Умберто Еко
Пражкото гробище (6)

6.
В служба на службите

 

Господин абате,

Странно е, че това, което трябваше да бъде дневник (тоест предназначен да се чете от пишещия го), постепенно се превръща в размяна на съобщения. Ето че Ви пиша писмо, като почти съм сигурен, че ще го прочетете някой ден, като минете оттук.

Знаете прекалено много неща за мен. Твърде неприятен очевидец сте. И прекалено строг.

Е, да, към другарите си, новоизлюпените карбонари, а и към Ребауденго не се отнесох по проповядвания от Вас, предполага се, начин. Но да си кажем истината: Ребауденго си беше измамник, и като си мисля за всичко, което съм вършил, излиза, че съм мамил само измамници. Онези момчета пък си бяха просто фанатици, а фанатиците са утайката на човечеството, защото войните и революциите са тяхно дело, както и на смътните идеи, от които се възпламенява фанатизмът им. Понеже вече знам, че на този свят фанатиците винаги са си все толкова на брой, поне да се възползвам от фанатизма им.

 

 

Връщам се към моите спомени, ако разрешите. Виждам се начело на нотариалното бюро на Ребауденго и никак не ми е чудно, че в миналото при Ребауденго съм фалшифицирал нотариални актове, защото тъкмо с това се занимавам в Париж.

Започвам да си спомням ясно и кавалер Бианко. Един ден той ми каза:

— Знаете ли, господин адвокат, достъпът на йезуитите до Сардинското кралство може и да е забранен, но всички знаят, че те продължават да действат и да вербуват последователи, предрешени по какви ли не начини. Това се случва във всички страни, от които са били изгонени, показаха ми една смешна карикатура в чуждестранен вестник. Не нея са нарисувани йезуити, които всяка година се правят, че се опитват да се върнат в родните си страни (и на границата, разбира се, ги спират), така че да не стане ясно, че те отдавна са се върнали в съответната страна, като никой не им пречи, защото носят раса на друг орден. Така че както преди те са си навсякъде и ние трябва да знаем къде са точно. Сега ни е известно, че още във времената на Римската република някои от тях са посещавали къщата на господин дядо ви. Затова ни се струва, че няма как той да не е запазил връзка с тях, и затова ще ви помоля да сондирате какви са настроенията им и какво целят, защото по наши данни орденът отново е върнал могъществото си във Франция, а каквото става във Франция, все едно става в Торино.

Не беше вярно, че все още имах връзка с отците, ала научавах доста неща за йезуитите, и то от сигурен източник. През онези години Йожен Сю издаде последния си шедьовър, „Мистериите на народа“, завърши го точно преди да почине в изгнание в Анеси, Савоя, нали отдавна се беше свързал със социалистите и се беше противопоставил яростно на установяването на Империята от Луи Наполеон. Като се има предвид, че заради закона Риансе вече не се отпечатваха четива с продължение, последната творба на Сю излезе на части, като всяка от тях попадна под строгите изисквания на какви ли не цензури, включително и на пиемонтската, та не беше лесно да си набавиш всички. Спомням си, че се отегчавах до смърт, докато четях тегавата история на две фамилии, едната галска, другата франкска, от древни времена до Наполеон Трети, като лошите господари са франките, а галите, изглежда, са били социалисти още времената на Верцингеторикс^[15], нали подобно на всички идеалисти Сю по онова време беше обсебен само от едно нещо.

Очевидно беше, че е писал последните части на творбата си в изгнание, докато през това време Луи Наполеон постепенно овладяваше цялата власт и стана император. За да покаже колко ужасни са намеренията му, Сю му се противопостави с една гениална идея: още от времената на Революцията другият голям противник на републиканска Франция бяха йезуитите, оставаше само да се покаже, че идването на власт на Луи Наполеон е вдъхновено и направлявано от тях. Вярно, йезуитите бяха изгонени от Франция още след революцията през 1830 г., ала в действителност бяха останали да живеят под прикритие, особено откакто Луи Наполеон започна да се изкачва към властта, понеже той ги толерираше, за да е в добри отношения с папата.

В книгата на едно място има дълго писмо на отец Роден (вече излязло и в „Скитникът евреин“) до генерала на йезуитите отец Роотаан, в което заговорът се разплита докрай. Последните събития в романа се развиват по време на най-яростната съпротива на социалистите и републиканците срещу държавния преврат, като писмото е написано по начин, който създава впечатление, че става дума за план на всичко за реално случилите се впоследствие действия на Луи Наполеон. Читателите четяха за събития, които наистина се бяха случили по предсказания начин, а това правеше предсказанието още по-разтърсващо.

Естествено, в спомените ми изплува началото на „Жозеф Балзамо“ на Дюма: достатъчно е само Гръмовният връх да се смени с друга обстановка с по-църковен привкус, например криптата на някой стар манастир, където да се съберат от цял свят не масоните, а чедата на Лойола, а вместо Балзамо да говори отец Роден, и ето ти старата схема на всемирния заговор, приспособена към съвременността.

Така ми дойде идеята, че бих могъл да продам на Бианко не само някоя и друга клюка, дочута тук-там, а цял документ, откраднат от йезуитите. Разбира се, щеше да се наложи да попроменя това-онова, да премахна отец Роден, защото някой можеше да си спомни за него като герой от роман, и да го заместя с отец Бергамаски, него кой го знаеше къде е, но със сигурност все някой в Торино си го спомняше. Освен това, когато Сю е писал книгата си, генерал на ордена е бил отец Роотаан, а сега се говореше, че е сменен от някой си отец Бехкс.

Документът трябваше да изглежда така, сякаш почти буквално предава казаното от информатор, на който може да се вярва, като той не трябваше да прилича на доносник (защото е известно, че йезуитите никога не предават братството), а по-скоро на стар приятел на дядо, доверил му неща, доказващи величието и непобедимостта на ордена.

Искаше ми се в памет на дядо ми да включа в историята и евреите, обаче Сю не ги споменава изобщо и някак не успявах да ги съвместя с йезуитите — пък и през онези години никой в Пиемонт не се интересуваше кой знае колко от евреите. В никакъв случай не трябваше да затормозявам тайните агенти на правителството с прекалено много информация, те искат само ясни и прости съобщения, черно и бяло, лошо и добро, като лошият трябва да е само един.

Все пак не се отказах от евреите и реших да ги използвам за колорит. Пък и беше все пак начин да посея у Бианко семената на съмнението към юдеите.

Казах си, че случка, която се развива в Париж или — още по-лошо — в Торино, би могла да бъде проверена. Трябваше да събера моите йезуити в някое по-труднодостъпно за пиемонтските служби място, място, за което дори до тях стигат сведения като от някаква приказна страна. Йезуитите, за разлика от тях, са навсякъде, нещо като полипи на Всевишния, протегнали извитите си като клюнове пръсти дори и към протестантските страни.

Ходех много по библиотеки, защото ако искаш да подправяш документи, трябва да си събереш обемиста документация. Библиотеките са магическо място: от време на време ти се струва, че стоиш под навеса на някоя гара, и като четеш книги за екзотични страни, ти се струва, че пътуваш към далечни брегове. Случи се така, че в една книга намерих гравюра на старото, отдавна изоставено еврейско гробище в Прага. В него имаше дванайсетина хиляди надгробни камъка, събрани на много малка площ, но гробовете сигурно бяха много повече, защото в течение на няколко века са се натрупали един над друг няколко земни пласта. След изоставянето на гробището неясно кой издигнал на повърхността някои от гробовете заедно с паметниците им и така се получило неравномерно струпване на надгробни камъни, килнати във всички посоки (може пък и самите евреи да са ги поставяли накъдето им падне, нали им е чуждо всякакво чувство за красота и ред).

Това запуснато място ми вършеше работа, защото беше нелепо: как така лукавите йезуити ще решат да се съберат на място, свещено за евреите? И каква власт могат да имат над това забравено от всички и може би недостъпно място? Все въпроси без отговор, способни да придадат на разказа ми правдоподобност, защото не забравях за Бианко, който смяташе, че когато всички факти изглеждат правдоподобни и обясними, историята е неистинска.

Като усърден читател на Дюма нямах нищо против да опиша онази нощ и събралите се като потънали в мъгла, страховити насред гробището, едва-едва осветено от тънкия сърп на охтичавата луна, така че като погледнеш отвисоко йезуитите с техните шапки с широка периферия, да изглеждат така, сякаш земята гъмжи от хлебарки — или пък да опиша зловещо ухиления отец Бехкс как очертава загадъчните планове на тези врагове на човечеството (духът на баща ми от небето ще ликува, аз пък, по-скоро от дълбините на ада, в който Господ Бог запраща всички мадзинианци и републиканци), сетне да покажа как скверните вестители се пръскат във всички посоки, за да възвестят по целия свят новия дяволски план за завладяването на света, нещо като тъмни птици, които излитат на фона на бледата зора в края на тази бесовска нощ.

Трябваше обаче да съм лаконичен и да пиша по същество, защото знайно е, че агентите на полицията не са кой знае какви литератори и не могат да издържат да четат повече от две-три страници.

И така, моят предполагаем информатор разказваше, че онази нощ представители на Ордена от различни страни се събрали в Прага, за да чуят отец Бехкс, който представил на присъстващите отец Бергамаски, станал съветник на Луи Наполеон след поредица чудодейни събития.

Отец Бергамаски описал колко подчинен на заповедите на Ордена станал Луи Наполеон.

— Да прославяме — казал той — хитрия начин, по който Бонапарт измами революционерите, като се престори, че прегръща учението им, както и ловкостта, с която заговорничи срещу Луи Филип, като успя да свали тази атеистична власт, да прославяме верността му към нашите съвети, когато през 1848 на изборите се кандидатира като искрен републиканец, така че да го изберат за президент на републиката. Да не забравяме и за приноса му в смазването на Римската република на Мадзини, за да възстанови Светия отец на трона.

— Наполеон — продължил Бергамаски — се стремял да унищожи окончателно социалистите, революционерите, атеистите и всички безсрамни рационалисти, привърженици на народния суверенитет, на правото на съмнение във всичко, на религиозната, политическата и социална свобода и за тази цел разпуснал законодателното събрание и под предлог, че заговорничат, арестувал представителите на народа, обявил обсадно положение в Париж, разстрелял без съд и присъда хората, заловени с оръжие в ръка на барикадите, заточил в Кайен най-опасните лица, отменил свободата на печата и на събранията, оттеглил войската в укрепленията, откъдето я накарал да бомбардира столицата, като я превърнал в пепелище, не оставил от нея камък върху камък, като така осигурил тържеството на католическата апостолическа римска църква върху развалините на този модерен Вавилон. После свикал народа на всеобщи избори, за да продължи президентските си правомощия с десет години, а сетне и за да превърне републиката в нещо друго — нали всеобщото избирателно право е единственото лекарство срещу демокрацията, защото включва хората от селата, които все още са верни на своите енорийски свещеници.

Най-интересните неща Бергамаски казва накрая и те се отнасят за политиката по отношение на Пиемонт. На това място приписвах на отец Бергамаски именно онези намерения на Ордена на йезуитите, които в момента на приключването на доклада ми се бяха осъществили.

— Малодушният крал Виктор Емануил си мечтае за някакво кралство Италия, неговият министър Кавур го подсторва постоянно към това, като и двамината не само искат да изгонят Австрия от италианския полуостров, а и да унищожат земната власт на Светия отец. Те ще потърсят подкрепа от Франция, така че ще е лесно да ги въвлече най-напред във война с Русия срещу обещание за помощ при война с Австрия, като в замяна ще поиска Савоя и Ница. После императорът ще се престори, че се ангажира с пиемонтците, но — след някоя и друга незначителна победа с местно значение — ще поведе мирни преговори с австрийците, като благоприятства създаването на една италианска конфедерация начело с папата, в която ще влезе и Австрия, като запази остатъците от владенията си в Италия. Така Пиемонт, единственото либерално правителство на полуострова, ще остане подчинен както на Франция, така и на Рим, и ще бъде зависим от френските войски, окупирали Рим, и от онези, разположени в Савоя.

Ето, това е документът. Не разбирах доколко ще се хареса на пиемонтското правителство това разобличаване на Наполеон Трети като враг на Сардинското кралство, но вече бях предусетил, че на хората от тайните служби винаги им е изгодно да имат подръка по някой и друг документ, дори да не го вадят веднага, с който да шантажират властниците или да предизвикват объркване, или пък да променят изцяло определени ситуации.

И наистина, Бианко прочете доклада внимателно, вдигна очи от листата, погледна ме втренчено и каза, че ставало дума за материал от най-голямо значение. Така той още веднъж затвърди убеждението ми, че когато шпионинът продава нещо съвсем ново, единственото, което трябва да направи, е да разкаже нещо, достъпно на кое да е пазарче за употребявани книги.

При все това, макар и да нямаше кой знае какви литературни познания, Бианко знаеше много за мен, поради което добави с лукаво пламъче в очите:

— Разбира се, цялата тази работа е измислена от вас.

— Ама моля ви се! — отвърнах възмутено. Ала той махна с ръка да млъкна.

— Няма смисъл, господин адвокат. Дори ако този документ е поникнал във вашата си градинка, за мен и за началниците ми е удобно да го представяме като истински. Сигурно знаете, това вече е известно urbi et orbi^[16], нашият министър Кавур е убеден, че държи Наполеон Трети в малкото си джобче, нали му изпрати по петите графиня Кастилионе, хубава жена, дума да няма, и французинът, без много да се мае, се възползва от прелестите й. Обаче после се разбра, че Наполеон не е направил всичко, което е поискал от него Кавур, и графиня Кастилионе изхабила дадената й от Бог хубост за нищо, може пък и да й е харесало, но ние не можем да обвързваме държавните дела с прищевките на една жена с не особено строги нрави. Много важно е Негово величество кралят да не се доверява на Наполеон. Няма да мине много време, това вече е ясно, и Гарибалди или Мадзини, или и двамата заедно, ще организират експедиция в Неаполитанското кралство. Ако по някаква случайност това начинание се окаже успешно, Пиемонт ще трябва да се намеси, за да не остави тези земи в ръцете на побърканите републиканци, а за да направи това, ще трябва да мине по протежение на целия Ботуш през папските държави. Така че е важно да създадем у нашия крал чувство на недоверие и огорчение към папата, така че да не обръща кой знае какво внимание на препоръките на Наполеон Трети, защото това е необходимото условие да постигнем тази цел. Както сте разбрали, уважаеми господин адвокат, нерядко политиката се прави от нас, скромните служители на държавата, а не толкова от онези, за които се смята, че управляват…

Този доклад беше първата ми сериозна работа и в него се задоволявах не просто да надраскам надве-натри завещание в услуга на някое частно лице, а бях съставил политически сложен текст, с който може би оказвах влияние на политиката на Сардинското кралство. Много се гордеех с него.

 

 

Междувременно дойде съдбовната 1860 г., съдбовна за страната, не все още и за мен, аз просто следях събитията от разстояние и просто слушах тирадите на безделниците по кафенетата. Вече усещах, че ще се наложи все повече да се занимавам с политически работи, и си давах сметка, че най-апетитните сведения за фабрикуване ще са тъкмо онези, които очакват безделниците, нали те не вярват на уж със сигурност достоверните новини по вестниците.

Така научих, че населението на Великото херцогство Тоскана, на херцогство Модена и на херцогство Парма прогонило своите владетели; така наречените папски владения Емилия-Романя се изплъзнали от върховенството на папата; всички те искали да се присъединят към Сардинското кралство; през април 1860 г. в Палермо избухнали бунтове; Мадзини писал на водачите на въстанието, че Гарибалди ще дойде да им помогне; шепнеше се, че Гарибалди търсел хора, пари и оръжия за експедицията си и че флотът на Бурбоните вече кръстосвал водите около Сицилия, за да не позволи каквото и да било неприятелско нападение.

— Знаете ли обаче, че за да държи Гарибалди под контрол, Кавур използува един свой доверен човек, казва се Ла Фарина^[17]?

— Какви ги говорите? Нали министърът е одобрил подписка за събиране на средства за закупуването на дванайсет хиляди пушки, предназначени тъкмо за гарибалдийците?

— Във всеки случай раздаването на пушките е било спряно, и то от кого? От кралските карабинери!

— Хайде, хайде, моля ви, Кавур улесни раздаването, какво ти тук спиране!

— Да де, ама Гарибалди очакваше от хубавите пушки „Енфийлд“, а тези са вехти железа, с които героят може най-много да иде на лов за чучулиги!

— От хора, близки до двореца, не ме карайте да ви споменавам имена, знам, че Ла Фарина дал на Гарибалди осем хиляди лири и хиляда пушки.

— Да, но трябвало да бъдат три хиляди, а две хиляди си задържал за себе си губернаторът на Генуа.

— Защо пък Генуа?

— Е, да не искате Гарибалди да пътува до Сицилия с някое муле? Подписал е договор за покупката на два кораба, които би трябвало да отплават от Генуа или околностите й. И знаете ли кой е гарантирал заема? Масонството, или по-точно една генуезка ложа.

— Каква ти масонска ложа, масонството е измислица на йезуитите!

— Да мълчите, всички знаят, че сте масон!

— Glissons^[18]. От сигурен източник знам, че на подписването на договора са присъствали — на това място гласът на говорещия затихна до шепот — адвокат Рикарди и генерал Негри ди Сен Фрон.

— А тия еди-кои си какви са?

— Не знаете ли? — Съвсем тихо. — Това са началниците на Службата за особени въпроси, или по-точно Службата за висше политическо наблюдение, тоест разузнавателната служба на министър-председателя… Те са могъщи, по-силни са дори от министър-председателя, ето кои са, какви ти масони.

— Така ли мислите? Може да си от Службата за особени въпроси и пак да си масон, дори е по-добре, ако си масон.

На пети май нашироко се заговори, че Гарибалди заедно с хиляда доброволци отплавал по море и се насочил към Сицилия. Сред тях пиемонтците били не повече от десетина, имало и чужденци, както и изобилен брой адвокати, лекари, аптекари, инженери и богаташи. Много малко хора от народа.

На единайсети май корабите на Гарибалди пристигнали в Марсала. А флотът на Бурбоните къде е гледал? Изглежда, го е било страх от двата британски кораба, които били пуснали котва в пристанището, официално уж за да закрилят имотите на своите съграждани, в Марсала имало много такива, търговията им със скъпи вина процъфтявала. Да не би пък англичаните да са помагали на Гарибалди?

И така, само за няколко дни Хилядата на Гарибалди (така вече ги наричаха хората) разпердушиниха силите на Бурбоните при Калатафими, броят им нарасна благодарение на присъединяването на местни доброволци, Гарибалди се обяви за върховен управител на Сицилия от името на Виктор Емануил Втори и в края на месеца завзе Палермо.

А Франция, какво казваше Франция? Франция, изглежда, наблюдаваше събитията внимателно, ала един французин, по-известен дори от Гарибалди, великият романист Александър Дюма, се присъедини към освободителите с кораба си „Ема“ и също носеше пари и оръжия.

В Неапол горкият крал на Двете Сицилии Франческо Втори, вече изплашен от факта, че на много места гарибалдийците побеждаваха заради предателството на някои генерали, побърза да даде амнистия на политическите затворници и предложи да възстанови отменената от него Конституция от 1848 г., ала бе вече твърде късно и дори в собствената му столица започнаха да зреят размирици.

 

 

В началото на юни получих бележка от кавалер Бианко, в която ми пишеше на същия ден в полунощ да чакам карета, която ще ме вземе от вратата на кантората ми. Странна инструкция наистина, ала подушвах, че работата е интересна, и в полунощ, целият потен от жегата, която онези дни мъчеше и Торино, зачаках пред кантората. Пристигна затворена карета със завески на стъклата, един господин ме закара на някакво място — не беше много далеч от центъра, останах с впечатлението, че каретата минава по едни и същи улици по два и по три пъти.

Каретата спря в олющения вътрешен двор на една стара сграда за хора от народа, истински лабиринт. Преведоха ме през една вратичка и по дълъг коридор, в края на който друга вратичка извеждаше в преддверието на сграда от съвсем различен вид, откъдето започваше широко стълбище. Не се качихме по него обаче, а по една стълбичка в дъното на преддверието, след което влязохме в кабинет със стени, тапицирани с дамаска, на стената в дъното имаше голям портрет на краля, около масата със зелена покривка седяха четирима души, един от които беше кавалер Бианко. Той ме представи на останалите. Никой не подаде ръка, задоволиха се само с по едно леко кимване.

— Заповядайте, господин адвокат. Господинът от дясната ви страна е генерал Негри ди Сен Фрон, отляво на вас е адвокат Рикарди, а господинът срещу вас е професор Боджо, депутат от избирателния окръг Валенца По.

Благодарение на подочутото в кръчмите разпознах първите двама като началниците на Службата за Висш политически надзор, която (vox populi^[19]) помогнала на гарибалдийците да купят двата прословути кораба. Колкото до третия, знаех го по име: журналист, едва трийсетгодишен и вече професор по право, депутат, открай време много близък на Кавур. Червендалестото му лице се смекчаваше от тънки мустачки, монокълът му беше с размерите на дъно на чаша, общо взето имаше вид на най-безопасния човек на света. Почтителният начин, по който се отнасяха останалите трима към него, показваше колко силно е влиянието му върху правителството.

Негри ди Сен Фрон започна:

— Уважаеми господин адвокат, познаваме добре способността ви да събирате сведения, както и внимателния и разумен начин, по който боравите с тях, и затова възнамеряваме да ви поверим една много деликатна мисия в областите, неотдавна завладени от генерал Гарибалди. Виждам, че това ви плаши, но спокойно, няма да ви караме да поведете червеноризците в атака. Става дума за събиране на сведения. За да знаете обаче какви сведения интересуват точно правителството, се налага да ви доверим сведения, които без колебание можем да определим като представляващи държавна тайна, така че разбирате колко внимателен трябва да сте отсега нататък до края на мисията си и след нея. Това е в интерес и, как да кажа, на личната ви безопасност, на която, естествено, държим много.

По-дипломатично от това не можеше да се изрази. Сен Фрон държал много на здравето ми и затова ме предупреждаваше, че ако се разприказвам, след като чуя това, което ще ми кажат след малко, здравето ми като нищо ще пострада здравата. Ала от увода личеше, че мисията е важна и ще съм в състояние да извлека доста много от нея. Затова докато Сен Фрон говореше, го насърчих да продължи с едно почтително кимване в знак на съгласие.

— Никой по-добре от депутат Боджо не може да ви обясни как точно стоят нещата, не на последно място и защото той знае всичко от най-високо място, много е близък до него и е наясно какво точно искат оттам. Заповядайте, господин професоре…

— Вижте, господин адвокат — започна Боджо, — никой друг в Пиемонт не се възхищава повече от мен на почтеността и щедростта на генерал Гарибалди. Истинско чудо е това, което той направи в Сицилия само с шепа смелчаци срещу една от най-добре въоръжените армии в Европа.

Това начало ме накара да мисля, че Боджо е възможно най-яростният противник на Гарибалди, и се подготвих да го изслушам мълчаливо.

— Въпреки това — продължи Боджо, — макар че Гарибалди пое пълната власт върху окупираните земи в името на нашия крал Виктор Емануил Втори, не всички, които стоят зад него, наистина одобряват това решение. Мадзини го е притиснал с надеждата голямото въстание в Южна Италия да доведе до установяване на република. Знаем колко убедителен може да е този Мадзини: докато си стои някъде далеч в чужбина, успя да убеди мнозина заблудени да идат на сигурна смърт. Измежду най-близките сътрудници на генерала са Криспи и Никотера, най-чисти мадзинианци, които упражняват лошо влияние върху човек като генерала, който не е способен да разбере колко коварни могат да са околните. Така де, да си го кажем направо: скоро Гарибалди ще стигне до Месинския проток и ще премине в Калабрия. Той е прозорлив стратег, доброволците са въодушевени, много от жителите на острова се присъединиха към тях, не е ясно от любов към отечеството или от опортюнизъм, а много генерали на Бурбоните вече показаха не особено блестящи качества, и то до такава степен, че направо да се усъмниш дали пък военните им способности на пълководци не са отслабени от някакви тайнствени дарения. Не ни е работа да ви казваме кого подозираме като източник на даренията. Със сигурност не е нашето правителство. Сицилия сега е в ръцете на Гарибалди и ако той сложи ръка и на Калабрия и на областта около Неапол, с подкрепата на генералите привърженици на Мадзини ще разполага с ресурсите на цяло кралство с население от девет милиона души и благодарение на неудържимата си популярност сред народа ще стане по-силен от нашия крал, който има само една възможност да избегне тази беда: да слезе на юг с нашата армия, като ще трябва да мине, разбира се, не без сътресения, през папските държави и да пристигне в Неапол преди Гарибалди. Ясно ли е?

— Ясно. Само че не виждам с какво аз…

— Почакайте. Походът на Гарибалди се вдъхновява от патриотични чувства, но той трябва да се дисциплинира, или да го кажа още по-точно, да се неутрализира, като с помощта на слухове и на вестникарски статии покажем, че е бил разложен отвътре от разни съмнителни и корумпирани личности, което е наложило намесата на Пиемонт.

— Накратко казано — намеси се адвокат Рикарди, който още не беше казал нищо, — не бива да подкопаваме доверието в самия поход на Гарибалди, а да отслабим революционното управление, което той установява. Граф Кавур изпраща в Сицилия Ла Фарина, виден сицилиански патриот, който бе принуден да живее в изгнание и следователно би трябвало да се радва на доверието на Гарибалди, но пък същевременно вече от години е близък до нашето правителство и основа Италианското национално сдружение, което подкрепя присъединяването на Кралството на Двете Сицилии към Сардинското кралство, като така се постигне обединението на Италия. Задачата на Ла Фарина е да изясни истината във връзка с някои много тревожни слухове, които стигат до нас. Изглежда, че най-добронамерено и от некомпетентност генералът установява там управление, което е отрицание на всякакво управление. Разбира се, генералът не може да бъде навсякъде, личната му почтеност е извън всякакво съмнение, но на кого оставя той държавните дела? Кавур очаква от Ла Фарина подробен доклад за всякакви възможни злоупотреби, но мадзинианците ще направят всичко възможно да го държат изолиран от народа или по-скоро от онези слоеве на народа, от които е възможно да се съберат достоверни сведения за скандалите.

— Във всеки случай нашата служба само донякъде се доверява на сведенията, идващи от Ла Фарина — намеси се Боджо. — Не че имаме нещо против него, но все пак и той е сицилианец, не че те са лоши хора, но не са като нас, не мислите ли? Ще имате писмо, с което ще ви препоръчаме пред Ла Фарина, и ще можете да се опрете и на него, но за разлика от него ще имате повече свобода, няма да се ограничавате само със събирането на реални доказателства, а — както сте правили и друг път — ще можете да ги фабрикувате, когато такива липсват.

— А като какъв и в какво качество ще отида там?

— Както винаги, помислили сме за всичко — усмихна се Бианко. — Господин Дюма, сигурно сте чували името му, прочутият романист, всеки момент ще отпътува за Палермо при Гарибалди с един свой кораб, „Ема“. Така и не разбрахме какво точно ще прави там, може пък просто да иска да напише някой нов роман на основата на похода на гарибалдийците, може пък и просто да е от суета и да иска да се похвали какъв приятел е с герой като Гарибалди. Каквото и да е, знаем, че след около два дни ще спре в Сардиния, в залива Ардзакена, у нас, така да се каже. Вдругиден сутринта призори ще заминете за Генуа и ще се качите на едно наше корабче, което ще ви откара в Сардиния, където ще се присъедините към Дюма благодарение на препоръчително писмо, подписано от един човек, на когото Дюма дължи много и му има пълно доверие. Ще се представите за журналист от вестника на професор Боджо, изпратен в Сицилия, за да прославя експедицията на Дюма и похода на Гарибалди. По този начин ще влезете в антуража на този романист и заедно с него ще пристигнете в Палермо. Това, че ще пристигнете заедно с Дюма, ще ви създаде авторитет и ще ви постави извън всякакво подозрение, което няма как да стане, ако пристигнете сам. Там ще се смесите с доброволците и същевременно ще имате досег с местното население. С друго едно писмо от известна и уважавана личност ще ви препоръчаме на един млад гарибалдийски офицер, капитан Ниево^[20], дотогава Гарибалди вече би трябвало да го е назначил за заместник главен интендант. Разбирате ли, още при отплаването на двата кораба, които откараха Гарибалди в Марсала, „Ломбарди“ и „Пиемонте“, на Ниево му бяха поверени четиринайсет от деветдесетте хиляди лири, с които се финансира експедицията. Не знаем защо са дали административни функции тъкмо на Ниево, за когото казват, че бил човек на перото, но пък се славел със своята неподкупност. Той ще е много щастлив да си поговори с човек, който пише във вестниците и се представя за приятел на прочутия Дюма.

 

 

Прекарах остатъка от вечерта в уточняване на техническите подробности около пътуването, както и около възнаграждението ми. На другия ден затворих кантората за неопределено време, събрах някои дреболии от първа необходимост и в някакъв проблясък взех и расото на отец Бергамаски, което бе оставил в къщата на дядо и което бях спасил, преди всичко да иде при кредиторите.