Джеймс Ролинс
Кръвна линия (22)

15.

2 юли, 15,24 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Тъкър лежеше по корем до Каин на края на гората. До палатката имаше четирийсет метра открито пространство. Покрай мъжете на пътя и тримата войници, ровещи из останките на лагера в търсене на нещо ценно, всеки опит за преминаване нямаше как да остане незабелязан.

Щяха да видят бягащото куче.

Тъкър се взираше през оптичния мерник на карабината си. Един войник буташе изкривена ръчна количка, като от време на време спираше да вземе нещо от отпадъците.

Радиото изпращя в ухото му. Беше Ковалски, който докладваше от поста си на пътя.

— Компанията пристигна. Три джипа стигнаха до отбивката.

Грей отговори по всички канали:

— Ковалски, изтегли се при нас.

Останалите от екипа — Грей и двете жени — бяха изпълзели през гората и лежаха спотаени на няколко метра от единствения джип, който охраняваше останките от лагера. Всички чакаха сигнала на Тъкър. Ако Аманда беше в палатката, щяха да атакуват колата, разчитайки на елемента на изненада и на джунглата, за да не позволят на врага да осъзнае, че има огромно числено превъзходство. Ако дъщерята на президента вече я нямаше, трябваше да се оттеглят в гората и да решат как да действат от тук нататък.

— Тъкър, сега или никога — напрегнато рече Грей.

— Още не е чисто — прошепна в отговор Тъкър.

На трийсет метра от него войникът с количката вдигна някакъв компактдиск без опаковка, огледа го и го метна с рязко движение на китката.

Явно днес всички бяха познавачи.

„Размърдай се, задник такъв“.

— Тъкър — притисна го Грей. — Другите джипове завиват и се насочват насам. Имаш две минути, в противен случай се налага да открием огън и да се надяваме на чудо.

Тъкър се загледа в калашника на рамото на войника, който продължаваше да рови в боклука.

„Няма да пратя Каин на сигурна смърт“.

Припомни си онзи болезнен момент в Афганистан. Отново чу пукането в очите си, когато спасителният хеликоптер се вдигна във въздуха, усети горещия вятър. Беше се вкопчил в Каин, и двамата окървавени в престрелката и от експлозията. Но Тъкър нито за миг не откъсна поглед от Авел, другия си партньор, който ги беше съборил, преди импровизираната бомба да се взриви. Ако Каин беше дясната ръка на Тъкър, Авел бе лявата му. Беше обучил и двете кучета, но така и не се бе оказал подготвен за този момент.

Авел тичаше долу на три крака, опитвайки се да се измъкне. Талибаните приближаваха от всички посоки. Тъкър се помъчи да се хвърли през вратата, за да се притече на помощ на другаря си, но двама войници го приковаха за пода.

Тъкър извика на Авел.

И беше чут. Авел спря и погледна нагоре, изплезил език. Ярките му очи го виждаха. Споделиха този последен момент.

Докато стрелбата не прекъсна завинаги тази връзка.

Пръстите на Тъкър се свиха около оръжието. Нямаше да забрави онзи урок. На лявото си рамо беше татуирал малка черна лапа, която да му напомня непрекъснато за Авел, за саможертвата му. Никога нямаше да пропилее отново живот по този начин, да прати друго куче на сигурна смърт.

— Трябва ми отвличане на вниманието — свирепо отвърна той на Грей. — Иначе Каин ще бъде застрелян, преди да е изминал и половината път до палатката.

Отговорът на отчаяната му молба дойде от неочаквано място — директно зад Тъкър.

— Аз направи — каза тънък глас, който се мъчеше да звучи храбро. — Не иска Каин застрелян.

Тъкър успя да се обърне навреме, за да види как Бааши изчезва в гората. Изруга под нос и се свърза с Грей.

— Бааши е тръгнал след нас. Чу ме. Мисля, че ще направи някоя глупост.

— Виждам го — отвърна Ковалски. — Ще го хвана.

Гласът му прозвуча секунди по-късно. Звучеше като победен.

— Това хлапе е като проклет заек.

През гората проехтя вик, идващ откъм тесния път.

— Иска варан! — викаше Бааши. — Ха ридин!

Тъкър си го представи как приближава джипа с вдигнати ръце.

Последва бърз разговор на местен диалект.

— Казва им, че майка му е болна — преведе Джейн по радиото. — Изминал дълъг път от селото си, за да стигне до доктора тук.

Пръстите на Тъкър се впиха в ръкохватката. Тримата войници, които се мотаеха из лагера, тръгнаха към портала, привлечени от суматохата. За добро или лошо, искането на Тъкър беше изпълнено.

Пресегна се и стисна топло Каин по ухото. Нямаха време за обичайния ритуал.

Изпълнен с опасения, той махна с китка, посочвайки с пръст палатката.

Каин се понесе като куршум през откритото пространство.

— Дааво! — извика Бааши.

— Моли за лекарство — каза Джейн.

Получи нещо друго.

Свирепо изтрещя автомат.

15,26 ч.

Сейчан гледаше как Бааши отскача назад, а пръстта експлодира пред пръстите на краката му. Събралите се пред джипа войници се разсмяха. Явно се забавляваха чудесно.

Някакъв здравеняк с неравномерен белег, който минаваше през брадичката и долната устна, от което изглеждаше непрекъснато намръщен, махна на останалите да млъкнат и тръгна напред с увереността на господар. Беше килнал каската си назад, бронираната жилетка беше разкопчана. С длан върху дръжката на пистолета си приближи Бааши, който се сви уплашено пред него.

— Джиифсо! — нареди мъжът. — Максбуус баад тахай!

Майор Джейн, която се криеше от другата страна на пътя с Ковалски, преведе тихо по радиото:

— Казва на Бааши да легне на земята, че е пленник.

Бааши се подчини, отпусна се на коляно и опря покорно длан в земята.

Войникът се ухили и долната устна направи физиономията му още по-гадна. Извади пистолета си.

„Ще екзекутира детето — но първо ще го измъчи“.

Сейчан си спомни друг мъж, друго оръжие. Онзи беше опрял нож в голото й гърло, тя чувстваше дъха му по бузата си. Беше два пъти по-тежък от нея, целият мускули. Изпратиха го срещу нея, когато беше на седемнайсет, за тренировка. Садист от най-отвратителните, перверзен хищник. Не можеше просто да я убие; възнамеряваше да я превърне в животно, преди да отнеме живота й. За да оцелее, тя трябваше да се подчини, да понася докосването му — но само докато не му отне ножа, когато страстта го накара да свали гарда си. Накрая го беше изкормила, но още си спомняше последиците от онзи ден, пълната деградация, властта на силния над слабия и най-лошото — какво беше унищожено завинаги у нея.

Не можеше да позволи подобно нещо да се случи на друг.

Сейчан насочи своя „Зиг Зауер“ към войника. Грей беше клекнал близо до нея, на метри в гората, скрит от гъстите храсти. Докосна я с пръст по рамото, предупреждавайки я да не стреля — засега.

В другата ръка на Бааши, наполовина скрита от тънкото му тяло, проблесна метал; беше успял незабелязано да измъкне военен нож от задния си джоб. Изглеждаше дълъг като подлакътницата на момчето.

Гледката шокира Сейчан и доказа преценката й. Двамата с момчето бяха еднакви.

„Аз бях това момче“.

Но Бааши го очакваше сигурна смърт.

Сейчан се прицели и усети как пръстите на Грей се стягат около рамото й, нареждайки й да не стреля. Подчини се, но тялото й трепереше от ярост — и от доста срам.

„Защо Тъкър се бави толкова?“

Нуждаеха се от потвърждение от негова страна — или по-точно, от потвърждението на партньора му.

 

 

От ярката слънчева светлина Каин се озовава на тъмно, когато се шмугва между солидните подпори и се озовава под издигнатата дървена платформа. Тук е по-хладно. За момент е напълно сляп, докато зениците му се разширят достатъчно, за да свикнат с тъмното. Въпреки това ушите му са наострени, сетивата му се пресягат дълбоко в сенките. Използва ги всичките, за да запълни мрака със смисъл и съдържание.

Скърцане на дърво над него…

Тропот на пета върху дъски…

Равномерно падащи капки по-навътре…

Каин вкусва сенките с език и нос. Отпадъци и дири, масло и утайки. Някъде назад — по-остра миризма, от която козината му настръхва. Зловоние с намек за месо. Следва звука на тлъстите капки, подушва — падат някъде отгоре.

Кръв.

Но той не е тук заради нея.

Беше му дадена миризма, запазена в парче плат — миризма на сладко, на солено, на масло и на жена. Беше изпратен да търси още от нея. Повдига нос нагоре към дъските, между които се процежда кръвта. Подушва, вдъхва силния мирис, проследява следи във всички посоки.

И сред грялата тази буря от миризми открива една-единствена нишка, която свързва това място с онзи плат. Открил е целта си.

Насочва нос към миризмата и съобщава за успеха — но не с воя на дивото, който още е скрит дълбоко в него. Това не е неговият начин. Изскимтява тихо, гърлено, за да обяви победата си.

Чува думи в едното си ухо. Думи, от които се разтапя.

— Добро куче.

Въздъхва доволно и сяда; едва сега очите му следват празнините, останали незапълнени от миризмата и звуците.

От мрака към него светват две червени светлини, тънки и остри. Идват от устройства, закрепени за големи варели, вонящи на ръждив метал и горчиво масло.

Козината му настръхва отново. Опасност.

 

 

В края на гората Тъкър живее наполовина в собствената си кожа, наполовина в друга.

Чул е онова, което е чул Каин — скърцане и стъпки. И е видял същото, което е видял Каин — течност, процеждаща се между дъските. Кръв, масло или вода? Не може да каже със сигурност.

След това Каин насочва носа си нагоре и тихо изскимтява.

Успех.

Свърза се с Грей.

— Каин откри миризмата на Аманда в палатката. Била е вътре.

„И може би все още е“.

— Разбрано — прозвуча напрегнатият отговор. — Разчисти си пътя и стигни дотам. Идвам при първа възможност.

Точно когато Грей приключи, зърнестият образ на малкия екран се смени. Камерата на Каин показа два големи варела, разположени в пространството под палатката. Тъкър прочете надписа върху единия — КЕРОСИН. Най-лошото бе, че към тях бяха прикрепени два предавателя, осветяващи експлозивни заряди.

Обхванат от внезапна паника, Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Командир…

Стрелбата заглуши предупреждението му.

15,27 ч.

Сейчан стреля и улучи мъжа с белега в лявото коляно. Той рухна с рев на изненада. Грей откри огън по войниците, събрали се от тяхната страна на джипа. Ковалски и Джейн започнаха да стрелят по останалите.

Сейчан се втурна от скривалището да защити момчето, което се бе проснало на земята при първия изстрел. Тръгна към поваления войник, като изстреля два куршума по друг командос, опитващ се да се скрие зад отворената врата на джипа. Белязаното чудовище на земята насочи пистолета си към нея, но тя го застреля в гърлото, грабна оръжието му и откри огън с двата пистолета едновременно по колата.

— Махай се от пътя! — изрева на Бааши.

Той скочи и се хвърли като подплашено еленче към гората.

Един командос, който беше успял да се настани зад кормилото на джипа, запали двигателя и натисна газта. Машината се понесе към нея.

Сейчан остана на място, прицели се и изстреля по един куршум от двата пистолета.

Наляво, за да пръсне предното стъкло.

Надясно, за да улучи окото на шофьора.

Отстъпи настрани и изгубилият управление джип профуча покрай нея, залитна като пиян и навлезе в гората.

Престрелката продължи само десет секунди — и приключи толкова внезапно, колкото бе започнала. Безжизнените тела на войниците се търкаляха в праха.

Грей излезе от гората с ръка на лявото си ухо, явно слушаше Тъкър. Погледна към палатката. На лицето му бе изписана тревога. Посочи с другата си ръка надолу към пътя.

Ревът на двигатели накара Сейчан да се обърне. Изпищяха спирачки. Идващите бяха чули стрелбата.

— Задръж ги колкото може по-дълго — нареди Грей и се втурна към лагера.

Сейчан се обърна към тунела в гората. Досега групата й беше разчитала на изненадата, но положението вече бе друго. И врагът беше три пъти по-многоброен от тях, имаше както числено, така и огнево превъзходство.

Ковалски и Джейн застанаха до нея разтревожени, но с решителни физиономии.

Сейчан погледна през рамо в посоката, където беше изчезнал Грей. Надяваше се дъщерята на президента още да е там и да е жива. Така или иначе, връщане назад нямаше. Махна на другите двама да се скрият отново.

— Чухте Грей — каза тя. — Държим позициите си тук.

Дано да си заслужаваше.

15,28 ч.

Тъкър свали последния от тримата войници в лагера, онзи с количката. Имаше чувството, че убива като страхливец, но нямаше време за деликатност — единственото, което можеше да си позволи, бе да ги убие бързо с куршум в главата.

Знаеше, че има най-малкото още един враг, онзи в палатката, под чиито стъпки скърцаха дъските. Който и да бе той, със сигурност беше чул атаката — но как ли щеше да постъпи?

Грей се появи от лявата му страна с пистолет в ръка. Тичаше към самотно стърчащата палатка. Тъкър беше успял да се свърже с него след престрелката и да го предупреди за запалителната бомба, скрита отдолу.

Хвърли бърз поглед към екрана на телефона. Играещата картина показваше, че Каин още се опитва да махне първия светещ предавател от детонатора. Тъкър беше изгубил ценни секунди в опити да накара кучето си да го разбере и да го насочва с команди по радиостанцията. Колкото и близки да бяха двамата, общуването им си оставаше донякъде ограничено.

Трябваше да направи нещо. Изскочи от скривалището си и също спринтира към палатката. Беше по-близо до нея, но пък Грей имаше преднина. Би трябвало да стигнат едновременно.

Вдигна телефона. Каин рязко дръпна глава и ярката светлина на предавателя угасна.

„Добро момче“.

Каин се обърна към другия детонатор, който сияеше ярко в тъмното. Пристъпи към него — и точно тогава светлината започна да примигва бързо.

Върху устройството светнаха цифри.

00:30

00:29

Тъкър изруга и рязко спря. Копелето вътре беше активирало детонаторите и обратното броене бе започнало. Изстрели го накараха да откъсне поглед от екрана. Последният войник изхвърча от палатката с оръжие на бедрото, като стреляше безразборно с надеждата да се измъкне, преди секундите да изтекат.

Грей се хвърли напред, плъзна се по корем, хванал пистолета си с две ръце. Стреля бързо три пъти.

Войникът се катурна презглава по стъпалата на верандата. Падна тежко, но Грей се беше целил право в лицето му и противникът със сигурност бе мъртъв още преди да се строполи на земята.

Тъкър погледна към малкия екран. Каин приближаваше втория варел.

00:23

Кучето нямаше да успее да се справи навреме с детонатора, а и след активирането му всеки опит да го махне щеше да го задейства предварително.

— Каин! — извика той, без да си прави труда да използва радиото. — При мен!

Грей скочи на крака и погледна към него.

Тъкър посочи под платформата.

— Ще се взриви! Двайсет секунди.

Двамата се втурнаха към палатката.

Каин изхвърча навън с високо вдигната опашка и изтича до Тъкър. Стигнаха стъпалата на верандата заедно, понесоха се нагоре и нахълтаха през летящата врата.

Импровизираната лечебница изглеждаше опоскана и опразнена като останалия лагер — преобърнати кутии, изоставено медицинско оборудване, катурнат параван. Мястото беше изоставено набързо. Явно са подозирали, че времето им изтича.

Но помещението не беше съвсем празно.

До задната стена имаше болнично легло. Заето. Под тънкото одеяло лежеше руса жена с кислородна маска на лицето. Ръцете и краката й бяха завързани за рамката с кожени ремъци. Завивката върху издутия й корем беше пропита с червена течност. Кръв течеше изпод одеялото и образуваше локва върху дъсчения под.

Грей се втурна напред, издърпа маската и махна завивката, разкривайки онова, което бе така благоприлично скрито.

Тъкър рухна на колене от ужас.

Бяха закъснели.