Джеймс Ролинс
Кръвна линия (28)

21.

3 юли, 01,20 ч.

Дубай, ОАЕ

Грей водеше останалите по дългия кей, минаващ през центъра на огромния яхтклуб. Пълната луна и ярките светлини на Дубай превръщаха нощта в ден, от някакъв нощен клуб на открито долитаха звуците на джаз музика. Откъм морето подухваше лек бриз, който внасяше прохлада в топлата нощ и миришеше на морска сол и дизел.

Малкият залив се намираше на края на изкуствения остров Палм Джумейра. Трябваше да се срещнат с ескорта си в отдалечена част на яхтклуба, където вероятността от любопитни очи бе по-малка.

Отляво на Грей гигантският ствол на дървото — остров се простираше на два километра до брега. Блестяха хотели и жилищни сгради, разделени от магистрала с осем ленти. Грей не беше оценил размерите на архипелага, докато не се озова на него. Всяко палмово листо беше дълго километър и половина и бе заето от вили и имения. А от дясната му страна, срещу яхтклуба, се простираше дългият десет километра вълнолом във формата на лунен сърп, превърнат в място за забавление с хотели и водни паркове. В момента се изграждаха още две подобни палми, всяка по-голяма от следващата. Третата трябваше да бъде седем пъти по-голяма от Палм Джумейра.

Друг член от групата на Грей също беше поразен от мащабите на всичко в Дубай.

— Май размерът наистина има значение — каза Ковалски, зяпнал огромната яхта, акостирала пред тях. Имаше си даже хеликоптер на кърмата, а дори не беше най-големият съд в яхтклуба. — Някой явно компенсира нещо, ако разбирате какво искам да кажа.

Сейчан крачеше до него.

— Всички разбираме какво искаш да кажеш, Ковалски. Затова никой от нас не коментира онези пури, дето смучеш непрекъснато.

Ковалски извади пурата от устата си и я изгледа намръщено.

— К’во искаш да кажеш?

Сейчан сви рамене.

Тъкър се наведе и откопча ремъка на Каин. Най-сетне на свобода, овчарката тръгна в тръс пред тях, с високо вдигнати муцуна и опашка. Държаха Каин на повод в Дубай, тъй като градът не обичаше особено кучета, но тук и в този късен час нямаше кой да се оплаква.

Водачът му вървеше зад него, потънал в мисли.

Грей следваше Каин по кея. Празните места за съдове зачестиха, когато наближиха края на листото и разкошът и великолепието на модерен Дубай останаха зад тях. Луната осветяваше тъмната вода, без да се съревновава с отраженията на небостъргачите и увеселителните паркове. Лекият бриз прогонваше жегата. Като гледаше към морето с блещукащите звезди и слушаше призива за молитва, долитащ отнякъде, човек лесно можеше да се върне в друго време, в средновековието на Али Баба и изгубените царства в пустинята. Въпреки мегаломанията и екстравагантността на Дубай древният свят продължаваше да наднича през цепнатините, трептящ мираж от славното минало.

— Най-сетне се появихте — обади се глас от сенките при следващото място за акостиране. Единствената следа, издаваща човека, беше огънчето на пурата му. Мъжът излезе на светлината на една улична лампа. Беше облечен в черни бермуди, джапанки и разкопчана бяла риза.

Напрегнат, Грей се огледа, за да се увери, че мъжът е сам. Каин като че ли нямаше подобни опасения. Кучето изтича напред и поздрави топло непознатия, като дори подскочи леко.

— Долу, Каин — предупреди го Тъкър.

— Нямам нищо против. — Мъжът се наведе и почеса енергично кучето по врата. — Напомня ми на моя стар Елвис. Също беше овчарка. Немска, по-точно. Това момче какво е?

— Каин е белгийска овчарка — каза Тъкър. — Малиноа.

— Хмм. Военно куче, предполагам.

— Точно така. Армейско. От запаса.

— Нещо против да попитам какъв е чинът му?

— Майор.

Ковал ски зяпна Тъкър.

— Какво? Майор Каин? Кучето е с по-висок чин от теб?

Грей знаеше, че това не е необичайно. Военното куче беше винаги един чин по-високо от водача си, така че всяка злоупотреба с животното беше грубо нарушение на правилника. Не че Тъкър би сторил нещо лошо на партньора си.

Мъжът се изправи и протегна ръка на Грей.

— Джак. Джак Къркланд.

Останалите също се представиха.

Къркланд бе висок над метър и осемдесет, с прошарена коса. Съдейки по белега, спускащ се отстрани на тялото му, беше имал доста бурно минало. В грубата му, неподвластна на годините мъжественост се долавяше момчешка грация. Дори Сейчан беше поразена от излъчването му.

Грей никога не я беше виждал толкова захласната. Чу я как се изкиска на някакво подмятане на мъжа. Сейчан никога не се кискаше. Това леко го ядоса. Изненада се от собствената си реакция. Само за няколко минути мъжът бе успял да очарова целия му екип.

Или почти целия.

Ковалски стисна ръката му.

— Какво пушиш?

Джак погледна пурата между пръстите си.

— Кубински. „Ел Президенте“.

— Ох, човече… — Ковалски загледа разочаровано угарката си.

— Имам цяла кутия на борда на „Дух“ — кимна Джак към тъмното място за акостиране. — Сигурен съм, че ако на някоя й пораснат крака и реши да се разходи, няма да ми липсва.

И тръгна към сенките.

Ковалски остана на мястото си.

— Този тип определено ми допада.

Грей поклати глава.

„Чудно, изгубих ги всичките“.

Сейчан застана до него, докосна рамото му и се наведе.

— Уау.

Краткото възклицание чудесно обобщаваше Къркланд.

Грей въздъхна и тръгна след Джак. Нищо чудно, че Пейнтър така се беше колебал да вкарва този човек отново в живота си. „Ако бях на мястото на шефа, не бих позволил на Джак да се доближава и на хиляда морски мили от Лиза“.

Поне мъжът носеше халка.

— Ето я и нея — обяви Джак и спря. — Моята нова гордост и радост. „Дух“.

Грей не видя нищо на мястото за акостиране.

Джак скочи от кея, сякаш искаше да се хвърли във водата, но се приземи на твърдо. Едва тогава Грей забеляза съда, който се заклати под тежестта на мъжа. Въпреки това беше трудно да го разгледа добре в тъмната вода.

Корпусът на подводницата оставаше под водата. Над повърхността стърчеше само конусовидната кула и част от горната палуба. Съдът беше трудно различим, защото бе изработен сякаш от стъкло и буквално се сливаше с водата.

Джак тропна с крак по прозрачната повърхност.

— Корпусът е от нов боросиликатен полимер, як като стомана и с много нисък отражателен индекс, което го прави идеален за гледане под вода. И колкото по-дълбоко се спускаш, толкова по-яко става стъклото. До известна граница, разбира се. Макар че днес нямам намерение да я достигам.

— Сега разбирам защо се нарича „Дух“ — обади се Сейчан.

— Тя е новата ми любов. Идва с всички дрънкулки и екстри, за които може да си мечтае човек. — Започна да ги изброява с гордост: — Най-нов модел сонар и комуникационно оборудване, джойстик за управление, електронен контрол на плаваемостта, повишен запас кислород. Но онова, което наистина ме кара да мъркам, са секси заоблените линии. Проектирах я по модела на старите миниподводници Х-1. Заоблена, бърза и прелъстителна.

Ковалски изсумтя, като чу сравнението.

— Да те оставим ли насаме с нея?

— Още ли искаш онази пура? — не му остана длъжен Джак.

Ковалски малко провеси нос.

— Извинявай, не биваше да обиждам момичето ти. Секси е. Страшно, страшно секси.

— Така ми харесваш — окуражи го Джак с огромна цинична усмивка. — Скачайте на борда. Настанявайте се. Очаква ни доста път до Утопия, но пък кой е казал, че до рая се стига лесно?

Грей игнорира приповдигнатия тон на Джак и се загледа към хоризонта. Не можеше да се отърси от мрачното си настроение. Аманда едва ли се забавляваше толкова.

1,30 ч.

Следващата контракция разтърси цялото й тяло.

Аманда изхлипа и сълзите потекоха по сгорещеното й лице. Гаденето прииждаше на вълни. Цялата беше плувнала в пот. Болката беше притъпена от слабата обезболяваща инжекция в гръбнака, но не напълно.

— Разкритие осем сантиметра — съобщи Петра между краката й.

— Точно по график. — Доктор Блейк стоеше до леглото и гледаше лабораторния монитор. — Беше добра контракция. Но ще сложа още една доза пит.

„Пит“ беше жаргонното наименование на „питоцин“ — вещество, предизвикващо преждевременно раждане.

Блейк инжектира съединението в системата й и насочи вниманието си към Аманда. Хвана ръката й, която бе завързана за леглото, и стисна пръстите й.

— Искате ли още малко лед?

Обзе я ярост. Тя заби нокти в меката плът на китката му.

— Майната ти! — озъби се. Никога не ругаеше, но сега й хареса. — Проклето чудовище.

— Ще ви донеса лед — каза той, без да се смущава от избухването й. Внимателно, но решително освободи ръката си и потупа нейната. — Всичко върви добре. Справяте се чудесно.

Други медици работеха по периферията, следяха показателите й, сменяха изцапаните чаршафи, внасяха и изнасяха уреди. Двама приготвяха апарат за нагревки за новороденото.

Блейк се върна с малка картонена чашка с начукан лед. Поднесе я към устните й, но Аманда извъртя глава. Не искаше да приема дори такъв малък жест.

Опитваше се да заповяда и на тялото си да се съпротивлява.

„Няма да им позволя да вземат момчето ми“.

Но природата, подсилена от лекарствата, не можеше да бъде спряна. Минути по-късно натискът в корема й отново се засили — буреносен фронт, надигащ се дълбоко в нея, неустоим като приливна вълна. Аманда стисна очи. Знаеше какво предстои.

„Не… моля ви, не…“

Молбите й останаха без отговор. Следващата контракция сякаш щеше да я разкъса. Тя изкрещя — не толкова от болка, колкото от осъзнаването, че губи битката.

— Напъвай! — каза Блейк, но гласът му долетя сякаш някъде отдалеч.

Бореше се, но тялото й вече не й принадлежеше, беше се превърнало в примитивна машина, изкована в еволюционната пещ на оцеляването. Независимо от желанието й цялата й плът се беше мобилизирала за изпълнението на една-единствена функция — да се размножи, да продължи гените си напред в бъдещето. Аманда нямаше сили и воля да не се подчини.

Коремните мускули се свиха в смазващ напън.

Разкъса се тъкан.

Рукна кръв.

Болката се превърна в цел.

— Бебето излиза! — триумфиращо извика Петра.

Изгубена в насилието на раждането, Аманда изкрещя на света, предала се на неизбежното, водена вече от най-животинската от всички майчински нужди.

„Някой да спаси бебето ми“.

01,44 ч.

Грей завъртя стола си към заоблената стъклена стена на подводницата. Лъчите на мощните прожектори осветяваха тъмните води около „Дух“, който се отдалечаваше от Палм Джумейра. Пясъчното дъно се носеше на няколко стъпки под краката му.

Ефектът беше изнервящ. Прозрачната боросиликатна обвивка позволяваше панорамен изглед към водите наоколо. „Все едно сме във въздушен мехур“ — помисли си той. И това не беше далеч от истината.

„Дух“ беше по същество стъклен цилиндър със заострени краища и двигател, захранван от акумулатор с водородни клетки. Самите електрически, механични и машинни системи играеха ролята на екзоскелет около мястото за пътниците.

Привлечени от светлината, от време на време ги доближаваха любопитни морски обитатели, зяпваха с изцъклени очи необичайната гледка и изчезваха обратно в мрака.

Грей можеше да си представи какво виждат.

Подводницата му напомняше за неоновите тетри, които бе отглеждал като момче. Можеше да лежи часове наред в леглото си и да гледа как малките рибки се стрелкат напред-назад в аквариума си. Тетрите бяха известни най-вече с пъстроцветната си окраска във всички тонове на дъгата и с червените си ивици, но Грей винаги се захласваше от прозрачната им кожа. Гръбнакът им, ребрата, дори мъничките им трептящи сърца бяха изложени на показ пред света. В момента се чувстваше разголен по подобен начин, все едно е бил погълнат от гигантска стъклена тетра.

Все пак трябваше да признае, че панорамата беше зашеметяваща.

Един от пътниците не беше толкова впечатлен.

— Адски е сбъркано — заяви Ковалски. Беше седнал срещу Грей; големият мъж бе опрял едната си длан на стъклената стена, а другата на тавана. Взираше се между краката си. — Колко време ще продължи това? Ами ако останем без въздух?

Грей разбираше, че мястото е тясно, особено за човек с размерите на Ковалски. Джак управляваше подводницата от единственото кресло на носа. Четирите стола отзад почти не оставяха място за движение. Дори Каин трябваше да се настани в скута на Тъкър, гледаше задъхано навън с блеснали очи и целият трепереше.

Сейчан седеше зад Ковалски и сега постави ръка на рамото му, за да го окуражи.

— Успокой се. Имаме предостатъчно въздух. — Потупа гърба му. — Аз бих се безпокоила повече, ако се появи теч.

Ковалски моментално започна да се върти и да оглежда ококорено стените.

Грей я изгледа кръвнишки. Паникьосан бик в това тясно пространство беше последното, което им трябваше.

— Още колко? — изстена Ковалски.

Отговорът дойде откъм носа.

— Трябва да прекосим целия Свят, за да стигнем до целта си.

Джак чукна някакъв бутон на тъчскрийна пред себе си. Върху стъклото над уредите за управление светна екран, показващ карта на повърхността със стотици малки острови, образуващи силуетите на седемте континента.

Грей се сети, че това е друг дубайски проект. Светът беше едно от най-новите начинания на града — държава — триста миниатюрни острова, предлагани за продан на частни купувачи. Реализацията на проекта обаче бе застрашена от финансови проблеми. Островите си оставаха предимно пусти, а морето вече бе погълнало някои от тях.

Червена точка на екрана отбелязваше самата подводница, която се движеше между изкуствения архипелаг.

Отвън се появи тъмната могила на един от малките острови. Докато го заобикаляха, голям скат, стреснат от преминаването им, изскочи ненадейно от пясъка и изчезна в мрака. Появиха се други морски форми на живот, които ставаха по-многобройни, докато се носеха през плитчините около малките острови — раци отшелници се щураха по пясъчното дъно, розови анемонии и зелени водорасли се поклащаха на теченията, самотна баракуда мина като торпедо покрай тях, ята малки рибки проблясваха и се стрелкаха в зашеметяващи разноцветни вихри.

Внезапно Тъкър изруга. Каин излая.

Грей се обърна и видя няколко риби чук, които се появиха ненадейно от мрака и профучаха над тях. Всички неволно се снишиха. Акулите не представляваха реална заплаха, но им подействаха отрезвяващо и им напомниха за опасностите, които ги очакваха.

След още няколко мълчаливи минути Светът остана зад тях.

Откритото море ги очакваше.

„Дух“ се носеше в мрака и плавно се спускаше в дълбините. Континенталният шелф остана назад. Докато се потапяха, смътното сияние на луната постепенно угасна. Вече единствената светлина идваше от прожекторите им.

И дори тя трябваше да помръкне.

— Продължаваме на тъмно — предупреди ги Джак. — Под седалките ще намерите очила.

Преди Грей да успее да намери своите, всички външни лампи угаснаха. Чернотата ги погълна. Ковалски изпъшка. Единственото осветление в подводницата идваше от конзолата, като дори то беше помръкнало.

Грей напипа каишката на очилата за нощно виждане и ги извади. Щом ги нагласи на очите си, светът отвън се появи отново, този път осветен от инфрачервените светодиоди, разположени по носа на подводницата. Очилата можеха да улавят този спектър на светлината и превръщаха света в сива сянка на предишната пъстрота.

— Не искам да приближаваме Утопия с включени прожектори — обясни Джак. — Макар да сме под вода, някой може да ни види. За щастие не се нуждаем от светлини. Включих военноморската инфрачервена система заради нощните потапяния. Така нахлуването в света на дълбоководните обитатели не е толкова грубо.

„И е много удобно, ако искаш да останеш невидим, като сега“.

Планът беше да се промъкнат под системата за сигурност на острова. Радарната защитна система имаше за цел да не позволява пиратски кораби като онези в Сомалия да стигнат до острова незабелязани. Освен това имаше въоръжена охрана, която следеше кейовете и бреговата линия, а водите около острова се патрулираха от малки бързоходни катери.

Пейнтър и Джак вече бяха избрали алтернативна точка на влизане, но първо трябваше да стигнат до нея.

„Дух“ продължи да плава още двайсетина минути, носейки се бързо с тихо бълбукане на двигателите. Джак го управляваше с педалите и джойстика над морското дъно, над гъмжащи от живот рифове и ивици гол пясък.

Разположен на петнайсет километра от брега, остров Утопия бе построен във води с дълбочина осемдесет метра. Представляваше инженерно чудо, първият изкуствен остров в открито море. Дисплеят върху предното стъкло продължаваше да отбелязва маршрута им от птичи поглед. В горната част на екрана се появи единият лъч на острова с форма на звезда и бавно запълзя надолу. Подводницата наближаваше целта си. Появиха се още части от острова, разкривайки уникалната му форма.

Но формата далеч не беше най-уникалното в случая.

Когато наближиха върха на лъча, от мрака изникна масивен бетонен пилон, широк двайсет метра. По-нататък имаше цяла гора от подобни стълбове. Именно те бяха тайната на Утопия.

Той не беше толкова остров, колкото масивна фиксирана платформа със суша върху нея.

Грей беше чел историята на Утопия. Проектирането не беше нещо ново или революционно, а се основаваше на технологии, развити и патентовани преди много години; на същия принцип бе изградена и нефтената платформа „Хиберния“, построена при брега на Нюфаундленд през 1997 г. Същите инженери и строителна компания бяха наети като консултанти за дубайския проект.

В много отношения Утопия беше по-лесна за изпълнение. Нефтената платформа бе построена в по-дълбоки води и неспокойно море, открито за атлантическите ветрове и айсберги. Тук морето бе по-спокойно и стихиите не бяха така свирепи. Освен това мястото беше избрано поради минаващия крайбрежен хребет. Скалата беше подсилена и надстроена с камъни и пресован пясък, за да се получи защитен лунен сърп, простиращ се на шест и половина километра.

И пет години по-късно от морето се бе появил нов остров.

— Сега започва трудната част — каза Джак.

Той поведе „Дух“ в гъстата гора от масивни железобетонни пилони, поддържащи острова. Колоните се издигаха от морското дъно, разположени сред купчини грамадни камъни и планини баласт. Джак намали скоростта и подводницата запълзя напред.

Грей проточи врат и се загледа през прозрачния покрив. В далечината успя да различи дъното на платформата. Представи си смазващата тежест над тях и издигащите се корпоративни кули от горната страна.

Ковалски изстена.

Този път Сейчан не му се подигра.

Подводницата внезапно се разклати и се наклони на една страна.

Джак изруга, сграбчи уредите за управление и изправи съда.

— Извинявайте — рече той. — Теченията тук са гадни. Един от помощните източници на енергия на острова представлява серия турбини, задвижвани от приливите и отливите. Именно те правят маневрирането тук доста забавна задача.

Изминаха още пет мъчително дълги минути. Островът с форма на звезда бе широк близо три километра, но те трябваше да преодолеят само четвърт от това разстояние под масивното му туловище. Въпреки всичко, пътуването опъна нервите им докрай.

— Сонарът твърди, че сме стигнали — посочи нагоре Джак.

Всички се загледаха натам. Далеч над тях в мрака светеше мъничка звезда. Джак се насочи към нея, като се движеше по спирала около една колона.

С издигането звездата ставаше все по-голяма и по-ярка. Накрая се оказа, че е процеп в платформата. Няколко подобни процепа бяха оставени от инженерите и служеха като точки за освобождаване на налягането. Градските архитекти пък се бяха възползвали от тях и ги бяха превърнали в различни елементи от дизайна.

— Изключвам инфрачервените излъчватели — каза Джак. — Можете да свалите очилата. Вече трябва да има достатъчно светлина, за да виждаме.

Грей свали очилата си за нощно виждане. Черно-белият свят се преля в нюанси на аквамарина. Светлината отгоре ги къпеше в сиянието си.

Под ловкото управление на Джак подводницата увисна на едно място. Той изхвърли баласт и „Дух“ плавно се понесе нагоре, издигайки се през шестметров пролом от бетон и стомана в платформата. По-нагоре индустриалните стени се накланяха навън, преминавайки в пясъчни плажове.

Подводницата забави издигането си и се понесе напред, докато пясъкът отново не започна да се вихри на няколко стъпки под Грей. Джак се загледа в малък монитор на контролния панел. Грей надникна над рамото му и зърна света горе — Джак беше извадил цифровия перископ.

— Изглежда чисто — заключи пилотът.

Гъргоренето на двигателите утихна напълно — и секунди по-късно носът на подводницата леко опря в пясъка.

— Аз съм дотук — обяви Джак, обръщайки се към останалите. — Горният люк стърчи на пет-шест сантиметра над водата. Ще измокрите само обувките си, докато слизате на брега.

Оказа се, че греши. Когато излезе на твърда земя, Грей бе мокър от коленете надолу. Сейчан не се беше отървала по-леко. Тъкър слезе последен с помощта на Ковалски. Двамата заедно измъкнаха Каин от подводницата.

Грей събра екипа си под група палми, посадени на брега на тъмното езерце. Трудно беше да повярват какво се крие под спокойната повърхност — индустриален ад от стълбове, канари и баласт. Подводният свят беше рязка противоположност на света отгоре.

Ковалски се присъедини към групата. Погледът му обходи района около езерцето и ченето му увисна.

Край тях имаше полегати хълмчета, покрити с грижливо подстригана трева. Тук-там стърчаха групи палми. Отвъд парка се издигаха небостъргачи и кули, образуващи палисада от стъкло и стомана. Някои сгради бяха тъмни, наобиколени от кранове, в различни стадии на завършеност. Други се извисяваха в небето с блеснали прозорци и окъпани в светлина.

В самия парк около тях имаше участъци съвсем късо окосена трева с флагчета с номера. Сребристата лунна светлина осветяваше и пясъчни капани.

— Дебаркирали сме на проклето игрище за голф — поклати глава Ковалски.

„Така си е“.

Грей се върна при езерцето, което имаше много предназначения — елемент от ландшафта, водна преграда и съществена част от конструкцията на острова.

Джак остана на борда на „Дух“ и се беше подал наполовина от люка. Посочи с палец към средата на езерцето.

— Ще чакам точно под повърхността, но ще оставя перископа вдигнат. Ако не успеете да се върнете тук, използвайте сигналното устройство. Просто го включете и ще ви намеря.

— Благодаря — потупа джоба на ризата си Грей, за да покаже, че устройството е у него.

Джак се поколеба, преди да се скрие. Изглеждаше леко смутен, сякаш искаше да попита нещо, но не му стискаше.

— Какво има? — попита Грей.

Джак въздъхна.

— Може би не ми е работа, но… как я кара Лиза?

Грей вече бе разговарял с Пейнтър в Дубай, така че знаеше ужасното положение на Лиза и Кат. Тревогата за приятелите си оставаше като тежест в стомаха му. Джак обаче не питаше за това. Грей прочете истинския въпрос в очите му.

„Щастлива ли е от живота си?“

Грей отвърна толкова честно, колкото можеше, но по отношение на директния въпрос на Джак предпочете да излъже.

— Справя се страхотно.