Джеймс Ролинс
Кръвна линия (38)

31.

3 юли, 4,44 ч.

Териториалните води на Дубай

Грей караше с пълна скорост, докато островът се разпадаше около тях.

Потъващата платформа, усукана от теченията и удряна отдолу от частично запазените пилони, се раздробяваше на по-малки части. Останали внезапно без опора и тежки отгоре, те започнаха да се накланят и преобръщат, запращайки сгради, кули и скелета около лодката.

Грей се опитваше да избегне най-лошото от тази месомелачка и не жалеше двигателя.

Кулите обаче продължаваха да падат. Стени се разкъсваха с гръм и трясък. Прозорци се пръскаха и ги посипваха със стъкла.

Трябваше да намери път към открити води, но развалините сякаш му се изпречваха на всеки завой.

— Грей! — Сейчан се вкопчи още по-силно в него, за да не излети.

— Виждам.

Пред тях огромна секция от строящ се небостъргач — само стоманено скеле — се откъсна, удари жилищен блок и се затъркаля към тях, подобно на монета в игра пачинко.

Ковалски изпсува.

Всички споделяха чувствата му.

Нямаше начин да го заобиколят, а Грей имаше само секунди за реакция.

Намери единственото възможно прикритие, но щяха да се разминат на косъм.

— Всички да се снишат!

Зави рязко надясно, завъртя скутера на 180 градуса и го блъсна странично под издадения балкон на една потънала сграда. Падащото желязно чудовище изтътна над тях — и отскочи.

— Чудесно успоредно паркиране — отбеляза Ковалски.

С рязко форсиране на двигателя Грей изкара джета от прикритието.

Обърна се, приведе се над кормилото и полетя към откритите води, проблясващи в далечината.

Но дори и този път се затваряше.

Отпред два жилищни блока се бяха подпрели един друг като пияници. Десният се облягаше на левия и бавно падаше, сипейки изпотрошени стъкла и отломки.

— Давай! — извика Сейчан.

Грей нямаше избор. Отново форсира двигателя и той изрева, изхвърляйки струи вода. Лодката се понесе като ракета, мъчейки се да профучи под спускащата се гилотина от стомана, бетон и стъкло.

Ковалски се наведе над Аманда, която беше в скута му.

— Не мога да гледам.

Сейчан отново се пресегна и сграбчи ръката на Грей.

Тъкър опря крака в облегалката на капитанската седалка.

Само един от екипа имаше различно мнение.

Каин излезе напред, пъхна се под ръката на Сейчан и вирна нос към вятъра. Размаха енергично опашка и заудря с нея Грей по рамото.

Окуражен по такъв начин, Грей стисна с все сили кормилото. Скутерът се понесе с рев през останалото свободно водно пространство, вдигайки над сто километра в час.

Пред тях сградата започна да пада по-бързо, проходът под нея ставаше все по-тесен.

Но Грей вече беше взел решение.

— Долу! — извика той.

Пръстите на Сейчан се впиха болезнено в ръката му, когато тя приклекна, притискайки с другата си ръка Каин.

Скутерът стигна отвора и полетя под падащата кула сред дъжд от стъкло. За няколко секунди светът се изпълни с писъка на разкъсвана стомана и оглушително стържене на бетон.

Сякаш излязъл от релси влак се преобръщаше над главите им.

След това изхвърчаха на открито…

… точно когато кулата се срути в морето зад тях, вдигайки огромна вълна, която ги захвърли заедно с други отломки далеч към тъмните води.

Само дето тези води не бяха напълно тъмни.

Кордон от светлини блокираше морето на триста метра пред тях. Успяха да различат катер с размерите на яхта.

Охраната на острова беше организирала блокада.

Грей намали скоростта.

— Може да не са ни видели — каза Сейчан.

Той я изгледа със съмнение. Насочи отново вниманието си напред и страховете му се потвърдиха.

Три светлини се отделиха и се насочиха към тях.

Грей завъртя скутера и се понесе в обратната посока. Там имаше още светлини, други съдове от блокадата. Но не те бяха целта му. След като спечели известна дистанция, той зави зад някакво плаващо дървено скеле.

— Не ми се вярва, че ще успеем да се скрием тук — каза Ковалски.

Грей стана и посочи през борда.

— Всички навън.

Сейчан сграбчи ръката му.

— Какви си ги намислил? Можем да им избягаме.

— Не и ако сме толкова натоварени — бързо отвърна Грей. Посочи таблото. — Горивото ни почти е свършило. Нямаме достатъчно, за да стигнем до сушата.

— Тогава какво смяташ…? — Сейчан го изгледа твърдо. — Решил си да ги залъжеш.

— Това е най-добрият шанс за Аманда. Свалям ви тук, бягам и ги карам да ме преследват колкото се може по-дълго. — Той посочи Ковалски. — Устройството на Джак Къркланд е у теб. Може да е оцелял и да се добере до вас. Ако не…

Ковалски погледна дъските.

— Ако ли не, ще построя лодка.

— Постарай се — каза Грей.

Останалите бързо свалиха обувките и горните си дрехи. Тъкър махна бронежилетката на Каин, за да може партньорът му да се движи по-свободно.

Оставиха Аманда в болничното й облекло. Тя започваше да излиза от упойката, но си оставаше вцепенена. Грей се боеше, че е на път да изпадне в шок. Изобщо не му се искаше да я оставя насред морето, но какъв друг избор имаха?

Помогна на Тъкър и Ковалски да я свалят през борда. Поне водата тук беше по-хладка в сравнение с онази долу.

— Дръжте главата й високо — предупреди ги той.

Каин цопна до тях.

Грей се обърна към Сейчан. Тя бе останала облечена, със скръстени на гърдите ръце.

— Не идваш с мен — каза той, след като разбра намерението й.

— Напротив, идвам.

— Няма и двамата да се жертваме.

Тя се намръщи и го изгледа, сякаш беше побъркан.

— Кой е казал, че смятам да се жертвам? Искаш да отвлечеш вниманието им, за да не си врат носовете тук. — Сейчан посочи купчината дърва. — Видя ли големия съд? Онзи патрулен катер?

— Да.

— Време е за смяна на ролите. — Тя повдигна вежда.

— Сега ние ще си играем на пирати.

4,58 ч.

Тъкър вече не чуваше воя на скутера. Беше наблюдавал първоначалното преследване, видя как Сейчан и Грей завиват и увличат триото след себе си, минавайки по края на блокадата.

Надяваше се планът им да проработи, но самият той също имаше мисия — да осигури безопасността на Аманда. Беше я взел от онази хирургическа маса и сега чувстваше още по-голяма отговорност към нея — особено след като разбра, че от бързане да се измъкнат е изоставил новороденото й дете.

„Трябваше да я прегледам по-внимателно“.

Но вече не можеше да направи нищо, за да коригира тази грешка, освен да защитава Аманда.

Затова заплува към пластмасовата кофа за боклук, която се носеше във водата. Грабна дръжката й. Планът беше да направи гнездо около скривалището, за да се скрият сред отломките.

На изток небето вече започваше да изсветлява — изгревът наближаваше. Дотогава трябваше да си направят по-добро убежище.

Не очакваше, че ще останат скрити дълго. Може би два часа. Катастрофа с такива мащаби — потъването на цял остров — щеше да предизвика глобален медиен взрив. Скоро тук щяха да пристигнат телевизионни хеликоптери, ловци на интересни събития и новинарски екипи. Едва тогава щяха да могат да изведат безопасно Аманда от скривалището и да потърсят спасение — нещо, което да бъде заснето.

Именно разгласяването можеше да запази Аманда.

Подобна история задължително щеше да привлече огромна публика.

„Нищо не привлича вниманието по-добре от кръв във водата“.

Когато се обърна да помъкне кофата, от водата пред него се появи перка. После още една. И още една.

Беше забравил, че кръвта привлича не само внимание.

Спомни си акулите чук, които бяха видели на идване.

Нещо бутна крака му.

Тъкър пусна кофата и извади ножа си. Беше оставил пистолета при дъските.

Затърси, като се въртеше във всички посоки, но водите бяха абсолютно черни. Дори перките бяха изчезнали.

После нещо докосна глезена му. Тъкър изрита и удари твърда повърхност. Нещото се надигна под него, като го пое. Секунди по-късно черната вода се стече от стъклената палуба на „Дух“.

Люкът се отвори и Джак Къркланд подаде глава навън. Погледна камата в ръката на Тъкър.

— Значи си решил да атакуваш подводницата ми с този нож? След всичко, през което минах, за да отърва накиснатите ви задници?

Тъкър прибра оръжието. Искаше му се да прегърне капитана.

— Пробвай само да плаваш през рушаща се гора от бетон и остров, който се разпада върху главата ти. — На лицето на Джак беше цъфнала огромна усмивка.

— Едно от най-великите ми изживявания! А сега да ви приберем на борда.

Когато приключиха, Джак бе станал по-сериозен. Особено след като видя състоянието на Аманда. Тя трепереше с посинели устни и бе пребледняла като платно — намираше се на ръба на шока.

Ковалски я уви в сухо одеяло от запасите на „Дух“. Оказа се изненадващо внимателен и грижовен за такъв едър тип. Но одеялото далеч не беше достатъчно.

— Тя се нуждае от незабавна медицинска помощ — каза Тъкър, докато се настаняваше на едно от местата.

Каин седна до него и се облегна на коляното му.

— Знам къде може да я получи — рече Джак. — Наблизо е. Имам първокласна лечебница на борда на „Дийп Фатъм“. Можем да напуснем тези води и след час да сме на безопасно място.

Тъкър се отпусна, изпълнен с благодарност и облекчение.

Джак потопи „Дух“ и потеглиха.

— Какво са направили с нея, по дяволите?

— Не знам — вцепенено отвърна Тъкър.

„И се надявам никога да не науча“.

— Ами другите ви приятели?

Тъкър погледна през стъкления таван и отговори по същия начин:

— Не знам.

5,01 ч.

— Караме само на пари — извика Грей.

„Дано да имаме поне тях“.

Сейчан седеше до него с два пистолета в скута си. Погледна към Грей. В очите й проблесна страх — не беше глупачка — но той сякаш само разпали още по-силно възбудата й. Тя се усмихна. Косата й се вееше на вятъра, яката на блузата й плющеше и разкриваше шията й.

— Да го направим.

Никога не си беше падала по многото думи.

Той й се ухили в отговор, от което нейната усмивка стана по-широка — все още напрегната и решителна, но и с нещо по-мрачно и меко, нещо, което му се прииска да изследва.

Когато им се отвори време.

Грей завъртя скутера обратно към блокадата. Бяха поизпотили здравата преследвачите си, като ги накараха да ги гонят на зигзаг покрай блокадата. Корпусът от въглеродни нишки имаше няколко нови дупки, но пък Сейчан беше застреляла също толкова противници.

Беше доказала, че точността й не е притъпена от първата им среща. Разбира се, тогава тя беше убиец от Гилдията и стреляше по него.

Грей насочи скутера към патрулния катер — трийсетметров съд, несъмнено играещ ролята на флагман. Беше уверен, че никой не гледа към мястото, където бе скрил останалите. Намерението му беше да дойде тук сам и очакваше да бъде заловен, може би и убит.

И това не се бе променило.

Само че Сейчан беше предложила друг план — да спечелят нещо с жертвата си. Цялата мисия беше започнала от пиратско нападение — може би още едно такова можеше да отбележи края й.

А половината на пиратството беше кръвопролития и унищожение.

Съдейки по потъването на острова и оставената диря от трупове, вече се бяха представили достатъчно добре.

Другата половина на пиратството беше плячката.

Именно заради нея бяха дошли тук.

Грей се понесе право към патрулния катер. По-малките съдове не очакваха тази маневра. Хванати неподготвени от внезапния самоубийствен ход, лодките не успяха да им преградят навреме пътя. Сейчан се погрижи да ги обезкуражи допълнително. Стана, опряла коляно на седалката за равновесие, и вдигна ръце с черни пистолети в тях. Изсипа дъжд от куршуми, които удържаха противника достатъчно дълго, за да може Грей да мине през линията им.

Сега нищо не ги делеше от флагмана.

Той беше боядисан в бяло катер за бързо реагиране, обикновено с екипаж от двайсет души. И подобно на повечето съвременни патрулни съдове, имаше рампа на кърмата, от която можеше да пуска скутери дори в движение.

Именно тази рампа беше целта им.

В момента тя беше пуста, тъй като целият флот беше мобилизиран за блокадата около острова.

Грей се насочи към нея с последните остатъци гориво и даде газ до дупка.

Моряците затичаха към кърмата на катера от двете страни на рампата. Автоматите им бяха в готовност. На палубата 25-милиметровото стабилизирано оръдие се завъртя към скутера. Един моряк застана зад черния диск на акустичното устройство с широк обхват, използвано като несмъртоносен щит срещу пирати — полезен инструмент в тези води.

Нямаше начин да атакуват този кораб.

Имаха само един избор.

— Готова? — попита той.

— Така и така ми свършиха патроните — отвърна Сейчан.

Грей намали скоростта и изключи двигателя, после се изправи и застана до нея. Вдигна ръце на главата си. Сейчан показно изхвърли пистолетите си през борда и зае същата поза.

— Предаваме се! — извика Грей.

Инерцията ги приближи до рампата и носът на скутера се качи на нея. От двете страни ги гледаха дула.

Последва суматоха.

Капитанът на катера се появи в края на рампата. Тъмните му черти и гъстата черна брада издаваха арабския му произход. До него стояха тънък мустакат мъж и хилава руса жена със строга къса прическа.

— На колене! — нареди капитанът и насочи пистолет към тях.

Грей и Сейчан се подчиниха.

Капитанът излая някаква заповед на арабски. Четирима мъже се втурнаха по рампата, изтеглиха скутера и го завързаха, за да не опитат да избягат с него. Други двама се качиха на борда, свалиха ръцете им и ги закопчаха отзад.

Едва тогава капитанът и спътниците му пристъпиха напред.

Тънкият мъж приближи от страната на Сейчан и заговори със силен британски акцент:

— От нея ще излезе чудесен опитен образец, не мислиш ли, Петра?

Блондинката отиде при Грей.

— Внимавайте, доктор Блейк. Тя не е за вас. Поне засега.

Петра се наведе към Грей.

— Нито пък той. Мислехме си, че залавянето ви или залавянето на някого от колегите ви ще се окаже по-трудно. Това ме прави подозрителна.

Ръката й се стрелна към врата му — достатъчно бързо, за да го сграбчи за гърлото. Грей инстинктивно се опита да се дръпне. На лицето й се появи подобие на усмивка, предизвикана от изненадата му. Другата й ръка беше също толкова бърза. В гърлото му се заби игла. Парене като от киселина плъзна по Грей, когато тя натисна буталото.

Той се закашля от рязката болка.

Петра се изправи.

— Не, имаме специални планове за този.

— Какви планове? — попита Блейк, но въпросът му прозвуча несигурно, сякаш не искаше да научава отговора.

— Той е добър снайперист — започна Петра.

Грей се мъчеше да слуша, но киселината сякаш прогаряше съзнанието му. Светът се сви, гласът й сякаш достигаше до него по дълъг тунел.

— След четирийсет часа…

Последните й думи преминаха в шепот, докато той се свличаше на палубата до Сейчан. Зрението му се стесни до точка. И през нея гледаше как Сейчан помръдва коляно и изключва камерата, закрепена за бронежилетката на Каин, скривайки факта, че е записвала разговора, преди останалите да се усетят.

Молеше се някой да слуша. Някой трябваше да слуша.

Това беше плячката, заради която бяха рискували толкова много.

Най-голямото съкровище на света.

Информацията.

Докато Грей губеше съзнание, последните смущаващи думи го последваха в мрака:

— След четирийсет часа този мъж ще убие президента на Съединените щати.