Умберто Еко
Пражкото гробище (19)

19.
Осман бей

Драги абате, полагам изтощителни усилия да възстановя миналото си, а Вие постоянно ме прекъсвате като учител педант, който постоянно ми сочи правописните грешки… Разсейвате ме. И ме смущавате. Добре де, може и да съм убил Жоли, ала имах намерение да постигна една цел, която оправдава низките средства, които бях принуден да използвам. Вземете например политическата прозорливост и хладнокръвие на отец Бергамаски и сдържайте нездравата си дързост.

След като вече не можех да бъда шантажиран нито от Жоли, нито от Гьодше, можех да работя върху моите нови Пражки протоколи (така поне ги обозначавах). И трябваше да измисля нещо ново, защото старата сцена на гробището в Прага се беше превърнала в общо място почти като от роман. Няколко години след писмото на дядо ми „Контампорен“ публикува речта на равина като автентичен документ, изготвен от британски дипломат, някой си сър Джон Рийдклиф. Тъй като псевдонимът, използван от Гьодше за неговия роман, беше сър Джон Ретклиф, беше ясно откъде идва текстът. После престанах да броя колко пъти сцената на гробището бе използувана от различни автори: докато пиша, като че ли си спомням, че неотдавна някой си Бурнан издаде Les juifs nos contemporains^[1], където също се появява речта на равина, само че Джон Рийдклиф е станало името на самия равин. Милостиви Боже, как да живее човек в този свят на фалшификатори?

Така че издирвах нови сведения, които да протоколирам, без да пренебрегвам възможността да ги извличам от вече отпечатани произведения, като си мислех всеки път — с изключение на нещастния случай на абат Дала Пикола, — че потенциалните ми клиенти не ми приличат на хора, които прекарват живота си в библиотеката.

Един ден отец Бергамаски ми каза:

— На руски излезе една книга за Талмуда и евреите от някой си Лютостански. Ще се опитам да я намеря и да уредя моите събратя да я преведат. Но не, има всъщност един друг човек, с когото трябва да се запознаеш. Чувал ли си някога за Осман бей?

— Турчин ли е?

— Може би е сърбин, но пише на немски. Една негова книжка за завладяването на света от страна на евреите вече е преведена на различни езици, но мисля, че има нужда от още данни, защото той се издържа от антиеврейските кампании. Говори се, че руската политическа полиция му е дала четиристотин рубли, за да дойде в Париж и да проучи издълбоко Всемирния израелитски съвет, а ти не може да не знаеш нещичко за тях от твоя приятел Брафман, ако си спомням добре.

— Истината е, че знам доста малко.

— Измисли си тогава. Ще дадеш нещо на този бей, а той ще ти даде нещо на теб.

— Как да го намеря?

— Той ще те намери.

Вече почти не работех за Ебютерн, но все пак поддържахме връзка. Срещнахме се пред централния портал на „Нотър Дам“ и го попитах за този Осман бей. Изглежда, беше известен на полициите на половината свят.

— Сигурно е от еврейски произход, каквито са Брафман и други неистови врагове на тяхната раса. Историята му е дълга, казвал се е Милингер или Милинген, после и Кибридли-Заде, а преди време се представяше за албанец. Гонен е от много страни по неясни причини, най-вече заради измами; другаде е прекарвал по някой и друг месец в затвора. Посветил се е на борбата срещу евреите, защото е видял, че от тази работа може да се спечели нещо. В Милано се отрекъл публично от всичко, което до този момент разпространявал за евреите, после в Швейцария отпечатал нови антиеврейски пасквили и отишъл в Египет да ги продава от врата на врата. Истинският му успех обаче идва в Русия, където в началото пише някакви разкази за убийствата на християнски деца. Сега се занимава с Израелитския съвет и затова ни се иска да го държим далеч от Франция. Нали много пъти съм ви казвал, че не искаме да влизаме в полемика с тези хора, не ни е изгодно, поне засега.

— Само че ще дойде в Париж, може вече и да е дошъл.

— Виждам, че вече сте по-информиран от мен. Ами ако искате, дръжте го под око, ще ви бъдем признателни за това, както обикновено.

Ето, че имах две сериозни причини да се срещна с този Осман бей, от една страна, за да му продам каквото можех за евреите, от друга, за да държа Ебютерн в течение за действията му. След една седмица Осман бей се свърза с мен чрез бележка, пъхната под вратата на магазина ми: съобщаваше ми адреса на един пансион в Льо Маре.

Предполагах, че е лакомник, и исках да го поканя в „Гран Вефур“, за да му дам възможност да опита fricassée de poulet Marengo и les mayonnaises de volaille^[2]. Разменихме си бележки, той отказа всякаква покана и ми определи среща същата вечер на ъгъла на площад „Мобер“ и улица „Метр Албер“. Той щял да дойде с файтон и аз трябваше да се приближа към него и да му се представя.

Когато файтонът спря на ъгъла, от него се показа човек, какъвто не бих искал да срещам нощем на улицата в моя квартал: косата му беше дълга и разрошена, носът клюнест, очите хищни, лицето му беше със землист цвят, беше мършав като цирков акробат, и с нервен тик на лявото око.

— Добър вечер, капитан Симонини — ми каза тутакси той и добави: — В Париж и стените имат уши, както се казва. Така че единственият начин да говорим спокойно е да обикаляме из града. Кочияшът не може да ни чува от капрата, пък и да можеше, е глух като пън.

Така първият ни разговор стана, докато над града се спускаше нощта, а от пелената облаци се процеждаше ситен дъждец, който бавно се засилваше, и паважът на улиците лъсна. Изглежда, на файтонджията беше поръчано да се завира в най-безлюдните квартали и в най-неосветените улици. Можехме да говорим спокойно и на булевард „Капюсен“, но Осман бей явно обичаше театралния декор.

— Париж изглежда пуст, вижте минувачите — ми каза с усмивка, която озаряваше лицето му, както свещ осветява череп (зъбите на този човек с обезобразено лице бяха много красиви). — Движат се като призраци. Може би при първите лъчи на зората бързат да се приберат в саркофазите си.

Аз му се сопнах:

— Оценявам стила ви, напомня ми за най-доброто от Понсон дю Терай, но може би ще можем да говорим за по-конкретни неща. Какво ще ми кажете например за някой си Иполит Лютостански?

— Измамник и шпионин. Бил е католически свещеник и е трябвало да хвърли расото, защото го хванали да прави, как да кажа, не особено пристойни неща с момченца — което е вече много лош атестат за него, защото, за Бога, знае се, че човекът е слабо същество, но ако си духовник, трябва да спазваш известно приличие. В отговор той станал православен монах. Познавам добре Светата Рус и мога да кажа, че в нейните отдалечени от света манастири монасите и послушниците са свързани с една взаимна обич, която е, как да го кажа… братска? Не съм интригант обаче и не се интересувам от чуждите работи. Знам само, че вашият Лютостански е взел купища пари от руското правителство, за да разкаже за човешките жертвоприношения, извършвани от евреите, вечната история за ритуалните убийства на християнски деца. Той да не би да се отнася по-добре с децата? И най-сетне, носят се слухове, че влязъл във връзка с някои еврейски среди и им казал, че срещу известна сума е готов да се отрече от написаното от него. Представяте ли си как на евреите ще им се откъсне и една пара от сърцето? Не, той не е човек, с когото да си имаш работа.

После добави:

— А, забравих, сифилитик е.

Казвали са ми, че големите разказвачи описват най-добре себе си в своите герои.

После Осман бей изслуша търпеливо това, което исках да му разкажа, усмихна се разбиращо на живописното ми описание на гробището в Прага и ме прекъсна:

— Капитан Симонини, това наистина прилича на литература, то е същото, каквото приписвахте на мен. Търся само точни доказателства за отношенията между френските евреи и прусаците. Съюзът е сила, която плете златната си мрежа по целия свят, за да владее всички и всичко, и това трябва да се докаже и разобличи. Сили, подобни на Съюза, съществуват от векове, още преди Римската империя. Затова и са действащи, създадени са преди три хиляди години. Само си помислете как завладяха Франция благодарение на евреин като Тиер.

— Тиер е евреин, така ли?

— А кой не е? Те са около нас, зад гърба ни, контролират спестяванията ни, командват армиите ни, влияят на църквата и на правителствата. Подкупих един чиновник в Съюза (всички французи са подкупни) и се сдобих с копия от писмата, изпратени на различни еврейски комитети в страните, граничещи с Русия. Комитетите се простират по протежение на цялата граница, полицията пази само основните пътища, а техните емисари обикалят полетата, блатата, водните пътища. Истинска паяжина са. Съобщих за този заговор на царя и спасих Светата Русия. Аз сам, лично. Обичам мира, искам в света да властва добротата и всички да забравят какво е насилие. Ако от света изчезнат всички евреи, които със своите банки поддържат търговците на оръжия, ни очакват сто години щастие.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че един ден ще трябва да предприемем единственото разумно решение, окончателното решение: изтребването на всички евреи. И децата ли? И децата. Да, знам, звучи като замислено от Ирод, ала когато си имаш работа с вредно семе, не е достатъчно да отрежеш растението, а трябва да го изтръгнеш от корен. Ако не искаш комари, убий ларвите им. Борбата срещу Израелитския съюз е само преходен етап. Съюзът не може да бъде унищожен без пълното премахване на цялата им раса.

В края на това пътуване из пустия Париж Осман бей ми направи едно предложение:

— Капитане, това, което ми предложихте, е много малко. Не можете да искате да ви предоставя интересни данни за Съюза, за който скоро ще знам всичко. Но ви предлагам да се уговорим така: аз мога да следя евреите от Съюза, но не и масоните. Идвам от мистичната православна Русия и нямам кой знае какви връзки в стопанските и интелектуални среди на този град, така че не мога да вляза между масоните. Те взимат хора като вас, с часовник в предното джобче. Едва ли ще ви е трудно да влезете в техните среди. Чувам, че се гордеете с участието си в една експедиция на Гарибалди, най-големия масон, който е съществувал някога. Така че: вие ще ми разказвате за масоните, а аз за Съюза.

— Само устна уговорка и това е, така ли?

— Няма нужда от писмени договори между почтени хора като нас.