Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cimitero di Praga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Умберто Еко. Пражкото гробище

Италианска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Превод: Стефан Тафров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978-954-655-281-5

 

Umberto Eco

Il cimitero di Praga

 

Copyright © 2010 RCS Libri S.p.A Milano Bompiani

© Стефан Тафров, превод, 2011

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2012

© ИК „БАРД“ ООД, 2012

 

60/90/16

Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

4.
Времената на дядо

26 март 1897

 

Детството ми. Торино… Хълм отвъд По, аз на балкона с мама. После мама я нямаше, седнал на балкона пред хълма, пред залеза, баща ми плачеше, дядо казваше, че Господ си я прибрал.

С майка ми говорех на френски както всеки пиемонтец от добро семейство (тук в Париж акцентът ми е като на човек, който е от Гренобъл, където се говори най-чистият френски, не като babil[1] на парижаните). Още в детството си се чувствах повече французин, отколкото италианец, както е с всеки пиемонтец. Затова намирам французите за нетърпими.

* * *

Детството ми беше изпълнено с дядо, не толкова с баща ми или майка ми. Мразех майка ми, която си беше отишла без предупреждение, баща ми, задето не е бил в състояние да й попречи, Бог, защото е поискал това, и дядо, защото му се струваше в реда на нещата Бог да иска такива работи. Баща ми винаги беше някъде другаде — да основава Италия, казваше той. После пък Италия разоснова него.

Дядо, Джован Батиста Симонини, бивш офицер от пиемонтската армия, която, доколкото си спомням, напуснал по време на Наполеоновите нашествия, когато се записал във войската на Бурбоните във Флоренция, а след като и Тоскана попаднала под контрола на Наполеон, се върнал в Торино като капитан от запаса, за да може да се отдава на озлоблението си колкото му душа иска. Носът му беше пъпчив — когато ме гушкаше, виждах само носа му. И по челото си усещах пръски от слюнката му. Беше онова, което французите наричат ci-devant[2], пълен с носталгия по Стария режим, и не се беше примирил с безобразията на Революцията. Не се беше отказал от culottes[3] — прасците му още си ги биваше, — закопчани под коляното със златна тока; златни бяха и катарамите на лачените му обувки. Жилетката, сакото и вратовръзката му придаваха малко претенциозен вид. Макар че според правилата за елегантност от едно време би трябвало да носи и напудрена перука, той се беше отказал от нея, защото, казваше, дори ония, дето са яли християни като Робеспиер, са носели напудрени перуки.

Така и не разбрах дали е богат, но не се лишаваше от добрата кухня. От дядо ми и детството ми помня най-вече bagna caöda: глинен съд на печката, а вътре в него първо цвърчи зехтин с аншоа, чесън и масло, а после къкрят ангинарите (те преди това се накисваха в студена вода и лимонов сок — а според някои, но не и според дядо, и в мляко), сурови или печени чушки, бели листа от къдраво зеле, земна круша, много крехък карфиол — или (но те си бяха бедняшка работа) варени зеленчуци, лук, цвекло, картофи или моркови. Обичах да ям, а на дядо му правеше удоволствие да ме гледа как се угоявам (казваше го разнежено) като прасенце.

Дядо ме пръскаше със слюнка и ме учеше на своите крилати мисли:

— Революцията, момчето ми, ни направи роби на една атеистична държава, станахме по-неравни отпреди и братята станаха врагове, всеки е Каин за другия. Не е хубаво да си прекалено свободен, нито пък да имаш всичко необходимо. Предците ни са били по-бедни и по-щастливи, защото са си оставали в досег с природата. Модерните времена ни дадоха парната машина, а тя убива селото, и механичните станове, които взеха работата на толкова много бедняци, пък и не произвеждат платове като едновремешните. Оставен сам на себе си човек е прекалено лош, за да бъде свободен. Малкото свобода, от която се нуждаем, трябва да се гарантира от монарх.

Любимата му тема беше обаче абат Барюел[12]. Щом се сетя за детството си, пред очите ми се появява абат Барюел — той сякаш живееше вкъщи, нищо че сигурно е бил починал отдавна.

u_eco_pg_007_pred_ochite_mi_se_pojavjava_abat_barchel.png… пред очите ми се появява абат Барюел — той сякаш живееше вкъщи, нищо че сигурно е бил починал отдавна…

— Виж какво, момченце — чувам да казва дядо, — след като безумието на Революцията разтърси всички нации в Европа, се чу един глас, който разкри, че революцията не е нищо друго освен последния или най-нов епизод от една световна конспирация начело с тамплиерите срещу трона и олтара, или с други думи, срещу краля и по-точно краля на Франция и нашата пресвета майка Църквата… Това беше гласът на абат Барюел, който в края на миналия век написа своите Mémoires pour servir à l’histoire du jacobinisme[13]

— Но, дядо, какво общо имат тамплиерите? — питах аз; знаех вече историята наизуст, ала исках да дам възможност на дядо да повтори любимата си история.

— Тамплиерите, момченце, са били могъщ рицарски орден и били изтребени от краля на Франция, за да им вземе имотите, като повечето изгорил на клада. Оцелелите обаче основали таен орден, за да си отмъстят на френския крал. И наистина, щом гилотината отрязала главата на крал Луи, някакъв непознат се качил на подиума, вдигнал главата на нещастника и извикал: „Жак дьо Моле, отмъстен си!“. А Моле бил великият майстор на тамплиерите, който бил изгорен от краля на Ил дьо ла Сите в Париж.

— Ама кога е бил изгорен този Моле?

— През 1314 година.

— Чакай да сметна, дядо, че това са почти петстотин години преди Революцията. Как са се крили тамплиерите през тези петстотин години?

— Проникнали в сдруженията на старите зидари на катедралите, от тези сдружения се родило английското масонство, което се казва така, защото членовете му наричат себе си free masons, или свободни зидари.

— Защо пък зидарите ще правят революция?

— Барюел разбрал, че тамплиерите и свободните зидари били завладени и развратени от илюминатите от Бавария! А тази секта била ужасна, основана от някой си Вайсхаупт, в нея всеки член познавал само непосредствения си началник и не знаел нищо за водителите по-нагоре и за целите им, а целта им била не само да унищожат трона и олтара, а и да създадат общество без закони и без морал, в което имотите и дори жените са общи. Да ме прости Господ, че разказвам такива неща на едно дете, но трябва да се знаят козните на Сатаната. Свързани най-тясно пък с илюминатите от Бавария били двама отрицатели на всякаква религия, дето създали печално известната Енциклопедия, имам предвид Волтер, Д’Аламбер и Дидро и всякаквите му там гении, които във Франция по подражание на илюминатите говорели за Века на Светлината, а в Германия за Проясняване или Обяснение, и накрая се събрали тайно, за да начертаят плановете за падането на краля, и създали Клуба на якобинците, което идва от Жак дьо Моле. Ето кой кроял заговори за избухването на Революцията във Франция!

— Този Барюел разбрал всичко…

— Така и не разбрах как така от ядро от християнски рицари може да израсне секта, враждебна на Христос. Тя е като маята за тестото, без нея тестото не бухва и не става хляб. Каква е била маята, която някой, или съдбата, или дяволът са сложили вътре в още здравото тяло на тайните сборища на тамплиерите и на свободните зидари, за да заквасят от него най-дяволската секта на всички времена.

Тук дядо спираше за малко, сключваше ръце, сякаш за да се съсредоточи по-добре, усмихваше се хитровато и с пресметната и тържествуваща скромност обявяваше:

— Този, който за първи път събра смелост да го каже, е твоят дядо, мило дете. Щом прочетох книгата на абат Барюел, не се поколебах нито за миг и му написах едно писмо. Иди там в дъното, момченце, и вземи онова ковчеже там.

Правех го, дядо отваряше ковчежето с един позлатен ключ, който държеше увесен на шията си, и изваждаше от него лист хартия, пожълтял от четирийсетгодишната си възраст.

— Това е черновата на писмото, беловата изпратих на Барюел. Пак виждам как дядо чете, като прави драматични паузи:

— „Приемете, господине, най-искрени поздравления за Вашия труд от един невеж военен като мен. Той с право може да се нарече най-важният труд на миналия век. О, колко добре изобличихте гнусните секти, които проправят пътя на Антихриста и са непримирими врагове не само на християнската религия, а и на който и да е култ, на всяко общество, на всеки ред. Една от тези секти обаче споменавате само мимоходом. Може би е нарочно, може би защото е най-познатата и следователно предизвиква най-малко страхове. Според мен все пак тя е най-страшната сила, като се имат предвид големите й богатства и неприкосновеността, на която се радва във всички европейски държави. Разбирате, господине, че говоря за еврейската секта. Тя изглежда изцяло отделена и различна от останалите секти, но в действителност не е. Всъщност само някоя от тях да се покаже като враг на името християнско и тя започва да я подпомага, да й плаща, да я закриля. Не я ли видяхме, и не я ли виждаме и сега да сипе своето злато и своето сребро, за да поддържа и да насочва модерните софисти, каквито са франкмасоните, якобинците, илюминатите? Следователно евреите заедно с другите сектанти образуват общност с цел унищожение на името християнско. Не мислете, господине, че всичко това е едно преувеличение от моя страна. Излагам само нещо, което са ми казали самите евреи…“

— А как научи тези неща от евреите, дядо?

— Бях съвсем млад офицер от пиемонтската армия, когато Наполеон нахлу в сардинските държави, победи ни при Милезимо и Пиемонт беше присъединен към Франция. Това беше тържеството на безбожните бонапартисти, които подгониха нас, кралските офицери, за да ни обесят. Казваха, че не е безопасно да ходиш нагоре-надолу с униформа, дори да те виждат с униформа не беше безопасно. Баща ми, нали беше търговец, си имаше вземане-даване с един евреин лихвар, който трябваше да му връща не знам каква услуга, и така с негова помощ за няколко седмици, докато обстановката се успокои, успях да изляза извън града и да ида при едни роднини във Флоренция, където той ми предостави — за доста пари, естествено — една стаичка в гетото, което тогава се намираше точно на гърба на нашата сграда, между улица „Сан Филипо“ и улица „Деле Розине“. Не че ми беше приятно да се смесвам с тия съмнителни люде, ала беше единственото място, където на никого не би хрумнало да стъпи, евреите не можеха да излизат оттам и почтените хора го заобикаляха отдалеч.

Дядо закриваше очите си с длани сякаш за да отпъди някое непоносимо видение и продължаваше:

— И така, докато чаках да отмине бурята, поживях в тези зловонни лабиринти, където понякога се тъпчеха по осем души в една стая, там е и кухнята, и леглото, и ведрото за изхождане, всички са разядени от анемия, с восъчножълта кожа, със съвсем лек синкав оттенък като севърски порцелан, все гледат да се заврат в някой скрит ъгъл, осветявани само от светлината на една-единствена свещ. Сякаш без капчица кръв, с жълтеникави лица, косата с цвят на желатин за готвене, брадата с неопределено червеникав оттенък, а когато е черна, с отблясъци като на избелял редингот… Не можех да понасям зловонието на жилището си и обхождах петте вътрешни двора, много добре си ги спомням, Големия двор, Двора на Свещениците, Двора на Лозата, Двора на Кръчмата и Двора на Терасата, свързани с ужасни покрити тунели, Тъмните врати. Сега можеш да видиш юдеи дори на площад „Карлина“, къде ли не, Савоите нали подвиха опашка, ама тогава се тъпчеха един до друг по ония ми ти улички без слънце, та както бях заобиколен от мазната им гадна тълпа (не от страх от бонапартистите), стомахът ми се повдигаше и аха да не издържи…

Дядо правеше пауза и си избърсваше устните с носна кърпичка сякаш да премахне от устата си непоносимия вкус.

— И така, на тях дължах спасението си, какво унижение само. Ние християните ги презирахме наистина, ала и те не бяха мили с нас, направо ни мразеха, впрочем и до днес ни мразят. Така че взех да разправям, че съм роден в Ливорно в еврейско семейство и като съвсем мъничък съм бил отгледан от роднини, които за нещастие взели, че ме кръстили, но в сърцето си съм останал завинаги евреин. Тези мои откровения не им правеха никакво впечатление, защото — казваха ми те — толкова много от тях били в същото положение като моето, че вече не им обръщали внимание. Но думите ми спечелиха доверието на един старец, който живееше в Двора на Терасата до една фурна за маца.

Като разказваше за тази среща, дядо се оживяваше и започваше да върти очи и с жестове подражаваше на евреина, за когото говореше. Както изглежда, този Мордехай бил от сирийски произход и в Дамаск се замесил в една неприятна история. В града изчезнало едно арабче и най-напред никой не се сетил за евреите, защото се смятало, че юдеите убиват за своите ритуали само християнчета. После обаче в дъното на някакъв ров намерили останките на трупчето, което сигурно било накълцано на хиляди парченца и после счукано в хаван. Начинът на извършване на престъплението много приличал на престъпленията, които били приписвани обикновено на евреите, още повече че наближавала Пасха и евреите имали нужда от християнска кръв, за да омесят мацата, така че като не успели да хванат някое християнче, заловили арабчето, кръстили го и после го убили.

— Знаеш ли — продължаваше дядо, — че кръщението винаги е валидно, който и да го направи, стига само кръстникът да го извърши според канона на Светата римска църква, а това перфидните юдеи го знаят много добре и никак не ги е срам да изричат: „Кръщавам те така, както би те кръстил християнин, в чието идолопоклонничество не вярвам, но което той следва и в което вярва изцяло“. Така нещастното мъчениче имало щастието да иде в рая, макар и благодарение на дявола.

Веднага заподозрели Мордехай. За да го принудят да проговори, му вързали ръцете зад гърба, провесили тежести на краката му и поне десет пъти го повдигали със скрипец и после го оставяли да виси. Слагали сяра под носа му и го спускали в ледена вода, а когато подавал глава, я натискали надолу, и така докато не си признал. Или по-точно говорело се, че за да се отърве, нещастникът посочил имената на петима събратя по религия, които нямали нищо общо с всичко това, и те били осъдени на смърт, а той бил пуснат на свобода с измъкнати от ставите крайници и бил изгубил разсъдъка си, ала човек с добра душа го качил на борда на един търговски кораб, който отплавал за Генуа, иначе останалите евреи щели да го пребият с камъни. На кораба някаква монахиня го убедила да се кръсти и той се съгласил, за да получи помощ, след като слезе от кораба в Сардинското кралство, но в сърцето си останал верен на религията на дедите си. Ще да е бил това, което християните наричат двуличник, само че щом пристигнал в Торино и поискал убежище в гетото, отрекъл, че се е кръщавал в християнската вяра, и мнозина го мислели за неистински юдей, запазил в сърцето си новата си християнска вяра — и така той се оказал, така да се каже, двоен двуличник. Ала тъй като никой не можел да докаже разните му там отвъдморски слухове, всички му помагали да преживява някак от едната благотворителност, дето се полага на умопобърканите, но пък тя била доста постна, та го заврели в един бордей, дето не смеел да живее никой друг обитател на гетото.

Според дядо каквото и да е ставало със стареца в Дамаск, той не бил полудял. Само дето в гърдите му горяла неугасима омраза към християните и в онази дупка без прозорци с трепереща ръка хванал дядо за китката, втренчил в него святкащите си в тъмното очи и му казал, че оттогава бил посветил живота си да мъсти на християните. Разказал му, че техният Талмуд изисквал да се мрази християнската раса и че за да развалят отвътре християните, те, евреите, измислили франкмасоните, на които той бил станал един от скритите водачи и командвал ложите на Неапол и Лондон, само дето трябвало да остане незнаен, потаен и отделен от другите, за да не го наръгат с кинжал йезуитите, които неуморно го преследвали навсякъде.

Докато говорел, се озъртал, сякаш от всеки тъмен ъгъл можел да изскочи йезуит с кинжал, после си издухал шумно носа, оплакал тежката си участ, пък после се позасмял хитро и отмъстително, като се сетил, че целият свят живее в неведение за страшната му власт; попипвал мазно ръцете на Симонини и продължавал да си фантазира. И казвал, че стига Симонини да пожелае, тяхната секта би го приела с радост, а той щял да му помогне да влезе в най-тайната от масонските ложи.

Така му разкрил, че както Мани, пророкът на сектата на манихейците, така и прословутият старец от Планината, който упойвал своите убийци с дрога и после ги изпращал да избиват християнските князе, били от юдейската раса. Че както франкмасоните, така и илюминатите били основани от двама евреи и че от евреите произлизали всички антихристиянски секти, които понастоящем били толкова многобройни по целия свят, че броят им надхвърлял няколко милиона души от двата пола, и те били във всяко съсловие, във всеки чин и във всеки социален слой, включително много духовници и дори няколко кардинали, и се надявали, че нямало да мине много време, преди да имат и свой папа (само дядо да можеше да види какво се случи през следващите години, когато на трона на Свети Петър успя да седне едно неясно същество като папа Пий Девети, щеше да се убеди, че тази работа не изглежда толкова неправдоподобна), че за да измамят по-лесно християните, самите евреи често се престрували на християни, пътували и преминавали от една страна в друга с фалшиви кръщелни свидетелства, получени от корумпирани свещеници, че се надявали със силата на парите и на измамите да получат от всички правителства граждански права, както вече били на път да ги получат в много страни, и че получели ли гражданство, както всички други хора започвали да купуват земи и че по пътя на лихварството лишавали християните от имотите и съкровищата им, и че си били поставили за цел в течение на по-малко от един век да станат господари на света, да премахнат всички други секти, за да възцарят господството на своите, да превърнат християнските църкви в синагоги и да заробят всички християни.

— Ето какво разкрих на Барюел — завършваше дядо. — Може и да съм преувеличил, като казвам, че съм научил това, което ми довери само един човек, от различни хора, но бях и все още съм убеден, че онзи старец казваше истината. Така и написах, ето, чуй.

И дядо продължаваше да чете:

— „Ето какви са, господине, коварните предначертания на еврейската нация, за които чух със собствените си уши… Желателно ще е, прочее, енергично и съвършено перо като Вашето да отвори очите на гореупоменатите правителства, тъй щото да ги подтикне да върнат този народ в унизеното положение, което му се пада, положение, в което нашите политически по-осведомени и по-благоразумни бащи са имали винаги грижата да го държат. Да направите тъкмо това Ви приканвам, господине, като Ви моля да извините мен, италианеца, войника, за грешките в това писмо. Желая Ви да получите най-щедра отплата от ръката Божия за бляскавите Ви трудове, с които обогатихте Неговата църква, и нека Той вдъхне както към Вас, така и към Вашите читатели най-висока почит и най-дълбоко уважение, които, прочее, аз изпитвам към Вас, господине, аз, вашият най-скромен и най-послушен слуга Джовани Батиста Симонини“.

На това място дядо всеки път прибираше писмото в ковчежето, а аз питах:

— И какво отговори абат Барюел?

— Не благоволи да ми отговори. Понеже имах обаче някой и друг добър приятел в римската курия, разбрах, че този малодушник се е боял, че като разпространи истината, ще даде ход на истинско изтребление на евреите, а той не бил разположен да предизвика такова нещо, защото смятал, че сред тях някои били невинни. Влияние трябва да са оказали освен това и машинациите на френските евреи от онова време, когато Наполеон реши да се срещне с представители на Великия синедрион, за да получи подкрепата им за своите амбиции — и някой трябва да е дал да се разбере на абата, че не е добре да мъти водата. В същото време Барюел не го стърпяло да си мълчи съвсем и изпратил оригинала на писмото ми на светия папа Пий Седми — а няколко копия и на доста епископи. И нещата не свършили дотук, защото предоставил писмото и на кардинал Феш, тогава примас на Галия, за да запознае с него Наполеон. Направил същото и по отношение началника на парижката полиция. И, казват ми, парижката полиция направила запитване до римската курия относно надеждността ми като свидетел — а пък за беля бях надежден и кардиналите нямало как да го отрекат! В общи линии Барюел хвърлял камъка, но криел ръката, не искал да разбутва гнездото на оси повече, отколкото вече била сторила това книгата му, но докато се правел, че си кротува, разпращал разкритията ми на половината свят. Трябва да имаш предвид, че Барюел бил възпитан от йезуитите, ала след като Луи Петнайсети ги изгонил от Франция, бил ръкоположен за обикновен свещеник и пак станал йезуит, когато Пий Седми възстановил пълната легитимност на ордена. Както знаеш, аз съм ревностен католик и храня дълбоко уважение към всеки с расо, но йезуитът си е йезуит, едно казва и върши друго, а Барюел се държа тъкмо така…

И дядо се изкискваше — през малкото му останали зъби хвърчеше слюнка, — развеселен от намирисващата си на грях дързост.

— Ето, скъпи ми Симонино — заключаваше той, — стар съм, не ми е в природата да бъда глас в пустиня, те като не пожелаха да ме чуят, ще отговарят пред Всемогъщия Отец Бог, а аз поверявам на вас младите факела на истината, понеже сега трижди проклетите евреи стават все по-могъщи, а нашият малодушен суверен Карло Алберто показва все повече снизходителност към тях. Ала заговорът им ще го свали от трона…

— И тук в Торино ли заговорничат? — питах аз.

Дядо се оглеждаше, сякаш някой го подслушва, а сенките на залеза затъмняваха стаята.

— Тук и навсякъде — отвръщаше той. — Проклето племе са, а в техния Талмуд пише, както твърдят прочелите го, че евреите трябва да проклинат християните по три пъти дневно и да молят Бог да ги изтреби и унищожи, а срещне ли някой от тях християнин в близост до пропаст, е длъжен да го бутне в нея. Знаеш ли защо се казваш Симонино? Пожелах родителите ти да те кръстят така в памет на свети Симонино, дете мъченик от петнайсети век, века на събора в Тренто, евреите го отвлекли, убили го и го накълцали на парчета, разбира се, за да употребят кръвта му за техните си ритуали.

* * *

„Ако не си добро дете и не заспиш веднага, тази нощ при теб ще дойде страшният Мордехай“. Така ме плаши дядо. А аз не мога да заспя в таванската си стаичка, напрягам слух при всяко проскърцване на старата къща, струва ми се, че чувам стъпките на страшния старец по тясната дървена стълба, идва да ме вземе и да ме замъкне в пъклената си дупка, където ще ме кара да ям маца, замесена с кръвта на деца мъченици. Нещо май бъркам с разказите на мама Тереза, старата слугиня, която е откърмила баща ми и още се влачи по пантофи из къщата, чувам Мордехай да фъфли и да мляска: „Уф, уф, на християнчета ми мирише“.

u_eco_pg_008_struva_mi_se.png… струва ми се, че чувам стъпките на страшния старец по тясната дървена стълба, той идва да ме вземе и да ме замъкне в пъклената си дупка, където ще ме кара да ям маца, замесена с кръвта на деца мъченици…

* * *

Вече съм на почти четиринайсет и няколко пъти се изкушавам да вляза в гетото, което вече се е проточило като лига отвъд границите си, нали в Пиемонт много ограничения са на път да изчезнат. Може би докато обикалям почти по границите на този забранен свят срещам също и евреи, ала съм чувал да казват, че мнозина са изоставили вековното си характерно облекло. Предрешват се, предрешват се те, казва дядо, разминаваме се с тях, без да знаем дори. И така, докато обикалям около границите, срещам едно момиче с черна коса, което всяка сутрин минава през площад „Карлина“ и носи в един дюкян наблизо незнайно каква кошница, покрита с кърпа. Погледът пламенен, очите й кадифени, кожата смугла… Не е възможно да е еврейка, не може онези бащи, които дядо описва с лица като на хищни птици и отровни очи, да са създали жени като тази. И все пак тя явно излиза от гетото.

За първи път поглеждам жена, която не е мама Тереза. Минавам и се връщам обратно всяка сутрин и само като я видя отдалеч сърцето ми се разтупква. Ако някоя сутрин не я видя, обикалям площада и не си тръгвам, а през това време дядо ме чака седнал на масата и ядосано прави топчета от хляб.

Една сутрин се осмелявам да спра момичето и свел очи я питам дали мога да й помогна да носи кошницата. Тя високомерно ми отговаря, че като нищо може да си я носи сама. Ала не ме нарича monssü, à gagnu, момченце.

Не я потърсих и не я видях повече. Унижи ме дъщеря на Сион. Може би защото съм дебел? Факт е, че от този момент започна войната ми с дъщерите Евини.

* * *

През цялото ми детство дядо не поиска да ме изпрати в училищата на Кралството, защото, казваше той, там преподавали само карбонари и републиканци. През всичките тези години си останах сам вкъщи и с часове гледах другите деца, които си играеха на брега на реката, така, сякаш те ми отнемаха нещо мое; през останалото време стоях затворен и учех с някой йезуит, избиран от дядо според възрастта ми измежду тлъстите черни гарвани, които го заобикаляха. Ненавиждах поредния учител не само защото ми преподаваше, като ме биеше с показалка по пръстите, а и защото (в редките случаи, когато разсеяно си говореше с мен) татко капка по капка вливаше в мен омраза към свещениците.

— Ама учителите ми не са свещеници, а йезуити — казвах аз.

— Още по-зле — казваше татко. — Да им нямаш вяра на йезуитите. Знаеш ли какво е писал един свят отец (и то свещеник, а не масон, не карбонар, не илюминат на Сатаната, какъвто разправят, че съм, а ангелски благ свещеник, абат Джоберти[14])? Йезуитизмът злепоставя, тормози, мъчи, клевети, преследва, разсипва хората със свободен дух, той, йезуитизмът, прогонва от публичната администрация добрите и храбрите и ги замества със сивите и гадните, той забавя, спъва, тормози, мъчи, отслабва, покварява по хиляди начини публичното и частното образование, той сее злоба, недоверие, враждебност, омраза, крамоли, явни и скрити конфликти между индивидите, семействата, класите, държавите, правителствата и народите, йезуитизмът отслабва умовете, приучва на леност сърцето и волята, изтощава младежта с изнежената си дисциплина, покварява зрялата възраст със своя компромисен и лицемерен морал, възпира, разводнява, гаси приятелството, привързаността в дома, синовната обич, свещената любов към Родината у голям брой граждани… Никога на този свят не е имало нещо по-безгръбначно, толкова твърдо и безмилостно, щом се засегнат интересите му, като йезуитите. Под обвивката на гальовното миловидно лице и на сладките медени приказки, на любезността и общителността йезуитът, който се подчинява неотклонно на дисциплината на Ордена и на заповедите на висшестоящите, крие желязна душа, непроницаема за най-свещените чувства и най-благородната обич. Той прилага най-буквално в практиката предписанието на Макиавели, че там, където става дума за добруването на Родината, няма място нито за справедливост или несправедливост, нито за милост или жестокост. Затова още от ученици ги възпитават да не се привързват към семействата си, да нямат приятели, винаги да са готови да издават на висшестоящите дори най-малкото опущение на дори най-близкия си приятел, да овладяват всяко трепване на сърцето си и да са готови на пълно послушание, perinde ac cadaver[15]. Джоберти казва, че докато адептите на индийската секта на фазингарите, или удушвачите, принасят в жертва на своето божество телата на враговете, като ги убиват с примка или с нож, италианските йезуити умъртвяват душата с езика, като влечугите, или с перо.

— Винаги съм се забавлявал — завършваше баща ми, — че някои от тези неща Джоберти ги е преписал от един роман, издаден една година преди това, „Скитникът евреин“ на Иожен Сю.

* * *

Баща ми. Черната овца на семейството. Ако слушах дядо, бил се замесил с карбонарите. Споменеше ли за възгледите на дядо, то беше полугласно, колкото да ми каже да не хващам вяра на глупостите му, ала не знам от деликатност ли, от уважение към възгледите на дядо ли, или поради липса на интерес към мен избягваше да говори за собствените си идеали. На мен ми стигаше да се заслушам в някой от разговорите на дядо с отците йезуити или да обърна внимание какво клюкарства мама Тереза с портиера, за да ми стане ясно, че баща ми е от онези, дето не само одобряват революцията и Наполеон, а освен това казват, че Италия може да се отърси от австрийската империя, Бурбоните и папската държава и да стане (тази дума не биваше да произнасям пред дядо) Нация.

* * *

Първите уроци ми преподаваше отец Пертузо с профил на белка. Той бе първият, който ме учеше на история на новото време (дядо пък ми преподаваше на старите времена).

По-късно вече плъзнаха първите слухове за карбонарските бунтове — новини за тях стигаха до мен от вестниците, които се получаваха за баща ми в негово отсъствие и аз ги прибирах, преди дядо да ги изгори — и си спомням, че трябваше да взимам уроци по латински и немски от отец Бергамаски, той беше толкова близък с дядо, че за него имаше една стаичка близо до моята. Отец Бергамаски… За разлика от отец Пертузо, той беше млад, добре изглеждащ мъж с къдрава коса, ясно очертано лице, с омагьосващ дар слово и, поне вкъщи, носеше достолепно добре изгладено и чисто расо. Виждам белите му ръце с дълги пръсти и с малко по-дълги нокти, отколкото може да се очаква у духовник.

Видеше ли ме да съм се навел над уроците, честичко сядаше зад мен, погалваше ме по главата и започваше да ми говори за многобройните опасности, заплашващи невинните младежи, и ми обясняваше, че карбонарството не е нищо друго освен предрешване на най-големия бич, комунизма.

— Комунистите — казваше той — до вчера не изглеждаха страшни, но сега след манифеста на оня Марш (така го произнасяше) трябва да разобличим козните им. Не знаеш нищо за Бабет от Интерлакен. Достойна праплеменница на Вайсхаупт, наричат я Великата Дева на швейцарския комунизъм.

Кой знае защо, отец Бергамаски, изглежда, беше обсебен не толкова от въстанията в Милано и Виена, за които се говореше в онези дни, а от религиозните сблъсъци, избухнали в Швейцария между католици и протестанти.

— Бабет била родена незаконно и израснала сред измами, кражби, обири и кръв; познавала Бог само благодарение на непрестанното богохулство около себе си. По време на сблъскванията край Люцерн, когато протестантите убили неколцина католици от първите швейцарски кантони, пронизвали сърцата им и вадели очите им в чест на Бабет. Разпуснала коси като вавилонска блудница, тя криела под мантията на прелестната си външност факта, че е глашатай на тайните общества, демонът, който нашепвал всичките му там измами и хитрини на тези тайнствени сдружения; тя се появявала ненадейно и изчезвала светкавично като блуждаещ огън, научавала най-дълбоките тайни, крадяла дипломатически пратки, без да разчупва печатите им, като усойница пропълзявала в най-труднодостъпните кабинети на Виена, Берлин и дори Петербург, фалшифицирала полици, променяла цифрите на паспорти и още като момиче познавала изкуството на отровите: и знаела как да ги сипва, както й заповядала сектата. Изглеждала обсебена от Сатаната, тъй трескава била нейната деятелност и тъй омагьосващи нейните погледи.

Кокорех се, опитвах се да не слушам, ала нощем сънувах Бабет от Интерлакен. Докато в полусън се опитвах да се отърва от образа на този демон с грива, развята върху със сигурност голи рамене, на този демоничен и уханен дух, гръдта й задъхана от сладострастие като на безбожен звяр, въжделявах я като пример за подражание — или по-точно, изпаднал в ужас от самата мисъл, че мога дори да я докосна с пръсти, изпитвах желание да бъда като нея, всемогъщо и тайнствено същество, което променя цифрите на паспортите и води към крушение жертвите си от противоположния пол.

u_eco_pg_009_kokoreh_se.pngКокорех се, опитвах се да не слушам, ала нощем сънувах Бабет от Интерлакен

Учителите ми обичаха да си похапват добре, този порок трябва да съм наследил от тях в зряла възраст. Спомням си трапези, на които цареше настроение ако не на открито задоволство, то поне на престорено разкаяние заради греха на чревоугодието; на тях любезните отчета повтаряха колко хубава е яхнията, която дядо беше наредил на слугинята да сготви.

Необходими бяха поне половин килограм месо без мазнини, една опашка, една трътка, парченца салам, телешки език, една главичка, свинска наденица, кокошка, една глава лук, два моркова, два стръка керевиз, шепа магданоз. Всичко това се вари повече или по-малко продължително, според вида на месото. Но, както напомняше дядо, а отец Бергамаски енергично кимаше одобрително, важно е, след като всичко това се постави в тавата, месото да се поръси с щипка едра сол и да се сипят няколко черпака горещ бульон, така че да се усили вкусът. Сервира се почти без гарнитура освен по някой и друг картоф, много важни обаче са сосовете, например гроздова горчица, сос от хрян, ароматизирана с плодове горчица и най-вече (да, дядо не правеше компромиси) зеленият сос: шепа магданоз, четири филета от аншоа, средата на едно хлебче, една лъжица каперси, една скилидка чесън, жълтъкът от едно твърдо сварено яйце. Всичко това накълцано на ситно със зехтин и оцет.

Такива бяха, спомням си, удоволствията на моето детство и юношество. Какво друго можех да искам?

* * *

Задушен следобед. Уча. Отец Бергамаски сяда безшумно зад мен — ръката му стиска тила ми — и ми шепне, че на благочестиво и добро момче като мен, което иска да избегне съблазните на противоположния пол, той би могъл да предложи не само бащинско приятелство, а и топлината и обичта, които може да му даде един зрял мъж.

Оттогава не позволявам да ме докосват свещеници. Може би се предрешвам като абат Дала Пикола само за да мога да докосвам другите?

 

 

Ала към осемнайсетата ми година дядо, който искаше да ме прави адвокат (в Пиемонт наричат адвокат всеки, който е учил право), се примири, че трябва да ми позволи да изляза от къщи и да ме изпрати в университета. За първи път опитвах какво е да общувам с връстници, ала беше късно и бях настроен недоверчиво. Не разбирах защо хихикат и се гледат съучастнически, когато си говорят за жени и си разменят френски книги с отвратителни литографии. Предпочитах да съм сам и да чета. Баща ми получаваше по абонамент от Париж „Льо Конститюсионел“, където отпечатваха с продължения „Скитникът евреин“ от Йожен Сю, и разбира се, го четях жадно. От него разбрах как йезуитите ловко организират най-ужасни престъпления, за да сложат ръка на някое наследство, потъпквайки правата на нищите и добрите. Заедно с недоверието към йезуитите четеното на тази книга ми откри прелестите на feuilleton[16]: на тавана бях открил един сандък с книги, които баща ми явно беше скрил от контрола на дядо и (аз също се опитвах да прикривам тези самотни удоволствия) прекарвах цели следобеди да чета „Парижките потайности“, „Тримата мускетари“ и „Граф Монте Кристо“, докато ме заболят очите…

Беше започнала паметната 1848 година. Всеки студент ликуваше заради възкачването на папския престол на кардинал Мастаи Ферети, същия онзи папа Пий Девети, който две години преди това беше дал амнистия на политическите затворници. Годината започна с първите антиавстрийски вълнения в Милано, където гражданите бяха решили да не пушат, за да предизвикат криза в държавното съкровище на Императорското кралско правителство (а на моите торински приятели нашите милански другари, които устояваха геройски в лицето на войниците и полицаите, когато нарочно им духаха в лицето дим от най-ароматни пури, им се струваха истински герои). Същия месец бяха избухнали революционни вълнения в Кралството на Двете Сицилии и Фердинанд Втори обеща конституция. Но докато през февруари в Париж въстаналият народ детронира Луи Филип и бе обявена (отново и най-сетне!) Републиката — и смъртното наказание за политически престъпления и робството бяха отменени и се въведе всеобщото избирателно право, — през март папата не само се съгласи на конституция, а и даде свобода на печата и освободи евреите от гетото от многобройните им унизителни и дивашки робски задължения. По същото време на конституция се съгласи и Великият дук на Тоскана, а Карло Алберто подписа Органичния закон в Сардинските кралства. И, най-сетне, също и революционните вълнения във Виена, в Бохемия, в Унгария, и онези пет дни на въстанието в Милано, довели до изгонването на австрийците, като пиемонтската армия започна военни действия, за да анексира освободеното Милано към Пиемонт. Другарите ми шушукаха също и за появата на някакъв Комунистически манифест, така че ликуваха не само студентите, а и работниците и хората с ниско социално положение, всички те бяха дълбоко убедени, че не след дълго ще обесят и последния свещеник с червата на последния крал.

Не че всички новини бяха добри, защото Карло Алберто търпеше поражения и миланчани, както общо взето и всички патриоти, го смятаха за предател; Пий Девети пък, уплашен от убийството на един свой министър, потърси убежище в Гаета под закрилата на краля на Двете Сицилии и след като беше изплюл камъчето, се криеше, показваше се не толкова либерален, колкото се беше показал преди това, и така оттегли много от отстъпките, които бе направил… В Рим обаче междувременно бяха пристигнали Гарибалди и патриотите на Мадзини, а в началото на следната година щеше да бъде обявена Римската република.

Баща ми окончателно изчезна през март и мама Тереза беше убедена, че сигурно е отишъл при миланските въстаници: към декември обаче до един от йезуитите вкъщи достигна новината, че татко се присъединил към привържениците на Мадзини, които се бяха завтекли да оглавят Римската република. Покрусен, дядо започна непрестанно да ми досажда със злокобни предсказания от рода, че вместо annus mirabilis ще е annus horribilis[17]. Вярно, в течение на същите тези месеци пиемонтското правителство забрани йезуитския орден и отчужди имотите му, и за да го изолира съвсем, забрани и близките до тях ордени като тези, посветени на Сан Карло и на Пресветата Мария, както и лигуористите.

— В навечерието сме на идването на Антихриста — нареждаше дядо, като естествено приписваше всички тези събития на еврейските козни, в които виждаше сбъднати злокобните предсказания на Мордехай.

* * *

Дядо даваше убежище на отците йезуити, които се опитваха да се скрият от народния гняв в очакване по някакъв начин да се слеят с обикновеното духовенство и в началото на 1849 година започнаха да бягат в Рим, където разказваха за ужасите в Пиемонт.

Отец Паки. След като прочетох „Скитникът евреин“, за мен той се превърна във въплъщение на отец Роден, извратения йезуит, който действа под прикритие и жертва всякакви морални принципи само и само да възтържествува Орденът, може би защото също като него прикриваше принадлежността си към ордена, като се обличаше цивилно, палтото му беше прокъсано, с яка, зацапана със засъхнала пот и покрита с пърхот, с носна кърпичка на мястото на вратовръзката, жилетка от черен плат, протрит до основата, големи обувки с вечно полепнала по тях засъхнала кал, която той, без да се притеснява, сипеше по хубавите ни килими вкъщи. Лицето му беше изпито, слабо, мъртвешко, носеше сивата си мазна коса на кичури, прехвърлени през темето върху слепоочията, очите му бяха като на костенурка, устните му тънки и лилави.

Не стига, че предизвикваше отвращение само като седне на масата, а на всичкото отгоре разваляше апетита на всички като с интонацията и речника на религиозен проповедник разказваше истории, вледеняващи кръвта:

— Приятели, гласът ми трепери, но все пак трябва да ви кажа. Проказата плъзна от Париж, не че Луи Филип беше цвете за мирисане, но беше преграда пред анархията. Тези дни видях народа на Рим! Но наистина ли беше това народът на Рим? Рошльовци и дрипльовци с единия крак в затвора, които за чаша вино биха се отрекли от рая. Не народ, а плебс, който в Рим се е слял с отпадъците на италианските и чужди градове, разните му там гарибалдийци и привърженици на Мадзини, слепи инструменти на злото. Да знаете само колко мерзки са чудовищните дела на републиканците. Влизат в църквите и чупят урните на светците, разпиляват прахта им на вятъра и използват урните за нощни гърнета. Изтръгват светите камъни от олтарите и ги омазват с изпражнения, издраскват статуите на Богородица с кинжали, избождат очите от изображенията на светците и пишат по тях думи, достойни за някой бардак. Завлекли в някакъв вход един духовник, говорил срещу Републиката, проболи го по цялото тяло с кинжали, изболи му очите и му изтръгнали езика и след като го изкормили, увили червата му около врата и го удушили. И не си мислете, че дори Рим да бъде освободен (вече се говори за помощ, която щяла да дойде от Франция), привържениците на Мадзини ще бъдат победени. Стичат се като повръщано от всички италиански провинции, хитри и лукави са, лъжовни и престорени, готови са на всичко и са дръзки, търпеливи и упорити. Ще продължат да се събират в най-потайните кътчета на града, преструването и двуличието им ги вкарват в тайните на кабинетите, в полицията, армиите, флотите, крепостите.

u_eco_pg_010_zavlekli_v_njakakyv_vhod_edin_duhovnik.pngЗавлекли в някакъв вход един духовник, говорил срещу Републиката, проболи го по цялото тяло с кинжали, изболи му очите и му изтръгнали езика…

— А синът ми е сред тях — проплакваше дядо, сломен тялом и духом.

После на масата сервираха задушено в червено пиемонтско вино „Бароло“.

— Синът ми никога няма да разбере — казваше дядо — красотата на това месо с лук, моркови, синап, салвия, розмарин, дафинов лист, хвойна, сол, масло, зехтин и, разбира се, една бутилка „Бароло“, поднесено с качамак и картофено пюре. Правете, правете си революцията… Изгуби се вкусът към живота. Искате да прогоните татко ви, задето ядял буябес, както го правят в Ница, нали оня рибар Гарибалди ще ни го забранява… Няма вече религия.

* * *

Често отец Бергамаски се преобличаше в цивилни дрехи и излизаше, като предупреждаваше, че ще отсъства няколко дни, като не казваше нито къде отива, нито защо. Тогава влизах в стаята му, взимах расото му, обличах го и се оглеждах в едно огледало, като правех движения, сякаш танцувам. Като жена, да ме прости Господ; или пък подражавах на него. Ако се окаже, че съм абат Дала Пикола, ясно е, че това е далечният произход на моите театрални вкусове.

В джобовете на расото намерих пари (отецът явно беше забравил за тях) и реших да си позволя някое и друго прегрешение от чревоугодие, както и да се впусна из някои места в града, за които бях чувал да се говори.

Облечен така — и без да държа сметка, че по онова време това си беше вече провокация, — се впусках в криволичещите улички на Балон, онази част на Порта Палацо, която тогава се обитаваше от утайката на торинското население и откъдето идваше армията на най-лошите мошеници, от каквито гъмжеше градът. Ала за празниците пазарът на Порта Палацо ставаше необичайно оживен, хората се блъскаха, трупаха се около сергиите, слугините влизаха на рояци в месарниците, хлапетата спираха със зяпнала уста пред майсторите на козунаци, лакомниците си пазаруваха пилета, дивеч и салами, в ресторантите нямаше и една свободна маса, а с расото си аз докосвах разветите женски дрехи и с крайчеца на очите си, които държах по духовнически сведени към сключените си отпред ръце, съзирах главите на жени с шапки, бонета, воалетки или кърпи и ми се виеше свят от неразборията от дилижанси и карети, от виковете, от крясъците, от тътена.

Възбуден от суматохата, която дядо и татко, макар и по противоположни причини, бяха държали далеч от мен, се осмелих да стигна дори до пословичните с лошата си слава места на тогавашно Торино. Бях преоблечен като йезуит и тайничко се радвах на стъписването, което предизвиквах. Отивах в „Кафе ал Бичерин“, близо до Консолата, и си вземах една от онези чаши с метална дръжка и в също метална поставка, ухаещи на мляко, какао, кафе и други аромати. Още не знаех, че за bicerin е писал дори самият Александър Дюма, комуто няколко години по-късно щях да се възхищавам като на герой, ала само след два-три набега до това вълшебно място научих всичко за този нектар, който произхожда от баварейса, макар че в баварейса млякото, кафето и шоколадът са смесени, а при бичерин остават отделени на три слоя (като си остават горещи), така че можеш да си поръчаш бичерин pur e fiur, кафе и мляко, или pur e barba, кафе и шоколад, и ’n poc’ d tut, тоест по малко от всичко.

Какво блаженство само — цялата тази обстановка, външната козирка от желязо, встрани рекламните табла, калканите и капителите им от чугун, вътре дървени boiseries[18], украсени с огледала, и мраморните масички, тезгяхът, зад който се издигаха купите, от които ухаеше на бадеми и които бяха пълни с четирийсет различни вида бонбони… Доставяше ми удоволствие да се отдавам на наблюдение, особено в неделя, защото това питие беше като нектар за всеки, който спазваше пости, за да се подготви за причестяване — а бичеринът беше много търсен по време на Великите пости, защото горещият шоколад не се смяташе за храна. Лицемери.

Като оставим настрана кафето или шоколада, най-голямото удоволствие за мен беше, че мога да се представям за друг: това, че хората наистина не знаеха кой съм, ми вдъхваше чувство за превъзходство. Имах си тайна.

u_eco_pg_011_kato_ostavim_nastrana_kafeto.pngКато оставим настрана кафето или шоколада, най-голямото удоволствие за мен беше, че мога да се представям за друг…

* * *

Впоследствие се наложи да прекъсна и в крайна сметка изобщо да прекратя тези приключения, защото се боях да не се сблъскам с някой от моите другари, които със сигурност не ме познаваха като двуличник и си мислеха, че и аз като тях съм запален по карбонарската кауза.

Срещах се с тези мечтатели за възраждане на Отечеството обикновено в „Остерия дел Гамберо д’Оро“. В една тясна и тъмна уличка, над един още по-тъмен вход имаше табелка с позлатен рак отгоре, на която пишеше: „В гостилницата на Златния рак добро вино и добро хапване“. Влизаше се в широко помещение, което служеше едновременно за склад за бутилки и за кухня. Пиеше се сред миризма на салам и лук, понякога се играеше на мора[19], а по-често, подобно на заговорници без заговор, прекарвахме вечерта да си фантазираме за някакви скорошни въстания. Кухнята на дядо ме беше приучила да си угаждам, а в „Златния рак“ най-многото можеше (ако ти се е отворил апетит) да задоволиш глада си. Ала трябваше да водя и социален живот, да се спасявам от йезуитите вкъщи, така че по-добре мазното ядене в „Рака“ с весели приятели, отколкото мрачните вечери вкъщи.

На зазоряване излизахме с дъх, вонящ на чесън, но сърцата ни бяха изпълнени с патриотичен плам, губехме се в пелената от мъгла, много удобна за момента, за да се скрием от шпионите на полицията. Понякога се изкачвахме на хълмовете на другия бряг на По и от високото съзерцавахме покривите и камбанариите, които плуваха в мъглите, изпълнили низината, а в далечината базиликата на Суперга вече беше осветена от слънцето и приличаше на фар всред морето.

Не че ние студентите говорехме само за бъдещата Нация. Както става на тази възраст, говорехме си за жени. Един по един всеки от нас си спомняше за някоя открадната усмивка, докато гледа към нечий балкон, за някоя ръка, докосната, докато слизал по стълбите, за изсушено цвете, паднало от молитвеник по време на църковна служба и хванато във въздуха (твърдеше самохвалкото), а то още ухаело на ръката, поставила го между свещените страници. Едва сдържайки яда си, аз си мълчах и си спечелих славата на скромен и добродетелен привърженик на Мадзини.

Само че една вечер най-разпуснатият измежду другарите ми разкри, че намерил на тавана у тях в един сандък, скрити от оня безсрамен негодник баща му, няколко от онези издания, които тогава в Торино се наричаха (на френски) cochons[20], и понеже не искаше да ги разтваря върху мазните маси на „Златния рак“, реши да ги заема поред на всеки от нас, така че когато дойде моят ред, нямаше как да откажа.

Така късно през нощта запрелиствах тези томове, такива едни подвързани с кожа, трябва да бяха ценни и скъпи, с гравюри на гърба и с червени капси, златни ъгли, позлатени fleurons[21] на кориците, а някои и с armes *[22]. Заглавията бяха от рода на Une veillée de jeune fille или Ah! Monesehneur, si Thomas nous voyait![23], а аз прелиствах страниците разтреперан и намирах такива литографии, че от косата ми по страните и по врата ми течаха потни ручейчета: млади жени повдигаха поли и показваха ослепително белите си задни части, изложени на прищевките на лъстиви мъже — не знаех дали повече ме вълнуваха безсрамните закръглености, или почти девствената усмивка на момичето, непристойно извърнало глава към своя поругател, погледнало лукаво и усмивката му почти като на девственица озарява лицето му, обрамчено от катраненочерна коса, събрана странично в два кока; или пък много по-страшните три жени, които разкрачени върху един диван показваха онова, което би трябвало да бъде естествената защитна преграда на техните девствени срамни части, едната ги предлага на дясната ръка на някакъв разрошен мъж, който в това време прониква в безсрамницата до нея, като същевременно я целува, а третата не обръща внимание на разголените му слабини и с лявата си ръка разширява още повече неприличното си деколте, като развързва връзките на корсета. Открих освен това любопитната карикатура на абат с пъпчиво лице, който, като се взреш отблизо, се оказваше съставен от голи мъже и жени, преплетени как ли не един в друг и пронизани от огромни мъжки членове, много от които падаха на редове върху тила му, така че с тестикулите си образуваха гъста коса, която ставаше на дебели къдри.

Не си спомням как завърши тази бесовска нощ, когато сексът ми се представи откъм най-страшните си страни (в сакралния смисъл на думата, като трещенето на гръмотевицата, което извиква както чувство за божественото, така и страха от сатанинското и кощунственото). Спомням си само, че след това разтърсващо преживяване си повтарях полугласно като молитва фразата от не знам вече кой автор на религиозни произведения, която години преди това отец Пертузо ме беше накарал да науча наизуст: „Цялата красота на тялото е в кожата. И наистина, ако мъжете можеха да видят какво се крие под кожата на жените, щеше да им се гади само при вида на жена: женската прелест не е нищо друго освен гадно прибежище на кръв, телесни сокове, жлъчка. Само вижте какво се крие в ноздрите, в гърлото, в корема… А след като не смеем да докосваме дори с върха на пръстите повръщано или тор, как тогава пожелаваме да прегърнем в обятията си чувал с изпражнения?“

 

 

Може би на онази възраст все още вярвах в божествената справедливост и не отдадох случилото се следващия ден на бесовската нощ. Намерих дядо проснат в креслото си, хриптящ и със смачкан лист хартия в ръце. Повикахме лекар, взех писмото и прочетох, че баща ми е бил пронизан смъртоносно от френски куршум при защитата на Римската република, точно през онези дни на 1849 година, когато генерал Удино по заповед на Луи Наполеон се завтече да освобождава Светия престол от привържениците на Мадзини и на Гарибалди.

 

 

Дядо не почина, макар да беше на повече от осемдесет, ала с дни се затвори в гневно мълчание неясно дали защото французите и папистите бяха убили сина му, или защото синът му най-безотговорно се бе опитал да ги предизвика, заради всички патриоти накуп, дето го бяха развалили. От време на време издаваше загадъчни стонове, намеквайки вероятно за вината на евреите за събитията, които разтърсваха Италия така, както петдесет години преди това бяха разпердушинили Франция.

* * *

Сякаш за да не престана да си спомням за татко, прекарвам дълги часове на тавана с романите му, чета дошлия по пощата „Жозеф Балзамо“ от Александър Дюма, понеже той вече не може да го прочете.

Както знаят всички, в тази знаменита книга се разказва за приключенията на Калиостро и как е замислил цялата работа с огърлицата на кралицата, като с един замах разсипал морално и финансово кардинал дьо Роан, компрометирал кралицата и направил за смях целия двор до такава степен, че според мнозина мошеничеството му допринесло за подкопаването на престижа на монархическата институция и подготвило дискредитацията й, довела до революцията от 89-а.

Ала Дюма стига по-далеч и вижда в Калиостро, или Жозеф Балзамо, човека, организирал не мошеничество, а истински политически заговор, над който е надвиснала сянката на световното масонство.

Бях като омагьосан от ouverture[24]: Фон: Mont Tonerre, Гърмящия връх. На левия бряг на Рейн, на няколко левги от Вормс, се редят едно след друго мрачни възвишения — Кралското кресло, Ястребовата скала, Змийски връх и Гърмящият връх, най-високият от всички. На 6 май 1770 година (почти двайсет години преди да избухне съдбовната Революция), докато слънцето залязва над островърхата камбанария на катедралата на Страсбург и тя почти го разполовява на две огнени полукълба, някакъв Непознат пристига от Майнц и изкачва склоновете на това възвишение, като по едно време се налага да остави коня си. Изневиделица е заловен от някакви маскирани същества, които му завързват очите и го водят на една поляна, където го чакат триста призрака, увити в покрови и въоръжени с мечове. Призраците го подлагат на подробен разпит.

Какво искаш? Да видя светлината. Готов ли си да се закълнеш? И така започват изпитание след изпитание, например карат го да пие от кръвта на току-що убит предател, да стреля в главата си, за да докаже колко е послушен, и какви ли не подобни глупости, напомнящи за долнопробни масонски ритуали, добре познати на читателите на Дюма, докато най-накрая пътникът не слага край на всичко това, като се обръща високомерно към сбирщината и обяснява, че познава всички масонски ритуали и номера, така че да престанат да разиграват целия този театър, и че стои доста по-нависоко от тях и е по Божие право начело на всички масони по света.

След което призовава членовете на масонските ложи в Стокхолм, Лондон, Ню Йорк, Цюрих, Мадрид, Варшава и разни азиатски страни, които, разбира се, вече се били стекли на Планината на Гърма, да го признаят за свой повелител.

Защо са се събрали масоните от целия свят? Непознатият обяснява: поискал желязна ръка, огнен меч и диамантената везна, за да изгони Нечистия от земята, тоест да унизи и унищожи двата големи врага на човечеството, трона и олтара (дядо ми казваше, че девизът на гнусния Волтер бил écrasez l’infâme[25]). Непознатият припомня, че подобно на всеки добър спиритист по онова време, бил на не знам колко си хиляди години, бил от поколението преди Мойсей и може би преди Ашурбанипал, бил дошъл от Изтока да възвести, че часът е настъпил. Народите се строявали в огромна фаланга, която марширува безспир към светлината, а начело им е Франция. Бил взел в ръце истинския факел на този марш и щял да опожари света с огън и нова светлина. Във Франция царувал стар и покварен владетел, на когото му оставало още съвсем малко живот. Макар че един от множеството — прочутият физиономист Лаватер — се опитва да каже, че лицата на двамата млади наследници (бъдещия Луи Шестнайсети и жена му Мария-Антоанета) издават добър и благ нрав, Непознатият (в когото читателите вероятно са разпознали Жозеф Балзамо, който в книгата на Дюма още не е назован) припомня, че не бива да си играят на някаква си там човешка милост, когато става дума за напредъка на факела на прогреса. След най-много двайсетина години френската монархия трябвало да бъде изтрита от лицето на земята.

Тогава всички представители на всяка ложа от всяка страна пристъпват напред и предлагат хора или богатства за тържеството на републиканската и масонска кауза в духа на lilia pedibus destrue — бий, убивай френските лилии.

Не се запитах дали целият този заговор на петте континента не идва малко прекалено, при положение че става дума просто да се промени конституционното устройство на Франция. Дълбоко в себе си пиемонтецът от онези години смяташе, че на света съществуват само Франция, със сигурност Австрия, може би някъде много далеч Кохинхина, и нито една друга страна, достойна за внимание, освен, разбира се, Папската държава. Изправен пред театъра, разигран от Дюма (и като благоговеех пред този велик автор), се питах дали като разказва за един-единствен заговор, Великият певец не е открил Универсалната форма на всеки възможен заговор.

Да забравим за Планината на Гърма, за левия бряг на Рейн, за епохата — казвах си. Да си представим заговорници, които се протягат от всяко кътче на света като пипала на своята секта, разпрострели са се във всяка страна, да ги съберем на едно и също сборище, в една и съща пещера, в един и същи замък, на едно и също гробище, в една и съща крипта, за да е тъмно, колкото трябва, да накараме един от тях да произнесе реч, от която да проличат козните им и стремежът им да завладеят света… Винаги съм познавал хора, които са се бояли, че някакъв тайнствен враг заговорничи срещу тях, за дядо евреите, за йезуитите масоните, за моя баща гарибалдиец йезуитите, за краля на половин Европа карбонарите, за приятелите ми, привърженици на Мадзини, кралят, манипулиран от свещениците, за полициите на половината свят баварските илюминати, и така нататък кой знае колко още народ на този свят го е страх от някаква си там конспирация. Ето форма, която можеш да запълниш с каквото си пожелаеш, за всеки по заговор какъвто си пожелае.

Дюма наистина е бил дълбок познавач на човешката душа. Към какво се стреми всеки човек, и то толкова по-силно, колкото по-малко късмет има и колкото по-малко го обича съдбата? Към парите, а сдобие ли се без много усилия с пари, и към властта (какво сладострастие е да заповядваш на ближния си и да го унижаваш), и към отмъщението за всяка несправедливост, която е понесъл. През живота си всеки е изпитал поне една несправедливост, дори най-малката. Така в „Монте Кристо“ Дюма показва как можеш да се домогнеш до огромно богатство и благодарение на него да се сдобиеш със свръхчовешка власт и да накараш враговете ти да изплатят всичките си дългове към теб. Ама, пита се всеки, защо ли пък аз не съм галеник на съдбата (или поне в степента, в която бих искал да бъда), защо не са ми достъпни благините, дадени на други, не толкова заслужили като мен? И понеже никой не си и помисля, че нещастията му може да се дължат на самия него, явно трябва да разбере кой е виновен за тях. Дюма намира обяснението за горчивината, която изпитва всеки (както отделният човек, така и народите). Те, ония, дето са се събрали на Гърмящата планина, те именно са предначертали неуспехите ти…

Като се замисли човек, Дюма не е измислил нищо ново: оформил е просто като разказ онова, което според дядо преди това бил разкрил абат Барюел. Това ми подсказа, че за да успееш някак си да продадеш като чиста монета разкриването на някакъв заговор, не е необходимо да предлагаш на купувача нещо оригинално, а най-добре само каквото той е научил или би могъл да научи по други начини. Хората вярват само на неща, които вече знаят, и това й е хубавото на Универсалната форма на Заговора.

* * *

Годината беше 1855-а, бях вече на двайсет и пет, имах диплома по юриспруденция, а още не знаех какво да правя с живота си. Срещах се със старите си другари, без да се паля много по революционните им вълнения, и винаги скептично предусещах с няколко месеца разделенията им: ето, че Рим е завладян отново от папата, а Пий Девети не е папата на реформите, а се превръща в още по-голям мракобесник от предшественика си, ето че изчезват — поради лош късмет или защото той самият си е гаден — надеждите Карло Алберто да се превърне в херолда на италианското обединение, ето че след бурните размирици, предизвикани от социалистите във Франция, се възстановява Империята, ето че новото правителство на Пиемонт, вместо да освободи Италия, изпраща войски да водят безполезна война в Крим…

Вече дори не можех да чета романите, които ме бяха възпитали повече от моите йезуити, защото във Франция висшият съвет на Университета, в който, кой знае защо, заседаваха трима архиепископи и един епископ, прие така наречената поправка Риансе, според която всеки вестник, който помества feuilletons с продължение, се облагаше с по пет сантима броя. Новината не беше интересна, ако не разбираш от издаването на вестници, ала аз и другарите ми веднага разбрахме колко важна е тя: данъкът беше твърде суров и значеше, че френските вестници ще трябва да се откажат да поместват романи с продължения; заглушени бяха завинаги гласовете на онези, които разобличаваха обществените злини, на хора като Сю и Дюма.

Дядо обаче, който в едни моменти все повече изпушваше, но пък в други си беше много на себе си и съвсем ясно разбираше какво става, се жалваше, че откакто пиемонтското правителство било попаднало в ръцете на масони като Д’Адзелио и Кавур, се било превърнало в синагога на Сатаната.

— Даваш ли си сметка, момче — казваше той, — че тия закони на оня Сикарди премахнаха така наречените привилегии на духовенството? Защо да премахват правото на убежище в светите места? По-малко права ли има една църква от една жандармерия? Защо да се премахне църковният съд за духовници, обвинени в престъпления от общ характер? Какво, няма ли право Църквата да ръководи собствените си хора? Защо да се премахва предварителната религиозна цензура върху изданията? И какво, всеки ще има право да казва каквото му скимне, без никакви задръжки и без уважение към реда и морала? И когато нашият архиепископ Франсони прикани торинското духовенство да не се подчини на това законодателство, го арестуваха като злосторник и го осъдиха на един месец затвор! Сега пък стигнахме и дотам да забранят ордените на просителите и на съзерцателите, почти шест хиляди монаси. Държавата секвестира имотите им и казва, че щяла с тях да плаща заплатите на енорийските свещеници, ама от имотите на тези ордени, взети заедно, се получава сума, която е десет, не, сто пъти по-голяма от заплатите на всички свещеници в цялото кралство, а държавата ще харчи тия пари за държавните училища, където се преподават разни работи, дето на простите хора хич не им трябват, а може би с тях ще павират гетата, а? И всичко това под девиза „свободна църква в свободна държава“, а то само държавата има свободата да нарушава законите. Истинската свобода е правото на човека да следва Божия закон и да избира дали да иде в рая или в ада. Сега вместо това под свобода се подразбира да избираш вярата и възгледите, както ти скимне, сякаш между тях няма разлика — и какво излиза, за държавата е все едно масон ли си, християнин ли, юдей или последовател на аллаха. По този начин хората стават безразлични към Истината.

u_eco_pg_012_i_kogato_nashiat_arhiepiskop.pngИ когато нашият архиепископ Франсони прикани торинското духовенство да не се подчини на това законодателство, го арестуваха като злосторник и го осъдиха на един месец затвор!

— Така, синко — проплака една вечер дядо, който вече беше дотолкова отпаднал, че ме бъркаше с баща ми и говореше с придихания и ридания, — изчезват катеранските каноници, обикновените каноници на свети Еджидио, обутите и босите кармелити, чертозините, бенедиктинците от Касино, цистерианците, оливетанците, минимите, конвентуалните минори, минорите на съблюдаването, реформираните минори, минорите капуцини, далите обет на Света Мария, пасионистите, доминиканците, мерцедарите, слугите на Мария, отците от Ораторията, пък и кларнетите, крочефиските, целестинките и батистаните.

И докато с нарастващо вълнение изреждаше като молитва този списък и сякаш накрая забрави да си поеме дъх, накара да му сервират на масата civet[26] със сланина, масло, брашно, магданоз, половин литър барбера, един заек, нарязан на парчета с големината на гроздови зърна, включително сърцето и черния дроб, лукчета, сол, черен пипер, подправки и захар.

Така се поутеши, но по едно време подбели очи и издъхна, като леко се оригна.

 

 

Часовникът отброява полунощ и ме предупреждава, че пиша без прекъсване от прекалено отдавна. Сега каквито и усилия да правя не успявам да си спомня нищо за годините, последвали смъртта на дядо.

Вие ми се свят.

Бележки

[1] Детско ломотене (фр.) — Б.пр.

[2] Човек от бившия режим (фр.) — Б.пр.

[3] Къси до коленете пристегнати панталони (фр.) — Б.пр.

[12] Абат Огюстен Барюел (1741–1820). Френски йезуит, прочул се с твърденията си, че Френската революция е дело на тайни организации и антихристиянски сили изобщо. — Б.пр.

[13] Мемоари, за да служат на историята на якобинството (фр.) — Б.пр.

[14] Винченцо Джоберти (1801–1852). Италиански философ и държавник, един от най-видните дейци на движението за обединение на Италия. — Б.пр.

[15] Подобно на труп (лат.) — Б.пр.

[16] Четиво с продължения (фр.) — Б.пр.

[17] Година на чудесата, чудесна година; година на ужасите (лат.) — Б.пр.

[18] Дърворезби (фр.) — Б.пр.

[19] Италианска игра с пръсти (ит.) — Б.пр.

[20] Мръсотии, порнография, букв. „свине“ (фр.) — Б.пр.

[22] Розови пъпки (фр.) — Б.пр.

[22] Гербове (фр.) — Б.пр.

[23] Бдение над едно младо момиче, или Ах! Ваше преосвещенство, само да ни види Тома! (фр.) — Б.пр.

[24] Въведение (фр.) — Б.пр.

[25] Смажете безчестния (фр.) — Б.пр.

[26] Яхния (фр.) — Б.пр.