Умберто Еко
Пражкото гробище (5)

В действителност Дала Пикола представял пред Симонини само един доста постен набор от факти, изписани със ситен почерк, много различен от неговия собствен; но пък тези скъпернически намеци действали върху Симонини като кукички, на които да закачва изблиците от образи и думи, които кръжали в главата му. Разказвачът се опитва да предаде тъкмо тях, при това в разгърнатия им вид, за да направи по-стройна играта на стимули и отговори и да не налага на читателя лицемерно виртуозния тон, с който абатът ги нашепва, като същевременно цензурира миналото на своето алтер его.

Изглежда, че не само забраната на босите кармелити, а и самата кончина на дядото не разстроили особено много Симоне. Може и да е бил привързан към дядо си, ала след като прекарал детството и юношеството си затворен в къща, сякаш специално измислена, за да го потиска, като и дядо му, и възпитателите му с черни раса постоянно вдъхвали у него недоверие, злоба и неприязън към света, Симонини ставал все по-неспособен да изпитва каквото и да е чувство, различно от един вид мрачно самолюбие, малко по малко достигнало спокойната яснота на философски възглед.

След като приключил с погребението, на което дошли видни духовници и най-добрата част от пиемонтската аристокрация, свързана със Стария режим, се срещнал с много възрастния нотариус на семейството, някой си Ребауденго, който му прочел завещанието на дядо му, според което Симоне наследявал всичките му имоти. Само дето (и май това го радвало) поради многобройните ипотеки и неподходящи вложения, направени от стареца, от имотите не оставало нищо, дори и къщата с все мебелите, която трябвало час по-скоро да иде у кредиторите — те до този момент стояли настрана от уважение към достопочтения благородник, но нямали задръжки към внук му.

— Вижте, драги господин адвокате — му казал нотариусът, — може и да са някакви модерни тенденции и вече да не е като едно време, но така или иначе децата от добри семейства трябва да се примирят и да работят. Ако ваша милост склони на този вариант, който е наистина унизителен, мога да ви предложа работа в моя кабинет, трябва ми младеж с известни юридически познания, само да е ясно, че не мога да ви възмездя според способностите ви, но все пак ще ви дам толкова, че да ви стигне да си намерите друго жилище и да преживявате скромно.

Симоне веднага се усъмнил, че нотариусът си е присвоил много от средствата, които дядото е смятал за изгубени, защото ги е вложил не където трябва, ала нямал доказателства, а и все трябвало да се живее някак. Казал си, че като иде да работи при нотариуса, един ден ще може да му го върне тъпкано и да си вземе онова, което той със сигурност му е отнел незаконно. Така че се примирил и заживял в две стаи на улица „Барбару“, и разредил ходенето по кръчми с приятели, започнал да работи за Ребауденго, а той бил стиснат, деспотичен и недоверчив и веднага престанал да го нарича „господин адвокат“ и „ваша милост“, а се обръщал към него само със „Симонини“, колкото да покаже кой е господарят. Ала за няколкото години работа като писар (както се казвало тогава) Симонини научил правото и докато малко по малко печелел доверието на началника, разбрал, че основната му дейност не е толкова обичайната работа на нотариус, а именно удостоверяването на завещания, дарения, покупко-продажби и други договори, колкото да изповядва дарения, покупко-продажби, завещания и договори, които никога не са съществували. С други думи, нотариусът Рабауденго срещу прилични суми издавал фалшиви документи и когато било необходимо, подправял чужди почерци и предоставял необходимите свидетели, които събирал из околните кръчми.

— Да ти е ясно, скъпи Симоне — обяснявал той, отдавна вече минал на „ти“, — аз не правя фалшификати, а нови копия на автентичен документ, който е бил изгубен или поради най-обикновено стечение на обстоятелствата никога не е бил издаван, но е можел и е трябвало да бъде издаден. Фалшификат е, ако изготвя свидетелство за раждане, според което, извини ме за примера, майка ти е проститутка от „Одаленго Пиколо“ (и се кискал, доволен от унизителната хипотеза). Никога не бих се осмелил да извърша такова престъпление, защото съм почтен човек. Но, ако, да речем, някой твой враг се опитва да ти вземе наследството, а ти знаеш, че той не е дете на майка ти или на баща ти, а на проститутка от „Одаленго Пиколо“, и е скрил своя акт за раждане, за да ти вземе имотите, и ти ме помолиш да намеря този изчезнал акт за раждане, за да разобличиш мошеника, аз ще ти помогна, за да се разкрие истината, ще я докажа и няма да имам никакви угризения на съвестта.

— Да ти е ясно, скъпи Симоне — обяснявал той, отдавна вече минал на „ти“, — аз не правя фалшификати, а нови копия на автентичен документ, който е бил изгубен или поради най-обикновено стечение на обстоятелствата никога не е бил издаван, но е можел и е трябвало да бъде издаден…

— Да, но как можете да знаете, че еди-кой си наистина е дете на еди-кого си?

— Ами ти ще ми го кажеш! Нали го познаваш добре.

— И ще се доверите на мен?

— Доверявам се винаги на клиентите си, защото служа само на почтени хора.

— Но ако случайно клиентът ви е излъгал?

— Тогава грехът е негов, не мой. Ако започна да мисля, че клиентът ми може да лъже, няма как да се занимавам с тоя занаят, той се основава на доверието.

Симоне изобщо не бил убеден, че занаятът на Ребауденго може да се определи като почтен, но след като бил посветен в тайните на нотариуса и започнал да участва във фалшификациите, открил у себе си изключителен талант на калиграф и бързо надминал своя учител.

Освен това нотариусът, сякаш за да се разкае за приказките си, или пък защото бил разбрал слабостта на помощника си, от време на време го водел в луксозни ресторанти като „Камбио“ (там ходел дори Кавур) и го посвещавал в тайните на „финанциера“, симфония от петльови гребени, момици, телешки мозък и тестикули, крехко говеждо филе, манатарки, половин чаша марсала, брашно, сол, зехтин и масло, всичко леко тръпчиво от добре премерена доза оцет — за да я вкусваш на малки хапки, трябвало да си с редингот, или стифелиус, както му казват.

Въпреки бащините си призиви Симонино не бил получил възпитание, което да го насочи към героичното и саможертвата, ала по време на онези вечери бил готов да служи на Ребауденго до смърт — поне до неговата, на Ребауденго, както щяло да стане най-накрая, ако не и до своята.

Междувременно заплатата му била увеличена, макар и малко — нотариусът бързо остарявал, започнал да недовижда, ръката му треперела и не след дълго Симонини станал незаменим. Тъкмо защото можел вече да се поразпусне обаче и защото не успявал да избягва най-реномираните ресторанти в Торино (ах, насладата от агнешкото по пиемонтски заради запечената плънка от бяло месо, печено от червено месо, варено говеждо, обезкостена варена кокошка, зелка, сготвена заедно с печеното, четири цели яйца, сирене пармиджано, индийско орехче, сол, пипер, и за сос в дъното на печеното скилидка чесън и клонка розмарин), младият Симонини почнал да задоволява своята нарастваща дълбока и плътска страст, а при това положение не можел да ходи по тези места опърпан; затова колкото повече се увеличавали възможностите му, се увеличавали и изискванията му.

Докато работел при нотариуса, Симоне разбрал, че той се занимава не само с поверителните дела на своите частни клиенти, а и — може би за да си пази гърба за в случай, че властите разберат за някои негови недотам законни дейности — прави услуги на органите на обществената безопасност, защото понякога, както се изразявал той, за да може да се стигне до справедлива присъда на някой заподозрян, е необходимо пред съдиите да се представят документални доказателства, които да ги убедят, че заключенията на полицията не са вятър и мъгла. Така Симонини влязъл в контакт с хора с неясна самоличност, които от време на време минавали през кантората му и които според лексиката на нотариуса били „господата от Службата“. Не било трудно да се отгатне какво била и кого точно представлявала тази Служба: ставало дума за работи от компетентност само на правителството.

Един от тези господа бил кавалер Бианко, който един ден заявил, че е много доволен от начина, по който Симоне изготвил някакъв документ с безспорна автентичност. Сигурно е бил човек, който преди да влезе в досег с някого, събира достоверни сведения за него, защото един ден го дръпнал настрана и го попитал ходи ли още в „Кафе Бичерин“, и го извикал там за, както се изразил, поверителен разговор. И там му казал:

— Драги ми адвокате, знаем добре, че сте внук на много верен поданик на Негово величество и затова сте получили подходящо възпитание. Знаем също, че господин баща ви е платил с живота си за кауза, която ние също смятаме за справедлива, макар и да го е направил прекалено рано, така да се каже. Поради това сме сигурни както във вашата лоялност, така и в готовността ви да ни служите, като се има предвид колко снизходителни сме били към вас, все пак отдавна можехме да ви обвиним заедно с нотариус Ребауденго за недотам похвалната ви дейност. Знаем, че се срещате с приятели и сподвижници по идеи и по дух, как да кажа, с мадзинианци, гарибалдисти и карбонари. Естествено е, това е сега тенденцията при младите поколения. Ето какъв ни е проблемът обаче: не искаме тези младежи да действат под напора на чувствата, или най-малкото не преди това да стане полезно и разумно. Големи неприятности за нашето правителство предизвика безумното начинание на онзи Пизакане^[14], който преди няколко месеца заедно с двайсет и четири подривни елемента се качи на един кораб, слезе в Понца с развят трикольор, освободи от затвора триста задържани и после замина за Капри, като си мислеше, че местното население ще го чака с отворени обятия. Снизходителните казват, че Пизакане е идеалист, по-скептичните — че е смахнат, а истината е, че е глупак. Онези простаци, дето искал да освободи, го заклали заедно с всичките му приятели, така че виждате до какво могат да доведат добрите намерения, когато не се държи сметка за действителността такава, каквато е.

— Разбирам — казал Симоне. — Но какво искате от мен?

— Ами можем например да не позволим на тези младежи да правят грешки, като най-добрият начин е да ги вкараме в затвора за известно време и да ги обвиним в посегателство срещу институциите, а после, когато наистина има нужда от сърцати идеалисти, да ги освободим. Ясно е, че трябва обаче да ги хванем в съзаклятничество. Със сигурност знаете на кой от водачите си вярват най-много. Достатъчно е да получат съобщение от такъв един водач, с което той да ги свика на определено място въоръжени до зъби, с кокардите и със знамената му и с прочие финтифлюшки, които да доказват, че са въоръжени карбонари. Полицията ще дойде, ще ги арестува и всичко ще приключи.

— Да де, ама ако в този момент съм с тях, ще арестуват и мен, а ако не съм, ще разберат, че аз съм ги предал.

— Хайде сега, да не сме вчерашни, че да не сме помислили и за това!

Както ще видим, Бианко не бил вчерашен. Нашият Симоне също не бил, така че, след като изслушал предложения му план, замислил отплата от необикновен вид и казал на Бианко какво очаква от кралската щедрост:

— Знаете ли, господин кавалер, нотариус Ребауденго е извършил доста беззакония, преди да започна да работя при него. Достатъчно е да избера два-три от тези случаи, те няма да засягат нито една важна личност, а например някой, който междувременно е починал, и аз, с вашето любезно посредничество, съвсем анонимно ще предоставя обвинителния материал на прокуратурата. Ще имате достатъчно доказателства, за да осъдите нотариуса за съставяне на документи с невярно съдържание при условия на продължаващо престъпление, така че да го поставите на сигурно място за един разумен брой години, колкото трябват, за да може природата да си свърши работата, а това няма да отнеме много време, като се има предвид състоянието на стареца.

— И после?

— И после, щом нотариусът се озове в затвора, ще извадя един договор с дата няколко дни отпреди деня на ареста, от който ще стане видно, че съм изплатил и последната вноска от цената на нотариалната практика, изкупил съм я и окончателно ставам неин титуляр. Що се отнася до парите, които би трябвало да съм му платил, всички си мислят, че би трябвало да съм наследил достатъчно средства от дядо ми, а единственият, който знае истината, е Ребауденго.

— Интересно — отвърнал Бианко. — Но съдията ще попита какво е станало с парите, които сте му платили.

— Ребауденго няма доверие на банките и държи всичко в една каса в кабинета си, естествено, знам как да я отворя, защото той просто ми обръща гръб, като я отваря, и като не ме вижда, си мисли, че не забелязвам какво прави. Представителите на закона в крайна сметка ще отворят някак касата и ще я намерят празна. Мога да свидетелствам, че предложението на Ребауденго е дошло почти изневиделица и аз самият съм бил изненадан колко малка сума иска, дотолкова, че съм заподозрял някаква особена причина да изостави работата си. И наистина, освен празната каса, ще бъде намерена пепел от кой знае какви документи в камината, а в касетката на писалището му писмо от хотел в Неапол с потвърждение за запазена стая. Тогава ще стане ясно, че Ребауденго се е чувствал вече наблюдаван от органите на закона и е искал да се престори на умряла лисица и да си яде богатството при Бурбоните, където сигурно вече си е прехвърлил парите.

— Само че пред съдията той ще отрече, като му кажат за договора между вас двамата…

— Кой знае какво още ще отрича и съдията няма да му повярва.

— Хитър план. Харесвате ми, господин адвокат. По-пъргав, по-мотивиран, по-решителен сте от Ребауденго и, как да кажа, по-еклектичен. И така, ти ще ни дадеш групата карбонари в ръцете, а после ще се занимаем с Ребауденго.

Изглежда, арестуването на карбонарите е било като детска игра, особено като се има предвид, че тези ентусиасти си били деца, а карбонари само в най-разпалените си мечти. От известно време, първоначално от чиста суета, нали знаел, че всяко негово разкритие ще се припише на новини, получени от героичния му баща, Симоне взел подличко да разправя разни небивалици за карбонарството, повечето подшушнати му от отец Бергамаски. Йезуитът непрекъснато му повтарял да е нащрек за козните на разните му там карбонари, масони, мадзинианци, републиканци и юдеи, предрешени като патриоти, които, за да не са пред очите на полициите по целия свят, се преструват на въглищари и се събират на тайни места под предлог да водят търговски преговори.

— Карбонарите са на подчинение на Висшата вендита, която се състои от четирийсет члена, повечето (ужасно е да се каже) цветът на римските патриции — плюс някои евреи, естествено…

— Карбонарите са на подчинение на Висшата вендита, която се състои от четирийсет члена, повечето (ужасно е да се каже) цветът на римските патриции — плюс някои евреи, естествено. Главатар им бил Нубиус, истински големец, покварен колкото цял затвор, който обаче благодарение на името си и богатството си достигнал в Рим до сигурно положение, което го поставяло извън всяко подозрение. От Париж се допитвали до него като до делфийския оракул дори Буонароти, генерал Лафайет и Сен Симон. От Мюнхен и Дрезден, от Берлин и Виена и Петербург, главите на основните вендити Чарнер, Хейман, Якоби, Ходзко, Ливен, Муравьов, Щраус, Палавичини, Дристен, Бем, Батяни, Опенхайм, Клаус и Каролус го питали за напътствия. Нубиус бил на кормилото на Вендитата до 1844 година, когато някой му сипал малко арсеник. Само да не си мислиш, че сме го направили ние йезуитите. Подозрението пада върху Мадзини, който с помощта на юдеите се стремял и още се стреми да оглави всички карбонари. Наследникът на Нубиус е сега Малкия тигър, евреин, който подобно на Нубиус не спира да тича навсякъде, за да създава врагове на Голгота. Само че съставът и местонахождението на Висшата вендита са тайна. Всичко това трябва да остане неизвестно за ложите, които получават от него насоки и указания. Самите четирийсет члена на Висшата вендита никога не са знаели откъде идват заповедите, които трябва да предадат или изпълнят. А после казват, че йезуитите били роби на висшестоящите си. Тъкмо карбонарите са роби на господар, който се крие от взора им, може би някой Велик старец, който ръководи тази подземна Европа.

Симоне превърнал Нубиус в свой герой, нещо като мъжко съответствие на Бабет от Интерлакен. От готическия роман, който му разказвал отец Бергамаски, той правел епична поема и с нея хипнотизирал другарите си. Криел несъществената подробност, че Нубиус е мъртъв.

Така един ден Симоне показал писмо, което изфабрикувал без усилия и в което Нубиус съобщавал, че скоро, всеки момент, в цял Пиемонт щяло да избухне въстание, град по град. Групата, водена от Симоне, имала опасна и вдъхновяваща задача. Трябвало да се съберат сутринта на определена дата в двора на странноприемницата „Златният рак“, където щели да намерят саби и пушки, както и четири каруци с вехти мебели и дюшеци, и въоръжени с тях да се изнесат в началото на улица „Барбару“, където да издигнат барикада, която да запречи достъпа до площад „Кастело“. Там трябвало да чакат по-нататъшни заповеди.

Малко трябвало, за да запламтят сърцата на двайсетината студенти, които в онази съдбовна утрин се събрали в двора на гостилницата и намерили обещаните оръжия, вероятно скрити в изоставени кладенци. Докато се озъртали да видят каруците с вехториите, като дори не се били сетили да си заредят пушките, в двора нахлули петдесетина жандармеристи с насочени оръжия. Безпомощни, момчетата се предали, били разоръжени и изведени от двора, строили ги с лице към стената от двете страни на голямата порта.

— Горе ръцете, гадове, и нито дума! — крещял заплашително някакъв цивилен чиновник.

Струпвали на едно място съзаклятниците уж напосоки, ала двама жандармеристи сложили Симоне точно в края на редицата, на ъгъла на една тясна уличка, по едно време сержантът извикал хората си и се отдалечили към портата на двора. Всичко било уговорено предварително. Симоне се обърнал към най-близкия си другар и му пошепнал нещо. Двамината хвърлили бърз поглед към отдалечилите се жандармеристи, с един скок се скрили зад ъгъла и побягнали.

— Стреляй, бягат! — извикал някой. Двамината чували стъпките и виковете на жандармеристите, които ги преследвали. Симонини чул два изстрела: единият куршум улучил другаря му, но на Симонини му било все едно смъртоносно ли, или не. За него било достатъчно, че според уговорката вторият изстрел трябвало да бъде във въздуха.

Свърнал по друга улица, после по още една, някъде далеч назад чувал виковете на преследвачите си, които в изпълнение на заповедите нарочно бъркали посоките. Не след дълго прекосил площад „Кастело“ и се прибрал вкъщи като обикновен гражданин. Понеже заговорниците били арестувани накуп и веднага ги строили с лице към стената, полицаите нямало как да са запомнили лицето му, така че в очите на другарите му бягството на Симонини било успешно. При това положение съвсем естествено нямало нужда да напуска Торино и можел да започне отново работа, като дори посещавал семействата на арестуваните да ги утешава.

Оставало само да пристъпи към ликвидирането на нотариус Ребауденго, което станало както било уговорено. Година по-късно в затвора сърцето на стареца не издържало. Ала Симонини не почувствал никаква вина за това: всичко дошло по местата си, нотариусът му бил дал професия и той му робувал няколко години, а нотариусът разорил дядото на Симонини, който пък му го върнал.

Такива били разкритията на абат Дала Пикола пред Симонини. А това, че се чувствал покрусен, се доказвало от факта, че целият му принос към дневника се ограничавал до едно недовършено изречение, сякаш докато го пишел, бил изпаднал в нещо като ступор.