Джеймс Ролинс
Кръвна линия (19)

12.

2 юли, 12,15 ч.

Лагер на УНИЦЕФ, Сомалия

Последният взрив още кънтеше в главата му, когато Тъкър изправи зашеметеното момче на крака. Каин се отърси от праха и сламата от покрива. Въздухът бе изпълнен с пушек и пясък. Вонеше на изгоряло месо и възпламенено гориво.

Ракетата беше паднала до колибата, разбивайки ъгъла на кирпичената постройка. На няколко метра от тях се бе образувал голям черен кратер. По края му се търкаляха тела като захвърлени парцалени кукли.

Тъкър установи, че се задъхва. В ума му преминаваха образи от други престрелки в Афганистан. Скри лицето на момчето в гърдите си — не искаше то да вижда касапницата. Макар и оглушен, знаеше, че детето плаче от ужас, долавяше хлиповете му.

Капитан Алдън изстена и се претърколи по гръб. Половината му лице беше в кръв, но като че ли само от одраскване. Вероятно го беше улучило парче кирпич.

— Махни го оттук! — извика Алдън и махна немощно към вратата.

Другите също се надигнаха в пушека и започнаха да се отърсват. Всички имаха драскотини и синини. Грей се запрепъва напред със Сейчан.

Ковалски помогна на майор Джейн да се изправи. Тя леко се олюля, но запази равновесие.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя се освободи от него, залитна настрани и отново се вкопчи в ръката му.

— Май не.

После индийката видя капитана си и се опита да стигне до него. На лицето й се изписа загриженост. Алдън й махна.

— Излез с тях, Джейн. Помогни им да се отдалечат.

— А вие? — Грей грабна картата от пода и я подаде на Бааши. Момчето още не им беше показало мястото на тайния медицински лагер в планината, за който се носеха зловещи слухове. Макар и пораздрусан, командирът не беше забравил целта на мисията. — Капитане, имате нужда от медицинска помощ.

Алдън се ухили през кръвта и мръсотията.

— В такъв случай едва ли мога да мечтая за по-добро място, нали така, командир? — Изправи се с мъка на крака. — Освен това разполагам с двама души. Няма да ги оставя, докато не съм сигурен, че са в безопасност.

„Или мъртви“ — помисли си Тъкър.

Сякаш за да подчертае мрачната му мисъл, друга ракета се взриви навътре в лагера. Каин трепна и се сниши.

Грей стисна капитана за ръката.

— Сам с нищо няма да помогнете на хората си — каза той и помъкна англичанина към вратата. — Елате с мен.

Алдън изглеждаше готов да спори, но майор Джейн подкрепи Грей.

— Командир Пиърс е прав, сър.

— Хайде да оставим споровете за по-късно! — извика Ковалски от вратата. — Хеликоптерът отново се насочва насам!

— Вън! Веднага! — нареди Грей.

Капитанът го последва с неохота. Заобиколиха колибата и тръгнаха между паркираните превозни средства.

Тъкър позна накъде ги води командирът. Той би сторил същото — щеше да използва всеки ресурс, за да оцелее.

Грей ги поведе направо към малкия бял танк с емблемата на ООН. Бронираната кола все още стоеше на същото място, където я беше видял преди. Миротворецът се беше качил в кулата и седеше зад картечницата. Дулото на оръжието димеше от стрелбата, но в момента хеликоптерът беше извън обхват от другата страна на лагера, макар че скоро щеше да се върне насам.

— Чудесна мишена си, войнико! — извика му Грей, докато шепа цивилни бягаха към тях. — Размърдай машината, помогни за защитата на лагера!

Тъмнокожият мъж с каска на главата беше млад, като че ли нямаше дори двайсет. В думите му се долавяше страх.

— Сам съм! — извика той с френски акцент. — Не мога едновременно да стрелям и да карам, мосю.

Грей се обърна към Алдън:

— Ето как можете да помогнете по най-добрия начин на хората си. Подкарайте танка. Привлечете вниманието на хеликоптера към вас и свалете кучия син.

Алдън го разбра.

— Ще направя всичко възможно, за да прикрия измъкването ви. — Капитанът посочи към две пустинни бъгита на петдесетина метра от тях. — И да нямат ключове, лесно ще ги подкарате. Просто пъхнете нещо остро в контакта и завъртете.

Следващите му думи бяха към подчинената му:

— Остани с тях, Джейн. Помогни им да се измъкнат, а аз ще видя какво мога да направя оттук.

Индийката изглеждаше вбесена, но знаеше как да приема заповеди и само кимна.

Грей стисна ръката на Алдън.

— И да се пазите.

— Вие също. — Капитанът спря само колкото да прегърне бързо Бааши. — Прави каквото ти казват!

— Аз… добре, господин Тревър.

Капитанът кимна и се качи в бронираната кола.

Грей поведе бързо останалите, като им нареди да си сложат слушалките.

Бъгитата пред тях бяха на практика двигатели, закрепени за рамката с колелата и с добавени седалки. Нямаше никакви прозорци, брони или врати. Тъкър обаче си беше играл с подобни машини сред дюните при Кемп Пендълтън. Преимуществото им беше в ниския център на тежестта и високите гуми, които бяха идеални за каране по пясък и преодоляване на препятствия.

Ковалски явно също имаше опит с тях и потърка доволно длани в панталоните си, когато стигнаха колите.

— Коя е за мен?

Зад тях затрещя картечница. Всички се втурнаха напред и се разделиха в движение. Грей и Сейчан се качиха в по-малката двуместна машина, а останалите се натовариха в четириместната, която имаше и пейка отзад.

Джейн стигна първа до мястото на шофьора, но Ковалски нямаше намерение да отстъпва.

— Аз ще карам! — извика той.

— Виж какво, момченце, имам сума ти часове тактическо…

— А аз пък нямам мозъчно сътресение. Така че мърдай, сестро!

Тя го изгледа така, сякаш й идеше да му отхапе главата, но наистина все още се олюляваше. Накрая отстъпи и му предостави шофьорското място. Той откри, че в контакта вече е пъхната отвертка, играеща ролята на ключ. Съдейки по рева наблизо, Грей също не бе имал проблеми със запалването.

Джейн седна отпред до шофьора, оставяйки малката пейка на Тъкър и момчето. Каин се сви запъхтян между тях. От възбудата малко се беше разлигавил.

— Дръжте се! — извика Ковалски и се ухили до уши.

Бъгито подскочи и се понесе напред като ужилен от стършел кон — точно когато оглушителна експлозия вдигна във въздуха един камион наблизо.

Отново ракета.

Тъкър се обърна. Хеликоптерът се появи над лагера и се насочи към тях. Тежката картечница М230, монтирана под кабината, затрещя и фонтанчетата пясък започнаха да ги настигат бързо.

Но те не бяха беззащитни.

Бронираният „Ферет“, пъргав на големите си гуми досущ като животното, на което бе кръстен^[1], изскочи пъргаво зад тях и пресече пътя на атакуващия хеликоптер. Картечницата на кулата му затрака, насочена към птичката в небето.

В кулата седеше капитан Алдън, полускрит от пушек и прахоляк. Малкият танк рязко зави и се оказа лице в лице с нападателя. Куршуми улучиха предното стъкло на хеликоптера. Пилотът изпадна в паника и машината се стрелна настрани.

Бронираната кола обърна и се понесе напред между паркираните превозни средства. Хеликоптерът се завъртя във въздуха и пое след нея, подобно на ястреб, подгонил заек — или по-точно пор.

Тъкър се обърна напред точно когато Ковалски стигна един пясъчен хребет и бъгито полетя във въздуха. Шофьорът изрева ликуващо. Тъкър и Бааши полетяха нагоре и блъснаха глави в алуминиевото подобие на покрив над задната седалка. Тъкър успя като по чудо да хване кожената каишка на Каин, докато падаха обратно на местата си.

Кучето изръмжа гневно, готово да ухапе някого.

Тъкър не можеше да го вини. Изгледа кръвнишки късо подстригания тил на Ковалски. Изведнъж му се прииска да бяха останали при ракетите и картечниците. Там щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото на задната седалка.

Нищо чудно, че Грей бе избягал с другото бъги.

Явно не беше глупак.

12,48 ч.

Може би планът не беше чак толкова умен.

Бъгито на Грей поднесе странично по стръмния склон, коварно хлъзгав от песъчинките и чакъла. Помете някакви храсти в подножието и си проби път през тях.

Сейчан се сниши, когато тръни и изпочупени клони полетяха през откритата клетка.

След като излязоха от храстите, тя му извика:

— Карай към черния път, който видяхме от въздуха!

— Точно това се опитвам!

Първоначално бе тръгнал през пустошта, защото бе сметнал, че пътят е прекалено очевиден избор, ако хеликоптерът реши да ги преследва. Вече беше забелязал други коли, камиони и дори камили, бягащи по пътя, подгонени в същата посока от атаката. Не искаше да попадне в задръстване, особено по време на престрелка.

Най-напред планът му беше да се отдалечи колкото може повече, след което да излезе на пътя. Хълмистият терен обаче се оказа по-тежък, отколкото изглеждаше — скалисти хълмчета, неочаквани дерета, гъсти храсти и групи дървета. Напред положението изглеждаше още по-лошо, когато теренът започваше да се изкачва към планините.

Рискован или не, пътят им трябваше да е по-безопасен от този.

С тази мисъл Грей подкара бъгито нагоре по следващия хълм, за да може да се ориентира. В огледалото видя, че Ковалски го следва. А на хоризонта зад тях се издигаше зловеща колона мазен черен пушек.

„Да се надяваме, че е от хеликоптера“.

— Натам! — посочи Сейчан.

Грей насочи вниманието си напред. Пътят се намираше на около четиристотин метра от тях и приличаше по-скоро на пресъхнало речно корито, което изчезваше между хълмовете и рехавата гора в подножието.

Ковалски спря с поднасяне до тях.

Грей докосна микрофона на гърлото си, докато насочваше бъгито надолу по склона.

— Ковалски, връщаме се към пътя. Там ще се движим по-бързо.

— Жалко — отвърна партньорът му в слушалката. — Тъкмо започна да става весело.

Ако се съдеше по побелелите кокалчета на пътниците му, вкопчили се в металната рамка, те едва ли биха описали изживяването така въодушевено.

Макар да бяха направени за въртене, скокове и резки завои — все необходими умения за справяне с тежкия терен, да се возиш в пустинно бъги бе все едно да възседнеш пневматичен чук. И последните четиристотин метра до пътя не бяха много милостиви към бъбреците им.

Накрая Грей се озова на чакъла, който след дивото препускане през пустошта му се стори гладък като току-що асфалтирана магистрала.

Понесе се с благодарност по пътя, който се изкачваше на серпентини по планинския склон. През следващия час поддържаха високо темпо, като от време на време задминаваха бавно движещи се камиони.

С навлизането в планината гората постепенно ставаше по-гъста и по-висока. На един остър завой Грей едва не се блъсна челно в камила. Създанието отскочи с недоволен рев настрани. Грей забеляза празното седло и багажа, завързан за него.

Обезпокоен, той натисна спирачката.

Ковалски излетя на завоя с рев и скърцане. Едва не ги блъсна отзад, но успя да спре навреме.

Грей изключи мотора и направи знак на партньора си да стори същото.

Напрегна слух — и чу далечно бум-бум-бум.

Карабина.

Спомни си празното седло.

— Засада — каза той.

Сейчан го разбра моментално.

— Някой е блокирал пътя пред нас. Правят прочистване след хеликоптера.

Грей кимна. Бегълците, опитващи се да се спасят в планината, биваха застреляни на пътя. Но една друга увереност накара стомаха му да се свие на топка. Мисълта го тормозеше още от първата изстреляна ракета. Беше се надявал, че въздушната атака е дело на някакви местни бунтовници или главатари. Лекарствата и медицинските материали бяха ценни като злато тук, особено в разкъсвания от размирици Юг. Но тази засада на пътя в планините премахваше всички колебания.

Всичко това беше заради Аманда Гант-Бенет.

И нещо по-лошо…

— Подобен ход е прекалено дързък за пирати — каза той. — Първо въздушна атака, а сега и блокада на пътя. Вече не се опитват да прикрият действията си, а вадят големите оръжия и се сражават до последно.

— Накъде биеш? — попита Сейчан.

— Това не е отбрана. А край на играта. — Той се обърна към нея. — Не биха действали толкова открито и безсрамно, освен ако вече не виждат смисъл да пазят в тайна местоположението си в планините.

По очите на Сейчан беше ясно, че е разбрала какво иска да каже.

— Или вече са преместили Аманда… — започна тя.

— … Или тя е мъртва — довърши Грей.

13,48 ч.

Аманда напъна кожените ремъци, които я държаха прикована към леглото. Преди няколко минути й бяха сложили система на дясната ръка и й направиха инжекция, от която умът й се замъгляваше. Бавно капеше физиологичен разтвор.

Искаше да изпадне в паника, но не можеше.

Спокойствието й се дължеше не толкова на упойката, колкото на равномерното писукане на монитора, следящ сърдечния ритъм на плода. Сестрата беше сложила колан с датчици на корема й, които бяха свързани безжично с апаратурата до леглото.

„Бебето ми е добре… бебето ми е добре…“

Това беше мантрата, която не й позволяваше да изгуби разсъдък.

Особено покрай цялата суматоха в палатката. Влизаха и излизаха хора в сини облекла, които се суетяха зад паравана. Войници изнасяха оборудване под надзора на доктор Блейк.

Някакво движение отстрани я накара да се обърне. Петра мъкнеше преносим анестезиологичен апарат към леглото й.

При вида на прозрачната маска с маркучи Аманда отново напъна ремъците, но вече се чувстваше ужасно слаба.

Доктор Блейк приближи и докосна китката й. Вдигна спринцовка, пълна с млечнобяла течност.

— Спокойно. Няма да позволим нищо лошо да се случи на бебето ви.

Аманда не можеше да го спре и той вкара иглата на спринцовката в системата и бавно натисна буталото.

Петра приближи маската към лицето й.

Аманда извърна глава настрани. Точно тогава един от медицинския екип избута паравана настрани. Най-сетне тя видя с кого беше делила палатката, кой лежеше на другото легло.

Изпълни я ужас.

Изкрещя, когато Петра сграбчи главата й и насила сложи маската върху устата и носа й.

— Спокойно, спокойно, всичко ще свърши за секунди — обеща й Блейк. — Три, две…

Мракът се сгъсти около нея, стеснявайки полезрението й до точка.

— … Едно…

После и точката изчезна.