Джеймс Ролинс
Кръвна линия (15)

8.

1 юли, 22,22 ч.

Босасо, Сомалия

Сейчан седеше в циментово мазе без прозорци. Над главата й висеше гола електрическа крушка. Помещението вонеше на белина и имаше канал в средата на пода.

„Лош знак“.

Лявата й ръка туптеше — беше порязала лошо палеца си на парче счупено стъкло, когато я бяха проснали по корем в задната уличка. Незабавно й бяха взели всички средства за комуникация и бяха надянали качулка на главата й. Принудена под дулото на оръжие, беше извървяла пеша няколко преки, като се препъваше, след което продължиха в открит джип, ако можеше да се съди по вятъра, рева на двигателя и друсането. Наложи се да се държи за рамката на вратата, за да не падне, болката от порязаната ръка я пронизваше при всяко подскачане. Опреният в ребрата й пистолет я възпираше от опити за бягство. Пътуваха не повече от десет минути, така че едва ли беше далеч от хотела, но този оплетен лабиринт, минаващ за град, със същия успех можеше да се намира и на друга планета.

Щом стигнаха, махнаха качулката и й бе наредено да се съблече по сутиен и гащета, за да я претърсят основно. След това се погрижиха за ранената й ръка, макар че кръвта продължаваше да се стича по пръстите й и да капе по пода. Позволиха й да се облече отново, но въпреки това се чувстваше полугола.

Напъна пластмасовата свинска опашка, с която я бяха завързали за металния стол. Опита се да се залюлее, но столът се оказа завинтен за пода.

Предаде се и мислено наруга небрежността си, без да пропусне да обвини и Грей.

„Ако кучият син не беше тръгнал така безразсъдно…“

Знаеше, че самата тя е не по-малко виновна. Беше действала толкова необмислено, колкото и Грей. И, това я смущаваше — още повече че знаеше причината. Помнеше онази целувка в болницата. И двамата се нуждаеха един от друг, макар и поради съвсем различни причини. Небрежната й постъпка сега беше резултат от целувката. Страхът за неговата безопасност и тревогата, че може да го изгуби, я бе заслепила и допускаше грешки.

Разбира се, че не биваше да се втурва презглава в алеята. Нима в предварителния инструктаж не ги бях предупредили за високия брой отвличания в града. Единственият балсам за егото й бе, че похитителите не бяха пирати.

Вратата на помещението най-сетне се отвори. Влязоха двама души. Единият носеше дебела папка, а вторият — стол като онзи, на който седеше тя. Столът беше поставен пред нея и мъжът, който й бе устроил засадата, седна на него и остави папката на коляното си. Имаше къса светлоруса коса, която оредяваше на темето. Беше грубовато красив по един особен начин.

Спътницата му — стройна индийка със светлокафява кожа и тъмносиви очи — застана сковано зад стол с ръка върху дръжката на пистолета си. Подобно на мъжа, тя носеше панталони в цвят каки и закопчана синя блуза; облеклото й беше безупречно изгладено и създаваше впечатление за униформа.

Сейчан я погледна в очите.

— Ти ни следеше цялата вечер. Беше със зелен саронг.

Жената не реагира.

Сейчан премести погледа си върху мъжа. Видя своя стара снимка, закрепена с кламер за папката — зърнеста, но нямаше как да сгреши.

— Нека позная. Нямате абсолютно нищо общо с Амур Махди.

— Мисля, че аз съм онзи, който ще задава въпросите — любезно, но твърдо отвърна мъжът с британския си акцент. Той отвори папката и прегледа първите няколко страници. — Предвид броя на псевдонимите ви, дори не зная как да се обръщам към вас.

— Какво ще кажеш за „най-лошият ти враг“? — кисело предложи тя.

Думите й накараха устните на жената да се извият едва-едва нагоре — не в усмивка, а презрително.

Мъжът игнорира предложението.

— Преди няколко години работодателят ви е извършил терористичен акт на наша земя, в Британския музей, организиран от терорист на име… — той прелисти няколко страници — Касандра Санчес. Доста гадно изпълнение.

Студени тръпки полазиха Сейчан. Касандра беше агент на Гилдията като нея, внедрена при Пейнтър Кроу, преди да стане директор на Сигма. Сейчан не знаеше почти нищо друго за операцията — само това, че жената е мъртва.

Още от залавянето си се опитваше да определи кои са похитителите й и беше прехвърлила различни варианти през ума си. Фигурираше в списъка на множество чужди разузнавателни служби заради дейността си за Гилдията. Акцентът й позволяваше да стесни възможностите. Можеха да са от ТРС, британските тайни разузнавателни служби, наричани понякога МИ-6, но у мъжа се долавяше нещо военно.

— Вие сте от СРП — заключи Сейчан.

Мъжът изправи гръб и я изгледа.

— Впечатляващо.

Специалният разузнавателен полк беше сравнително нов отдел на британските специални части, който се занимаваше с тайно наблюдение, целящо предимно подпомагане на контратерористични мерки. Там подбираха много внимателно кадрите си и бяха изключително потайни — и единствените от британските специални части, които приемаха и жени.

Сейчан се загледа в индийката.

Малцина знаеха нещо реално за дейността на СРП. Все пак можеше да се очаква, че имат свои агенти в Сомалия. Пирати бяха отвлекли неколцина британци през изминалото десетилетие, а селските райони, където не действаше никакъв закон, бяха тренировъчен лагер за ислямски терористи.

За съжаление явно беше попаднала случайно в мрежата им за наблюдение.

Мъжът потвърди подозрението й.

— Успяхме да внедрим софтуер за разпознаване в системата, управляваща камерите на летището. Извадихте късмет, че ви открихме ние. Доколкото разбирам, от Мосад са издали заповед да бъдете ликвидирана на място веднага щом бъдете забелязана.

Сейчан продължи да сглобява пъзела в главата си.

— Следите ни… при това нарочно така, че да го забележим. Искали сте да знаем, че ни държите под око.

— И очаквахме да се опитате да се измъкнете през задната врата и да попаднете право в ръцете ни. — Мъжът се наведе напред. — Но с кого пътувате? Кои са другите двама? Идентифицирахме ги като бивши служители от американските въоръжени сили, но само дотам. Досиетата им са безупречно чисти чак будят подозрение. И те ли са агенти на Гилдията? Просто наемници? Или ги използвате по някакъв друг начин?

Сейчан се поколеба. Не беше сигурна как да отговори. Никой не знаеше, че е предала Гилдията и сега работи за Сигма. Само шепа хора в американското правителство бяха наясно с ролята й. Престъпленията й от миналото не позволяваха да бъде наета официално. Затова, ако бъдеше заловена — както стана сега — щяха да отрекат всякакви връзки с нея. Щяха да я оставят да се оправя сама и със сигурност щеше да изчезне завинаги при някоя тайна операция.

— Ако продължавате да отказвате да ни сътрудничите… — започна мъжът и точно тогава вратата се отвори с трясък зад него, изтръгната от пантите си.

В помещението се затъркаля сребрист предмет.

Сейчан затвори очи. Искаше й се да може да запуши и ушите си.

Зашеметяващата граната експлодира в закритото помещение, ослепи я през затворените клепачи и я оглуши до степен да й прилошее. Пое тежко дъх, когато ефектът отшумя, и отвори очи. Смътно успя да различи как някаква дребна фигура се шмугна в стаята. Усети допира на козина по голия си прасец, след което студен нос допря кървавите й пръсти.

— Крайно време беше — изграчи тя, без да чува собствените си думи.

Грей и Тъкър нахълтаха с пистолети в ръце. Двамата агенти на СРП лежаха агонизиращи на пода — гранатата не ги беше пощадила. Жената обаче намери достатъчно сили да насочи оръжието си към Сейчан. Макар и заслепена, беше достатъчно на себе си, за да извади пистолета и да стреля слепешком в посока на стола.

От дулото проблесна огън и куршумът вдигна искри от пода. Остри парченца бетон ужилиха краката на Сейчан. Стресната, овчарката отскочи от стола.

Грей се извъртя и насочи пистолет към жената.

— Спри! — извика Сейчан. — Не стреляй!

Тъкър, който се намираше по-близо, халоса жената с дръжката на пистолета си и прибра оръжието й.

— Те са от британските специални части! — извика Сейчан, която най-сетне започна да чува собствените си думи.

Грей посочи към двамата.

— Дръж ги на прицел — нареди той на Тъкър. — Докато не разберем какво става.

Обърна се към Сейчан. В ръката му се бе появила малка военна кама. Освободи я бързо, като внимаваше с окървавената й ръка. Приклекнал до нея, той постави длан върху голото й коляно. Допирът сякаш пусна електричество по бедрото й.

— Добре ли си?

Ушите й още пищяха, но въпреки това тя го разбра и кимна.

— Нищо ми няма. Нарочно се порязах. Погрижих се да оставя раната отворена, докато ме караха насам. Държах се за рамката на вратата. Реших, че е крайно време проклетото псе да си заслужи кльопачката.

Тъкър я чу.

— Оставила си кървава следа, която Каин да проследи. Умно.

Не беше умно. А планирано.

По време на полета до Африка Сейчан беше проучила потенциалния нов член на екипа, преценявайки силните и слабите му страни — точно така, както би направила с всеки партньор. В един доклад се казваше, че добре обучено куче може да различи една-единствена капка кръв в олимпийски басейн. Не бе имала намерение да проверява тази му способност, но сега беше радостна, че се оказа вярно.

Изправи се несигурно на крака, все още зашеметена от гранатата. Поне можеше да чува.

— Какво стана с другите от СРП?

— Справихме се с един при хотела — отвърна загрижено Грей. — Още е вързан в задната уличка, в безсъзнание. Ковалски държи под око друг горе. Свали го с един удар, когато нахълтахме. Май му счупи крака.

— Определено го счупих — обади се груб глас откъм входа. Ковалски се появи на прага и посочи с палец към стълбите за мазето. — Запуших му устата и го вързах. Е, колко сме загазили заради това, че сме наритали английски задници?

Отговорът дойде от пода. Мъжът беше дошъл достатъчно на себе си, за да ги изгледа кръвнишки, макар и с насълзени очи.

— Мисля, че у вас в такива случаи се казва „нагазване в лайната“. — Огледа новодошлите. — Кои сте вие, по дяволите?

Грей прибра пистолета си и протегна ръка, за да му помогне да се изправи.

— Хора, които се нуждаят от помощта ви.

Мъжът пое ръката му с подозрение, но позволи да бъде издърпан.

— Чудесен начин да помолите за такова нещо.

Ковалски даде единственото възможно обяснение.

— Ние сме американци. Така вършим нещата.

23,34 ч.

Един час по-късно Грей беше събрал всички в апартамента им в хотел „Джуба“. Настаниха се в дневната. Обаждане до директор Кроу, последвано от бързи разговори между разузнавателните служби на двете страни, донякъде спомогна за един по-нормален разговор.

— Отвлечената жена на Сейшелите — каза капитан Тревър Алдън, държейки чашата димящ чай. — Значи е дъщерята на президента?

— Точно така — отвърна Грей. — Аманда Гант-Бенет.

Двете групи бяха седнали на поставените едно срещу друго канапета — американците на едното, британците на другото. Подносът с чая беше на масата между тях. Каин не се откъсваше от Тъкър, който беше пуснал ръката си надолу, но носът на кучето непрекъснато се обръщаше към купчината бисквити.

Погледът на капитан Алдън се премести от Сейчан върху Грей.

— И сега тя работи с вас.

Грей само кимна, без да си прави труда да обяснява сложните подробности на професионалните им отношения.

Алдън се облегна назад.

— Някой можеше да ни информира за всичко това, преди да дойдете тук. Така майор Пател щеше да си спести много неприятности.

Ковалски крачеше зад канапето недалеч от вратата на балкона, за да не одимява цялата стая с пурата си.

— Съжалявам. Може би не трябваше да го блъскам така здраво, но ми се изпречи на пътя. — Сви рамене, без да проявява каквото и да било чувство за вина. — Но не трябваше ли да носите някакви специални барети или нещо такова?

— Не и в този случай. Ние сме таен екип — обясни Алдън. — Само четиримата… или вече тримата, ако трябва да съм точен.

Пател беше на морфин и спеше в съседната стая очакване на евакуация заради счупения крак. На канапето от двете страни на капитана седяха другите му двама сътрудници — индийката, майор Бела Джейн, жилавият чернокож майор Стюарт Бътлър.

Грей насочи разговора към належащия проблем:

— Капитан Алдън, ще бъдем много благодарни за всякакви сведения, които можете да ни предоставите относно местоположението на дъщерята на президента.

Алдън се наведе напред и протегна ръка.

Грей я пое. Дланта на англичанина бе суха и силна.

— Имате пълното ни съдействие — обеща той.

Грей си помисли, че човекът срещу него започва да му харесва. След като беше загърбил типичната си британска резервираност, изглеждаше достатъчно свестен. Пък и бе успял да залови Сейчан, а това определено не беше лесна работа.

Но съдейки по начина, по който седеше със скръстени на гърдите си ръце и си играеше с малкия дракон на шията си, тя определено не споделяше мнението на Грей за английския капитан. Майор Джейн също почти не говореше и седеше сковано, с напълно непроницаемо изражение. Грей си помисли, че главата сигурно все още я боли от зашеметяващата граната. А и Тъкър я беше ударил здравата с пистолета си.

Ситуацията не беше най-добрата за среща на съюзници.

Все пак трябваше да намерят начин да работят заедно.

— Имате ли някаква представа къде са отвели младата жена? — делово попита Алдън. — Къде са слезли на брега? Кой я е отвлякъл?

— Не знаем почти нищо.

Грей им разказа за срещата с Амур Махди и атаката на убийците на строителната площадка. Капитанът нямаше представа за случилото се, така че се наложи да го запознаят набързо.

Грей застана до масата и разви топографската карта на страната. Алдън се приближи до него, за да следи показалеца му, който бързо премина през планинска верига на запад от града и спря в най-отдалечената част на северна Сомалия.

— Знаем само, че най-вероятно е отведена някъде в планините — каза той.

— Доста голяма и труднодостъпна територия. Джунгли, пропасти, пещери. Ще са нужни години да се претърси само една десета от онези върхове. Имате ли някакви други сведения?

— Все още чакаме сателит да претърси крайбрежието за кораба на похитителите.

— Все едно да търсиш игла в купа сено — мрачно поклати глава Алдън. — Освен това местят корабите си непрекъснато. Дори да го откриете, това няма да означава, че са стъпили на сушата на същото място.

Грей беше съгласен с мнението на англичанина. Затвори очи и си припомни разговора между Амур и хората му. Групата неслучайно беше накарана да замълчи завинаги. Трябваше да има някаква следа, нещо, от което да започнат.

Изведнъж си спомни и се напрегна. Думите отекнаха в главата му.

Един приятел на чичото на брат ми от района на Еил казва, че през селото му минала някаква бяла жена. Откарвали я към планините.

Грей отвори очи и заразглежда картата.

— Да знаете някакво селище на име Еил?

Алдън кимна и погледна крайбрежието.

— Малко градче, пиратско свърталище. — Той най-сетне почука по картата. — Ето тук, при този дълбок залив.

— Един от хората на Амур каза, че чули за някаква бяла заложница, която минала оттам. Ако отидем…

— Ще ви застрелят на място — прекъсна го Алдън. — А дори да успеете по някакъв начин да оцелеете, няма да ви кажат нищо. Всички си държат езика зад зъбите. Иначе ги чака смърт.

Грей си спомни как застреляха последния от хората на Амур.

Въпреки това Алдън не изглеждаше обезсърчен.

— Ако са тръгнали от Еил направо към планините, това може да стесни района на издирване. — Прокара пръст към вътрешността. — Съветвам ви да се обадите на шефа си и да му кажете да поиска сателитът да престане да търси кораба, а да се съсредоточи върху тази част от планините.

Пръстът му очерта район на картата.

— Но това са стотици квадратни километри — каза Грей.

— Така е.

— А инфрачервено претърсване? — предложи Тъкър. — Ако сателитът може да засича топлинни сигнатури и да стесни параметрите…?

— Възможно е. Но като се има предвид колко горещо е лятото тук, скалистите върхове задържат много топлина през цялата нощ. — Алдън се наведе над картата. — Имам по-добра идея.

— Каква?

Той се усмихна и погледна към затворената врата на спалнята.

— Май току-що намерих добра роля за горкия майор Пател.