Джеймс Ролинс
Кръвна линия (44)

38.

4 юли, 14,25 ч.

Планините Блу Ридж

Тук се намира истинското сърце на Кръвната линия.

Грей се замисли над думите, застанал пред вратата на тайния музей.

— Бях момче, когато ме доведоха за първи път тук — обясни Робърт. — Бях твърде наивен, за да разбера истинската цена на събраното тук знание, на кървавия обет, който щяха да поискат от мен, на загубите, които щях да понеса.

От двете страни на херметическата врата имаше два символа, гравирани върху стъкло. Отдясно се виждаше кръст, украсен с двойната спирала на ДНК. Грей беше срещал този символ и по-рано и знаеше, че Робърт не лъже за важността на това място. Отляво също имаше кръст, само че украсен с преплетени змии.

Робърт го забеляза какво гледа и докосна кръста със змиите.

— Това е нашето минало. Другият кръст е нашето бъдеще.

Без повече обяснения той отвори вратата и въведе Грей вътре. Светнаха лампи и осветиха съседно помещение, свързано с основната зала. Грей забеляза високи туловища на черни компютри, но Робърт го помъкна напред.

Въпреки това погледът на Грей жадно се връщаше към компютърната зала.

„Какво има в сървърите?“

Явно тези въпроси трябваше да почакат.

Целта им се намираше в дъното на музейното пространство. Във висока стъклена витрина се пазеше невзрачен на пръв поглед предмет — изправена тояга.

Изпълнен с любопитство, усетил възрастта на артефакта, Грей се наведе напред. Ръцете му още бяха закопчани на гърба му. Върху тоягата едва се различаваха три гравирани змии, които се виеха в сложна шарка по дължината й.

— Какво е това? — попита Грей, докато се изправяше.

— Артефакт, открит от мой прародител по време на Кръстоносните походи в цитадела на върха на една планина в Галилея. Нарича се Бахал Ису. Това е жезълът, носен от свети Патрик.

Грей се обърна към него.

— Светецът, който прогонил змиите от Ирландия ли?

— Същият. Но знаете ли историята на жезъла? Как е попаднал у свети Патрик?

Грей поклати глава.

— Според легендата, когато се връщал от Рим в Ирландия, Патрик спрял на острова при Генуа — обясни Робърт. — Там срещнал млад мъж, който твърдял, че получил жезъла от поклонник с благо и величествено изражение, който му казал да го задържи, докато моят слуга Патрик почива тук по пътя си към Ерин, за да покръсти народа си, и да му го предаде, когато напусне. Пазителят също така казал, че откакто жезълът е у него, бил престанал да старее и очаквал Патрик повече от столетие.

Грей изгледа скептично историческия артефакт.

— Жезъл, който дарява безсмъртие?

— Според преданията за свети Патрик въпросният поклонник бил Исус Христос.

Грей зяпна простата тояга с изумление и в същото време с доста скептицизъм.

— Наистина ли вярвате в това?

— Не зная. Но има и други истории, според които жезълът е много по-стар. Твърди се, че е принадлежал на цар Давид, а преди това — на Мойсей.

„Сериозно минало“ — помисли си Грей, но не каза нищо, защото не искаше да обижда Робърт или да прекъсва разказа му. Колкото по-дълго говореше той, толкова повече време щеше да има Пейнтър да реши загадката, която му беше оставил Грей във Вашингтон.

Освен това не беше забравил и нещо друго, казано от Робърт.

Можете да се окажете полезен за плановете ми.

Думите му не бяха прозвучали като заплаха, а по-скоро като предложение.

Остави го да говори.

— Кой знае дали нещо от това е истина? — призна Робърт. — Онзи, който го е открил, е бил тамплиер, оттам и кръстът, който украсява нашия символ. Според историята жезълът бил пазен от човек, който твърдял, че е на повече от петстотин години. Тя откраднала жезъла, убила пазителя…

— Какво? Тя ли?

— Да, тя е била тамплиер, един от първоначалните девет, макар че името й било изтрито от историческите записи след откритието. Този момент бил най-големият триумф на предците ми и техният най-горчив провал. Но аз избързвам.

— Тогава продължете по ред.

— След като се завърнала във Франция с жезъла, станало ясно — макар да били нужни години — че той няма никакви чудодейни свойства.

— Значи в него не е била скрита тайната на безсмъртието.

Робърт го погледна.

— Не, напротив. Само че са били нужни векове, за да се открие истината. Защото чудото не било в самия жезъл. А в познанието, записано върху него.

Грей присви очи към тоягата.

— Трите змии ли?

Робърт го поведе към стара илюстрирана Библия, оставена отворена върху пиедестал. Цветовете блестяха ярко под светлината на лампите.

— Змиите са често срещана тема в религията — каза той. — Патрик прогонил змиите от Ирландия. Мойсей превърнал тоягата си в змия. Но истината се разкрива в най-ранната история за змията, описана в Книга Битие. В Райската градина имало две дървета. Дървото на живота, което раждало плода на безсмъртието. И дървото на познанието. Бог прогонил Адам и Ева, след като те яли от дървото на познанието, защото се страхувал, че с това познание човекът ще простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно.

— Но дървото на живота е просто символ.

— Напротив. То съществува — или поне е съществувало в миналото.

— За какво говорите?

— В Библията има много разкази за хора, живели невероятно дълго. Най-прочут сред тях е Метусалем или Матусал, който живял деветстотин шейсет и девет години. Но има и много други. И това е описано не само в Библията. Според глинените таблички от Вавилон и Шумер тамошните владетели живели столетия наред.

— Но тези възрасти са просто алегория, а не самата истина.

— Може би. Само че историята за растение, което удължава живота, не се среща единствено в Библията. В древния епос за Гилгамеш хероят търси растението на живота, което дава безсмъртие.

Робърт посочи друга витрина, в която имаше стари книги.

— В древноиндийските Веди се описва растение на име сома, което има същите свойства. Пием от светлата Сома и растем безсмъртни.

Робърт отиде до някаква египетска плоча, на която бе изобразен бог с глава на ястреб, късащ листа от високо растение.

— А това е изображение на дървото на живота от египетската митология.

Робърт се обърна и погледът му обходи артефактите.

— Има и много други примери, но необичайното във всички тези истории е един общ детайл. В Библията Ной е последният, живял толкова дълго. В епоса за Гилгамеш царят пътешественик открива, че растението е под водата. И в двата разказа, както и в много други, удължаващото живота растение било унищожено от голям потоп.

Робърт се обърна към Грей.

— Може би е просто съвпадение, но може и в тези истории да има зрънце истина. А от това зрънце може да бъде отгледано ново дърво на живота. Именно в това вярва Кръвната линия. В продължение на векове нейните членове са търсили смисъла на тези три змии, тъй като са усещали, че те имат някакво значение, свързано с безсмъртието. Били достатъчно сигурни в това, за да ги включат в собствения си символ.

Робърт посочи назад към стъклената врата.

— И този знак не е само наш. Оставили сме го и другаде с надеждата да почерпим от онези, притежаващи тайно познание. Предците ми вярвали толкова твърдо в тази връзка, че внесли символа в различните тайни организации, зад които сме се криели.

Поведе Грей към отворена книга за масонските обичаи. На страницата бяха изобразени трима мъже, сплели ръцете си по почти същия начин като змиите от жезъла. И сякаш за да премахнат всякакви съмнения, змиите също фигурираха на илюстрацията — при това триглави.

— Виждате колко непоколебимо сме вярвали — рече Робърт. — И накрая се оказахме прави.

— Прави? В смисъл?

— Резбата върху жезъла наистина е познание, шифровано за бъдещите поколения. Генетично познание. — Робърт посочи другото изображение на вратата. — Именно тогава символът беше променен, змиите се превърнаха в онова, което представляват в действителност — нишките на ДНК.

— Искате да кажете, че древните са имали достатъчно познания за ДНК, за да я представят като змии върху жезъл?

— Може би. През шейсетте един учен на име Хейфлик определил, че естествената възраст на човек не може да надвиши сто и двайсет години. Изчислил го е въз основа на това колко пъти може да се дели една клетка.

— Запознат съм с предела на Хейфлик — каза Грей. Беше учил биофизика.

— В такъв случай дали е съвпадение, че и в Битие се говори за същата продължителност на живота на човек? Ще цитирам самата Библия: нека дните им бъдат сто и двайсет години. Също като при Хейфлик. Откъде е дошло това познание?

— Добре, наистина е странно, признавам. Но се иска доста въображение да се твърди, че змиите от жезъла изобразяват нишки на ДНК. Върху тоягата има три змии. А ДНК е двойна спирала.

— А, точно тук е проблемът. Тайната на безсмъртието не е в двете нишки, а в три, в тройна спирала. Именно това е записано върху жезъла. Едва през съвременната епоха с помощта на ДНК анализа успяхме да разбулим тази загадка.

— И как го направихте?

— Когато нашата блудна предшественица си тръгнала с жезъла, тя убила безсмъртния, който го притежавал — вероятно последния от неговия вид. Проляла кръвта му, която се запазила върху жезъла. Именно в нея открихме, че белите му кръвни телца имат тройна спирала на ДНК.

Това изостри вниманието на Грей.

— Тройна спирала на ДНК?

Вече започваше да оценява невероятните мащаби на откровението, което чуваше.

Робърт кимна.

— След като генетиката напредна достатъчно, за да ни позволи да декодираме третата нишка, ние установихме, че тя всъщност е вирусен протеин — от растителен вирус. Той представлява естествена форма на пептидно-нуклеинова киселина, или ПНК. Вирусът заразява човешките клетки, след като някой яде от растението. Страничен ефект от прехвърлянето му от растение към животно е стабилизирането на клетката, забавянето на клетъчната дегенерация и драматичното удължаване на живота на заразения.

Грей си помисли за Райската градина.

— Митичното дърво на живота.

— Може да се окаже в крайна сметка не чак толкова митично.

— Но нали казахте, че мястото, където се е срещало растението, е било потопено по време на Великия потоп? Как онзи пазител на жезъла го е получил?

— Оказва се, че някой е бил достатъчно предвидлив да събере листа от растението и да ги изсуши като чай. В хрониката за жената, която откраднала жезъла, записана на смъртното й легло, тя описва редица египетски саркофази в криптата, пълни с трошливи листа и стъбла. Но била толкова съсредоточена в целта си, че изобщо не им обърнала внимание и ги предала на огъня.

Грей оцени по достойнство иронията.

— Значи, подобно на някогашната Ева, тя откраднала дървото на познанието и ви завещала намека за безсмъртие, но загърбила дървото на живота.

— Така изглежда. Накрая се опитахме да приложим реверсивно инженерство върху вирусния ПНК протеин, но резултатите не се оказаха добри. Деградацията беше твърде голяма. Наложи се да започнем от нулата, да синтезираме наша собствена ПНК и да я изпитаме.

Грей си представи ужасите, свързани с това проучване.

Дори Робърт не звучеше гордо. Гласът му премина почти в шепот.

— Но с течение на времето постигнахме достатъчно добри резултати, за да получим първото стабилно дете.

— Синът на Аманда.

Робърт кимна.

— Но тази стабилност се оказа само временна. А цената беше толкова висока… Първо, животът на Аманда. Сега и на брат ми. — Той посочи към вратата. — А скоро и на племенника ми. Това е прекалено много. Трябва да направя всичко по силите си, за да запазя останалото от семейството.

Тръгнаха през залата.

Меланхолията налегна Робърт.

— Бях момче, когато дадох обет пред вътрешния кръг на фамилията, пред Кръвната линия. Мислех си, че това, което правим тук, е много по-важно от живота на отделния човек.

Докато не са се оказали замесени близки.

„Тежка е царската корона“.

И тази тежест и вина щяха само да растат, когато заемеше мястото на брат си в Белия дом и Кръвната линия получеше пълната власт, вместо да дърпа конците зад гърба на Джеймс Гант.

— Защо ми разказахте всичко това? — попита Грей. — Защо ме доведохте тук?

— За да разберете защо едно наивно момче може да се подаде на подобна жестокост, но един стар човек не може да понася повече загуби. — Робърт се обърна към него. — Доведох ви тук, за да разкажете на света.

Грей се втрещи. Явно загубата на брат му беше пословичната сламка, прекършила гърба на камилата.

Но нима убийството не бе извършено по заповед на самия Робърт? Или и той бе точно толкова кукла на конци, колкото и президентът Гант?

Точно сега обаче Грей имаше по-важен въпрос — дали мъжът пред него не се опитва да се измъкне тихомълком.

— Защо сам не го направите?

— Страдах достатъчно. Ще взема най-близките до мен и ще изчезна, ще ида някъде, където Потеклото няма да може да ни намери. — Робърт тръгна нататък. — Ще оставя останалото на вашите плещи.

Грей го последва покрай компютрите в съседното помещение. Щом Робърт смяташе да разкрие всичко, то той искаше да го знае.

— Какви са тези сървъри? — попита той. Досещаше се, че в машините има нещо важно.

Робърт погледна без интерес компютрите.

— Ако залата е нашето сърце, това е нашият мозък, паметта ни. Тук се пази цялото ни потекло, не само под името Гант, но и други имена, изгубени в миналото. Чак до легендарното ни начало.

Грей искаше да чуе това.

— Какво начало?

— Лунният сърп и звездата. Нашият първи символ. Някои от най-ранните ни записи свързват тези две изображения с ханаанския бог на човешките жертвоприношения.

„Това определено ви приляга“.

— Богът се казвал Молох и се изобразявал като рога на крава или роговете на лунния сърп. Тясно свързан с него е бог Ремфана, представян като звезда. Някои от нашите историци смятат, че корените ни достигат до времето на Мойсей, че сме били прогонени от него, задето сме се кланяли на полумесеца и звездата. — Робърт погледна назад към жезъла. — Има един стих от Деяния на апостолите: Вие възприехте скинията Молохова и звездата на вашия бог Ремфана, образи, които направихте, за да им се покланяте; и Аз ще ви преселя оттатък Вавилон *.

— Значи твърдите, че сте потомци на онези прокудени идолопоклонници?

— Не зная. Но Кръвната линия е наистина древна и още пази някои стари еврейски традиции, като…

Обърнаха се, когато зад стъклената стена вратата на асансьора избръмча и се отвори. От кабината излезе позната фигура. Високата руса жена крачеше целенасочено напред. Леденият поглед обходи помещението и незабавно прецени ситуацията.

Скован от изненада, Робърт пристъпи напред.

— Петра? Защо… как дойде тук?

Петра приближи стъклената преграда и въведе код от другата страна. Дебелите стоманени пръти блокираха вратата.

Робърт се втурна напред и задърпа дръжката.

Явно някой беше разбрал за предстоящото предателство.

Робърт осъзна истината и престана да дърпа.

— Ти си от Потеклото — извика той през стъклената стена. — Защо не ми е било съобщено?

— Ние сме легион — отвърна тя. — И не всички сме доволни от твоята служба. Когато изгубихме детето, което си беше напълно безполезно, аз се свързах с онези, на които служа, и им съобщих какво открих тук. Как поставяш мъката си пред необходимостта. Своето семейство пред Потеклото. Опитваш се да разкъсаш тъканта, оцеляла хилядолетия. Това няма да продължи. Ти вече не си от полза за Потеклото.

— Но аз ви водих толкова много години!

Тя се усмихна гадно, сякаш се надсмиваше над думите му.

— Когато тялото е силно, главата може да бъде отсечена. Ще си отгледаме нова глава и ще бъдем по-силни с нея. Ти ще бъдеш изоставен. Този клон на фамилията Гант ще бъде отрязан заедно с всички плодове, родени от него. Ще разчистим старото, за да направим място за новото. Без сълзи, устремени единствено към целта си.

Дланта на Робърт, опряна върху стъклената врата, се отпусна.

— Разчистването ще започне тук. След десет минути. В три часа, подобаващо символично число. Задействах предпазната система за твоите лаборатории и за този трезор на вековете. Днес Потеклото ще захвърли своето минало и ще гледа единствено към бъдещето. Безсмъртието е на крачка от нас. Безграничната власт е на прага ни.

Колкото и да е странно, Петра се поклони с уважение.

— Онези, които обичате, няма да страдат — каза тя, без да сваля поглед от Робърт. — Дори онези, за които не вярвате, че знаем.

Робърт се хвърли напред и заудря с юмрук по стъклото.

— Спри! — задавено извика той.

Тя се върна при асансьора. Беше обърната към тях, но гледаше другаде. Двамата вече бяха забравени.

Грей изчака вратата да се затвори, след което погледна Робърт.

— Доколкото разбирам, май сте уволнен. — Обърна се и му посочи белезниците си. — Какво ще кажете да махнем това?

Робърт изглеждаше едновременно разгневен и покрусен.

„И аз съм минал през това“ — помисли си Грей.

Докато братът на президента махаше белезниците му, той зададе въпроса, чийто отговор се боеше да научи:

— Каква е тази предпазна мярка?

Лицето на Робърт беше смъртно сериозно.

— Термобарична бомба. Една ще унищожи тези подземия. Но лабораторията… — Той поклати глава, пребледнял като платно.

— Какво ще стане с лабораторията?

14,51 ч.

Сирените за евакуация завиха из комплекса, замигаха светлини и обагриха всичко в кървавочервено.

— Отточна яма — обясни Филдинг, докато мяташе разни листа в куфарчето си.

— Какво? — не разбра Едуард, който не се отделяше от него. Другите се бяха разбягали, грабвайки кой каквото може.

— По-голямата част от комплекса се намира над пресъхнало подземно езеро. Било открито от миньори в началото на века. Захранвало се от подземна река. По време на строежа инженерите каптирали реката и построили скеле, което да държи лабораторията над ямата. Ние не се намираме в подземна лаборатория. — Филдинг хлопна решително куфарчето. — А сме на масивен висящ мост над зейнала яма. И сега те смятат да го взривят.

Той тръгна към компютъра.

— Взривът ще отвори яма с площ осем хектара, която ще бъде наводнена от подземната река. И ще се появи ново езеро над гробовете ни, ако не се махнем оттук.

— Тогава по-добре да изчезваме — подкани го Едуард.

— Няма да изгубя резултатите от проучванията си. Нито труда си. — Филдинг затрака на клавиатурата. — Това ще бъде тяхното върховно изпитание.

— Какво правите?

— Давам им шанс да се борят. — Филдинг се наведе към микрофон, а долу по редиците машини светнаха зелени лампи. Той даде последната команда, която беше предадена на цялата му армия. — ОЦЕЛЕЙ.

Под краката им се чу грохот. Едуард отстъпи към вратата. Полудял ли беше Филдинг, че пуска ордата си тъкмо сега?

— Това са само генераторите — успокои го Филдинг, докато вземаше куфарчето си. — Активирането и загряването отнема осем минути. Дотогава ще сме далеч от това място.

Въпреки това Едуард забърза към вратата. Обърна се и видя как нещо скочи от работната маса и кацна точно между лопатките на Филдинг. Беше един от новите му хексаподи. В суматохата ученият беше забравил, че го бе активирал по-рано и го беше оставил в режим на изчакване.

Филдинг изкрещя и се помъчи да хване създанието, но тънките като ледокопи крака с хирургически остри върхове се бяха забили дълбоко в тялото му.

Едуард се дръпна към стената. Филдинг му беше обяснил за този най-нов модел — гнездящите. В тумбестото му тяло имаше рояк по-малки роботи.

Филдинг пристъпи към него.

— Махни го! Махни го!

Едуард направи крачка назад, без да е в състояние да откъсне поглед от сцената. След като се бе закрепило здраво за гърба, бременното създание избълва малки машини от издутия си търбух. Те плъзнаха като огнени мравки, защъкаха по гърба на Филдинг, по врата, по раменете, гърдите и крайниците.

— Не, не, не… — запищя той и се завъртя в кръг. Знаеше какво предстои.

И изведнъж, сякаш по даден знак, маршът на роботите спря — и те започнаха да пробиват плътта му.

Животинският, изпълнен с болка вой най-сетне изтръгна Едуард от парализата. Той се обърна и побягна. Знаеше какво се опитват да достигнат машините. По-големите модели бяха настроени към телесната топлина. А по-малките се ориентираха по звука на биещото сърце.

Щяха да дълбаят и дълбаят, докато най-сетне не накарат туптенето да престане.

Но съдейки по безкрайния вой, който преследваше Едуард към повърхността, това продължи дълго време.

14,52 ч.

Минутите изтичаха. Грей лежеше на една страна и разтъркваше изранените си китки. Държавният секретар на Съединените щати беше клекнал до главата му и вадеше пластичния експлозив от ушния му канал с помощта на египетска сребърна кост отпреди три хиляди години — погребален дар, изваден от една витрина.

— Май махнах по-голямата част — каза Робърт.

„Добре“.

Грей не искаше да е тук, когато се взривеше термобаричното оръжие. Горивно — въздушните бомби създаваха ударни вълни, които съперничеха на тези от атомните бомби и запалваха кислорода от атмосферата, развивайки температура от почти три хиляди градуса по Целзий.

— Готово.

Бързо събра пластичния взрив. Бариерата беше от калено стъкло, твърде дебело, за да бъде счупено с нещо от музея. Грей лепна експлозива върху стъклената стена отляво на херметическата врата, точно в средата на гравирания кръст с генетичния код.

— Дръпнете се — предупреди той.

Робърт му беше дал предавателя. Двамата намериха убежище зад един шкаф и Грей натисна бутона. В затвореното пространство взривът беше като наковални, ударили главата му и от двете страни. Грей се закашля от дима и миризмата на горяща смола и бързо помогна на Робърт да се изправи. Замаха пред лицето си и видя, че каленото стъкло се е пръснало на синьо–бели парченца.

Беше оглушен и трябваше да вика, за да чуе собствения си глас:

— Навън!

Робърт погледна с тъга зад себе си към историческото богатство, което предстоеше да бъде унищожено. Погледът му се спря върху жезъла — Бахал Ису, жезълът на Исус, — но той беше затворен зад бронирано стъкло. Нямаше нито време, нито сили да се добере до него.

С натежало сърце прие, че ще трябва да го изостави.

Изправен на несигурните си крака, зашеметен от взрива, той се остави да бъде изведен. Трябваше да използва отпечатъка от дланта си и кода, за да извика отново асансьора. Докато чакаха, Робърт се взираше към обгърнатия в дим музей.

— Може би е по-добре да умра — рече той. — След онова, което направих…

Грей трябваше да го задържи мотивиран.

— Робърт, искам да споделя нещо с вас. За брат ви Джими и дъщеря му Аманда.

— Какво за тях? — с пресекнал глас попита Гант.

— И двамата са живи.

Робърт трепна и рязко се обърна към него.

— Какво?

Докато асансьорът се спускаше и вратите се отваряха, Грей му разказа най-общо какво беше станало.

— Трябва да помислим за сина на Аманда — рече той.

— Споменахте, че е тук.

Робърт го изгледа мрачно, докато кабината се издигаше.

— Беше, но го отвлякоха отново.

Този път беше ред на Грей да се обърне рязко към него.

— Друга пленница — обясни Робърт. — Лекарка. Жена, която разследваше клиниката.

Грей изпъна рамене и го изгледа.

— Лиза Къмингс ли?

— Познавате ли я?

— С нея имаше ли и друга жена?

— Да. И двете бяха в лабораторния комплекс заедно с племенника ми. Но той е на шестнайсет километра оттук. Не можем дори да ги предупредим навреме.

Грей изруга и сърцето му се сви болезнено. Бутна Робърт към стената — по-силно, отколкото беше възнамерявал.

— А какво стана с жената, с която бях заловен аз? Сейчан. И тя ли е била отведена в проклетата лаборатория?

Робърт повдигна вежди от реакцията на Грей.

— Не — бавно рече той. — Аз… държахме я тук.

Кабината спря и на тежко бронираната врата сякаш й трябваше цяла вечност, за да се отвори. Грей едва се сдържа да не я заблъска с юмруци — както от желание да стигне по-бързо до Сейчан, така и от безсилие, че не е в състояние по никакъв начин да помогне на Лиза и Кат.

Най-сетне дебелата врата се отвори достатъчно, за да могат да излязат и да се върнат през огромната винарска изба обратно в мазето. Грей бързаше — не знаеше дали оръжието не е достатъчно, за да унищожи и подземието… а може би и целия замък?

Дори Робърт нямаше представа.

Грей не искаше да остава тук, за да разбере.

— Къде е Сейчан? — попита той, готов да побегне.

— Ще се изгубите. — Робърт трябваше да подтичва до него, за да не изостава. — Ще ви покажа. Но…

— Но какво?

— След като Петра ни остави долу… — Робърт го погледна уплашено и извинително. — Мисля, че отиде да я убие.