Барбара Делински
Бягството (7)

Седма глава

— Мамо?

Тя изхлипа.

— Слава богу, Емили! Непрекъснато си мисля за теб, откакто Джеймс ми се обади. Добре ли си?

При звука на гласа й нещо заседна в гърлото ми. И казах, колкото може по-бодро:

— Разбира се, че съм добре. А той ме уверяваше, че не си притеснена.

— Разбира се, че ще говори така, след като едва ме познава. Да не би да е очаквал да бъда съкрушена? Или пък, че нямам някаква представа откъде е започнало всичко? Нима не се е досещал, че знам какво изпитваш?

Думите й ме стреснаха.

— Всъщност едва ли — казах бавно. — Едва ли е мислил точно за това. Никога не съм му разказвала какво си направила. Дори аз не се сетих. Еха! Това е страхотно!

— Каквато майката, такава и дъщерята, както би казал баща ти.

— Каза ли му за мен? — Почувствах тръпка на страх, което беше тъжно. Бях зряла жена, омъжена, дипломиран адвокат. Нямаше защо да се страхувам от баща си.

Освен от разочарованието му. Което не беше маловажно.

— Наложи се — оправда се майка ми. — Обикновено му се обаждаш всяка неделя. Когато пропусна тази седмица, той ми позвъни, а след това не преставаше да ме пита дали съм се чула с теб. След разговора с Джеймс вече бях наясно какво си направила.

— И татко обвинява теб? Съжалявам, мамо.

— Недей. Аз не съжалявам. Вече не съм омъжена за него и доколкото мога да преценя, именно той ти даде лошия пример, като непрекъснато говореше за по-хубава работа, за преместване, за следата, която трябва да оставиш след себе си. Чувствам се десет пъти по-щастлива, откакто се разделих с него. И действително оставям диря след себе си, макар и не такава, каквато той би желал да запише в биографията си.

Клеър Скот работеше понастоящем в магазина за бельо на „Мейси“, където нямаше перспективи за повишение и единственото удовлетворение беше да продаде на клиентка най-подходящия сутиен. В кариерната скала на баща ми тази работа не беше на едно от престижните места и по мои подозрения именно това я правеше толкова привлекателна за майка ми. Тя работеше точно толкова часа, колкото й бяха необходими, за да си плаща сметките, и нито минута повече, тъй като голямата й страст бяха бебетата. За да задоволи това си увлечение, работеше като доброволка в отделението за новородени в местната болница и наблюдавайки работата й там, човек би помислил, че е завършила колежа за медицински сестри.

Но това, което действително имаше, след като бе отгледала три деца, можеше да се равни на докторска степен по философия в майчинството. И разбира се, моето безрезервно уважение. Беше безкрайно търпелива с хлапетата, инстинктивно усещаше как да прегърне едно и да нахрани друго, предаваше им спокойствието си и безпогрешно усещаше, когато нещо не е наред. Това беше единственото нещо, с което някога бе желала да се занимава.

Баща ми така и не можа да приеме тази й слабост. Още щом тръгнахме на училище, настоя тя да започне работа, при това не от финансова гледна точка, а заради принципа, както твърдеше той. В противен случай щяла да пострада интелигентността й.

Като жена, която отчаяно желаеше дете и смяташе за лукс да си остане у дома, за да го гледа, намирах това за обидно.

От друга страна, въпреки хроничното си късогледство баща ми си имаше и добрите страни. Аз станах адвокат благодарение на неговия личен пример като юрист с трийсет и пет годишна практика. Винаги в полза на обществото, Роджър Скот не печелеше много, но беше пословично честен и… непоправим идеалист. Беше убеден, че дори най-ужасният престъпник има граждански права. Що се отнасяше до изнасилвачите и серийните убийци, аз си имах своите резерви. Но татко настояваше, че едно цивилизовано общество би трябвало да стои над тези неща.

Когато избрах правото, той беше много горд с мен. А когато се омъжих за Джеймс, дори още повече. Надяваше се, че двамата ще създадем семейството, което те с майка ми така и не бяха успели.

Но сега едва ли щеше да бъде щастлив. И това ме притесняваше.

— Не се тревожи за баща си — говореше в слушалката мама. — Ще се оправя с него.

— А Кели? — попитах предпазливо. — Тормози ли те?

— Ами, да. Звъни ми непрекъснато.

— Мамо, за онова празненство…

— Не го искам, Еми. Знаеш много добре. Нямам нищо против да се съберем в семеен кръг, но големите банкети не са по вкуса ми. Предпочитам сама да сготвя за семейството си.

— Но не и на рождения си ден.

— Напротив, точно на рождения си ден. Обичам да готвя. Тази вечер очаквам дванайсетина гости.

Звучеше ми чудовищно. Най-неуверена се чувствах в кухнята.

— Кои?

— О, просто приятели, но животът е за живите хора, а те имат нужда от храна, за да оцелеят. Аз пък съм страхотна кулинарка. Дори баща ти го признава. Това е моят начин да ви държа около себе си — децата, внуците, дори Роджър. — Тонът й се промени: — Кажи ми за себе си.

— Първо ти — изплъзнах се аз. — Как се почувства, когато избяга? — Не бях задавала досега този въпрос, защото не исках да знам подробности около развода на родителите си. А мама никога не злословеше по адрес на баща ми. Но сигурно бе усетила, че в момента имам нужда от откровен отговор, защото заговори направо:

— Съвсем неадекватна. Но от друга страна, в очите на баща ти винаги съм била такава. Точно в онзи ден той ми направи подигравателна забележка, преди да тръгне за работа, и аз възроптах. Не срещу него, а дълбоко в себе си. Вие бяхте на училище и внезапно осъзнах, че съм обвързана с мъж, който след всички тези години продължаваше да иска да бъда нещо, което в действителност не съм.

„Внезапно го осъзнах.“ Точно това се бе случило и с мен в петък сутринта. Бих могла също така да се хвана за думите й: да иска да бъда нещо, което не съм, макар че не можех да отправя към Джеймс подобно обвинение. Винаги съм правила това, което искам. Въпросът беше дали съпругът ми щеше да ме обича, ако бях друга.

— Мислеше ли за развод, когато си тръгна? — попитах майка си.

— Обмислях го от години. — Направи кратка пауза и подметна предпазливо: — А ти?

— Не — отвърнах и почувствах, че ми се плаче. — Обичам онзи Джеймс, за когото някога се омъжих. Мразя живота, който водим. — Наистина се разплаках, но беше по-различно, отколкото пред Вики. Това сега се дължеше на изтощението. Пред майка ми се чувствах като малко, объркано дете.

Мърморейки нещо окуражително, тя ме изчака да се успокоя. След като сълзите ми постепенно спряха, описах подробно пътуването си от Ню Йорк. Завърших с предложението на Уолтър.

— Четири седмици са си нещо — отбеляза тя. — На мен ми беше нужна една, но и изборът ми беше по-прост. Да остана с баща ви или не.

— И къде отиде? — Странно, но никога преди това не я бях питала, защото това беше още една от онези подробности, които не исках да знам. След като се беше върнала, вече не бе имало никакво значение.

— На нос Елизабет.

Еха!

— Но това е на двайсетина минути от къщи.

Тя се засмя.

— Ако решиш да изчезнеш, Емили, можеш да го направиш където и да е. Истината е, че нямах куража да замина по-далече. А и винаги съм обичала носа. Чувствах се като у дома си край морето. Как така баща ти не се досети?

— Може би е било прекалено очевидно.

— Или пък той не ме е познавал достатъчно.

Бих могла да кажа същото и за Джеймс, но и тук вината беше моя. Аз бях тази, която ревностно криеше миналото.

— Беше ли важно за теб татко да не знае? — попитах, защото мъжът ми се притесняваше най-вече от това. Никога не съм смятала, че се опитва да ме контролира, но на няколко пъти бе задал именно този въпрос.

— Караше ме да се чувствам по-сигурна — отвърна майка ми. — Винаги ме съдеше прибързано. Знаех, че ако говоря с него, ще ме убеди, че е глупаво от моя страна да го напусна. Но у дома не можех да разсъждавам трезво. Спомените ме обграждаха като гора, от която не можех да се измъкна.

При споменаването на думата „гора“ станах от леглото и боса приближих до прозореца. Скупчените облаци хвърляха тъмни сенки, но аз знаех, че е там. С койота бяхме разговаряли миналата нощ. Може би сега се бе скрил някъде, спеше или се взираше в мен. Търсех сред дебелите стволове на дърветата чифт златисти очи или вдигнати в очакване уши. Джуд твърдеше, че неговият койот е червеникавокафяв, с пухкава опашка, достатъчно дълга, за да оставя диря в снега, и аз дори си го бях представяла няколко пъти как бяга. Не че го бях виждала през шумата.

Както не го виждах и сега. Но това не означаваше, че не беше там. Койотите знаеха как да стават невидими.

— Не исках да ме принуди да се върна, преди да съм решила за себе си — говореше майка ми.

Очите ми продължаваха да обхождат гората.

— Как взе решението в крайна сметка?

— Ураганът. Онази година имаше страшен ураган, помниш ли?

Всъщност, да.

— Телефоните бяха прекъснати. Не можех да се свържа с татко.

— Аха. Вълнението беше ужасно. Трима души загинаха по бреговете на Мейн, а жертвите щяха да бъдат много повече, ако хората не се бяха евакуирали към вътрешността. Помагах в кухнята в едно от убежищата. — Почти усетих как се усмихва. — Благодаряха ми, сякаш бях направила нещо кой знае какво. А аз приготвях храна за гладната си душа, което не означаваше, че през цялото време не поглеждах през рамо, опасявайки се, че баща ти е успял да ме проследи.

Замръзнах на мястото си, припомняйки си малката спортна кола, паркирана в края на парка. Ако беше чакала някого, той се бе забавил доста.

— Би ли го направил и с мен? Кажи му да не го прави, мамо. Моля те! Намирам се на съвсем безопасно място, където се чувствам като у дома си. Ако изпрати да ме следят, кълна се, никога повече няма да му проговоря. Кажи му го. Кажи му, че съм добре.

— А така ли е, миличка? Знаех си, че рано или късно това ще се случи.

Застинах на мястото си.

— Как така?

— Заради начина ви на живот. Движехте се по самия ръб. Джеймс прекалено много те пришпорваше.

Внезапно отпуснах назад глава. Майка ми никога не бе изричала нещо против Джеймс досега. Може би сетивата ми се бяха обострили, но не можех да подмина забележката й.

— Не е вярно. Никога не сме се съревновавали.

— Така ли?

— Не — възразих, чувствайки се предадена. — С него сме в един отбор от самото начало. Винаги сме били двамата срещу всички останали. Той е моят живот.

— А Джуд? — неочаквано попита майка ми.

Усетих, че не ми стига въздух.

— Какво за него?

— Каква е неговата роля в тази пиеса?

— Не съм го виждала от десет години — казах може би прекалено разпалено, но тя ме беше изненадала. Не го беше споменавала от сватбата ми насам.

— Значи не си с него сега?

— Категорично не! — извиках аз.

— О, господи. Май те докачих.

— Мамо — казах предупредително.

Тя направи кратка пауза и смени темата.

— Емили, знаеш ли, че това е най-дългият разговор, който сме водили от месеци?

Постепенно започнах да се успокоявам.

— Не е вярно. Бях ти на гости през март.

— Да, с лаптопа и мобилния телефон. Вечно тези жици.

— Грешиш. Съвременната техника е безжична.

— Емили, знаеш какво имам предвид. През цялото време някой ни прекъсваше.

Може и да беше права, но не това исках да чуя в момента.

— Смяташ, че Джеймс не е подходящ за мен.

— Не съм казала такова нещо. Просто споменах, че прекалено много те пришпорваше и ти се поддаде. Помежду ви съществува някакво напрежение.

— Наистина ли не разбираш? — Изпитах отчаяно желание да й обясня. — Въпросът е в твоята лична сила. Татко искаше от теб неща, които ти не желаеше. А може би аз ги искам също?

— Така ли?

Да, искаше ми се да изкрещя, но не можех.

— Не зная — казах и се разплаках. — Точно това трябва да реша. — Едва не добавих: „Посъветвай ме какво да направя.“ Дали в момента не я насилвах да направи именно това. Но тя нямаше как да ми каже какво да правя. Нейните приоритети бяха различни от моите.

Не че бях наясно със своите. И точно в това беше проблемът.

Не продължихме да подклаждаме спора. Накрая тя въздъхна и каза:

— Обичам те, миличка.

— И аз те обичам, мамо, и точно заради това толкова се нуждая от подкрепата ти. Джеймс е мой съпруг. Това устройва ли те?

— Искам това, което искаш и ти.

— Ще ме обичаш ли толкова, ако реша да се върна в Ню Йорк?

— Искам това, което искаш и ти — повтори тя. — Просто съм притеснена. Ще ми се обадиш ли пак?

Изчаках с надеждата, че в мълчанието ще даде отговора, който ме измъчваше. Но тишината се точеше, а въпросите си оставаха.

— Да — казах накрая. — Ще ти се обадя.

— Обещаваш ли?

— Да — повторих и едва след като прекъснах връзката, си дадох сметка, че не ме беше попитала къде съм. Сигурно се досещаше, щом бе споменала Джуд. Или беше така, или просто не искаше да знае, за да има едно нещо по-малко, което да скрие от баща ми.

Понечих да изключа телефона, но спрях. Това нямаше да помогне. Бях разговаряла с трима души, които имаха нужда да чуят гласа ми. Останалото нямаше значение.

Влязох в електронната поща и изтрих всички съобщения. Дали между тях имаше нещо важно? Може би. Но пукаше ли ми? Не. Загледана в празния дисплей, се почувствах свободна.

Обзета от желанието за чистота, си взех душ и за първи път, откакто бях напуснала Ню Йорк, изсуших косата си така, че да мога да я нося пусната, и се гримирах, за да не изглеждам изморена. Направих го заради себе си, а не заради Джеймс или по задължение. Просто заради себе си.

Когато слязох на първия етаж, следобедната закуска вече беше сервирана върху голямата маса във всекидневната, около която се бяха събрали няколко гости. Бюфетът в „Ред Фокс“ може и да беше по-скромен, отколкото този в Бъркшър, но бе не по-малко привлекателен. Сложих си пържени яйца и бекон, пъхнах филия канелен хляб в тостера, налях си прясно изцеден сок от грейпфрут и взех чаша кафе. Когато хлябът беше готов, се присъединих към останалите.

Петима души ме погледнаха с усмивка, като най-близо застанала до мен беше жена на моята възраст, също сама.

— Добро утро — поздрави тя, докато се настанявах на стола. — И вие ли сте тук заради „Убежището“?

— И аз. — В Най-широкия смисъл на думата. — А вие?

Непознатата кимна.

— Този е третият ми поред отпуск тук. Всеки ден отскачам до „Убежището“. Не мога да си взема куче, защото съпругът ми е алергичен, затова им се радвам тук. Те толкова се нуждаят от грижи и така всеотдайно те даряват с любовта си. Чувството е неописуемо.

Така беше. Онова лято бях изпратена да се грижа за кучетата, но в отделението за котки имаше недостиг на персонал. Някои неща се случват по определени причини. Още първия път, щом открих козина по дънките си, вече знаех, че няма да напусна. Котките са толкова проницателни и въздържани. Тъй като е много по-трудно да спечелиш доверието им, толкова по-ценно ти е то, когато накрая го получиш.

Години след месеците, прекарани в Бел Вели, дори само отъркването в краката ми на котка в дома на приятели ме изкушаваше да си взема и аз. Въпреки че Джеймс не си падаше по домашни любимци, поне със сигурност не беше алергичен.

Но да донеса животно в къщата и да го обрека на часове самота всеки ден, ми се струваше жестоко. Котките може и да бяха независими и самодостатъчни си, стига да имаха вода и храна, но все пак бяха общителни същества. Опитът ми от онази година го доказваше. Не беше като да се хвърлят към теб с радост при отварянето на вратата, но само седмица работа беше достатъчна, за да бъдеш приветстван по един или друг начин от всяка пухкава топчица в приюта.

След като приключи със закуската, жената отнесе празните чинии върху поставен до вратата на кухнята поднос, махна ми с ръка и излезе.

Докато унищожавах протеиновата бомба, препеченият хляб беше съвсем изстинал. Ако си бях у дома, щях да го изям. Но сега се намирах тук и разполагах с достатъчно време да хапна нещо друго и да, филийката беше най-здравословният избор, но пък кифличките с орехи изглеждаха доста апетитни.

Поддадох се на изкушението, взех си една и се върнах до масата. Дъвчех бавно и се наслаждавах на възможността да опитам нещо толкова наситено и вкусно, когато усетих, че ме наблюдават. Гузна съвест, опитах да се убедя, по все пак се поизправих на стола и прибрах корема си. Но усещането не изчезваше. Огледах се, не забелязах нищо обезпокоително, но когато погледът ми се плъзна малко по-далече, дъхът ми спря. Джетро Бел се бе вторачил в мен. Стоеше в средата на картина с пищна рамка и макар обграден от семейството си, маслените бои по някакъв начин придаваха блясък единствено на неговите очи.

Последния път, когато бях виждала тази картина, тя висеше в дома на Вики. Джуд бе изкоментирал силата на тези проницателни златисти очи, което беше смешно, тъй като неговите бяха почти същите. Джетро бе умрял много преди Джуд да се роди, но сега виждах именно неговите, по-независими от всякога.

Останах потресена. Независими, но… топли? Бих ли могла да опиша Джуд като добър човек? Страстен, да. Сексуален, определено. Но дали в действителност му пукаше за хората? Докато разглеждах съсредоточено картината, видях в тези очи страст, но не и топлина. Всъщност не я забелязвах в погледа на нито един от членовете на семейството, чиито портрети бяха окачени тук.

С това заключение се върнах към закуската си. По-добре да ме гледа Джуд, отколкото наемниците на баща ми, казах си мислено, но миг по-късно отново почувствах нечии натрапчиви очи. Този път бяха на Вики, която бе застанала до вратата на кухнята, очевидно доволна да ме види в компанията на други хора. Погледите ни се срещнаха за момент, преди да се приближи да побъбри с гостите. Слушах я, докато се хранех, и се възхищавах на умението й да води незначителен разговор. Бейзбол, пеперуди, времето — всичко, което би изглеждало кухо и плоско на друго място, тук предизвикваше искрен интерес. Наистина я биваше да накара всеки да се почувства като у дома си. Започнах да подозирам, че постоянните посетители се връщаха тук не толкова заради „Убежището“, колкото заради „Ред Фокс“.

След като насочи няколко новопристигнали към бюфета, тя се приближи до стола ми и отбеляза:

— Изглеждаш страхотно. Добре ли се наспа?

Всъщност, не. Но не ми се искаше да говорим за това, нито пък за разговорите, които бях провела. Виждайки я сега, можех да й кажа само едно-единствено нещо:

— Чух го снощи — прошепнах, за да ме чуе само тя. — Койота.

Приятелката ми ме погледна с недоверие.

— Сигурно си сънувала.

— И аз така си помислих, но после станах и всичко се повтори. Ти нищо ли не чу?

Тя поклати глава.

— Не си въобразявам, Вики. Имам чувството, че се опитваше да ми каже нещо.

— Еми — въздъхна тя съчувствено.

— Кълна ти се — настоях, защото знаех какво се беше случило. — В гората наистина има койот. Кучетата наоколо се разлаяха в отговор. Попитай съседите.

— Непременно. Но знаеш ли, ти намираш всичко това за поетично. Продължавай. Или пък престани. Иди сама да се увериш. Единственото, което се среща сред тези дървета, са мечки.

Не се втурнах веднага към гората, което не можеше да се каже за мислите ми.

— Какво стана с колибата на Джуд?

— Все още си стои.

— Наета ли е от някого?

— Не и от хора, доколкото ми е известно — отвърна с нотка на предупреждение. — Ако имаш намерение да прекараш няколко дни сред природата в нея, по-добре премисли. — Гласът й премина в шепот: — Чула ли си още нещо?

От Джуд? Поклатих глава.

— Изпитвам вина, че не предупредих мама, но не мога просто така да подхранвам надеждите й. Казал е, че ще бъде тук към края на месеца. Какво означава това? На двайсет и осми? На двайсет и девети? На тридесети? Типично за него е да не уточни. Ще постъпи така, както му изнася.

— Майка ти поддържа ли колибата му?

— Шегуваш ли се? Тя мрази това място. То е олицетворение на всичко, което брат ми не харесваше у нас. Освен това носи лош късмет. Джуд беше единственият, който се осмели да живее там от петдесет години насам, а предишният й обитател е бил аскет, който е замръзнал в снега. Е, и той се пренесе там и изчезна.

— Но не изчезна в гората.

— Знаеш какво имам предвид. Моля те, Еми. Ако искаш да се заселиш някъде в гората, направи го в хижата на градинаря.

Да, щеше да е далеч по-безопасно под масивните навеси и здравата врата. Нямаше как да проникне нито мечка, нито рис, нито лисица, само паяците плетяха паяжините си над косачките за трева, мотиките и маркучите за поливане. Освен това върху мръсния под имаше достатъчно място за спален чувал. Знаех го със сигурност.

Но десет години по-късно исках да спя в легло.

— Благодаря ти, но ще си остана, където съм. Стаята ми си има своето очарование.

Вики се усмихна.

— Както и навесът. От време на време настаняваме гости там.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Значи сте го ремонтирали както мансардата — подхвърлих и отново отправих поглед към картината. — Джуд ще бъде разочарован.

— Не той е нарисуван на този портрет — възрази тя шепнешком.

— Но това са неговите очи.

— Опитвам се да не се заглеждам. — Изправи се и сложи ръка на рамото ми. — Значи се споразумяхме, че няма да ходиш в гората? Много добре. В такъв случай какво смяташ да правиш днес?

Все още бях в плен на картината. На нея бяха изобразени петнайсет членове на фамилията Бел — осмина възрастни и седем деца, и въпреки че приликата беше поразителна, тя беше единственото, което ги обединяваше. Нямаше преплетени пръсти изпод фини дантели, нямаше докосващи се рамене. Всъщност видях една ръка, поставена на рамото на друг, но в докосването липсваше естествената топлина, която излъчваше Вики. Само формалност и студенина.

Студенина. Това описваше всичко. Въпреки златистите очи тази група излъчваше отчужденост, която беше пълна противоположност на онова, което исках от живота.

Безусловна любов. В този момент изпитвах крещяща нужда от нея и единственото място, където можех да я намеря, беше сред кастрираните животни.