Джеймс Ролинс
Кръвна линия (6)

Пролог

Лятото на 1134 г.

Светите земи

Навремето я наричаха вещица и курва.

Но това беше минало.

Седеше изправена на сивия си боен жребец в черна броня, който внимателно си проправяше път сред касапницата на бойното поле. Земята беше осеяна от телата на мюсюлмани и християни. Преминаването й подплашваше пируващите гарвани и врани и ги вдигаше на огромни черни облаци в небето. Други боклукчии — онези на два крака — обикаляха между мъртвите, смъкваха ботуши и вадеха стрели заради върховете и перата им. Някои вдигаха глави да я изгледат, но бързо се извръщаха и продължаваха плячкосването.

Тя знаеше какво виждат — поредния рицар сред многото, сражавали се тук. Гърдите й бяха скрити под ватирания жакет и ризницата. Тъмната й коса, подрязана до раменете и по-къса от тази на повечето мъже, бе покрита от коничния шлем; изящните й черти трудно се различаваха зад предпазителя за носа. Широкият двуостър меч бе закрепен за седлото й и се удряше в лявото й коляно. Металните брънки на панталона, защитаващ дългите й крака, звъняха.

Малцина бяха наясно, че тя не е мъж — и никой не знаеше, че пази тайни, далеч по-мрачни от скрития й пол.

Оръженосецът й я чакаше край изровения път, който се издигаше стръмно нагоре към изолирано каменно укрепление. Тежката структура, скрита дълбоко в планината Нафтали в Галилея, нямаше име и изглеждаше като издялана от самия склон. Червеното слънце беше увиснало ниско над хоризонта зад бойниците, закривано от дима на лагерните огньове и подпалените ниви.

Младият оръженосец падна на коляно, когато тя спря коня си до него.

— Той още ли е тук? — попита го.

Кимане. Уплашено.

— Господарят Жофроа ви очаква.

Момчето не посмя да погледне към кулата. Тя нямаше подобни опасения. Килна шлема си назад, за да вижда по-добре.

„Най-сетне…“

Беше търсила невъзможното цели шестнайсет години, още от времето, когато чичо й основа Ордена на бедните рицари на Соломоновия храм. Дори чичо й не беше разбрал молбата й да стане тамплиер, но на нейния клон от фамилията не можеше да се откаже. Така тя получи бялата мантия и беше сред първоначалните деветима — скрита и безлика като шлема си, докато орденът около нея увеличаваше както числеността, така и славата си.

Другите от нейната фамилия, от кръвната й линия, продължаваха да манипулират рицарския орден отвътре и отвън, трупаха богатства и знания, търсеха могъщи реликви из забравени крипти и древни руини в Египет и Светите земи. Въпреки внимателното планиране не успяваха да избегнат провалите. Само преди година се бяха разминали с придобиването на мощите на магите — останките на тримата библейски царе, за които се твърдеше, че пазели изгубени тайни на алхимията.

Нямаше да позволи днешният ден да бъде запомнен с поредния провал.

Плесна коня с поводите и го подкара нагоре по каменистия път. С всяка следваща крачка броят на мъртвите растеше — защитниците на крепостта бяха оказали последна и безполезна съпротива в опит да удържат нападението. Стигна върха и видя портите, разбити и нацепени от ударите на масивния таран със стоманен връх.

Двама рицари пазеха пътя напред. И двамата й кимнаха. По-младият, постъпил отскоро в ордена, беше извезал ален кръст на сърцето си. И други тамплиери бяха започнали да следват този пример — символ, с който показваха готовността да пролеят собствената си кръв за каузата. По-старият — прошарен воин с белези от шарка по лицето, носеше само традиционната бяла туника над бронята си, подобно на самата нея. Единствената украса върху мантиите им беше алената кръв от клането.

— Жофроа ви очаква в криптата — каза старият рицар и посочи към вътрешната цитадела.

Тя поведе коня си през останките от портата и бързо се спеши, развявайки мантия. Остави меча си на седлото — не се боеше, че някой оцелял противник ще я издебне от засада. Въпреки всичките си проблеми Жофроа си вършеше съвестно работата. Свидетелство за това бяха дървените колове из двора, увенчани с главите на последните защитници на крепостта. Обезглавените им тела бяха натрупани като дърва покрай стената. Битката беше приключила.

Оставаше само плячката.

Стигна до вратата, зад която играеха сенки. Тясно стълбище, грубо изсечено от планинския камък, се спускаше под крепостта. Далечният червено-оранжев пламък на факел бележеше края на спускането. Заслиза надолу и ускори крачка едва накрая. Възможно ли е да е истина? След толкова много години…

Озова, се в дълга зала с множество каменни саркофази подредени покрай стените. Докато минаваше между тях, тя едва забеляза египетските надписи от символи, загатващи за мрачни тайни от времето преди идването на Христа. В дъното на залата имаше двама души, окъпани в светлината на факлите един изправен и един на колене, облягащ се на тояга. Когато тя приближи двойката на лицето на Жофроа се изписа разочарование.

— Дойде най-сетне — каза той с фалшиво приповдигнат тон.

Тя не обърна внимание на рицаря. Той се извисяваше с една глава над нея, макар да имаше същата черна коса и орлов нос, белег за общия им произход от Франция. Между фамилиите им имаше далечна връзка.

Отпусна се на колене и впери поглед в лицето на пленника. Лицето му беше загоряло, гладко и лъскаво като добре ощавена кожа. Под черната коса я гледаха черни очи, отразяващи светлината на факлата. Макар на колене, той не показваше страх, а единствено дълбока тъга, от която й се прииска да го зашлеви.

Жофроа приклекна до нея с намерението да се намеси, да заеме свое място в онова, което явно смяташе за нещо изключително важно. И макар да бе един от малцината, които знаеха истинската й самоличност, нямаше никаква представа за по-ревниво пазените й тайни.

— Господарке… — започна той.

При думите му очите на пленника се присвиха и той впи поглед в нея. Цялата му тъга се стопи, оставяйки след себе си мимолетен страх — но и той бързо изчезна.

„Любопитен е… дали знае за кръвната ни линия, за нашите тайни?“

Жофроа прекъсна мислите й:

— Както наредихте, жертвахме живота на мнозина и проляхме много кръв, за да открием това място, скрито от слухове и пазено колкото от проклятия, толкова и от неверниците — и всичко това, за да открием този човек и съкровището, което пази. Кой е той? Спечелих правото да науча с върха на меча си.

Тя не обичаше да си хаби думите за глупаци. Вместо това се обърна към пленника и му заговори на древен арабски диалект.

— Кога си се родил?

Черният поглед се впи в нея и едва не я блъсна назад със силата на неговата воля, вътрешната му сила беше като бурен вятър. Сякаш се чудеше дали да не я излъже, но онова, което видя изписано на лицето й, го накара да осъзнае, че лъжата е безполезна.

Когато заговори, думите бяха тихи, но сякаш затиснати под огромно бреме.

— Роден съм през мухарам, в пет и деветдесетата година от хиджра.

Жофроа разбираше достатъчно арабски, за да се изсмее пренебрежително.

— Деветдесет и петата? Това означава, че е на повече от хиляда години.

— Не — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него, докато пресмяташе наум. — Неговият народ използва различно летоброене от нашето. Започва с пристигането на Мохамед от Мека в Медина.

— Значи не е на хиляда години?

— Далеч не — каза тя, след като приключи със сметките — живял е само петстотин и двайсет години.

С периферното си зрение видя как Жофроа се извръща втрещено към нея.

— Невъзможно — промълви той с треперещ глас, който издаваше колко плитко е неверието му.

Тя не откъсна нито за миг поглед от пленника. Долавяше в очите му някакво неизмеримо и плашещо познание. Опита се да си представи всичко, на което бе станал свидетел през столетията — възход и падение на могъщи империи, градове, издигащи се от пясъците и разрушавани от времето. Какви ли неща можеше да разкрие за древните тайни и забравени истории?

Но не беше дошла тук, за да го разпитва.

Пък и се съмняваше, че той ще отговори на въпросите й.

Не и този човек — ако все още можеше да се нарича човек.

Следващите му думи прозвучаха като предупреждение и пръстите му се стегнаха около тоягата.

— Светът не е готов за онова, което търсиш. То е забранено.

Тя отказа да отстъпи.

— Не си ти този, който ще решава. Ако човек е достатъчно пламенен, за да го грабне, негово право е да го притежава.

Той я изгледа мълчаливо, после погледът му се плъзна надолу към гърдите й, към онова, което бе скрито под твърдата броня.

— Същото е вярвала и самата Ева в Райската градина, когато е послушала змията и е откраднала от Дървото на познанието.

— А — въздъхна тя и се наведе напред. — Бъркаш ме. Аз не съм Ева. И не търся Дървото на познанието. А Дървото на живота.

Извади кама от колана си, изправи се бързо и заби ножа до дръжката в гърлото на пленника, като го повдигна само със силата на волята си. С този единствен удар безкрайният поток от векове стигна до кървавия си край — наред с опасността, която представляваше този мъж.

Жофроа ахна и се дръпна назад.

— Но нали именно заради него стигнахме чак дотук?

Тя освободи камата и избута с крак тялото, от което пръскаше фонтан кръв. Хвана тоягата, преди да се е изплъзнала от безжизнените пръсти на пленника.

— Не търсех човека, а онова, което той носеше — отвърна тя.

Жофроа зяпна тоягата от маслинено дърво в ръцете й. Кръвта се стичаше на струйки по повърхността, разкривайки едва забележимата дърворезба — сложно вплетени змии и лози, извиващи се по дължината на ствола.

— Какво е това? — попита ококорен рицарят.

Едва сега тя се обърна с лице към него — и заби острието в лявото му око. Беше видял твърде много, за да остане жив. Докато падаше на колене и тялото му се гърчеше противно под острието на ножа, тя отговори на въпроса му, стиснала здраво старото дърво.

— Пред теб е Бахал Ису — прошепна тя, сякаш се обръщаше към бъдните векове. — Размахван от Мойсей, носен от Давид и от царя на царете. Това е жезълът на Исус Христос.