Умберто Еко
Пражкото гробище (14)

14.
„Биариц“

 

Събудих се късно и намерих върху дневника си кратката Ви бележка. Ранобуден сте. Боже Господи, господин абате — ако прочетете тези редове в близките дни (или нощи). Но кой сте Вие наистина? Защото тъкмо сега си спомням, че Ви убих още преди войната! Защо ли сега съм сигурен, че е така?

Дали съм Ви убил? Защо ли съм сигурен, че съм? Да се опитаме да си припомним. Но сега трябва да хапна. Странно, вчера дори от мисълта за храна ми се гадеше, а сега съм готов да погълна каквото намеря. Ако можех да излизам свободно от вкъщи, бих отишъл на лекар.

 

 

След като завърших доклада си за събирането в гробището в Прага, бях готов да го разкажа на полковник Димитрий. Спомних си колко се хареса френската кухня на Брафман и поканих и него в „Роше дьо Канкалѝ“, само че Димитрий като че ли не се интересуваше от храната и едва-едва чоплеше от ястията, които поръчах. Очите му бяха леко дръпнати, с малки пронизващи зеници, приличаха ми като на белка, макар че никога не бях виждал белки (мразя белките колкото и евреите). Стори ми се, че Димитрий притежава интересната способност да кара събеседника си да се чувства неловко.

Прочете внимателно доклада ми и каза:

— Много интересно? Колко?

Какво удоволствие да общуваш с такива хора, поисках може би прекалено голяма сума, петдесет хиляди франка, като обясних колко са ми стрували моите осведомители.

— Прекалено скъпо е — каза Димитрий. — Или по-точно, прекалено скъпо е за мен. Хайде да си поделим разходите. В добри отношения сме с пруските служби, а и при тях има еврейски проблем. Ще ви платя двайсет и пет хиляди франка в злато и ви разрешавам да предоставите копие от този документ на прусаците, които ще ви дадат другата половина. Моя работа е да ги информирам за това. Естествено, ще искат оригиналния документ като този, който давате на мен, но както ми обясни моят приятел Лагранж, вие можете да умножавате оригиналите. Човекът, който ще влезе във връзка с вас, се казва Щибер.

Не каза нищо повече. Учтиво отказа коняка, поклони се церемониално, повече по немски, отколкото по руски, накланяйки глава под почти прав ъгъл към тялото, и си тръгна. Сметката платих аз.

 

 

Поисках среща с Лагранж, който ми бе говорил вече за този Щибер, най-големия началник на пруския шпионаж. Беше специалист по събирането на информация в чужбина, ала умееше също и да се промъква сред групи и движения, опасни за спокойствието на държавата. Десет години преди това той изиграл много ценна роля при събирането на данни за онзи Маркс, който тревожеше както германците, така и англичаните. Изглежда, той или един от неговите агенти, Краузе, който работел под фалшиво име и се наричал Фльори, успял да проникне в лондонския дом на Маркс предрешен като лекар и се сдобил със списъка на всички имена на членовете на лигата на комунистите. Ударът бил добър и му позволил да арестува голям брой опасни лица, завърши Лагранж. Излишна предпазливост, отбелязах аз: след като толкова лесно се оставят да бъдат извозени, тези комунисти са някакви безхаберници и едва ли ще стигнат далеч. Но Лагранж отвърна, че нищо не се знае. По-добре да предотвратиш и да накажеш навреме, още преди престъпленията да бъдат извършени.

— Добрият агент на разузнавателните служби е загубен, ако трябва да действа срещу нещо вече случило се. Нашият занаят е да направим така, че сами да предизвикаме събитието. Харчим доста пари, за да организираме вълнения по булевардите. Не е необходимо кой знае какво, няколко десетки бивши затворници и няколко цивилни полицаи опустошават три ресторанта и два публични дома, като пеят Марсилезата, опожаряват две-три будки, а после нашите пристигат в униформа и след привидни сблъсъци арестуват всички.

— И каква е ползата?

— Ползата е, че по този начин държим в постоянна тревога солидните буржоа и така всички са убедени, че трябва да се пипа здраво. Ако трябваше да потушаваме реални вълнения, организирани знаете от кого, няма да ни се размине само с толкова малко. Но да се върнем към Щибер. Откакто стана началник на пруската тайна полиция, той тръгна да обикаля селата в Източна Европа, преоблечен като циркаджия, като си отбелязва всичко важно и създава мрежа от осведомители по пътя, който един ден ще измине пруската армия от Берлин до Прага. Започнал е нещо подобно и във Франция с оглед на войната, която рано или късно ще стане неизбежна.

— Не е ли тогава по-добре да не се срещам с това лице?

— Не. Трябва да го държим под око. Така че по-добре нашите агенти да работят за него. Пък и от друга страна трябва да го информирате за работа, която засяга евреите, а нас тя не ни интересува. Така че като му сътрудничите, няма да навредите на нашето правителство.

След една седмица получих бележка, подписана от този Щибер. Питаше ме дали няма да ме затрудни, ако ида в Мюнхен, за да се срещна с един негов доверен човек, някой си Гьодше^[24], на когото да предам доклада. Разбира се, че ме затрудняваше, но твърде много се интересувах от другата половина на възнаграждението си.

Попитах Лагранж дали познава този Гьодше. Той ми отвърна, че е бивш пощенски чиновник и наистина работи като агент-провокатор за тайната полиция на Прусия. След вълненията през 1848 година бил осигурил фалшиви писма, от които излизало, че главата на демократичното движение е искал да убие краля. Видяло се обаче, че в Берлин има и истински съдии, защото не знам кой си доказал, че писмото е фалшиво, и Гьодше пострадал от скандала и се наложило да напусне поста си в пощите. И не само това, а от цялата работа пострадало доверието към него от страна на тайните служби — те ти прощават, ако фалшифицираш документи, но не и ако те хванат на местопрестъплението. Преквалифицирал се и почнал да пише исторически романи под псевдонима сър Джон Ретклиф, като продължил да сътрудничи на „Кройццайтунг“, вестник, изпълнен с антисемитска пропаганда. А службите го използвали само за да разпространява новини за евреите, кога истински, кога фалшиви.

Въпреки всичко този човек може да свърши работа в моя случай, казах си, но Лагранж ми обясни, че вероятно прибягват до него само защото прусаците не отдавали кой знае колко значение на моя доклад и затова натоварили да му хвърли едно око лице без особено значение, колкото за успокоение на съвестта, а после щели да ме ликвидират.

— Не е вярно това — реагирах аз, — за германците моят доклад е важен. До такава степен, че ми обещаха значителна сума за него.

— Кой ви е обещал? — попита Лагранж. И като отговорих, че става дума за полковник Димитрий, продължи с усмивка: — Те са руснаци, Симонини, какво повече да ви кажа. Какво струва на един руснак да обещае нещо от името на германците? Все пак обаче идете в Мюнхен, и нас ни интересува какви ги вършат. Но никога не забравяйте, че на Гьодше не може да се вярва и е мошеник. Иначе не би се хванал с този занаят.

Не искам да кажа, че Лагранж се отнасяше мило с мен, той просто разбираше как действат високите чинове сред тези мизерници, тоест и самият той. Както и да е, не съм докачлив, когато ми плащат добре.

 

 

Мисля, че вече споделих в този дневник впечатленията ми от онази голяма мюнхенска бирария, където баварците се струпват около дълги tables d’hôte, плътно прилепени един до друг, като най-безсрамно лапат мазни наденици и се наливат с бира от чаши с големината на бъчва, мъже и жени наедно, като жените се смеят по-шумно и са по-вулгарни от мъжете. Със сигурност са по-нисша раса и след доста изморителното пътуване ми бяха необходими доста усилия, за да остана дори само два дни на тевтонска земя.

Гьодше ми определи среща именно в една бирария и трябва да призная, че моят германски шпионин изглеждаше роден да вършее в такава среда: там безочливо елегантните дрехи не можеха да прикрият вълчия вид на хора, живеещи от каквото им падне.

Той веднага ме заразпитва на лош френски за източниците ми, а аз взех да се измъквам, опитах се да отклоня темата и споменах за миналото си на гарибалдиец, той пък остана приятно изненадан, защото, както каза, пишел роман за италианските събития около 1860 година. Бил почти завършен, заглавието му било „Биариц“ и щял да е в няколко тома, но действието се развивало не само в Италия, а се местело и в Сибир, във Варшава, в Биариц и така нататък. Говореше с удоволствие за него и някак си самодоволно, явно си мислеше, че е на път да завърши Сикстинската капела на историческите романи. Не разбирах връзката между различните събития, за които се разказваше в романа, но както изглежда, в основата на историята беше постоянната заплаха, идваща от трите злокобни сили, които вероломно владеели света, тоест масоните, католиците и особено йезуитите, както и евреите, те пък прониквали сред първите две категории, за да подкопаят самите основи на тевтонската протестантска раса.

Разказвало се надълго и нашироко за кроежите на мадзинианците в Италия, после историята се премествала във Варшава, където масоните заговорничели срещу Русия заедно с нихилистите, прокълната раса, такива като тях излизали измежду славяните във всички епохи, в голямата си част и едните, и другите били евреи — а най-важна при тях била системата им на вербуване на привърженици, подобна на системата на илюминатите в Бавария и на карбонарите от Висшата вендита: всеки член завербувал други деветима, които не трябвало да се познават помежду си. После действието се връщаше в Италия, като проследяваше настъплението на пиемонтците към Двете Сицилии, и се получаваше една бъркотия от ранявания, предателства, изнасилвания на благороднички, невероятни пътешествия, безумно смели ирландски легитимистки и целият реквизит на приключенския роман с мантиите и шпагите му, с посланията му, скрити под опашките на коне, от един принц Карачоло, който е лош и карбонар и насилва едно момиче (тя ирландка и легитимистка), от намиране на разните му там разкриващи тайни пръстени със сплетени змии по тях и корал в средата, от опит за отвличане на сина на Наполеон Трети, от драмата при Кастелфидардо, където се проляла кръвта на германските войски, предани на папата, като през цялото време Гьодше сипеше огън и жупел срещу welsche Feigheit — каза го на немски може би за да не ме обиди, но нали съм учил малко немски, та разбирах, че става дума за типичната страхливост на латинските народи. На това място историята взе да става все по-объркана, а още не бяхме стигнали до края на първи том.

Докато Гьодше разказваше, някак свинските му очички се оживяваха, той пръскаше капки слюнка, смееше се сам на находки, които му се струваха чудесни, и беше жаден за клюки от първа ръка за Чалдини, Ламармора и другите пиемонтски генерали, и разбира се, за гарибалдийците. Тъй като в неговите среди за информацията се плаща, реших, че няма защо да му давам безплатно интересни сведения за разни италиански неща. Пък и беше по-добре да си премълча за тези, които знаех.

Казах си, че този човек е сбъркал пътя: не можеш да изградиш опасност с хиляда лица, опасността може да има само едно лице, защото в противен случай хората се разсейват. Ако искаш да разобличиш евреите, говори за евреите, но остави настрана ирландците, наполеоновите принцове, пиемонтските генерали, полските патриоти и руските нихилисти. Прекалено много неща едновременно. Защо ли се пилее така? Още повече, че извън романа си Гьодше явно мислеше най-много и почти изключително за евреите, все те му бяха в главата, и толкова по-добре за мен, нали бях дошъл да му предлагам ценен документ именно за евреите.

И наистина, той ми каза, че пишел романа не за пари или защото се надявал на земна слава, а за да освободи германския род от еврейската опасност.

— Трябва да се върнем към думите на Лутер, той казва, че евреите са зли, вредни и сатанински до мозъка на костите си, цели векове са били нашата язва и нашето проклятие, и са продължавали да бъдат такива и по негово време. Според думите му те са коварни отровни змии, зли, отмъстителни, убийци и изчадия адови, те хапят и вредят скришом, когато не могат да го правят явно. Единственото възможно лечение от тях е schärfe Barmherzigkeit. — Не успя да го преведе, но разбрах, че иска да каже „сурово милосърдие“, но Лутер имал предвид отсъствие на милосърдие. Синагогите, трябва да запалим синагогите, а това, което не може да изгори, да покрием с пръст, така че никой да не може да продаде и едно камъче от него, да разрушим къщите им и да ги изгоним в някой обор като цигани, да им вземем всички талмудистки текстове, в които се проповядват само лъжи, проклетии и богохулства, да им забраним лихварството, да им отнемем всичко златно, което притежават, парите в брой, накитите, а на младите мъже да дадем секири и лопати, на жените хурки и вретена, защото, подхилваше се Гьодше, Arbeit macht frei, само работата те прави свободен. Крайното решение според Лутер било да бъдат изгонени от Германия като бесни кучета.

— Никой не е послушал Лутер, поне досега — завърши Гьодше. — Работата е в това, че макар и още от античността неевропейските народи да са били смятани за грозни — вижте например негрите, те и до ден-днешен справедливо се смятат за животни — все още не е бил изработен сигурен критерий за разпознаване на висшите раси. Днес знаем, че най-високата степен на развитие на човечеството е достигната от бялата раса, а най-напредналият образец на бялата раса е германската раса. Присъствието на евреите обаче представлява постоянна заплаха за смешение между расите. Погледнете една гръцка статуя, каква чистота на линиите само, какво изящно телосложение, и неслучайно това изящество се е отъждествявало с добродетелта, красивият е бил също и смел, както при героите на нашите тевтонски митове. Представете си обаче тези аполоновци, променени със семитски черти, със смугла кожа, очите мътни, с нос на хищник, тялото набито. За Омир това били отличителните черти на Терсит, въплъщение на грозотата. Християнската легенда, пропита с все още юдейски дух (всъщност нейното начало е сложено от апостол Павел, азиатски евреин, днес бихме го нарекли турчин), ни е накарала да вярваме, че всички раси произхождат от Адам. Не е така; след като се отделили от изначалния звяр, хората поели по различни пътища. Трябва да се върнем до точката, от която пътищата се разделили, и следователно до истинския национален произход на нашия народ, какви ти там бълнувания на френските lumières^[25] с техния космополитизъм и égalité^[26] и всеобщо братство! Такъв е духът на новите времена. Това, което в Европа днес се нарича Възраждането на един народ и завръщане към чистотата на първоначалната раса. Само че терминът — а и крайната цел — се отнася само за германската раса, много е смешно, че в Италия завръщането към някогашната красота се въплъщава от вашия Гарибалди, онзи кривокракия, от късокракия ви крал и от онова джудже Кавур. Пък и римляните са от семитската раса.

— Римляните ли?

— Не сте ли чели Вергилий? Произхождат от един троянец, ще рече азиатец, и тази семитска миграция унищожила духа на древните италийски народи, вижте само какво е станало с келтите: били романизирани и станали французи, което ще рече, че и те са латини. Само германците успели да се опазят чисти и незаразени и способни да сломят могъществото на Рим. И най-сетне, превъзходството на арийската раса и по-нисшата природа на юдейската, както и в крайна сметка и на латинската, личат също и от таланата за изкуство. Нито Италия, нито Франция са дали един Бетовен, един Вагнер.

Всъщност Гьодше не изглеждаше като типичния арийски герой, когото възхваляваше, нещо повече, ако трябва да кажа истината (но защо пък да трябва винаги да се казва истината?), ми приличаше на лаком чувствен евреин. В края на краищата обаче трябваше да му се вярва, като се има предвид, че му вярваха службите, а те трябваше да ми платят оставащите двайсет и пет хиляди франка.

Все пак не се удържах от едно малко коварство. Попитах го дали той самият се чувства добър представител на висшата и аполонова раса. Погледна ме свирепо и ми отвърна, че принадлежността към една раса е не само нещо физическо, а преди всичко нещо духовно. Евреинът си остава евреин дори ако по някоя природна случайност, така както се раждат деца с шест пръста и жени, които знаят таблицата за умножение, се роди с руса коса и сини очи. А един ариец е ариец, ако в него е жив духът на неговия народ дори и косата му да е черна.

Въпросът ми обаче поспря разпалеността му. Стегна се пак. Избърса потта от челото си с една голяма кърпа на червени карета и ми поиска документа, заради който се срещахме. Подадох му го и след всичките му приказки си мислех, че ще изпадне във възторг от него. Ако правителството му искаше да ликвидира евреите според заръката на Лутер, моята история за гробището в Прага изглеждаше създадена специално, за да предизвика тревогата на цяла Прусия за естеството на еврейския заговор. Вместо това той четеше бавно, като отпиваше от време на време по глътка бира; на няколко пъти сбърчи чело и с присвити очи, така че заприлича почти на монголец, накрая каза:

— Не знам дали тези сведения наистина могат да ни заинтересуват. Потвърждават онова, което винаги сме знаели за еврейските планове. Разбира се, написано е добре и ако е измислено, е добре измислено.

— Моля ви, хер Гьодше, не съм тук, за да ви продавам измислен материал!

— Не че ви подозирам, но и аз имам дълг към онези, които ми плащат. Необходими са още доказателства за автентичността на документите. Трябва да предам тези листа на хер Щибер и на неговите служби. Оставете ми ги, ако искате, върнете се в Париж дори, след няколко седмици ще получите отговор.

— Но полковник Димитрий ми каза, че работата е сигурна…

— Не е. Не още. Казах ви, оставете ми документа.

— Ще бъда откровен с вас, хер Гьодше. Това, което държите в ръцете си, е оригинален документ: оригинален, разбирате ли? Стойността му се състои, разбира се, в сведенията, които съдържа, но и в обстоятелството, че това са сведения в оригинален документ, изготвен в Прага след събирането, за което се говори в него. Не мога да оставя документа да циркулира извън ръцете ми, най-малкото не и преди да ми е дадено съответното обещано възнаграждение.

— Прекалено подозрителен сте. Добре де, поръчайте си още една-две бири и ми дайте един час да препиша този текст. Нали сам казахте, че сведенията в него си струват, и ако исках да ви измамя, ми беше достатъчно да ги запазя в паметта си, защото, уверявам ви, помня прочетеното почти дума по дума. Искам обаче да го поднеса на вниманието на хер Щибер. Така че оставете ме да го препиша. Оригиналът влезе тук заедно с вас и с вас ще си тръгне.

Нямаше как да възразя. Обидих небцето си с няколко от онези безвкусни тевтонски наденици, изпих много бира, а трябва да кажа, че понякога немската бира може да е също толкова вкусна, колкото френската. Изчаках Гьодше да препише внимателно всичко.

Разделихме се хладно. Гьодше даде да се разбере, че трябва да разделим сметката, като изчисли, че съм изпил няколко бири повече от него, обеща да получа отговор след няколко седмици и ме остави кипнал от яд заради дългото пътуване за нищо, и то на мои разноски и без да получа и един талер от възнаграждението, вече уговорено с Димитрий.

Колко глупаво, казах си. Димитрий е знаел предварително, че Щибер никога няма да плати, и просто взе текста на половин цена. Лагранж имаше право, не биваше да се доверявам на един руснак. Може и да бях поискал прекалено много пари и може пък да трябваше да съм доволен, че съм взел половината.

Вече бях сигурен, че германците няма да дадат повече признаци на живот, и наистина, минаха няколко месеца, без да имам новини от тях. Лагранж, с когото бях споделил своите страдания, се усмихна покровителствено.

— В нашия занаят нещата са несигурни, невинаги си имаме работа със светци.

Всичко това не ми харесваше. Историята ми за пражкото гробище беше прекалено добре сглобена, за да бъде прахосана някъде в Сибир. А можех да я продам на йезуитите. В крайна сметка първите истински обвинения срещу евреите и първите твърдения за международния им заговор бяха от йезуита Барюел, а писмото на дядо ми би трябвало да е привлякло вниманието и на други фигури в ордена.

Единственият йезуит, към когото можех да се обърна, беше абат Дала Пикола. Връзката ми с него беше станала благодарение на Лагранж, така че се обърнах именно към Лагранж. Лагранж ми каза, че ще му съобщи, че го търся. И наистина след известно време той дойде в магазина ми. Представих му, както се казва в търговията, моята стока, и ми се стори, че тя го интересува.

— Естествено — ми каза той, — трябва да прегледам вашия документ и после да спомена за него на един човек от Ордена, защото той не е човек, който ще купи котка в чувал. Надявам се ми имате доверие и ще ми го оставите за няколко дни. Няма да излезе от ръцете ми.

Нямаше как да не се доверя на почтен духовник като него и му се доверих.

 

 

Седмица по-късно Дала Пикола пак дойде в магазина. Поканих го да се качи в кабинета, попитах го иска ли да пие нещо, но не беше настроен приятелски.

— Симонини — ми каза той, — явно сте ме взели за глупак и за малко заради вас отците от Ордена на Иисус да ме вземат за фалшификатор и така да навредя на мрежата от добри отношения, която съм си създал в течение на годините.

— Господин абате, не знам какво имате предвид…

— Престанете да се подигравате с мен. Дадохте ми този уж таен документ, бях на път да поискам за него много висока цена, а какво стана, йезуитите ме изгледаха като че ли съм гламав и ми съобщиха, че моят ужасно таен документ се е появил като художествена измислица в „Биариц“, роман от някой си Джон Ретклиф. Каквото повикало, такова се обадило. — Хвърли на масата една книга. — Очевидно знаете немски и сте прочели романа веднага щом е излязъл. Намерили сте историята за нощното събиране в гробището в Прага, харесала ви е и не сте устояли на изкушението да продадете измислицата като реалност. И с безсрамието на плагиатор сте били сигурен, че отвъд Рейнското кралство никой не чете немски…

— Чуйте ме, да разбирам ли…

— Няма какво да се разбира. Можех да хвърля тези хартийки на боклука и да ви пратя по дяволите, но съм педантичен и отмъстителен. Предупреждавам ви, че ще кажа на приятелите ви от службите, че не ви е чист косъмът и колко може да се вярва на вашите сведения. Защо идвам да ви го кажа предварително? Не от лоялност — защото на личност като вас не дължа никаква лоялност, — а защото, ако службите решат, че заслужавате да бъдете наръган с нож в гърба, да знаете кой им е дал идеята. Безсмислено е да убиваш някого за отмъщение, ако жертвата не знае, че го убиваш именно ти, не мислите ли?

Всичко беше ясно, оня мошеник Гьодше (а Лагранж ми беше казал, че публикувал feuilletons под псевдонима Ретклиф) така и не бе предал документа на Щибер: установил беше, че темата много добре пасва на романа, който завършваше, и че отговаря на антиеврейския му бяс, така че си беше присвоил тази истинска история (или най-малкото е трябвало да я смята за такава) и я беше направил част от една художествена измислица, своята. Хубаво ме предупреждаваше Лагранж, че този шарлатанин вече се бил отличил във фалшифицирането на документи; не се побирах в кожата си от яд, че толкова наивно съм попаднал в капана на един фалшификатор.

 

 

Ала към яда ми се прибавяше и страх. Дала Пикола спомена за наръгване с нож в гърба и това може би беше метафора, но Лагранж беше ясен: в света на службите, когато някой започне да пречи, го очистват. Да не говорим за сътрудник, който се оказва публично неудобен, защото продава като тайна информация боклучави романи, и на всичко отгоре за малко да изложи службите пред Ордена на Иисус — кой ще го търпи да му се мотае в краката такъв? Наръгваш го с нож и хайде в Сена.

Ето какво ми обещаваше Дала Пикола и нямаше смисъл да му обяснявам каква е истината, нямаше защо да ми вярва, като се има предвид, че той не знаеше, че съм дал документа на Гьодше, преди негодникът да е завършил книгата си, а знаеше, че съм го дал на него (искам да кажа Дала Пикола) СЛЕД като книгата на Гьодше е излязла.

Бях в задънена улица.

Освен ако не попречех на Дала Пикола да проговори.

 

 

Действах почти инстинктивно. На писалището имам един много тежък свещник от ковано желязо, грабнах го и притиснах Дала Пикола до стената. Той се опули и изхриптя:

— Да не искате да ме убиете…

— Да, съжалявам — отвърнах аз.

И наистина съжалявах, но пък трябва да можеш да превръщаш нуждата в добродетел. Абатът се свлече незабавно и от щръкналите му зъби бликна кръв. Погледнах трупа и изобщо не се почувствах виновен. Сам си го беше изпросил.

Оставаше само тези неудобни останки да изчезнат.

Когато купих магазина и апартамента на горния етаж, собственикът ми показа отвор с капак на пода на мазето.

— Надолу има няколко стъпала — каза той. — В началото няма да посмеете да слезете по тях, защото ще ви прилошее от силната воня. Но един ден ще се наложи. Чужденец сте и не знаете цялата история. Едно време изхвърляли нечистотиите на улицата, дори имало закон, който правел задължително да викаш: „Внимание, вода!“, преди да изхвърлиш изпражненията си от прозореца, но кой ще си дава този труд, лисваш кофата и толкова по-зле за този, дето е отдолу. После по улицата направили канали на открито, после ги покрили и така се появила канализацията. Сега най-накрая барон Осман построи в Париж добра канализационна система и изпражненията се оттичат от само себе си, стига само тръбата под клозета да не се запуши, към една яма, която нощем се изпразва и се изхвърля в големите сметища. Само че се обсъжда дали окончателно не трябва да се възприеме системата tout-à-1’égout^[27], това ще рече в ямите да отиват не само отпадните води, а и всички отпадъци. Именно заради това вече повече от десет години един декрет задължава собствениците да свържат къщата си с канализацията с галерия, широка поне метър и трийсет. Такава галерия ще намерите тук долу, само че е по-тясна и не е толкова висока, колкото изисква законът, ама хайде сега. Тия неща се правят по големите булеварди, не в една задънена улица, където на никой не му пука. И никой няма да дойде да ви провери дали наистина ще слезете да изхвърлите отпадъците си там, където трябва. Когато се потиснете от мисълта, че се налага да хвърляте всичките му там гадости, хвърляте нечистотиите си надолу по тези стъпала, а при дъжд водата стига дотук и ги отнася. От друга страна, достъпът до канализацията си има своите предимства. Живеем във времена, когато на всеки десет-двайсет години в Париж става по една революция или бунт, и един път за бягство под земята никога не е излишен. Като всеки парижанин, сигурно сте чели романа, който излезе неотдавна, „Клетниците“, където главният герой бяга по каналите с един ранен свой приятел на гръб, та знаете за какво говоря.

Като редовен читател на feuilletons добре познавах историята на Юго. Със сигурност не ми се искаше да ми се налага и аз да правя същото, защото просто не знам как е изминал цялото това разстояние там долу. Може в другите части на Париж подземните канали да са доста високи и широки, но каналът, който минаваше под улица „Мобер“, сигурно беше направен преди векове. Дори само свалянето на трупа на Дала Пикола от горния етаж в магазина и после в мазето не беше лесно, но за щастие той беше достатъчно слаб, та се боравеше лесно с него. Ала за да го пусна по стълбите под капака, трябваше да го изтърколя. После слязох и приведен го влачих няколко метра, за да не се разложи точно под дома ми. С една ръка го дърпах за глезена, с другата държах фенер — за съжаление нямах трета ръка да си стисна носа.

За първи път ми се налагаше да се отървавам от тялото на човек, когото съм убил, защото в случаите на Ниево и на Нинуцо въпросът се разреши без моя намеса (а в случая с Нинуцо би трябвало да се намеся, поне първия път в Сицилия). Сега си давах сметка, че най-неприятното при едно убийство е да скриеш трупа, сигурно затова свещениците съветват да не убиваш, освен, разбира се, по време на битка, там оставят труповете на лешоядите.

Влачих покойния абат десетина метра, а да тътриш след себе си духовник сред изпражнения, които не са само твои, а кой знае на кого преди теб, не е приятно, и още по-малко ако трябва да го разкажеш на собствената си жертва — какво пиша, Боже Господи? В крайна сметка обаче, след като стъпих в доста лайна, успях да зърна отдалеч един тънък лъч светлина, от което разбрах, че там, където се пресичат улица „Мобер“ и улица „Сотон“, сигурно има отвор, който извежда горе.

Отначало се канех да извлека трупа до някой по-голям тунел, за да го поверя на милостта на по-обилни води, но си казах, че тези води току-виж го отнесли кой знае къде, може и в Сена, и някой може да разпознае скъпия покойник. Правилно съм съобразил, защото днес, докато пиша, знам, че в големите сметища в дерето при Клиши за шест месеца са били намерени четири хиляди кучета, пет телета, двайсет овена, седем кози и седем свине, осемдесет кокошки, шестдесет и девет котки, деветстотин и петдесет заека, една маймуна и една боа. Статистиката не казва нищо за абати, но мога да допринеса да я направя още по-необикновена. Вместо това оставих моя покойник на място, от което по всичко изглеждаше, че няма да мръдне повече. Оставих го на тесничкия тротоар покрай самия канал. Прецених, че заради миазмите и влагата ще се разложи доста бързо и от него ще останат само неразпознаваеми кости. Пък и като се имаше предвид колко задънена беше уличката, бях сигурен, че каналът едва ли се поддържа и че никой няма да идва чак тук. А и дори да намереха човешки останки, трябваше да се докаже откъде идват: а това можеше да бъде всеки с достъп до отвора към улица „Сотон“.

Върнах се в кабинета и отворих романа на Гьодше на мястото, където Дала Пикола бе поставил книгоразделител. Немският ми беше поръждясал, но успях да разбера основното, ако не и нюансите. Да, разбира се, това беше моята реч на равина в гробището в Прага, само дето Гьодше (той имаше усет за театралното) описваше малко по-подробно нощното гробище, при него първи пристигаше един банкер, някой си Розенберг, придружен от полски равин с шапчица и с пейсове на слепоочията; а за да влезеш, трябваше да прошепнеш на пазача парола от Кабала от седем срички.

После пристигаше онзи, който в оригиналната ми версия беше моят осведомител, представяше го някой си Лазали, който му обещава да му помогне да присъства на среща, която става на всеки сто години. Двамата се дегизираха с изкуствени бради и с шапки с широки периферии, после историята продължаваше както при мен, със синкавата светлина, която заструяваше от гроба, и силуетите на отдалечаващите се равини, погълнати от нощта.

Мръсникът се беше възползвал от моя лаконичен доклад, за да създаде мелодраматични сцени. Готов беше на всичко, за да забърше някой талер. Никаква религия вече няма.

Именно това, което искат евреите.

 

 

Сега отивам да спя, отклоних се от навиците си на умерен гастроном и престанах да пия вино, а само неумерени количества калвадос (и неумерено ми се вие свят — подозирам, че взех да се повтарям). Тъй като изглежда обаче, че само ако потъна в сън без сънища мога да се събудя като абат Дала Пикола, сега много ми се иска да видя как така ще се събудя в кожата на покойник, на чието изчезване без никакво съмнение съм бил както причина, така и свидетел.