Умберто Еко
Пражкото гробище (24)

24.
Нощна литургия

 

Драги капитане,

В последните Ви страници са събрани много събития и става ясно, че докато Вие сте преживявали всичко това, аз съм преживявал други неща. Очевидно е също, че Вие сте били осведомен (и как иначе, като се вземе предвид врявата, която вдигаха Таксил и Батай) за случващото се около мен и може би си спомняте за него повече, отколкото успявам да си спомня аз.

Ако сега сме април 1897 година, значи моята история с Таксил и Диана е продължила дванайсетина години, през които са се случили какви ли не неща. Например, кога организирахме изчезването на Булан?

Трябва да е било по-малко от година след като започнахме публикуването на „Дяволът“. Една вечер Булан дойде в Отьой покрусен, бършеше си с носна кърпичка устните, от които излизаше белезникава пяна.

— Умирам — каза той. — Те ме убиват.

Доктор Батай реши, че една чашка силен алкохол ще му помогне. Булан не отказа. После със запъване ни разказа една история, изпълнена с магии и заклинания.

Вече ни бе разказал за много лошите си отношения със Станислас дьо Гета и неговия кабалистичен орден на Кръста, както и с онзи Жозеф Пеладан, който впоследствие се отцепил и създал ордена на Розовия католически кръст — все личности, с които „Дяволът“ вече се бил занимавал. Доколкото можех да преценя, нямаше голяма разлика между привържениците на Пеладам и сектата на Вентрас, чийто духовен лидер станал Булан, все хора, които се разхождали с туники, покрити с кабалистични знаци, като не се разбирало много-много дали са от страната на добрия Господ Бог, или на дявола, но може би именно затова Булан стигнал до ръкопашен бой с привържениците на Пеладан. И двамата се опитвали да ловуват по едни същи места и да съблазняват едни и същи заблудени души.

Приятелите на Гета го представяли като изискан джентълмен (бил маркиз), който събирал grimoires^[1], трудове на Луйо и Парацелз, ръкописи на неговия учител по бяла и черна магия Елифас Леви и други мистически и много редки произведения. Говорело се, че прекарвал дните си на партера на един апартамент на авеню „Трюден“, където приемал само окултисти, като понякога не излизал по цели седмици. Именно в същите тези помещения, според други, се борел срещу някакво привидение, което държал затворено в един гардероб, и замаян от алкохол и морфин, давал воля на сенките, които се раждали от бълнуванията му.

Самите заглавия на неговите „Есета за прокълнатите науки“ показвали, че се занимава с различни зловещи занимания, там той разобличавал луциферските или луциферианските, сатанинските или сатанианските, дяволските или дяволийските кроежи на Булан, обрисуван като развратник, „издигнал разврата в литургическа практика“.

Това било стара история, още през 1887 година Гета и неговите приближени свикали „инициационен съд“, който осъдил Булан. За морална присъда ли ставало дума? Открай време Булан твърдял, че присъдата била физическа и че се чувствал постоянно нападан, удрян, раняван от тайнствени флуиди, от неосезаеми копия, които Гета и останалите хвърляли срещу него дори от голямо разстояние.

И сега Булан усещал, че не издържа повече.

— Всяка вечер, докато заспивам, ми се струва, че върху мен се сипят удари, юмруци, удари с опакото на ръката — и това не е илюзия, породена от болните ми сетива, повярвайте ми, защото в същото време котката ми се мята като ударена с електричество. Знам, че Гета е направил фигура от восък, която пробожда с игла и аз се раздирам от болки. Опитах се да му направя и аз магия, за да го ослепя, ала Гета се измъкна от клопката, той е по-добър от мен в тези изкуства, и пак започна с магиите срещу мен. Очите ми се замъгляват, започвам да дишам тежко, не знам колко часа още ще живея.

Не бяхме сигурни, че ни казва истината, но не това беше важното. Нещастникът наистина беше зле. И тогава на Таксил му дойде една от неговите гениални идеи.

— Направете се на мъртъв — каза той. — Чрез доверени хора разпространете новината, че сте издъхнали, докато сте били в Париж, не се връщайте повече в Лион, намерете си убежище тук в града, обръснете си брадата и мустаците, станете друг човек. Подобно на Диана, събудете се след това като различна личност, но за разлика от Диана, останете си такъв. Така Гета и приятелите му ще ви помислят за мъртъв и ще престанат да ви тормозят.

— А как ще живея, ако не съм вече в Лион?

— Ще живеете тук при нас в Отьой, докато бурята се уталожи и противниците ви бъдат разобличени. Пък и Диана все повече се нуждае от помощ и ще ни бъдете по-полезен, ако сте тук всеки ден, а не само като я посещавате от време на време.

— Но — добавил Таксил, — ако имате приятели, на които можете да вярвате, преди да се престорите на умрял, напишете им писма, в които се предсказва вашата смърт, и обвинете ясно Гета и Пеладан, така че неутешимите ви последователи да започнат кампания срещу убийците ви.

И така стана. Единствената в течение на плана била мадам Тибо, помощничка, жрица, душеприказчица (и може би още нещо) на Булан, която направила пред парижките му приятели трогателно описание на агонията му и не знам как е успяла да се справи с последователите в Лион, може и да е погребала там празен ковчег. Малко след това беше наета като гувернантка от един от приятелите и посмъртните защитници на Булан, Юисманс, моден писател — и съм сигурен, че е имало вечери, когато не съм бил в Отьой, когато тя е идвала да посети своя стар съучастник.

Когато излязла новината за смъртта, журналистът Жюл Боа нападнал Гета в „Жил Блас“ и му приписал вещерски практики и убийството на Булан, а „Фигаро“ помести интервю с Юисманс, който обясни от игла до конец как са подействали магиите на Гета. Пак в „Жил Блас“ Боа подновил обвиненията и поискал аутопсия на трупа, за да се види дали черният дроб и сърцето наистина са били прободени от магическите остриета на Гета, и настоявал за съдебно разследване.

Все така в „Жил Блас“ Гета иронизирал своите способности да убива хора (Е, добре, да, боравя със средновековна изкусност, правя най-специални отрови, изпарявам ги, за да разпръсна токсичните изпарения на стотици левги към ноздрите на онези, които не са ми симпатични. Аз съм Жил дьо Ре на идния век.) и канеше на дуел и Юисманс, и Боа.

Батай се кискаше и отбелязваше, че въпреки всичките тези магически способности от едната и от другата страна никой не е успял дори да одраска някого, ала един вестник в Тулуза внушаваше, че все пак е било използвано магьосничество: един от конете на ландото, с което Боа отивал на дуела, паднал без причина, сменили го, ала и вторият кон рухнал на земята, ландото се обърнало и Боа пристигнал на мястото на дуела целият в синини и драскотини. После пък казал, че един от куршумите му заседнал в дулото на пистолета заради някаква свръхестествена сила.

Приятелите на Булан съобщили на вестниците и че последователите на Розата Кръст на Пеладан отслужили литургия в Нотър Дам, ала в момента на издигането над земята започнали заплашително да размахват кинжали към олтара. Иди разбери. За „Дяволът“ това били доста сочни събития и не толкова невероятни в сравнение с други, с които били свикнали читателите. Само че трябвало да се замеси и Булан в цялата история, и то без много церемонии.

— Вие сте мъртъв — каза му Батай — и повече не трябва да се интересувате какво се говори за починалия. Освен това в случай че един ден се появите пак, около вас ще сме създали такъв ореол на тайнственост, че той само може да ви е от полза. Така че не се тревожете от това, което ще напишем, то няма да бъде за вас, а за личността Булан, която вече не съществува.

Булан прие и може би в нарцистичното си бълнуване дори изпитваше удоволствие, докато четеше съчиненията за окултните си занимания. В действителност обаче беше като залепнал единствено и само за Диана. Не се отделяше от нея с болезнено усърдие и едва ли не започна да се страхува какво ще се случи с нея, защото тя все повече беше хипнотизирана от неговите фантазии, сякаш вече не беше откъсната достатъчно от действителността.

* * *

Вие разказахте добре какво ни се случи после. Католическият свят се раздели на две, като едната половина постави под съмнение самото съществуване на Диана Вон. Ак стана предател и замъкът, построен от Таксил, беше на път да рухне. В повече ни идваха както многобройните ни противници, така и безбройните имитатори на Диана подобно на онзи Марджота, за когото припомнихте. Разбирахме, че сме прекалили, това с триглавия дявол, дето пирувал заедно с председателя на италианското правителство, не беше много лесно за смилане.

Няколко срещи с отец Бергамаски ме убедиха, че макар и римските йезуити от „Чивилта Католика“ все още да бяха решени да защитават каузата на Диана, френските йезуити (вж. статията на отец Порталие, която Вие цитирате) имаха твърдото намерение да направят на пух и прах цялата история. Един кратък разговор с Ебютерн ме убеди, че и масоните нямат търпение целият този фарс да свърши. Католиците пък искаха той да приключи, без да се шуми много, така че да не се дискредитира висшето духовенство, но масоните настояваха да се разкрие истината колкото е възможно по-шумно, така че многогодишната пропаганда срещу масонството от страна на Таксил да лъсне с цялата си нескопосност.

Така един ден получих две съобщения. Едното бе от отец Бергамаски и в него се казваше: „Разрешавам Ви да предложите на Таксил петдесет хиляди франка, за да сложи край на всичко. С братски Христов поздрав, Бергамаски“. Другото бе от Ебютерн и гласеше: „Хайде стига толкова. Предложете на Таксил сто хиляди франка, ако публично си признае, че е измислил всичко“.

Гърбът ми беше защитен и от двете страни, така че ми оставаше само да действам — естествено едва след като получа сумите, обещани от двамата поръчители.

Предателството на Ак улесни задачата ми. Оставаше ми само да подтикна Таксил да мине на другата страна, или по-скоро пак да се върне на предишната. Както в началото на цялото начинание отново имах на разположение сто и петдесет хиляди франка, а за Таксил седемдесет и пет хиляди стигаха, защото разполагах с по-убедителни аргументи от парите.

— Таксил, изгубихме Ак, а няма да е лесно да извадим Диана на показ. Моя работа е как тя да изчезне. Този, който ме тревожи, сте вие: до мен достигнаха слухове, че масоните са решили да свършат с вас веднъж завинаги, а и вие самият писахте колко кървави могат да са техните отмъщения. Преди можеше да ви защити католическото обществено мнение, но сега, както виждате, дори йезуитите взеха да се измъкват. И ето, че пред вас се открива изключителна възможност; една ложа, не ме питайте коя, защото работата е много секретна, ви предлага седемдесет и пет хиляди франка, ако заявите публично, че сте се подиграли с всички. Разбирате каква ще е изгодата от това за масонството: изчиства се от калта, с която го замеряхте, и я прехвърля върху католиците, които се оказват лековерни. Що се отнася до вас, рекламата, която ще се получи благодарение на тези сензационни разкрития, ще помогне бъдещите ви произведения да се продават повече от предишните, а и те все по-малко се продават сред католиците. Връщате си антиклерикалната и масонска публика. Изгодно ви е.

Нямаше нужда да настоявам дълго: Таксил си е палячо и от мисълта, че ще участва в някоя нова палячовщина, очите му заблестяха.

— Чуйте какво, драги абате, ще взема под наем една зала и ще съобщя на печата, че на еди-кой си ден там ще се появи Диана Вон, като ще покаже на публиката дори снимка на демона Асмодей, която е направила с разрешението на самия Луцифер! Все едно че направя една листовка, в която обещавам да разиграя сред присъстващите на томбола една пишеща машина на стойност четиристотин франка, но после се окаже, че томбола няма, защото, естествено, ще се появя, за да кажа, че Диана не съществува — и след като не съществува, много естествено, че не съществува и никаква пишеща машина… Вече виждам какво ще стане: за мен ще пишат всички вестници, и то на първа страница. Прекрасно. Дайте ми време да организирам събитието както трябва и (ако нямате нищо против) поискайте аванс от тези седемдесет и пет хиляди франка за разноските…

На другия ден Таксил намери залата, а именно залата на Географското дружество, но тя пък беше свободна само в понеделника след Великден. Спомням си, че казах:

— Значи ще е почти след един месец. Не се показвайте много през този период, за да не предизвиквате нови клюки. А аз междувременно ще помисля как да уредим въпроса с Диана.

Таксил се поколеба за момент, горната му устна трепереше заедно с мустаците му.

— Да не искате да… премахнете Диана?

— Какви глупости говорите!? — отговорих. — Не забравяйте, че съм духовник. Ще я върна там, откъдето я взех.

Видя ми се уплашен от мисълта, че ще изгуби Диана, но страхът от отмъщението на масоните беше по-силен от привличането, което изпитваше или беше изпитвал към Диана. Той е не само мошеник, а и негодник. Как ли би реагирал, ако му кажех, че да, имам намерение да очистя Диана? Може би от страх от масоните щеше да възприеме идеята. Стига да не се налага той самият да извършва акта.

Понеделникът след Великден се падаше 19 април. Така че, след като на разделяне с Таксил съм говорил за един месец чакане, всичко трябва да е станало около 19 или 20 март. Днес е 1 април. Следователно опитите ми да възстановя малко по малко събитията от последните десет години стигнаха до преди около месец. И значи ако този дневник трябваше да служи както на мен, така и на вас, за да открия произхода на сегашното си объркване, не се е случило нищо. Или пък може би най-важното събитие е станало именно през последните четири седмици.

А сега май ме е страх да си спомням още.

Таксил ходеше напред-назад из къщата и започна почти да беснее от ужас. Диана не си даваше сметка какво се случва. В промеждутъка между двете си състояния следеше нашите съвещания ококорила очи и сякаш се пробуждаше само при споменаването на име на човек или на място, когато в ума й светваше някаква мъждива лампичка.

Все повече заприличваше на нещо като растение с един-единствен признак на животински инстинкт, все по-възбудената си чувственост, която се насочваше към всеки — към Таксил, към Батай, докато все още беше с нас, към Булан и, естествено — колкото и да се опитвах да не й давам никакви поводи — също и към мен.

Диана стана част от нас, когато беше на малко повече от двайсет, а сега беше минала трийсет и пет. Въпреки това Таксил казваше, като се усмихваше, че съзрявайки тя ставала все по-привлекателна, като че ли жена на трийсет години може все още да буди желание. Може би пък нейната първична виталност придаваше на погледа й една тайнствена загадъчност.

Не съм специалист обаче по тези извращения. Боже Господи, защо ли изобщо се спирам на плътската форма на тази жена, която трябваше да е за нас само едно нещастно оръдие?

* * *

Както казах, Диана не си даваше сметка какво се случва. Може и да бъркам: през март, понеже спря да вижда както Таксил, така и Батай, почна да се вълнува. Изпадаше в истерични кризи, демонът (казваше тя) я наранявал, хапел я, извивал й краката, удрял я по лицето — и ми показваше синини около очите си. По дланите й започваха да се появяват рани, прилични на стигмати. Питаше ме защо силите на ада са толкова жестоки тъкмо към една паладианка, предана на Луцифер, сграбчваше ме за реверите, сякаш молеше за помощ.

Сетих се за Булан, той нали разбираше повече от мен от дяволски работи. И наистина, щом го извиках, Диана се вкопчи в ръцете му и затрепери. Той сложи ръцете си върху тила й, заговори й нежно и тя се успокои, а той се изплю в устата й.

— А кой ти казва, дъще — каза й, — че онзи, който те подлага на тези мъки, е твоят господар Луцифер? Не мислиш ли, че за твоята паладианска вяра те наказва твоят враг, Врагът изобщо, тоест онзи еон, когото християните наричат Иисус Христос, или някой от неговите мними светци?

— Но, господин абате — отговори смутено Диана, — аз съм паладианка, защото не признавам изобщо властта на Христос узурпатора, и то до такава степен, че веднъж отказах да пробода нафората с кинжал, защото мислех, че е лудост да се признава нечие присъствие в нещо, което е само топче тесто.

— И тук бъркаш, дъще. Виждаш ли какво правят християните, те признават властта на техния Христос, но при това не престават да вярват в съществуването на дявола и затова продължават да се страхуват от козните му, от враждебността му, от съблазните му. Така трябва да правим и ние: ако вярваме във властта на нашия Луцифер, то е защото смятаме, че неговият враг Адонаи, включително и в образа си на Христос, съществува и се проявява духовно чрез своите злодеяния. Затова следователно трябва да се примириш и да потъпкваш образа на твоя враг по единствения начин, позволен на вярващи луциферианци.

— Кой е той?

— Черната литургия. Никога няма да получиш благоволението на нашия Господ Бог Луцифер другояче освен чрез черната литургия, твоя отказ от християнския Бог.

Стори ми се, че това убеди Диана, и Булан ме помоли да я заведе на събрание на вярващи сатанисти, за да я убеди, че сатанизмът, луциферианството, паладианството целят едно и също и имат едно и също очистително въздействие.

Не ми харесваше идеята Диана да излезе от къщи, ала трябваше да й дам възможност да си поотдъхне.

* * *

Сварвам абат Булан да разговаря доверително с Диана. Пита я:

— Хареса ли ти вчера?

Какво е станало вчера?

Абатът продължава:

— Точно утре вечер трябва да отслужа още една тържествена литургия в една църква в Паси, на която е отнет статутът й на осветена. Това е много важна вечер, 21 март е, денят на пролетното равноденствие, дата, пълна с окултни значения. Ала ако се съгласиш да дойдеш, ще трябва да те подготвя духовно, сега, и сама, в изповед.

Излязох, а Булан остана с нея за повече от час. Когато най-накрая ме повика, каза, че на другия ден Диана ще иде в църквата в Паси, но искала да я придружа и аз.

— Да, господин абате — каза ми Диана с необикновено искрящ поглед и пламнали страни. — Моля ви.

Трябваше да откажа, но ме глождеше любопитство, пък и не исках да изглеждам като фарисей в очите на Булан.

* * *

Пиша разтреперан, ръката ми се движи по листа почти сама и вече не си спомням, а изживявам повторно всичко, сякаш разказвам нещо, което се случва в този миг…

Беше 21 март вечерта. Вие, капитане, започнахте дневника си на 24 март, когато казвате, че съм изгубил паметта си на 22-ри сутринта. Така че ако наистина се е случило нещо ужасно, то трябва да е било вечерта на 21 март.

Опитвам се да възстановя събитията, ала се изискват големи усилия за това, страхувам се, че вдигам температура, челото ми гори.

Взимам Диана от Отьой и давам на файтонджията някакъв адрес. Той ми хвърля един кос поглед, сякаш съм му съмнителен като клиент въпреки духовническите ми одежди, но след като му обещавам щедър бакшиш, потегля, без да каже нищо. Отдалечава се все повече от центъра и се насочва към покрайнините по все по-тъмни улици, докато най-накрая завива по една уличка със запуснати къщурки, която е сляпа и свършва в полурухналата фасада на стара църква.

Слизаме и кочияшът сякаш няма търпение да си тръгне, и то до такава степен, че след като му платих курса и тършувам из джобовете си да намеря още някой и друг франк, той извиква: „Няма нужда, господин абате, благодаря все пак!“ и се отказва от бакшиша само и само за да може да си тръгне по най-бързия начин.

— Студено е и ме е страх — казва Диана и се притиска до мен. Отдръпвам се, но същевременно, защото ръцете й не се показват, а ги усещам под роклята, която носи, си давам сметка, че е облечена много странно: носи наметало до петите с качулка, така че в тъмнината човек може да я вземе за монах, от онези, дето се появяват в подземията на манастирите в онези романи в готически стил, които бяха на мода в началото на този век. Никога преди не бях виждал това наметало, но и никога не ми бе минавало през ума да проверявам какво има във вързопа с вещи, който взех от клиниката на доктор Дю Морие.

Портичката на църквата е открехната. Влизаме в единствения кораб, осветен от запалени на олтара свещи, както и от пламъците на голям брой светилници на три крака в малката абсида, които увенчават олтара като с корона. Олтарът е покрит с тъмно платно, подобно на онези, които се използват при погребения. Отгоре вместо разпятие или икона се извисява статуя на демона във формата на козел с щръкнал, непропорционално голям, почти трийсетсантиметров фалос. Свещите са не бели или цвят слонова кост, а черни. В средата, поставени под шатра, има три черепа.

— Абат Булан ми разказа за тях — прошепна ми Диана. — Това са мощите на тримата влъхви, истинските, Теобенс, Менсер и Саир. Били предупредени от угасването на една падаща звезда да се отдалечат от Палестина, за да не станат свидетели на раждането на Христос.

В полукръг срещу олтара има редица младежи, момчетата вдясно, а момичетата вляво. Толкова незрели и невръстни са, че не се забелязва голяма разлика между двата пола, и този приветлив амфитеатър би могъл да изглежда сякаш населен с грациозни безполови същества; разликата между тях е още по-приглушена от факта, че всички носят на главите си венец от увехнали рози, само дето са съвсем голи и могат да се различат по органите си, които се виждат, а момичетата са покрити с тънки туники от полупрозрачен плат, които галят малките им гърди и незрялата извивка на ханшовете, без да прикриват нищо. Всички са много красиви, макар и на лицата им да е изписано повече кокетство, отколкото невинност, ала това със сигурност само увеличава тяхната пленителност — и трябва да си призная (интересна ситуация, капитане, нали, аз, духовникът, се изповядвам пред вас, капитана), че докато иначе, пред вече зряла жена, изпитвам ако не ужас, то поне страх, за мен се оказва трудно да не попадна под съблазънта на някое незряло същество.

Тези много особени свещенослужители минават зад олтара и се връщат с малки кадилници, които раздават на присъстващите, после някои от тях прикрепят смолисти клончета към триножниците, запалват ги, а с тях и кадилниците, от които започва да излиза гъст дим и възбуждащ аромат на екзотични билки. Други голи юноши раздават малки бокали, дават и на мен един.

— Пийте, господин абате — ми казва едно момченце с безсрамен поглед. — Помага да навлезете в духа на ритуала.

Отпивам и вече виждам и усещам така, сякаш всичко се случва в мъгла.

Ето че влиза Булан. Облечен е с бял плащ, отгоре носи червен епитрахил, върху който е изобразен обърнат надолу кръст. На пресечната точка на двете рамена на кръста е нарисуван голям черен козел, изправен на задните си крака и с навирени рога… При първото движение, което прави свещенослужителят, уж по случайност или от небрежност, ала всъщност от извратено сладострастие, плащът се разтваря отпред и се показва фалосът му, който е със значителни размери, каквито не бих предположил у отпуснато същество като Булан, пък и е вече в ерекция, явно благодарение на някаква отвара, изпита преди това. Краката му са обути в тъмни, но съвсем прозрачни женски чорапи, подобно на чорапите (уви, показани в „Шаривари“ и в други седмичници, такива могат да се видят и носени от някои абати свещеници, макар и въпреки волята им) на Селест Могадор, когато танцуваше в „Бал Мабий“.

Извършващият обреда се обърна с гръб към паството и започна своята служба на латински, а безполовите същества му отговаряха.

— In nomine Astaroth et Asmodei et Beelzebuth. Introibo ad altarem Satanae.

— Qui laetif icat cupidatem nostrum.

— Lucifer omnipotens, emitte tenebram tuam et agglige inimi-cos nostros.

— Ostende nobis, Domine Satana, potentiam tuam, et exaudi luxuriam meam.

— Et blasphemia mea ad te veniat.^[2]

После Булан извади от дрехата си един кръст, сложи го под краката си и го стъпка няколко пъти.

— О, Кръст, смачквам те в памет и за отмъщение на Старите майстори на Храма. Стъпквам те, защото си оръдие за фалшивото обожествяване на фалшивия бог Иисус Христос.

И в този момент Диана, без да ме предупреди и сякаш обзета от внезапно озарение (но със сигурност по указания, дадени й от Булан по време на изповедта), прекосява кораба между двата реда богомолци и застава в подножието на олтара. После се обръща към вярващите (или пък невярващите, знам ли) и церемониално сваля от себе си качулката и наметката си и лъсва съвсем гола. Думите ми не стигат, капитан Симонини, ала сякаш сега я виждам, разбулена като Изида, с лице, скрито само от една тънка маска.

Иде ми да ридая, когато виждам за първи път жена в непоносимата стремителност на нейното разлюляно тяло. Златната коса с червеникави отблясъци, която обикновено целомъдрено е събрана в кок, сега е разпусната и безсрамно гали месестите й части отзад, чиято закръгленост е лукаво перфектна. В тази езическа статуя прави впечатление деликатната шия, която се издига от мраморнобелите рамене като колона, а гърдите й (за първи път виждам зърната на жена) стърчат уверено прекрасни и сатанински горделиви. Между тях, и това е единствената неплътска останка, е медальонът, с който Диана не се разделя никога.

 

 

Диана се обръща и със сладострастна мекота изкачва трите стъпала, които водят към олтара, после, подпомогната от един от помощниците, се изляга върху него, отпуснала глава върху черна кадифена възглавница, поръбена със сребро; косата й увисва извън очертанията на подиума, коремът й е леко извит нагоре, бедрата са разтворени, така че да се вижда медното руно, зад което се крие входът на нейната женска пещера, а тялото й проблясва със зловещите отблясъци на свещите. Боже мой, не знам с какви думи да опиша това, което виждам, сякаш естественото ми отвращение от женската плът и страхът, който ми вдъхва тя, са изтлели, за да ги замести единствено ново усещане, сякаш никога невкусвано преди, а питието се разлива по вените ми…

 

 

Булан постави върху гърдите на Диана малък фалос от слонова кост, а върху корема й парче плат с бродерии, върху което закрепи потир, направен от тъмен камък.

Извади от потира една нафора, като със сигурност не става дума за една от онези осветените, с които търгувате Вие, капитан Симонини, а за друга нафора, която Булан, все още пълноправен свещеник на Светата римска църква, макар и вероятно вече отлъчен от нея, е на път да освети върху корема на Диана.

И казва:

— Suscipe, Domine Satana, hanc hostiam, quam ego indignus famulus tuus offero tibi. Amen^[3].

После взима нафората и след като два пъти я навежда към земята, я вдига два пъти към небето, завърта я по веднъж наляво и надясно, за да я покаже на вярващите, като казва:

— От юг измолвам благоволението на Сатаната, от изток измолвам благоволението на Луцифер, от север измолвам благоволението на Белиал, от Запад измолвам благоволението на Левиатан, и ще се отворят дверите на ада, и елате при мен, призовани от тези имена, Пазачи на Кладенеца на Бездната. Отче наш, който си в ада, проклето да бъде твоето име, да се унищожи царството ти, да бъде презряна волята ти, на земята, както и в ада! Слава на името на Звяра!

А хорът на юношите, с пълен глас:

— Шест! Шест! Шест!

Числото на Звяра!

Сега Булан вика:

— Хвала на Луцифер, чието име е Беда. О, господарю на греха, на противоестествената любов, на благодатните кръвосмешения, на божествената содомия, Сатана, теб обожаваме ние! А теб, Иисусе, заставям да се въплътиш в тази нафора, така че да можем да подновим страданията ти и още веднъж да те измъчим с гвоздеите, с които те разпнаха, и да те прободем с копието на Лонгин!

— Шест, шест, шест — повтарят малките.

Булан вдига нафората и продължава:

— В началото бе плътта, и плътта бе на Луцифер, и плътта беше Луцифер. Тя бе в началото на Луцифер: всичко е сътворено чрез нея, а без нея не е било създадено нищо от всичко съществуващо. И плътта стана слово и заживя сред нас, в мрака, и видяхме непрозрачния й блясък на единородна дъщеря на Луцифер, пълна с шум и ярост, и желание.

Плъзва нафората по корема на Диана и я пъхва във вагината й. Изважда я, вдига я към кораба на църквата и извиква силно:

— Вземете и яжте!

Двама от двуполовите се просват пред него, повдигат плаща му и едновременно целуват повдигнатия му член. После цялата група юноши и девойки се спуска към краката му и докато момчетата започват да мастурбират, момичетата си разкъсват едно на друго воалите и сплитат тела едно върху друго, като надават сладострастни викове. Въздухът се изпълва с други, все по-неустоимо агресивни миризми и всички присъстващи малко по малко първо започват да дишат тежко от желание, после заръмжават от сладострастие и се разголват, и започват да се съешават едни с други без разлика от пол и възраст, и помежду изпаренията виждам как се гъне на земята една дърта кранта на повече от седемдесет години със съвсем сбръчкана кожа и гърди спаружени като листа от салата и с крака като на скелет, а един юноша лакомо целува това, което е било вулвата й.

Аз целият треперя, оглеждам се, за да разбера как да изляза от този бардак, ъгълчето, в което съм се сгушил, е толкова наситено с отровни изпарения, че сякаш съм попаднал в плътен облак, явно питието, което съм погълнал в началото, ме е дрогирало, вече преставам да разбирам кое какво е и виждам вече всичко като в червеникава мъгла. През тази мъгла зървам Диана, все така гола и без маската, тя слиза от олтара, а обезумялата тълпа, без да излиза от състоянието си на плътски хаос, прави всичко възможно да й направи място да мине. Тя се насочва към мен.

Обзет от ужас да не изпадна до положението на нещастниците, правя крачка назад, ала се удрям в една колона, а върху мен се спуска тежко дишайки Диана, о, Боже мой, перото ми трепери, разсъдъкът ми се люшка насам-натам, целият съм облян в сълзи от погнуса (и сега, и тогава), не мога дори да извикам, защото устата ми е запълнена с нещо не мое, усещам как се отърколвам по земята, уханията ме замайват, тялото, което се опитва да се съедини с моето, събужда у мен възбуда като преди надпревара, обзет съм от демони, като че ли съм някоя истеричка от „Салпетриер“, и докосвам (със собствените си ръце, сякаш го искам!) това чуждо тяло, прониквам в раната й с нездраво любопитство, моля се на вещицата да ме остави на мира, ухапвам я, за да се защитя, а тя ми крещи да повторя, килвам глава назад и си мисля за доктор Тисо, и знам, че заради тези мои прегрешения цялото ми тяло ще изпосталее, постепенно умиращото ми лице ще посивее, зрението ми ще се замъгли, а сънят ми ще е неспокоен, гърлото ми ще прегракне, очните ябълки ще започнат да ме болят, по лицето ми ще плъпнат зловонни червени петна, ще повръщам калцинирана материя, сърцето ми ще бие лудо и накрая, заедно със сифилиса, ще дойде и слепотата.

Вече не виждам и ненадейно започвам да изпитвам най-мъчителното и неизразимо и непоносимо усещане в живота си, сякаш цялата кръв във вените ми изведнъж избликва от раните на всеки от напрегнатите ми до спазъм крайници, от носа, от ушите, от върха на пръстите, дори от ануса, и разбирам какво е смъртта, от която бяга всяко живо същество, нищо че по противоприроден инстинкт се опитва да размножи собственото си семе…

Не успявам да пиша повече, вече не си спомням, отново преживявам всичко, преживяването е непоносимо, отново ми се иска да изгубя всякакъв спомен…

* * *

Чувствам се така, сякаш идвам на себе си след припадък, и намирам Булан до себе си, той държи Диана за ръка, а тя отново е покрита с наметалото си. Булан ми казва, че на вратата има файтон: добре е да отведа Диана обратно вкъщи, защото изглежда изтощена. Тя трепери и шепне неразбираемо.

Булан е изключително сервилен и най-напред ми се струва, че се опитва да получи прошка за нещо — в крайна сметка нали именно той ме въвлече в тази гнусна история. Ала когато му казвам да си върви, а с Диана ще се занимая аз, настоява да дойде с нас, като ми припомня, че и той живее в Отьой. Изглежда, ревнува. За да го предизвикам, му казвам, че отивам не в Отьой, а в друга посока, че ще заведа Диана при един доверен приятел.

Той пребледнява, сякаш му измъквам плячка, която му принадлежи.

— Няма значение, идвам и аз, Диана се нуждае от помощ.

Качвам се на файтона и давам, без да мисля, адреса на улица „Метр Албер“, сякаш вече съм решил, че от тази вечер Диана трябва да започне да изчезва от Отьой. Булан ме гледа неразбиращо, ала си мълчи, уловил Диана за ръка. По време на пътуването изобщо не разговаряме, въвеждам ги в апартамента си. Събарям Диана върху леглото, сграбчвам я за китката на едната ръка и за първи път й проговарям след всичко случило се между нас в мълчание. Изкрещявам й:

— Защо, защо?

Булан опитва да се намеси, но със сила го блъскам в стената, а той се хлъзга и пада на земята — и едва тогава забелязвам колко крехък и болнав е този демон, в сравнение с него съм Херкулес.

Диана се отскубва, пелерината й се отваря откъм гърдите, непоносимо ми е да гледам пак плътта й, опитвам се да я покрия, ала ръката ми се заплита в закопчалката на медальона и от краткия натиск той се скъсва и остава в ръцете ми, Диана се опитва да си го вземе, отдръпвам се в дъното на стаята и отварям малката кутийка.

От нея изпада една златна пластина, която без никакво съмнение е репродукция на мозайката на скрижалите на Мойсеевия закон, и още една, написана на иврит.

— Какво значи това? — питам аз и пристъпвам към Диана, която се е опряла на леглото и очите й са изцъклени. — Какво значат тези знаци зад портрета на майка ти?

— Мама — прошепва тя с отсъстващ глас, — мама беше еврейка… Вярваше в Адонаи…

 

 

Значи така. Не само се съчетах с жена, демонско семе, а и с еврейка при това — защото знам, че при тях наследството се предава по майчина линия. Следователно ако при това съвкупление семето ми е оплодило тази нечиста утроба, ще дам живот на евреин.

— Не можеш да ми причиниш това — изкрещявам — и се нахвърлям върху тази мръсница, стискам я за шията, тя се съпротивлява, аз стискам още по-силно, Булан се е съвзел и се нахвърля върху мен, отблъсквам го отново с ритник в слабините и виждам, че припада в ъгъла, хвърлям се пак върху Диана (о, наистина бях изгубил разсъдъка си) и малко по малко очите й изскачат от орбитите си, надебелелият й език увисва от устата, чувам последния й дъх, после тялото й се отпуска безжизнено.

Идвам на себе си. Давам си сметка за чудовищната си постъпка. В ъгъла Булан стене, почти изкормен. Опитвам се да дойда на себе си и се разсмивам: станало каквото станало, но никога няма да стана баща на евреин.

 

 

Събирам мислите си. Казвам си, че трябва да скрия трупа в клоаката в сутерена — тя вече става по-приветлива от Вашето гробище в Прага, капитане. Но е тъмно, ще трябва да държа запален фенер, да мина по целия коридор, който води до Вашия дом, да сляза в дюкяна и оттам в канала. Нуждая се от помощта на Булан, който се привдига отново от земята, втренчил в мен поглед като на душевноболен.

И в този момент разбирам, че не мога да оставя свидетеля на престъплението ми да излезе от тази къща. Спомням си за пистолета, за който ми бе споменал Батай, отварям чекмеджето, в което съм го скрил, вадя го и го насочвам към Булан, който продължава да ме гледа втренчено, сякаш халюцинира.

— Съжалявам, абате — казвам му. — Ако искате да се спасите, помогнете ми да се отърва от това много нежно тяло.

— Да, да — отвръща той, сякаш изпаднал в еротичен екстаз. В смута, в който е изпаднал, Диана сигурно му се вижда също толкова желана с изплезен език и с изцъклени очи, колкото и гола, когато злоупотреби с мен, за да му достави удоволствие.

От друга страна, и аз не съм съвсем на себе си. Като насън увивам Диана в наметалото й, подавам един запален фенер на Булан, хващам мъртвата за краката и я повличам по коридора до Вашия дом, после надолу по малката стълба в магазина, а оттам в клоаката, главата на трупа се удря на всяко стъпало и издава зловещ звук, и най-накрая я слагам успоредно на останките на Дала Пикола (другия).

Струва ми се, че Булан вече е полудял. Смее се.

— Колко много мъртъвци — казва той. — Може би тук долу е по-добре, отколкото там навън в света, където ме очаква Гета… Мога ли да остана с Диана?

— Как да не може, разбира се, абате, не мога да искам нищо по-добро от това.

Вадя пистолета, стрелям и го улучвам в средата на челото.

Булан пада накриво, почти върху краката на Диана. Трябва да се наведа и да го наместя редом с нея. Лежат един до друг като влюбени.

И ето, че именно сега, докато разказвах, открих в неспокойната си памет какво се случи миг преди да я изгубя.

Кръгът се затвори. Сега знам. Сега, на 18 април призори, неделя на Великден, написах какво се случи на 21 март през нощта, на оногова, за когото си мислех, че е абат Дала Пикола…