Джеймс Ролинс
Кръвна линия (32)

25.

3 юли, 2,44 ч.

Териториалните води на Дубай

Грей сграбчи мъжа в душеща хватка и опря длан в главата му. Рязко движение настрани и шийните прешлени изхрущяха. Тялото се отпусна безжизнено.

Положи охранителя на поляната и свали шлема му, бронежилетката и ризата. Екипировката бе идентична с тази на командосите в Сомалия, което допълнително потвърждаваше, че Аманда е била преместена тук.

— Готово — каза глас в ухото му.

Беше Сейчан. Тя също се беше справила със своя човек.

Докато си слагаше шлема на мъртвия войник, Грей погледна телефона. Камерата на кучето показваше самотен охранител до една пейка в парка. Каин се намираше недалеч и бе привлякъл вниманието му, докато Тъкър се промъкваше отзад с нож в ръка. Безшумно като останалите той елиминира последния противник между екипа на Грей и въртящата се Вечна кула, Бурдж Абаади.

— Влизаме — каза Грей.

Пробяга приведен останалата част от нощния парк. Още беше нащрек — опасяваше се, че Каин може да е пропуснал скрити противници, но стигна до края на зелените площи, без да вдигне тревога.

Докато чакаше останалите, Грей се загледа към великолепието на бавно въртящата се кула. Всеки етаж се движеше, независимо от останалите. Гледката отгоре сигурно беше пленителна — пейзажът се променяше непрекъснато, редувайки блестящия Дубай с тъмното величие на морето и звездите.

Въпреки това нещо го тормозеше, докато гледаше нагоре.

„Нещо в тази непрекъснато променяща се форма…“

Шумолене го върна обратно на земята. Останалите се събираха от различни посоки. Сейчан и Тъкър също бяха облекли открадната екипировка. Каин не се виждаше никакъв, спотайваше се някъде по заповед на водача си.

Докато се събираха, Грей огледа главния вход на Бурдж Абаади. Очакваше там да има камери и вероятно друга охрана вътре. Маскировката им не беше особено добра, но щеше да им осигури няколко секунди и елемент на изненада при нужда.

Ковалски най-сетне изникна между палмите, като се мъчеше да надене тясната бронежилетка на широките си рамене. Шлемът беше кацнал на главата му като корона.

— Моят беше от дребосъците — обясни той.

Грей насочи оръжието си към великана.

— Хвърли всичко това и вдигни ръце на главата си.

Ковалски се намръщи.

— Какво ти става, Пиърс?

Сейчан въздъхна.

— Прави се на пленник. — Махна към стълбището пред входа. — За камерите.

Идеята най-сетне мина през дебелия череп на Ковалски и очите му се разшириха. Той захвърли откраднатите неща и сплете пръсти върху темето си.

Грей даде последни инструкции и го поведе напред, съпровождан от другите двама. С периферното си зрение забеляза движение в сенките, почти неуловимо, ако не го очакваш. Каин изчезна в храстите до сградата и запълзя към стълбите.

Стъпалата бяха ярко осветени, но самото лоби бе тъмно, само няколко лампи светеха приглушено. Изглеждаше пусто. Може би маскировката им беше ненужна. Охраната в парка определено бе лесна за премахване. Грей беше заварил своята жертва да спи.

Врагът явно смяташе, че е в безопасност на острова — особено след като нямаше представа, че някой все още търси Аманда.

Грей тръгна с останалите нагоре. Държаха лицата си извърнати от камерите. Грей направи знак на Тъкър да избърза напред и да провери високите стъклени врати, водещи към лобито. Той изтича и дръпна. Вратата се отвори. Тъкър въздъхна с облекчение. Нямаше да им се налага да рискуват да се издадат, като взривят пантите с топчета пластичен експлозив или по-сериозна пиротехника.

Единственият разочарован от лесното влизане беше експертът по експлозиви.

— Ох, да му се не види — измърмори Ковалски. — Така се бях наострил да гръмна нещо.

Грей го сръчка в гърба с дулото.

— Мърдай.

Ковалски се препъна на прага. Грей и останалите се скупчиха зад него.

Лобито беше пет етажа високо и привличаше погледите нагоре. В центъра се издигаше величествено спирално стълбище, направено изцяло от стъкло. Кристали Сваровски проблясваха на слабата светлина, изобразявайки различни морски създания. Стълбището започваше от входа и се виеше нагоре около централната ос на кулата.

Единственото осветление идваше от пръстен огромни колони, също направени от стъкло. Те представляваха масивни вертикални аквариуми, от които струеше мека светлина, която бавно сменяше тоновете си.

Отначало Грей си помисли, че аквариумите са празни и вътре просто има мехурчета, които улавят и усилват светлината. После очите му свикнаха със сумрака и мехурчетата се превърнаха в медузи с големината на длан, които се носеха във водата.

Вълшебният момент беше прекъснат от рязък вик.

Висока яка фигура се надигна зад бюрото на охраната и тръгна напред, като търкаше очи. Още някой беше хванат да дреме на пост. Мъжът държеше черна барета в ръка. Явно беше лидерът на африканския контингент.

Втора фигура изпълзя зад бюрото и се изправи. Тъмнокожо момиче на тринайсет-четиринайсет години, слабо, с кльощави крайници, в униформа. Избърса уста с опакото на дланта си. Панталоните на лидера бяха разкопчани.

Значи не го бяха хванали да дреме.

Ярост пламна в гърдите на Грей. Знаеше, че много от селските деца, отмъкнати от главатарите в Сомалия, не биваха превръщани във войници като Бааши, а се използваха като сексуални роби.

Или и двете.

Чудовището не откъсваше поглед от Ковалски, докато прекосяваше широкото лоби. Явно неочакваната поява на пленника го беше озадачила. Измамата можеше да продължи още една-две секун…

Лидерът замръзна и ръката му се стрелна към кобура.

Сейчан рязко вдигна своя „Зиг Зауер“.

— Не стреляй! — заповяда Грей. Евентуална престрелка, дори само един изстрел в тази кънтяща кристална зала, щеше несъмнено да вдигне по тревога цялата охрана в залата.

Лидерът освободи оръжието си. Явно не страдаше от подобни скрупули.

Грей обаче беше видял недоловимото движение на китката на Тъкър и бе чул прошепнатата команда.

Каин излетя от сенките зад мъжа и се хвърли напред. Момичето изпищя и отскочи настрани. Кучето удари мъжа в глезена и го подсече. Онзи полетя и падна тежко, главата му изкънтя в мраморния под.

Пистолетът се плъзна някъде в сенките.

Тъкър вече се беше втурнал напред с нож в ръка. Плъзна се на колене и се размина с Каин, който се движеше по инерция в обратната посока. Тъкър стигна до мъжа, вдигна камата си, но после отпусна ръка.

— Вратът му е счупен — каза той.

— Значи всеки си има по един войник — каза Ковалски, като сваляше ръце и кършеше рамене. — Трябва да си взема такова куче.

Момичето се появи отново от сенките. Държеше изгубения пистолет с двете си ръце, насочен към Тъкър. Лицето й бе маска на ужаса.

Тъкър пусна ножа и вдигна ръце.

— Всичко е наред… — тихо рече той.

Момичето рязко каза нещо на сомалийски. Нямаха преводач, но гласът му звучеше повече гневно, отколкото уплашено. Прицели се, пръстите се свиха около спусъка.

После момичето внезапно направи крачка назад — и изкашля кръв. Пусна оръжието и пръстите му задраскаха към сребърното острие, щръкнало от шията й.

Грей се обърна.

Сейчан държеше втори метателен нож, готова да го използва.

Не се оказа необходимо.

Момичето се свлече на колене и падна по очи на пода.

Тъкър възкликна ужасено. Хвърли се напред, за да се притече на помощ, но беше безсмислено.

— Какво направи?

— Каквото трябваше — отвърна Сейчан. Очите й бяха изцъклени и студени.

Тъкър я зяпна.

— Та тя беше само дете.

— Не, не беше — прошепна Сейчан. — Вече не.

Грей знаеше, че тя е права. Момичето най-вероятно щеше да стреля и да убие Тъкър, а гърмежът щеше да изложи на опасност всички. Това беше тъжната истина — някои изтормозени, осиротели от войната деца никога не се възстановяваха, а се превръщаха в същински животни в детски тела.

Въпреки това сърцето го заболя. Споделяше мъката на Тъкър.

Сейчан тръгна спокойно през лобито.

— Да намерим Аманда. Затова сме дошли.

Грей обаче забеляза как пръстите й треперят, докато се опитваше да прибере неизползвания нож в канията на китката си.

— Сейчан е права — каза той и посочи към Тъкър. — Извикай кучето си. Трябва отново да надуши следата на Аманда.

Тъкър изгледа кръвнишки Сейчан, но се подчини.

Докато куче и водач претърсваха в тандем лобито, Грей отиде при бюрото на охраната. Там имаше ред монитори, свързани с лобитата на всеки етаж. Започна да сменя изгледите поред, търсейки някакви признаци за присъствието на други хора. Стигна до жилищната част на петнайсетия етаж, но без резултат. Всяко лоби тънеше в полумрак, показвайки мраморен лукс, фини килими и все същото безкрайно спирално стълбище.

Всичко изглеждаше пусто и недокоснато.

— Насам — повика ги тихо Тъкър. — Мисля, че намерихме нещо.

Каин душеше ожесточено вратата на асансьор.

Грей тръгна натам, като пътьом подбра Сейчан.

Тя стоеше отделно и се взираше с непроницаема физиономия в близката колона — аквариум. Когато Грей стигна до нея, Сейчан кимна към светещите медузи пред нея и прочете табелката.

— Това е гигантски хибрид на Turritopsis nutricula.

Грей поклати глава. Името не му говореше нищо.

— В края на живота си възрастният индивид се подмладява. Цикълът продължава непрекъснато и всеки път медузата започва отново.

Сейчан стоеше до окървавения труп на момичето. Очите й бяха мокри от сълзи. Вероятно виждаше самата себе си да лежи тук. Дали желаеше подобен шанс и за двете? Да се преродят, да започнат отново чисти и неопетнени, да си върнат детството?

— Този процес прави медузата безсмъртна — прошепна тя.

Грей кимна. Това чудо на природата наистина бе необичайно.

„Нищо чудно, че са го избрали за талисман на Вечната кула“.

Но Сейчан имаше друго мнение за вечния живот и го изказа на глас.

— Толкова е ужасно.

Грей не коментира и тя се извърна. Той тръгна мълчаливо с нея, оставяйки я да се справи сама с мъката си. Вървеше плътно до нея и пръстите му докоснаха опакото на дланта й — същата длан, която бе хвърлила ножа.

Очакваше да се дръпне, но тя не го направи.

Отидоха заедно при Тъкър и Каин.

Ковалски стоеше наблизо, проточил врат и загледан в спиралното стълбище, което се виеше през сърцето на постоянно въртящата се кула.

Грей проследи погледа му.

Отново го загложди нещо.

„Тази форма…“

18,47 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

ДНК молекулата бавно се въртеше на екрана — танц на кода, който съдържаше в себе си човешкото тяло в цялото му великолепие. Пейнтър обаче никога досега не бе виждал подобен фрагмент генетичен материал.

През средата на характерната двойна спирала минаваше трета нишка.

— Какво смяташ? — попита той. Използваше загадката, за да се разсее от тревогите за Кат и Лиза.

— Това е тройна спирала — с треперещ от вълнение глас отвърна Рени Куин. — Светият Граал на генетиката.

Рени опря големите си юмруци върху бюрото на Кат, за да разгледа по-отблизо изображението. Биологът на Сигма бе извикан да помогне на Пейнтър да пресее огромното количество данни, пристигащо от сървърите на лабораторията. Човекът беше от ирландски произход, с румена кожа и тъмнокестенява четина по бузите и скалпа. Беше също бивш боксьор в колежа си и изявите му бяха включвали и доста сбивания без ръкавици — навик, благодарение на който го бяха изхвърлили от рейнджърите.

След раздялата с военните Сигма не пропусна да го грабне. Рени доказа историите за хората с големи ръце, но в неговия случай големите ръце вървяха с огромен мозък. И сега той щеше да му потрябва, за да се пребори с планината от информация.

Файловете от Чарлстън пристигаха разхвърляни, много от тях представляваха суров код. Кат явно не бе имала време да отдели най-важните неща. Вместо това беше стоварила информацията, както се казваше на компютърен жаргон — и данните бяха много повече, отколкото можеше да поеме SD картата й. Много файлове пристигнаха повредени, други не бяха дешифрирани изцяло. Щеше да им отнеме дни, ако не и седмици, да декодират и възстановят всичко.

Въпреки това не трябваше да си компютърен инженер, за да разбереш, че повечето файлове бяха свързани с проучвания в областта на генетиката и репродуктивността и че цялата информация бе пряко или косвено свързана с изображението на екрана.

— Тройна ДНК спирала — каза Пейнтър и впери поглед в екрана. Беше колкото объркан, толкова и заинтригуван.

— Всъщност… — Рени се наведе и прокара пръст по двете основни нишки — тези нишки са дезоксирибонуклеиновата киселина, или ДНК. Третата, онази змия, увита около дървото на живота, е пептиднонуклеинова киселина, или ПНК.

Пръстът на Рени почука новата спирала.

— Тази нишка е изкуствена. Дело на човека, не на Бог. Това нещо пред нас е резултат от кибергенетика, сливането на биология и технология.

— Нима подобно нещо е възможно?

— Не само че е възможно, но и правено. Един екип от Копенхаген вече успя да вкара ПНК нишка между две ДНК нишки. В епруветка, естествено. Но една проста пречка не им позволи да продължат със следващия етап на проучванията си. — Рени кимна към екрана. — Тази тройна спирала е нестабилна във вода. Успееш ли да изградиш дъждобран около нея, ще промениш целия свят.

Пейнтър се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Целият ни генетичен код е изграден от четири химични бази — гуанин, аденин, тимин и цитозин, или Г, А, Т, Ц — обясни Рени. — Информацията за всички живи същества е изписана с тези четири букви. — Той погледна към въртящата се молекула. — ПНК обаче не се ограничава само с четири букви. Можете ли да си представите какво може да се създаде, ако буквите са повече? Бихме могли да пренапишем човечеството.

Въпреки явното вълнение на Рени Пейнтър си представи единствено ужаси.

Рени не беше свършил.

— Но далеч по-важното е, че тази кибернишка на ПНК може да бъде проектирана така, че да включва и изключва отделни гени. ПНК вече е използвана за лечение на една форма на мускулна дистрофия у лабораторни мишки. Но това е само началото. Потенциалните възможности са безгранични. Става дума за блокиране на ракови образувания, лечение на стотици генетични заболявания, дори за удължаване на живота.

Рени се загледа с копнеж към екрана.

— Ако ДНК държи ключа към живота… то ПНК е шперцът. За онзи, който държи такъв инструмент в ръцете си, не би имало невъзможни неща.

Настроението на Пейнтър стана още по-мрачно. Представи си лабораторията в Чарлстън и онези жени в резервоарите.

Джейсън почука на вратата и го спаси от неприятните мисли.

— Директоре, извинете за прекъсването, но току-що получихме необичайно голям файл от Чарлстън. Реших, че може би ще поискате да го видите. Името на папката е „История и произход“.

Пейнтър се поизправи в стола си. Беше доволен, че може да остави засега дискусиите по биология. Искаше да стигне до корените на всичко и името на папката звучеше обещаващо. История и произход.

Джейсън попари донякъде надеждите му.

— Сър, само че папката е доста повредена. Работим по възстановяването й, но мога да ви изпратя онова, с което разполагаме засега — няколко странни изображения и документи.

— Действай — нареди Пейнтър.

Джейсън посочи компютъра.

— Вече е направено.

„Нищо чудно, че Кат харесва това хлапе“.

Пейнтър се завъртя към клавиатурата и отвори първия от новите документи. Рисунката изпълни екрана.

На нея бяха изобразени трима мъже в колониално облекло, сплели десните си ръце над главите си и левите отдолу. В горните ъгли на рисунката имаше по една навита триглава змия.

— Какво е това? — промълви Пейнтър, без да очаква отговор — но го получи.

— Светата кралска арка — каза Рени и сякаш изненада самия себе си, че е в състояние да отговори.

Пейнтър се обърна към него.

— Откъде знаеш това?

— Защото съм член на гилдията. — Рени явно разчете изумената физиономия на Пейнтър. — Нямам предвид онази Гилдия. Говоря за масоните. Членове на семейството ми са били масони още от Ирландия.

Пейнтър посочи екрана.

— И какво е това?

— Не знам какво е цялото тълкуване. Изобразен е ритуалът три пъти по три, което е свещено число за масоните. Това е част от инициацията в специалната степен Кралска арка, но около нея има много загадки, включително и около произхода й. Твърди се, че е свързана с тамплиерите.

Ритуалът три пъти по три… с други думи, девет… представлява броя на основателите на ордена.

Пейнтър впери поглед в екрана. „Какво прави тази рисунка в сървърите на генетична лаборатория?“

Въпреки че му изглеждаше странно, подозираше какъв е отговорът — но само заради предишния разговор с Рени. Пейнтър заразглежда тримата сплетени мъже и триглавите змии. Изображението изглеждаше зловещо, подобно на тройната спирала, трите нишки, сплетени в една. Дори Рени беше използвал израза „змия, увита около дървото на живота“, за да опише тройната спирала.

Пейнтър прочете анотацията под рисунката, в която се съобщаваше източникът — някаква книга, озаглавена „Масонски ритуали и описания от Дънкан“, издадена през 1866 г.

„Как е възможно в книга, излязла преди почти век и половина, да се говори — поне символично — за тройна спирала?“

Пейнтър си припомни името на папката.

ИСТОРИЯ И ПРОИЗХОД.

В това имаше нещо важно. Искаше му се съдържанието на папката да бъде възстановено колкото се може по-скоро — ако изобщо беше възможно.

Джейсън внезапно нахълта отново. Носеше мрачни новини.

— Директоре! Току-що изгубихме връзка с Чарлстън. Устройството на капитан Брайънт замлъкна насред предаването.

Пейнтър се изправи.

— Батерията? От нея ли е?

— Не, сър. Този път следяхме състоянието й. Още има заряд.

Сърцето на Пейнтър се сви. Оставаше само едно обяснение.

Джейсън го каза на глас.

— Явно някой е открил бръмбара и го е премахнал.

Но какво означаваше това за Кат?