Джеймс Ролинс
Кръвна линия (10)

3.

1 юни, 11:55 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Сега можеше да започне и истинската работа.

Директор Пейнтър Кроу чакаше ситуационната зала в най-долното ниво на Западното крило да се изпразни. Целият процес беше внимателно дирижиран танц на властта — кой излиза пръв, кой с кого се сбогува, кой си тръгва сам или с някого другиго.

От всичко това му се завиваше свят.

Пейнтър беше прекарал цялата тричасова стратегическа сесия извън вътрешния кръг на Белия дом. Най-високопоставените служители се бяха настанили в кожени кресла около основната заседателна маса; сред тях бяха началникът на кабинета в Белия дом, съветникът по националната сигурност, шефът на Вътрешна сигурност, министърът на отбраната и неколцина други. Срещата беше закрита — без помощници, заместници и секретари, само началници. Дори денонощните дежурни нямаха достъп до залата.

Обсъжданите тайни бяха предназначени за колкото се може по-малко уши.

В началото на срещата Пейнтър беше представен като човек от АИП, което предизвика повдигане на вежди, особено на сивите вежди на министъра на отбраната. Облечен в строг костюм, директор Кроу беше най-малко с десетилетие по-млад от всеки друг; в черната му коса имаше само един бял кичур, минаващ като перо зад едното му ухо, който само подчертаваше индианския му произход.

Никой не попита защо президентът е извикал Пейнтър на тази закрита среща. Малцина изобщо знаеха за съществуването на Сигма, още по-малко за участието й в този проблем.

А президентът искаше точно това.

Така че Пейнтър седеше мълчаливо на един стол в задните редове, наблюдаваше и си водеше бележки — наум и в лаптопа.

Президентът Джеймс Т. Гант беше извикал всички на сутрешния брифинг, за да научи новините за отвлечената си двайсет и пет годишна дъщеря Аманда Гант-Бенет. Бяха минали двайсет часа от среднощната атака срещу яхтата й. Капитанът на съда беше успял да изпрати сигнал S.O.S. по радиостанцията и дори бе извадил от строя двигателите, преди нападателите да се качат на борда и да избият всички, в това число и съпруга на жената. Зловещите снимки от клането бяха показани на няколко екрана по стените.

Пейнтър изучаваше изражението на президента, докато образите се сменяха — болката в ъгълчетата на очите, стягането на челюстните мускули, пребледняло лице. Всичко изглеждаше съвсем истинско — неподправен страх на баща за изгубеното му дете.

Но някои детайли не се вписваха.

Например защо дъщеря му беше тръгнала на път фалшив паспорт.

Само тази загадка им бе струвала критични часове в издирване на изчезналото момиче. В отговор на сигнала за помощ, Бреговата охрана на Сейшелите незабавно бе реагирала на пиратската атака и бе установила, че става въпрос за американски граждани. Но тревогата в Съединените щати беше вдигната едва след снемането на пръстови отпечатъци от каютата, които идентифицираха жертвите като дъщерята на президента и нейния съпруг.

Бяха изгубили безценни часове поради тази суматоха. И това можеше да струва живота на момичето.

Джеймс Т. Гант стоеше край вратата на ситуационната зала и се ръкуваше с последния излизащ. Направи го с двете си ръце — проява на близост, която бе равносилна на прегръдка.

— Боби, благодаря, че успя да уредиш толкова бързо преместването на онзи сателит на НРС — Националната разузнавателна служба.^[1]

„Боби“ беше държавният секретар Робърт Лий Гант, по-големият брат на президента. Гладко обръснат, белокос, с лешниково зеленикави очи, изтъкнат политик, на шейсет и шест години. Никой не беше повдигнал въпроса дали заслужава поста си — дори големите уста от противниковата партия не можеха да повдигнат обвинение в семейни пристрастия при това ние Робърт Гант бе служил в три администрации от двете страни на политическата бариера. Беше посланик в Лаос в края на осемдесетте и се сочеше като основна движеща сила зад подновяването на дипломатическите отношения с Камбоджа и Виетнам през деветдесетте.

И сега служеше на по-малкия си брат със същата самоувереност.

— Не се безпокой, Джими. Националната разузнавателна служба ще изведе сателита на геостационарна орбита над сомалийското крайбрежие в рамките на един час. Ще се погрижа да обърнат всеки камък. Ще я намерим.

Президентът кимна, но не изглеждаше особено обнадежден от обещанието на брат си.

След като държавният секретар излезе, Пейнтър се оказа сам с лидера на свободния свят. Президентът прокара пръсти през прошарената си ръка и разтърка четината си. Не беше мигнал, откакто бе научил новината. Още носеше същите дрехи, само че беше свалил сакото и бе навил ръкавите на ризата си. Остана за момент неподвижен, с изправен гръб, унесен в собствените си мисли, след което най-сетне се отпусна и посочи една друга врата.

— Да се махаме от тази проклета барака — каза той, използвайки прякора на ситуационната зала. След напускането на екипа южняшкият му акцент се беше засилил. — Кабинетът за брифинг е от другата страна.

Пейнтър го последва в едно по-уютно помещение. Там също имаше заседателна маса, но по-малка и избутана до стена с два екрана на нея.

Президентът се отпусна с тежка въздишка на един стол, сякаш целият свят тежеше на плещите му. И това понякога си беше точно така, помисли си Пейнтър. Само че днес беше още по-лошо.

— Сядайте, директоре.

— Благодаря, господин президент.

— Наричайте ме Джими. Всички приятели се обръщат така към мен. А точно в този момент вие сте най-добрият ми приятел, защото имате най-добрия шанс да намерите момичето ми и внука ми.

Пейнтър седна бавно и предпазливо, усещайки как част от тежестта на света ляга и върху неговите рамене. Това беше другият повод за тревога. Аманда беше бременна в третия триместър.

„Тогава какво е търсила на Сейшелите, при това с фалшиви документи?“

Леденосините очи на президента се впиха в него. Силата на харизмата му се усещаше почти физически, като полъх.

— Навремето Сигма спаси живота ми.

Наистина беше така. Това бе една от причините Пейнтър да бъде извикан да участва в издирването.

— Трябва ми ново чудо, директоре.

Поне разбираше сериозността на положението. Засега сомалийските пирати нямаха представа кого са отвлекли. За тях Аманда беше просто поредната американска заложница. Но ако научеха истинската й самоличност, можеха да се паникьосат и да я убият, да изхвърлят тялото й на крокодилите в най-близката река и да си измият ръцете. Или да я скрият така добре и да я напъхат в някоя толкова затънтена дупка, че всякаква надежда за спасяването й да се окаже напразна, докато не бъдат изпълнени исканията им — след което можеха да я убият. Шефът на „Вътрешна сигурност“ сутринта беше предложил и трети смразяващ вариант — да бъде продадена на някое враждебно правителство и да я използват като пешка, за да принудят САЩ на някакви отстъпки.

И тъй, целта беше ясна — намерете Аманда, преди похитителите да са научили истината.

— Какво мислите за брифинга? — попита президентът.

— Хората ви са наясно с положението. Лично аз не бих постъпил по различен начин. Изпращане на екип за бързо реагиране в района, готов да действа по сигнал. Координиране с агентите на ЦРУ в Африканския рог. Но докато не получим сателитна картина на сомалийския бряг, работим слепешком.

При сравняването на времето на атаката с данните от преминаващите над Индийския океан сателити бяха успели да получат картина от самото отвличане. Резолюцията беше лоша, но позволи да различат яхтата и съда на нападателите. След атаката той се бе насочил на изток към африканския бряг. За съжаление един час по-късно беше излязъл от обхвата на сателита, така че точното му място на акостиране бе неизвестно. Можеше да е стигнал до всяка точка на Източна Африка, но Сомалия, която беше прочута с пиратите си, беше най-вероятната му цел. Един нов сателит на Националната разузнавателна служба в момента правеше корекция на орбитата си, за да помогне за откриването на кораба покрай скалистия бряг.

Но това не беше най-добрата им надежда.

— Сър, трябват ни хора на място там — продължи Пейнтър. — Най-големият ни шанс за успех е в хирургическата операция и пускането на малък спасителен екип, който да действа незабелязано.

— Разбрано. Ако тръгнем да всяваме шок и ужас, ще схванат, че пленницата им е важна.

— И ще я заровят някъде. — Пейнтър съжали за подбора на думите си още докато ги произнасяше.

Лицето на Джеймс Гант посивя, но въпреки това той прояви достатъчно сила, за да даде знак на Пейнтър да продължи.

— Екипът, за който ви казах, вече е в района. Ще продължа да координирам операцията с Агенцията за национална сигурност, НРС и моите началници в АИП. Ако установим местоположението на пиратите, хората ми имат стриктната заповед да действат само ако успехът е гарантиран. В противен случай ще предадем координатите на флота и ще използваме екип тюлени.

Тревожно кимане одобри плана му.

— Похитителите ще отведат дъщеря ви на някое сигурно място и ще я разпитат — продължи Пейнтър. — Ще искат да научат телефонен номер и име за връзка в Щатите, за да предявят искането си за откуп. Ако дъщеря ви е умна…

— Такава е.

— … ще запази самоличността си в тайна. Да се надяваме, че ще даде някакъв телефон извън президентския кръг. Може би на роднина или близък приятел. Трябва да бъдем готови за това. Да се погрижим получилият обаждането да запази мълчание и да не разтръби всичко на медиите.

— Ще направя необходимото.

Пейнтър зададе неудобен въпрос:

— Можете ли да се доверите на всичките си близки, че ще си мълчат?

— Няма да кажат нито дума. Кланът Гант знае как да пази тайни.

„Това определено е вярно“.

През последния месец Пейнтър беше провел тайно разследване на фамилията Гант. Информацията бе излязла на светло при една неотдавнашна мисия на Сигма, която хвърли определени подозрения. Не че около известната династия вече не се носеха слухове. Бяха ги кръстили Кенеди на Юга, а произходът им можеше да се проследи до основаването на Америка. И с разрастването на страната се разрастваше и фамилията, пускайки корени във всевъзможни индустрии, корпорации и в коридорите на властта. А ето че неин представител вече караше втория си президентски мандат.

Но миналия месец на светло излезе смущаваща информация за Южната династия. Засвидетелстван преди векове, същият този клан се оказа свързан с потаен заговор на стари аристократични фамилии. Имаха много имена — Гилдията, Ешелон, Families de I’etoile, или звездните фамилии. Единственото наистина известно за тази група беше, че тя е съществувала в цялата история, манипулирала е събития, набирала е мощ, богатство и познание, често чрез въвличането си в различни тайни организации, братства и ложи.

За тях се казваше, че са тайната във всички тайни общества.

Но изминалите столетия не се бяха отнесли благосклонно към тези фамилии и ги бяха свели до една-единствена — клана Гант.

Все пак това не означаваше, че президентът — или най-близките му — имат някаква представа за тази организация. Корените и клоните на фамилното дърво на Гант се простираха надлъж и нашир по този и по други брегове. Невъзможно беше да се каже кои членове на рода са свързани със съвременното въплъщение на тази престъпна организация — разбира се, ако изобщо някой от тях имаше пръст в нея.

Всичко това можеше да се окаже гонене на вятъра, тъй като истинските лидери на Гилдията — поради липсата на по-добро име за тях — си оставаха неуловими както винаги. Едно се знаеше със сигурност — групата бе смъртоносна, разполагаше с ресурси и бе отговорна за безброй терористични актове, жестокости от глобален мащаб и неизвестно колко международни престъпления. Да се мисли, че президентът — човекът, който седеше срещу него, поразен и уплашен за дъщеря си — е част от същата организация, изглеждаше невъзможно.

Липсата на твърди доказателства бе една от причините Пейнтър да запази подозренията си за Гант за себе си. Не беше споделил информацията с никого, дори с колегите си от Сигма. И особено с командир Грей Пиърс, чиято майка беше убита неотдавна от агент на Гилдията. Ако той научеше, че президентът може да има пръст в това хладнокръвно убийство, бе в състояние да направи какво ли не. Както беше ядосан, щеше първо да стреля и после да задава въпроси.

Така че въпросите трябваше да задава Пейнтър. Той погледна към Джеймс Гант.

— Простете за нетактичността — започна, — но така и не разбирам какво е търсила бременната ви дъщеря по външните острови на Сейшелите. И защо е пътувала с фалшиви документи?

В цялата тази ситуация имаше нещо нередно.

Пейнтър продължи натиска си. Знаеше, че това може да се окаже най-добрият му шанс да измъкне още информация за фамилията — и по-точно за Първата фамилия.

— Има ли нещо, което спестявате, господин президент? Нещо, което държите за себе си? Всеки детайл може да се окаже определящ за успеха или провала на мисията.

Този път нарочно избегна израза „въпрос на живот и смърт“.

Джеймс Гант се загледа в ръцете си, сякаш се мъчеше да открие някакъв смисъл в линиите на дланите.

— Аманда винаги е била своенравно дете — усмихна се измъчено и тъжно на Пейнтър. — Също като баща си. Беше на деветнайсет, когато влязох в Белия дом. И още по-малка, докато водех първата си кампания. Мразеше прожекторите и негодуваше, че е дъщерята на президента.

— Помня, че веднъж беше ударила агент на Сикрет Сървис^[2].

Гант се разсмя, като се облегна назад и прикри уста с длан, сякаш се изненадваше, че все още може да се смее.

— Такава си е Аманда. По време на втората ми кампания беше на двайсет и три, току-що завършила колежа и самостоятелна. Направо разцъфтя извън сянката ми, ако трябва да съм откровен. После се запозна с Мак Бенет, полицай от Чарлстън. След като се ожениха, си помислих, че това ще я накара да се укроти малко.

Пейнтър внимателно го върна към загадката, която го интересуваше.

— А това пътуване до Сейшелите?

Гант вдигна ръце и поклати глава.

— Дори от Сикрет Сървис не знаеха за неочакваното им заминаване. Проклет да съм, ако не се е измъкнала под носовете на всички ни. Единственото ми предположение е, че е искала да остане сама със съпруга си, далеч от папараци и таблоиди, преди раждането на внука ми. След това и двамата трудно биха намерили и миг покой.

Пейнтър се вгледа в лицето на президента, търсейки и най-малката следа от шикалкавене. Откри единствено човек, потънал в мъка и страх.

— Ако няма друго… — каза Гант.

Пейнтър стана.

— Разполагам с всичко, което ми е необходимо. Екипът ми в момента би трябвало да лети за Сомалия и ще се върна в централата на Сигма.

— Добре. — Гант се надигна от стола си. — Ще ви изпратя — каза той като типичен южняшки джентълмен.

Двамата излязоха от кабинета на президента, като спряха само колкото Пейнтър да извади блекберито си от тапицираната в кожа кутия при входа на ситуационната зала. Докато се изправяше и прибираше телефона в джоба си, в дъното на коридора се появи позната фигура, съпровождана от хора на Сикрет Сървис.

Беше облечена в сапфиреносиня рокля с дантелено елече, плътно прилепнало към корема й. Пейнтър забеляза свитите й юмруци и страха в очите, когато видя съпруга си.

Първата дама, Тереза Гант, забърза напред, колебаейки се между опитите да запази професионално благоприличие и неподправената паника.

— Джими… чух от секретаря ти, че срещата е приключила. Чаках толкова, колкото…

— Тери, извинявай. — Президентът прегърна жена си и махна няколко разпилени кичура от бузата й. — Трябваше да се погрижа за някои допълнителни детайли. Тъкмо идвах при теб.

Тя загледа търсещо лицето му. Явно се страхуваше да го разпитва пред охраната. Никой не биваше да научава за положението, в което се намираше Аманда.

— Ела, да се върнем в резиденцията. — Президентът изглеждаше готов да я вземе на ръце и да я отнесе на някое сигурно място. — Там ще ти разкажа всичко.

Гант погледна към Пейнтър.

Той разбра. Тереза се нуждаеше от съпруга си. Точно в този момент не бяха президент и първа дама. А просто двама родители, ужасени за детето си и опитващи се да намерят утеха в обятията на другия.

Пейнтър ги остави сами с мъката им, твърдо решен да открие дъщеря им. Но докато вървеше по коридора, не можеше да се отърси от чувството, че събитията в Африканския рог са параван за нещо много по-голямо — и много по-опасно.

Погледна часовника си. Грей и екипът му би трябвало да кацнат в Сомалия след около час. Ако някой можеше да изрови истината зад отвличането на младата жена, това беше командир Пиърс. Въпреки това Пейнтър изпитваше опасения, че е изпратил Грей на сляпо, като не му спомена подозренията си за президентската фамилия.

Молеше се това премълчаване да не струва човешки живот.

Особено животът на президентската дъщеря и нероденото й дете.