Джеймс Ролинс
Кръвна линия (24)

17.

2 юли, 15,48 ч.

Във въздуха

Сетивата й се пробудиха като ярка светлина, която бавно се разпълзява настрани, леко размазана по краищата. Чувстваше се като плувец, изплуващ от дълбините на черно море. Лица се рееха над нея. Чуваха се гласове, приглушени и неясни. Гърлото я болеше, езикът й бе сух, трудно можеше да преглъща.

— … Идва на себе си — каза познат глас с немско-швейцарски акцент.

Успя да различи късата руса коса и ледените очи.

Петра.

Ужасът от положението й отново я изпълни и изостри сетивата й, когато се върна в студената и сурова реалност на настоящето.

Над нея се наведе друго лице. В очите й блесна ярка светлина, която пареше, сякаш изгаряше тила й. Помъчи се да избяга от нея, като обърна глава.

Лежеше в плитък тапициран сандък. Чуваше бръмченето на самолетни двигатели, усети вибрацията на полета.

— Зениците реагират добре — каза доктор Блейк. — Понася нормално упойката. Какво е положението с плода, Петра?

— Пулсът и кислородът продължават да са в нормата, докторе. Благодарение на безжичния монитор ще можем да следим състоянието й от разстояние, след като кацнем.

— Още колко път имаме?

— Около три часа.

Лицето на д-р Блейк се отдръпна.

— Значи не е нужно да я събуждаме напълно. Засега я дръжте леко упоена с пропофол. Можем да я упоим по-дълбоко преди кацането.

— Трябва да си оставим поне петнайсет минути, за да поставим дипломатическите печати върху ковчега.

„Ковчег?“

Аманда насочи замъгленото си внимание към тапицираните стени на сандъка. Страхът я прониза.

— Права си, Петра. Въпреки че дарителите ни са се погрижили за всичко, не бива да допускаме проблеми при прекарването на ковчега през митницата. За щастие вече всички вярваха, че тя е мъртва.

„Мъртва?“

— Затова никой не я търси — продължи Блейк. — След като се отървахме от всички, най-сетне имаме време да извадим безопасно бебето. С радост очаквам да загърбя вонята на джунглата и да се озова в нормална медицинска лаборатория. — Чуха се отдалечаващи се стъпки. — Отивам до барчето. Искаш ли нещо за пиене?

— Вода, с резенче лимон.

— Професионалист до последно, Петра — шеговито я сгълча той. — Стига си се безпокоила. До довечера пратката ще бъде доставена. Може би след това ще успееш да се отпуснеш.

Лицето на Петра се надвеси още по-ниско над нея. Лъхна я миризмата на канела и цигари.

— Ще се отпусна, след като видя плода й на масата за вивисекция в лабораторията.

— Все забравям специалността ти, скъпа. Мислех си, че аз съм опитен със скалпела и форцепса… но ти ме засрами с умението си да превърнеш едно тяло в толкова много съвършени анатомични образци.

— Това е лесната част — каза Петра, докато се изправяше.

— Разбира се — каза той и леко се засмя. — Истинският ти талант се проявява в способността ти да запазиш тези образци живи.

„Живи?

Какво искат да кажат? Какви ги говорят?“

Аманда се опита да не си представя ужаса, но той така или иначе изпълни съзнанието й. Искаше й се да запуши уши с длани. Винаги беше знаела, че бебето й е застрашено — именно затова бе избягала от Щатите, но никога не й беше минавало през ума, че подобно нещо е възможно. Надхвърляше и най-лошите й кошмари.

„Не искам да чувам нищо повече за това“.

Мълчаливата й молитва беше чута.

Отляво изскърцаха панти. Тъмна сянка се надигна и се спусна над нея, заглушавайки светлина и звук. Капакът на ковчега й беше затворен.

Аманда потръпна в мрака, молейки се този сандък наистина да се превърне в неин ковчег, да се задуши, преди да кацнат. По-добре това, отколкото да позволи момченцето й да понесе жестокостите, които го очакваха.

„… да запазиш тези образци живи…“

Ужасяващите думи я преследваха в тъмното — наред с въпрос, който не я оставяше на мира.

„Къде ме карат?“

16,00 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

— Определено са я държали в този лагер — каза Грей в сателитния телефон, с който се бе свързал с централата на Сигма. — Кучето на Тъкър потвърди миризмата на Аманда, преди адът да се отприщи.

Правилно беше подбрал думите си. Взираше се в димящите остатъци от палатката и горящите джипове. Останалите от екипа му вземаха мерки никой от оцелелите противници да не представлява заплаха. Хеликоптерът на капитан Алдън беше кацнал на пътя с все още запален двигател, перките му се въртяха бавно. Британски лекар от екипа на Алдън се грижеше за крака на Джейн.

Ковалски следеше действията му със загрижена физиономия. Въпреки разликите в размерите и пола, двамата бяха като две капки вода. Плашеща мисъл. Женски Ковалски.

Грей използваше сателитния телефон от раницата на грамадния мъж. Не знаеше дали Пейнтър е получил бележката му и искаше да се обади колкото се може по-бързо.

— Но защо искате да запазите оцеляването на Аманда в тайна? — попита Грей. Жестоката заблуда още го озадачаваше. — Разбирам страха от изтичане на информация, но да държите президента и семейството му на тъмно… това сигурно ги убива.

— Така е, но онези от администрацията — ако заподозрат, че тя е още жива, ще настояват за пълно мобилизиране на всички сили, за да я открият. Виж какво се получи дотук. За доброто на Аманда трябва да ограничим максимално информацията.

Грей пое дълбоко дъх. Постъпката на директора определено беше дръзка, но брутално смислена, особено в светлината на собствените му подозрения. Сподели ги с Пейнтър.

— Директоре, почти съм сигурен, че случилото се тук е било нарочно аранжирано, за да се създаде впечатление, че Аманда е била убита.

— Защо мислиш така? — попита Пейнтър.

— Заради жената на леглото. Беше руса, с ръста и телосложението на Аманда. Съдейки по корема и утробата, тя също е била бременна, вероятно дори в същата седмица. Но още по-важното е, че под кислородната маска устата й беше кървава пихтия. Някой не е искал да познаят по зъбната картина, че овъглените останки не са на Аманда.

Пейнтър запази мълчание, явно обмисляше чутото.

— Дори набързо извършеното секцио насочва към същите заключения — каза Грей. — Страхували са се, че останките от плода няма да отговарят на онези, които са записани при прегледите на Аманда.

— Значи са извадили бебето. — Гласът на Пейнтър беше станал дрезгав от ужаса, който се бе разиграл тук.

— Именно. И са го премахнали, за да прикрият следите си. Освен това надуших гориво в чаршафите. Явно последният войник е подготвял останките. Искали са да са сигурни, че тялото ще изгори до такава степен, та да не може да бъде взета ДНК проба. Ние обаче ги сварихме неподготвени, преди да си свършат работата.

— Защо им е трябвало на похитителите да хвърлят толкова много труд? — попита Пейнтър, но въпросът му прозвуча така, сякаш го задаваше на самия себе си.

Грей все пак отговори:

— Явно искат всички да се откажат да я търсят. Ако светът мисли, че тя е мъртва, ловът приключва.

— Така е. Но се боя, че врагът ни е още по-умен.

— Какво искате да кажете?

— Помисли само. Знаели са, че приближаваме и ги принуждаваме да действат. Трябвало е да я преместят, но използваха ситуацията в своя полза. Като са инсценирали смъртта на Аманда, но същевременно постигайки и друга цел.

Грей се мъчеше да следва хода на мислите на директора. Знаеше какво беше сполетяло Пейнтър в Белия дом. И изведнъж разбра.

— Врагът е успял да хвърли вината за смъртта на Аманда върху нашата операция.

— Поне отчасти.

Когато Грей си помисли кой би могъл да има подобна цел, кръвта му се смрази. Съществуваше само една организация, която мразеше до такава степен Сигма.

— Директоре, да не би да намеквате, че Гилдията по някакъв начин има пръст в отвличането на Аманда?

Полезрението му се стесни, представи си ковчега на майка си, спускан в студената земя.

— Командир Пиърс, не можем да бъдем сигурни. Но така или иначе, Сигма получи сериозна синина — ако не и фатален удар.

Грей знаеше, че именно това бе целта на Гилдията от години. Неведнъж се бяха опитвали да унищожат Сигма, веднъж дори бяха предприели атака срещу централата им.

Затвори очи.

„Нима съм играл точно по свирката им и съм им свършил черната работа?“

— Какво ще правим? — попита той.

— Целта на мисията ви си остава същата. Да откриете Аманда. В момента само това е от значение.

Грей потисна гнева, пламнал в гърдите му. Прокара енергично пръсти през косата си, от което изгореният му гръб запротестира. Директорът беше прав. Трябваше да продължи мисията, което означаваше отговор на най-важния въпрос относно Аманда.

Откъде да започне търсенето?

Пейнтър зададе същия въпрос на глас.

— Успяхте ли да откриете някаква следа в палатката, която би могла да ви каже къде отвеждат Аманда?

Грей се загледа в димящите руини.

— Нямахме време. Може да е къде ли не.

Пейнтър въздъхна дълбоко — не от отчаяние, а изпълнен с решимост.

— В такъв случай започваме от нулата. Няма да се отказваме. Ще видя какво мога да направя тук. Искам ти и капитан Алдън да разпитате всички местни в района. Някой трябва да знае нещо. Несъмнено са пропуснали нещо в суматохата, докато са се изнасяли.

Грей споделяше мнението му. Врагът явно не беше очаквал екипът му да стигне до лагера толкова бързо — ако изобщо пристигне.

— Пиърс! — извика Тъкър.

Грей се обърна и го видя да му маха от пътя, който излизаше от лагера. Тъкър се дръпна настрани, за да стори път на дребна фигура. Беше Бааши. Грей го беше видял за последен път, когато момчето побягна в гората, след като едва не го застреляха.

Сейчан беше отишла да го търси.

Тя вървеше няколко крачки след него, като мъкнеше пленник, когото държеше за яката, а той се препъваше до нея.

Грей заговори в телефона:

— Директоре, ще ви се обадя отново след малко. Май намерихме нещо.

Прекъсна връзката и тръгна към групата. Капитан Алдън също вървеше натам.

Сейчан погледна Грей в очите, когато той застана до нея.

— Намерих Бааши да води това хлапе през гората. Вървяха насам.

Бааши кимна енергично.

— Аз му казва вие добри.

Тъкър беше пребледнял.

— Това е същото момче, на което скочих при потока.

Прав беше. Това беше детето, което Тъкър бе успял да завърже и да му запуши устата. Значи вързаното момче наистина е било открито от неприятеля. Нищо чудно, че трите джипа се бяха втурнали обратно към лагера.

— Явно е избягал по време на атаката ни срещу третия джип — каза Сейчан. — Бааши го е открил в гората и го е убедил, че нищо няма да му направим.

Съдейки по ококорените му очи, момчето явно се чудеше дали не е взело погрешно решение.

— Господин Тревър! — извика радостно Бааши и се втурна към британския капитан, който вървеше към тях. Потупа Алдън по гърдите и се обърна към другото момче. — За този човек ти говоря.

Когато видя обърканата физиономия на пленника, Бааши повтори думите си на сомалийски диалект. След това отиде като развълнуван гид при Каин и също го потупа.

— Той добро куче.

Докато траеше всичко това, Грей застана до Алдън.

— Вижте дали Бааши може да попита момчето дали знае къде са откарали Аманда.

— Ще направя всичко възможно.

Наложи се да изчака, докато траеше трескавата размяна на реплики. Разговорът бе съпроводен с много въпроси и не по-малко подозрителни погледи от страна на момчето. Накрая то като че ли отстъпи. Заговори бързо на своя език, като сочеше в различни посоки.

Накрая Алдън се изправи и се върна при Грей.

— Явно хората са склонни да говорят по-свободно пред деца, също като в случая с Бааши. Чул е някои от медиците в лагера да говорят, че се готвят да преместят младата жена на едно летище, използвано от контрабандисти на наркотици. Чул ги е да споменават за полет до Дубай. Но не знам дали това е междинна спирка или крайна дестинация, защото казали също, че смятали да отидат в рая.

„Да отидат в рая? Какво означава това? Да не става въпрос за някакво самоубийство?“

Подобно нещо не беше характерно за врага — и със сигурност още по-малко за Гилдията. Алдън явно усети объркването му и сви рамене. Нямаше по-добро обяснение.

Все пак настроението на Грей се разведри.

— Е, поне разполагаме с отправна точка — Дубай. Да се надяваме, че отново ще намерим следата.

Алдън се загледа към Джейн. Тя лежеше на носилка, крачолът на панталона й беше срязан.

— Успех, командире. Ще се погрижа за момчетата тук. — Той посочи към Бааши и другото хлапе. — А междувременно…

Трясъкът на хеликоптер го прекъсна и го накара да погледне нагоре.

— Мисля, че това са вашите тюлени — рече капитанът. — Малко закъсняха за кървищата, но могат да ни помогнат за обезопасяването на района. Съветвам ви да вземете моя хеликоптер и да се махнете, преди да са започнали да ви задават прекалено много въпроси.

— Преди това — започна Грей. — За Аманда…

Алдън му смигна.

— Чух, че е загинала тук. Истинска трагедия. — Явно капитанът вече се беше досетил, също като Пейнтър, че Аманда има най-много шансове за оцеляване, ако всички продължат да вярват в тази лъжа. — Това смятам да докладвам на началниците си.

— Благодаря ви — каза Грей и силно стисна ръката му.

— За нищо, приятел. Ако не беше бързата ти мисъл, в лагера на УНИЦЕФ щеше да има много повече жертви, вероятно и моите хора сред тях.

Грей събра групата си и забърза към чакащия хеликоптер. Искаше да се махнат, преди тюлените да се намърдат тук. Тяхната заповед беше да вземат овъгленото тяло и да върнат останките на „дъщерята на президента“ обратно в Щатите. На никого не би пожелал подобна задача.

Отново се обади на Пейнтър, съобщи какво е научил и координира логистиката по следващия им ход.

— Омитаме се оттук — каза Грей. — Щом стигнем Дубай, всяка информация от страна на Кат ще ни бъде от полза.

— Разбрано. Ще натоваря екип със задачата. Пратих Кат да работи по друга следа.

Грей спря, докато останалите се качваха в хеликоптера. Тъкър вдигна кучето си.

— Каква друга следа?

Докато Пейнтър обясняваше тревогата си, че цялото това кръвопролитие и ужаси са свързани по някакъв начин с нероденото дете на Аманда, Грей си представяше бруталното цезарово сечение, извършено върху анонимната жена, чието тяло вече бе овъглено до неузнаваемост.

Дълбоко в себе си той знаеше, че директорът е прав.

Всичко това беше заради бебето.

Приключи разговора и докато си слагаше предпазния колан, започна да го гризе друга тревога. Тя също бе свързана с Аманда и детето й. Не можеше да се освободи от чувството, че Пейнтър му спестява нещо. Решението на директора да запази оцеляването на Аманда в тайна от собствените й родители не пасваше от самото начало. Пейнтър несъмнено беше майстор играч и трябваше да бъде хладнокръвен и здравомислещ, когато е притиснат в стената, но не и толкова коравосърдечен. Обяснението му звучеше насилено, сякаш имаше нещо за Аманда и семейството й, което не искаше да споделя.

Но какво можеше да бъде това?

Двигателите изреваха и хеликоптерът бавно се издигна над останките от лагера, вдигайки облаци пушек и пепел, които скриха ужасите долу.

Може и да не знаеше какъв гамбит играе Пейнтър, но едно беше сигурно.

Това бе едва началото.

Очакваха ги далеч по-лоши неща.

11,00 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Робърт Гант мина през въздушния шлюз и влезе в стерилната стая клас 1000 — ослепително бяло помещение със стъклени стени, през които се виждаше останалата част от генетичната лаборатория. Центърът, в който имаше само трима изследователи, се намираше в промишления район в покрайнините на Александрия, Вирджиния, и официално се водеше като частна лаборатория за ДНК тестове.

Предназначението й обаче не беше такова.

Истинската й функция беше гравирана на едната стъклена стена на стерилното помещение — кръст, украсен със спиралите на ДНК покрай раменете.

— Покажете — каза той с дълбокия си баритон, който му бе служил така добре в миналото като посланик на Съединените щати, а сега и като държавен секретар.

Нарочно позволи в гласа му да прозвучи и известно раздразнение. Беше оставил Джими и Тереза на мъката им, за да се погрижи за фамилния бизнес, но искаше това посещение да бъде колкото се може по-кратко.

Ученият, доктор Емет Филдинг, облечен в бял комбинезон, с ръкавици, гети и качулка, го поведе към лабораторната маса. Върху нея имаше запечатан кристален цилиндър с приблизителните размери и форма на хокейна шайба, пълен с мътна зеленикавосиня течност. До него имаше статуетка от титан, която приличаше на рак без щипки и с шест крака. Равната метална черупка бе с диаметър около трийсетина сантиметра и напомняше на Робърт за противопехотните мини, все още дебнещи жертвите си из Югоизточна Азия, където бе преминала голяма част от дипломатическата му кариера.

Филдинг вдигна цилиндъра и го задържа в дланта си.

— Това е последното поколение — гордо рече той. — Половин милиона неврони, взети от мозъчната тъкан на човешки зародиш, за формирането на новия мозък. След като се имплантира, той ще комуникира с помощта на пет хиляди микроелектрода. Четирикратно подобрение в сравнение с предишното поколение.

Огромен напредък в сравнение с онова, с което бяха започнали.

Това беше любимият проект на Робърт. Беше научил за първите несигурни стъпки, направени в университета в Рединг в Англия през 2009 г. Един изследовател в областта на невророботиката беше открил, че няколко неврона от мозъчната кора на лабораторни плъхове, отгледани в културна среда, могат да бъдат свързани с малък робот на колела. Малкото устройство можеше да се управлява чрез стимулация с електроди и да образува нови синапси, докато се учеше да преодолява препятствия и да се ориентира в лабиринти. Малко по-късно друг учен от университета във Флорида направи следващата стъпка, като свърза двайсет и пет хиляди неврона от плъх със симулатор за полети. След време този миниатюрен мозък се беше научил да лети безупречно през планини и гръмотевични бури.

Години по-късно, използвайки финансовите и технологичните ресурси на фамилията, Робърт беше придвижил проучването на много по-високо ниво. Първоначално изследванията бяха част от по-мащабен проект, който продължаваше от десетилетия и целеше сливането на човек и машина като средство за продължаване на живота — цел, преследвана от Кръвната линия от столетия.

Но това изследване върху киборгите се оказа задънена улица. Стана ясно, че никога няма да стане приемливо средство за поддържане или удължаване на живота, особено предвид по-обещаващите проучвания върху стволовите клетки. Именно тогава Кръвната линия насочи вниманието си в нова посока, изоставяйки макросвета на роботите за сметка на микросвета на генетиката.

Но дори Робърт нямаше пълен достъп до най-новите начинания.

Вместо това беше оставен да наглежда този по-стар проект. Невророботиката все още показваше известен потенциал като доходоносна нова военна технология. Щом мозък на плъх можеше от години да управлява реактивни самолети, защо в бъдеще на бойното поле да не се появи нещо по-амбициозно?

— Позволете да ви демонстрирам хексапода — каза Филдинг.

Ученият отвори титаниевата черупка на рака, разкривайки микроелектрониката вътре. Постави невронния цилиндър в гнездото му и закрепи всичко на място. След това отнесе устройството в съседното отделение на стерилното помещение. То бе преустроено като тестов лабиринт — но не обикновен двумерен, а изпълващ цялото помещение с размери три на три метра — петнайсет нива тунели, шахти и спирали.

— Вече пуснах веднъж хексапода през лабиринта. Гледайте.

Филдинг пъхна подобната на рак машина през един отвор, затвори вратата и използва блутуут устройство, за да го активира.

По жлеба, минаващ по периферията на черупката, светнаха зелени светлинки. Металните крака се разпънаха и затропаха.

Робърт се наведе напред. Не изглеждаше особено впечатлен.

— Защо не…?

Устройството полетя напред на шестте си крака и набра скорост, докато не се превърна в размазано сребристо петно. Носеше се през тунелите с изумителна скорост и нито веднъж не направи погрешен завой. Беше запомнило идеално сложния път през лабиринта.

— Според преценката ми новият мозък е интелигентен горе-долу колкото едно средностатистическо куче — с гордост заяви Филдинг.

Половин минута по-късно хексаподът стигна изхода в горната част и рязко спря.

Робърт се ухили.

— Впечатляващо.

Филдинг също се усмихна, развълнуван от рядката похвала. Пресегна се към вратата и я отключи. Преди да успее да я отвори, хексаподът се хвърли напред, изхвърча навън и се вкопчи с краката си в ръката на учения. Острите върхове се забиха в плътта му. През бялата тъкан изби кръв.

— Мамка ти… — извика Филдинг и натисна блутуут контролера, за да изключи устройството.

Наложи се да се върне на масата и да освободи ръчно краката един по един.

— Агресията на новото поколение също е необичайно висока — каза Филдинг, като се мръщеше и търкаше наранената си ръка. — Създали сме еквивалент на лимбичната система на мозъка на бозайник с мозъка на влечугото под кората, воден единствено от инстинкта за оцеляване.

— На бойното поле това не е нежелателна характеристика.

— Така е.

— И като стана въпрос за бойно поле, обещахте полеви изпитания на най-новите хексаподи. Именно затова дойдох лично.

— Разбира се. Приготвил съм монитор, даващ картина от пет камери от Хижата. Всичко е готово. Очакват да им дадете сигнал.

Робърт последва Филдинг до 52-инчовия монитор. Екранът бе разделен на отделни части, даващи различни изгледи към изолиран, покрит с гора хълмист терен на стотици километри оттук.

В централния прозорец се виждаше малък бетонен бункер насред поляна, подобен на гигантски мравуняк. Имаше метална врата, която бе плътно затворена.

— Готов ли сте? — попита Филдинг.

— Започвайте — рязко нареди Робърт.

Филдинг заговори в мобилния си телефон. Секунди по-късно металната врата се отвори и навън беше избутана някаква жена. Беше облечена само в болнична престилка. Жената падна на колене и закри очи от яркото слънце. Робърт разсеяно се запита колко ли време не е виждала дневна светлина.

Съдейки по начина, по който подскочи и погледна назад към вратата, някой явно й беше извикал.

— Казват й да бяга, ако иска да остане жива.

Робърт се намръщи. Точно в този случай садизмът не му допадаше. Това беше експеримент, а не някакъв кървав спорт, и трябваше да се проведе като такъв.

Субектът се втурна презглава към гората.

— Ето там! — Филдинг посочи някакво движение в тревата — дузина стрели, насочили се към бягащата жена. Две се отделиха и се отклониха настрани с по-висока скорост с намерението да я заобиколят. — Вижте как се движат съгласувано. Използвах нова система за безжична комуникация и свързах отделните хексаподи един с друг, за да могат да действат като група или глутница. Вижте колко бързо се учат.

Робърт гледаше — наполовина отвратен, наполовина възбуден.

Жената стигна до края на гората, но явно чу ловците. Озърна се през рамо и ужасът от видяното я накара да се препъне. Тя падна на колене и устата й се отвори в беззвучен писък.

После ловците я настигнаха.

Не продължи дълго.

Филдинг докосваше брадичката си и коментираше опита.

— Новата бойна модификация на хексаподите като че ли работи според проекта. Режещите дискове, ножовете по краката… всичко се представи безупречно. Може да си поиграя с лопатите, за да могат да се заравят по-добре.

— Видях достатъчно — заяви Робърт, изправи се и обърна гръб на екрана.

Филдинг го последва.

— С ваше одобрение, бих искал да премина към тестване на по-голям, четирикрак модел.

— Чудесно.

— Само че са ми нужни още няколко тестови субекта — натисна го Филдинг. — Които да представляват по-голямо предизвикателство.

Робърт си представи обезобразените останки на жената.

— Сигурен съм, че ще успеем да осигурим отнякъде.