певица в началото на XIX в. — Б.пр.

[42] Човек, който прави гафове (фр.) — Б.пр.

[43] Обзаведени хотели (фр.) — Б.пр.

[44] Ченгета (фр.) — Б.пр.

[45] Пивница, кръчмичка (фр.) — Б.пр.

[46] Цял Париж (фр.) — Б.пр.

[47] Записка, паметна бележка (фр.) — Б.пр.

[48] Тези чифути, тези чифути (фр.) — Б.пр.

[49] Агнешко филе с марули (фр.) — Б.пр.

[50] Сваляч на жени (фр.) — Б.пр.

[51] Господин Дрюмон, психологически етюд (фр.) — Б.пр.

[52] Завещанието на един антисемит (фр.) — Б.пр.

[53] Спомени на един тридесет и трети. Адриано Леми, Върховен началник на франкмасоните (фр.) — Б.пр.

[54] Пожизнен (лат.) — Б.пр.

[55] Паладианството, култът към Сатаната-Луцифер при масонските триъгълници (фр.) — Б.пр.

[56] Тридесет и третият Криспи (фр.) — Б.пр.

[57] Шартрьоз, вид ликьор, първоначално (1740 г.) правен в манастира Гран Шартрьоз (фр.) — Б.пр.

[58] Голяма част, активно участие (лат.) — Б.пр.

[59] До човешкия род (лат.) — Б.пр.