Джеймс Ролинс
Кръвна линия (23)

16.

2 юли, 08,30 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

— НЕ!

Мъката в тази единствена дума, тази дълго подхранвана болка и скръб, отекна от стените на малката заседателна зала. Първата дама се извърна от екрана и закри лице, сякаш за да накара гледката да изчезне.

Съпругът й стоеше скован, замръзнал, вперил немигащ поглед в екрана.

Никой не каза нито дума — викът на Тереза обхващаше всичко.

Последният образ остана запечатан в съзнанието на Пейнтър — онзи, когато Грей дръпна завивката. Някой беше оперирал Аманда, беше я отворил от гръдния кош до пелвиса, таза, разкривайки остатъците от празната й утроба. Бяха направили секцио, бяха откраднали бебето и бяха изоставили мъртвото тяло на Аманда като използвана опаковка.

Сега Пейнтър гледаше как Грей се обръща и вдига Тъкър от пода. Образът играеше диво, докато двамата мъже и кучето бягаха навън. Знаеше защо бързат толкова. Всички бяха видели варелите с керосин, сиянието на детонаторите и таймера, отброяващ секундите.

На екрана се появиха бягащи крака, далечна гора — и ослепителен взрив, от който всички полетяха напред. Над тях се издигна огнено кълбо. Вторият варел с керосин се изтъркаля настрани, изхвърлен от ударната вълна, и изчезна, оставяйки след себе си следа от гориво.

Звукът се накъса и накрая изчезна напълно.

Секунда по-късно се появи лицето на Тъкър, който проверяваше кучето си. Устните му се движеха, но не се чуваше нищо. Отзад Грей се надигна на четири крака и бързо се освободи от раницата си, която гореше. Захвърли я настрани и се затъркаля в праха, за да угаси пламъците по гърба си.

Щяха да оцелеят.

Пейнтър би трябвало да изпитва облекчение, но все още бе рано за това.

Тереза скочи от стола си и се хвърли в обятията на съпруга си. Не търсеше утеха. Юмруците й заудряха тялото му, цялата се тресеше от ридания. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Ти си виновен! — извика тя в гърдите му, докато Джеймс Гант придърпваше жена си към себе си. — Ти си виновен за всичко… те… те разрязаха детето ми!

Отпусна се в обятията на мъжа си и притисна лице в гърдите му, като все още клатеше глава, мъчейки се да пропъди видяното.

Той я поддържаше. Погледна над главата й към Пейнтър.

Ярост гореше през мъката в каменните му очи. Ярост, насочена към Пейнтър и към Сигма.

Братът на президента стана и нежно поведе скърбящите родители към изхода.

— Върви, Джими — подкани го Робърт. — Погрижи се за жена си. Ние ще поемем нещата от тук нататък.

Гант не възрази. Все още прегърнати, свързани от невъобразимата скръб и ужас, двамата излязоха от стаята, следвани от хората на Сикрет Сървис.

Министърът на отбраната Уорън Дънкан постави ръка на рамото на Робърт.

— Сър, защо не идете и вие с тях? Семейството трябва да е заедно в подобни моменти.

Обикновено вежливият и равен тон на Робърт стана саркастичен. Изпепеляващият му поглед се спря върху Пейнтър.

— Някой от семейството трябва да види с очите си края на тази прецакана мисия.

Шефът на Пейнтър затвори очи и поклати глава, абсолютно победен и унизен.

Картината на екрана показваше два джипа, които влетяха в лагера. Автомати стреляха беззвучно през страничните прозорци.

Въпреки безполезността си операцията не беше завършила.

15,24 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

— Прикрийте се! — изрева Грей.

Втурна се с Тъкър и Каин по-надалеч от останките от палатката. Черен пушек се виеше из лагера, навсякъде се валяха пламтящи парчета плат и дърво. Гъстият дим им осигури достатъчно прикритие, за да стигнат гората точно когато двата джипа влетяха от пътя в лагера.

Автоматите стреляха, но огънят беше насочен предимно към посоката, от която бяха дошли, към другите в гората. Там се водеше ожесточена престрелка; явно екипът му бе успял да устрои засада на третата кола, но битката далеч не беше приключила.

Преди да успеят да се скрият в гората. Грей, Тъкър и Каин бяха забелязани. Стрелбата тутакси се насочи към тях. Каин изквича и побягна още по-бързо. Тъкър се втурна след него, но не и преди Грей да сграбчи пушката от ръцете му.

Той се обърна към джиповете и откри огън, като счупи едното стъкло и принуди стрелеца да се сниши.

— Давайте! — извика Грей на Тъкър. — Тичайте към останалите!

Той хукна в другата посока, привличайки огъня към себе си. Единият джип поднесе на пясъка, обърна и се понесе обратно към пътя с намерението да се притече на помощ на третата кола. Последният „Ленд Роувър“ заобиколи димящите останки на палатката и се озова право пред Грей.

Точно тогава насред гърмежите се разнесе нов звук.

Престрелката секна за момент, когато и другите го чуха.

Бумтене на ротори, което ставаше все по-силно.

Грей погледна към небето — беше твърде рано за тюлените. Оказа се прав. Познат сив хеликоптер се появи над върховете на дърветата откъм главния път. Беше същият, който бе атакувал и попилял базата на УНИЦЕФ.

Като че ли целият купон се изнасяше насам.

От гнездото под хеликоптера с писък излетя ракета, оставяйки след себе си диря от огън и дим. Насочи се надолу и улучи кабината на джипа, който се беше насочил към гората. Колата се превъртя във въздуха, след което експлодира и рухна на земята.

Зашеметен, Грей приклекна.

От задната кабина на хеликоптера зачатка картечница. На отворената врата висеше позната фигура, насочила оръжието надолу.

Капитан Тревър Алдън.

Грей си спомни как беше видял за последен път британския войник — в кулата на бронираната кола, зад картечницата. Явно беше успял да принуди хеликоптера да се приземи и го бе пленил. И сега британските специални части им се притичваха на помощ.

Решение, за което капитанът можеше и да съжалява.

Вторият джип, който беше взел пристигналия хеликоптер за съюзник и бе набил спирачки, рязко даде газ и се понесе през лагера. Хеликоптерът трябваше да се завърти във въздуха, за да насочи ракетите си.

Един войник се подаде през капака в покрива на джипа и нагласи на рамото си черната тръба на гранатомет. От такова малко разстояние нямаше начин да не уцели.

Грей вдигна пушката, но джипът правеше луди маневри през горящия лагер. Никога нямаше да улучи войника с гранатомета. Но намери друга мишена, която бе неподвижна.

Вторият варел с керосин, изхвърлен от експлозията, лежеше сред локва гориво. Цялото внимание на шофьора на джипа беше насочено нагоре и колата се носеше към него — или поне в неговата посока. Грей не можеше да разчита на шанса и да стреля в самия варел. Независимо какво показваха по филмите, подобни изстрели рядко предизвикват експлозии.

Вместо това трябваше да запали фитила на варела.

Прицели се през оптичния мерник и стреля в една тлееща част от дървената платформа. Дървото се пръсна и изхвърли живи въглени върху разлетия керосин. Пламъците лумнаха и се понесоха по дирята право към варела.

В следващия момент джипът се озова пред него и закри изгледа му.

Беше ли улучил момента…?

Експлозията изхвърли огнено кълбо във въздуха и запрати джипа настрани. Горящ керосин нахлу през отворените прозорци и подпали всичко.

Чуха се писъци.

Едната врата се отвори, разкривайки огнения ад вътре.

Точно тогава в кабината експлодира сандък с гранати и пръсна джипа на парчета.

Грей се просна на земята.

Хеликоптерът успя да се дръпне настрани и изчезна в пушека.

Грей се изправи и когато ушите му престанаха да пищят, установи, че стрелбата е спряла. Обърна се и видя Ковалски и Сейчан да влизат в лагера откъм пътя, поддържайки тънкото тяло на Джейн. Тримата явно бяха успели да се справят сами с последния джип, но не и без жертви. Майорът подскачаше на един крак, другият кървеше жестоко.

— Простреляна е! — изрева Ковалски.

Джейн го изгледа намръщено.

— Нищо ми няма. Твоята проклета воня би ме убила по-бързо от тази драскотина.

Алдън обаче явно бе видял, че един от хората му е пострадал.

Хеликоптерът зави и затърси безопасно място за кацане.

Тъкър също се появи от гората с кучето. Грей забеляза, че обективът на камерата е насочен към него. Сателитният телефон сигурно беше станал на буца стопена пластмаса в остатъците от раницата му.

Болката от изгорения гръб го прониза, докато претърсваше останките. Трябваше да се свърже с Пейнтър. Не можеше да чака. Директорът обаче го беше предупредил, че аудиосигналът през камерата не става за нищо. Грей не можеше да допусне съобщението да е бъде разбрано погрешно.

Намери парче плат от палатката с обгорени краища и използва овъглена пръчка, за да напише кратката бележка.

Молеше се картината да достига до Пейнтър.

8,44 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пушекът скриваше почти целия лагер. Нямаше много за гледане, особено след като хеликоптерът кацна, вдигайки вихрушка от отломки.

Пейнтър не беше единственият, който го осъзнаваше.

Министърът на отбраната още стоеше до Робърт Гант с ръка на рамото му.

— Върви — каза Дънкан. — Всичко приключи, Боби. Иди при семейството си. Нужен си повече на тях, отколкото тук.

Робърт продължаваше да се взира в екрана, но Пейнтър подозираше, че не вижда нищо, а е напълно погълнат от трагедията.

Накрая въздъхна треперливо. Погледна към Пейнтър, но пламъкът в очите му беше утихнал, оставяйки само глуха мъка. Изглеждаше с десет години по-стар от своите шейсет и шест. Потупа Дънкан по гърба и излезе, без да каже нито дума.

Министърът на отбраната обаче не беше приключил. Посочи към шефа на Пейнтър.

— Искам да разговарям с вас, генерал Меткаф — с леден глас рече той. — Насаме.

— Разбирам. — Меткаф хвърли изпепеляващ поглед на Пейнтър.

Двамата излязоха, но не и преди Дънкан да смушка с пръст Пейнтър в гърдите.

— Искам след час доклада ви на бюрото си. — Махна към екрана. — И копие от записа. Искам пълен отчет за тази трагедия… пълно обяснение как всичко отиде по дяволите.

Двамата излязоха, оставяйки Пейнтър сам в заседателната зала.

Пушекът на екрана се разсея. Лицето на Грей изпълни обектива. Устните му се движеха, но звук още нямаше. После той отстъпи и вдигна парче изгорял плат пред камерата. Беше написал нещо на него.

Пейнтър прочете надрасканите думи и залитна от изненада. Едва успя да се задържи за ръба на масата.

„Как е възможно?“

Обърна се към вратата, готов да изтича навън, да извика останалите. Дори направи крачка напред — и спря. Умът му заработи бясно, прехвърляйки различни варианти.

Закри уста с длан.

Бяха останали твърде много променливи, твърде много неизвестни и необясними величини. Истината, разкрита на екрана, беше твърде ценна, за да се оповестява прибързано. Но в същото време беше невъобразимо жестоко да запази мълчание.

Въпреки това се обърна бавно към масата, взе дистанционното и изключи екрана. Щеше да се наложи да отреже последната част от записа, преди да го предостави на Уорън Дънкан.

Загледа се в потъмнелия монитор, като обмисляше дали е в състояние да направи това. Работата му бе да взема трудни решения, независимо кой ще пострада. А това решение беше едно от най-трудните.

Представи си Тереза, съсипана от отчаяние и мъка; чу отново писъка й, отказа й да приеме нещо, което не можеше да е истина.

В крайна сметка първата дама се бе оказала права.

Макар екранът да беше изключен, последното съобщение на Грей продължаваше да стои пред очите му.

„НЕ БЕШЕ АМАНДА“

„Господи, прости ми“.

Никой не биваше да научава.