Барбара Делински
Бягството (20)

Двадесета глава

Бях в салона и се наслаждавах на закуската си, когато пристигна Лий. Тя също беше подранила. „Само замествам Вики“, обясни накратко, въпреки че от тревожните погледи, които хвърляше през прозореца, когато смяташе, че не я гледам, се досетих, че просто тук се чувства в безопасност.

Двете се справихме учудващо добре, за което безспорно помогна и това, че вторникът обикновено беше спокоен ден. След като получих кратки инструкции от Роб, се заех със сметките на напускащите гости, а когато нещата опряха до почистването на стаите, момичето, което се занимаваше обикновено с това, доведе своя приятелка да му помага. Единственото, което трябваше да правя, беше да им казвам кои стаи се освобождават и кои са все още заети.

— Ти май се забавляваш — отбеляза Амелия, загледана в мен, докато Роб обличаше Шарлот.

Бях седнала зад компютъра в големия салон и преглеждах списъка на туристите, които щяха да пристигнат същия ден. Програмата беше учудващо проста и много разумно направена. Само с едно изписване на името излизаше цялата история на госта в „Ред Фокс“, заедно с подробности, които Вики и Роб бяха научили за него. Например жената, пристигаща утре, беше осиновила две котки при последното си гостуване, но въпросът как се чувстват животните в момента би я докарал до изстъпление.

— Много те бива. Предлагам ти работа.

Аз се разсмях, но миг след това осъзнах, че говореше сериозно.

— Господи, Амелия. Благодаря ти, но не мога да приема. Тук съм само за малко. Не мога да остана. Освен това Вики скоро ще се оправи.

— Така ли? Днес я изписват, но преди малко разговарях с лекарите. Съветват я да не прекарва на крак повече от трийсетина минути на ден. Ще й е необходима помощ.

— Помоли Лий да поеме част от задълженията — предложих аз. Ако има с какво да се занимава, няма да отделя толкова време за страховете си.

— Е, аз съм достатъчно заета, но въпреки това се притеснявам. Лий се превърна в мишена, след като се появи публично в съда и си спечели за врагове подпалвача, тримата братя и цял отбор от елитни адвокати.

Извърнах поглед към кухнята и сложих предупредително показалец върху устните си, за да я накарам да замълчи.

Амелия изсумтя презрително.

— Не казвам нищо, което тя вече не знае.

— Но го потвърждаваш — отвърнах шепнешком.

— И това е още една от причините, поради които „Ред Фокс“ има нужда от теб. Не само защото работата тук ти доставя удоволствие и си на „ти“ с компютъра, но и имаш усет за настроенията на хората.

— Значи вече не съм егоистка? — не се сдържах да й го върна.

Тя махна с ръка.

— Е, бях разстроена, когато го казах. Ти ме накара да се замисля за Джуд, който между другото отново замина за Хановър. Честно казано, не знам какво толкова го влече натам, защото идеята, че някой в Дартмут би проявил интерес към необразования ми син, е направо смешна.

— Сексуалното привличане е универсално — опитах се да се пошегувам, но Амелия дори не се усмихна.

— Не. Замина, защото ми се искаше да остане. Ти не би ме разочаровала по този начин.

Ако не друго, жената е лукаво същество, но този път не позволих да бъда подведена.

— Ще остана един-два дни — отвърнах аз, — но Вики има нужда от персонал за по-дълго време, което не мога да й предложа. Все пак съм адвокат.

— Който не е ходил на работа три седмици.

— Което не променя факта, че съм юрист — настоях аз.

 

 

Дълго мислих за този разговор, особено върху онази част, в която повтарях, че съм юрист. Оправдание, за да се измъкна? Вероятно. През последните десет години професията ми се беше превърнала в нещо като основа за определяне на идентичността ми. Бе взела надмощие над съпругата, дъщерята, приятеля. Когато градиш кариера при толкова голяма конкуренция, едностранчивото мислене се оказваше положително качество.

Но междувременно потребностите ми се бяха променили. В стълбицата на важните за мен неща правото бе слязло с няколко стъпала надолу. За сметка на личните, които се изкачваха все по-нагоре по нея, затова веднага, щом Вики се върна от болницата, аз се отправих към „Убежището“.

Погребенията винаги се правеха във вторник, обикновено по обяд, когато слънцето беше най-високо и човек можеше да съхрани поне някаква надежда. Дъждът от миналата нощ бе прочистил въздуха и макар над планинските върхове да се трупаха облаци, гробището бе обляно в светлина. Прахът на моето котенце не беше единственият, който трябваше да бъде заровен, но именно той ме доведе тук. На всяка малка урна имаше име. Докато гробарите заравяха други две, подържах в ръцете си тази, върху която бе изписано Прешъс. Когато моментът настъпи, те ми позволиха да я положа лично в земята.

Това имаше терапевтичен ефект. Днес нямаше сълзи, само всепроникващо спокойствие.

Останах малко след като мъжете си отидоха, гледах прясно разкопаната пръст и внезапно ми хрумна, че всеки един живот от време на време има нужда от обрат. Част от него беше да заровиш лошото, което беше тежка и тягостна работа. Другата беше да извадиш на бял свят хубавото — като духа на малко котенце и собствената си жажда за живот.

Докато седях до гроба на любимката си, най-сетне си простих за изминалите десет години. Погрешен завой? Не. Бях действала, подтиквана единствено от вярата в доброто, и правех само онова, което смятах за полезно. Но правилният поврат се оказа в това, че нуждите ми наистина се бяха променили.

Една от тях едва сега излизаше на повърхността. Исках домашен любимец. Нямаше значение какъв. Джеймс можеше да го избере. Или пък не. Той щеше да се съпротивлява, но когато си мислех за детето си и за света, който исках да му осигуря, разбирах, че е наложително. Къщата става съвсем различна, когато в нея се отглежда животно. Е, не беше толкова чиста и подредена и също както след тамяна по Коледа, миризмата беше по-различна. Бях наясно с тези неща в детството си, но с времето ги бях забравила. И едва сега, насред гробището, мисълта се върна отново. Животните бяха живи дишащи същества със собствени нужди и неограничена възможност да даряват любов.

Също както разкопаването на земята беше полезно, за да излезе на повърхността свеж, влажен слой. Точно толкова, колкото и пренареждането на стъпалата на старата стълба. В този момент ми хрумна и третата аналогия. Тя беше идеята да започнеш да рисуваш новия живот върху чисто платно, последователно, с едно движение на четката след друго. Докато седях и си спомнях малкото котенце, което се клатушкаше към мен всеки път, щом се появях в „Убежището“, аз нанесох първия щрих с яростен замах.

 

 

Не разказах за това на Джеймс, когато ми се обади същата вечер. Бе прекарал тежък ден в кантората. Не беше време да спорим дали да си вземем домашен любимец. Гласът му беше все така уморен и в сряда, но тогава имаше да ми съобщи други новини.

— Имаме заподозрян.

Погледът ми се стрелна към Лий. Бяхме в кухнята заедно с Вики, Амелия и Шарлот, която не искаше да подремне в стаята си от страх, че майка й може да изчезне отново, и бе заспала в скута на баба си. Беше толкова нередно, колкото и това, че Вики сновеше из цялата къща, но тъй като не отстъпваше по упоритост на дъщеря си, тя също категорично отказваше да пази леглото. Вместо това ме инструктираше как да режа свежи рози — по диагонал под хладка вода, когато телефонът ми иззвъня.

Имаме заподозрян. Ние. Къщата в Манчестър. Палежът.

Въодушевена съобщих новината на глас, докато подсушавах ръцете си. Стиснах слушалката по-силно и попитах:

— Задържан ли е?

— Да.

Кимнах към другите, а Джеймс продължаваше да обяснява:

— Малките градчета имат едно преимущество и то е, че почти всички виждат кой пристига и кога си тръгва. Като прибавиш слуховете за пожара, вече започват да звънят в полицията. Свидетелите до един твърдят, че са забелязали бял ван в деня на произшествието. Никой не го бил виждал преди. Шофьорът се отбил за кратко в малко кафене, или защото е бил гладен, или да създаде впечатление, че е дошъл по работа в града и просто си почива.

— И е позволил на хората да разгледат добре лицето му? — учудих се аз.

— Ами да. Поговорил със сервитьора, после си купил цигари. Това е нов подход.

Вдигнах триумфално палец към останалите и казах:

— Някой видял ли го е на улицата, на която се намира къщата на Лий?

— Да, един съсед. Връщал се от вечеря в четвъртък вечерта и видял вана на алеята отпред. В първия момент изобщо не му обърнал внимание. Подобни сгради постоянно имат нужда от поддръжка, така че често виждали камиони наоколо. Все пак се загледал в пикапа, защото на него било изписано логото на фирма за подмяна на дограма, а той самият се нуждаел от услугата. И записал координатите.

— Не ми разказвай — развеселена отвърнах аз. — Значи този съсед позвънил във фирмата и тя се оказала фантом.

— О, компанията си е напълно редовна. Само дето ванът би откраднат от цеха, който се намира в… — Джеймс направи драматична пауза.

— В Кънектикът — довърших вместо него и се усмихнах.

— Аха. Където живеят деверите на Лий. Именно номерата на колата са включили червената лампичка.

— Което означава, че го е наел някой от братята?

— Е, това тепърва предстои да се изяснява. Оказа се, че компанията знае кой е откраднал вана. Казва се Роко Флеминг и го е правил и преди, но не им давало сърце да съобщят в полицията. Някога е работил за тях. Чичо му все още е във фирмата. Освен това винаги връщал колата. Този път резервоарът бил празен, а километражът е навъртял достатъчно за пътуване до Манчестър и обратно. Задържали са го в Хартфорд.

Предадох думите му на останалите. Лий притисна с ръка гърдите си, сякаш се страхуваше да повярва.

— Ще го оставят ли в ареста? — обади се Амелия.

— Поне докато го върнат в Масачузетс и съдията поеме случая — поясних аз, а в слушалката казах: — Екстрадиция?

— Той оспорва. Но поне засега е вътре.

Повторих последните му думи.

— Това означава ли, че вече съм в безопасност? — плахо попита Лий.

Амелия, както винаги лишена от тактичност, заяви:

— Ако е бил единственият замесен.

— Съмнявам се — каза Джеймс. — Не мога да си представя, че Албърт Мийм и онези братя са толкова глупави, та да използват само един човек, който не се отличава с особен интелект. Който и да е бил в Бел Вели, е заличил следите си перфектно. Освен това Бел Вели е точно толкова малък, колкото и Манчестър. Все някой щеше да забележи вана с рекламното лого и номерата от Кънектикът.

Това нямаше защо да го повтарям. Лий и без това изглеждаше достатъчно уплашена.

— Направена е първата крачка — опитах се да я успокоя. — Ще го разпитат къде е ходил, какво е правил и с кого се е срещал. Ще изпратят снимката му в местното полицейско управление, а оттам ще я покажат на всички, за да видят дали някой няма да го разпознае.

— Ами ако е имало и друг? — попита тя. — Ако се опита да ме подпали тук?

— Всеки, който се промъкне насам, ще бъде засечен от камерите.

— Ще се страхувам да заспя.

— Можеш да нощуваш тук — предложи Вики. — Винаги имаме свободна стая.

От това ползата щеше да бъде двойна. Хем щяхме да държим Лий под око, хем Вики щеше да има под ръка надеждна помощница.

— Но аз обичам дома си — възрази Лий.

— Нещата ще се ускорят, ако Амелия се съгласи да плати на частен детектив — каза Джеймс. — Моята фирма разполага с много добър. Той ще намери отговора по-бързо от полицията.

— Там едва ли ще погледнат с добро око на това — предупредих го аз. Големите компании като неговата и „Лейн Лавиш“ пазеха детективите си единствено за собствените си разследвания. Конкуренцията беше жестока и хонорарите на най-известните достигаха космически суми.

— Няма проблем — отвърна той толкова рязко, че в думите му долових смисъла: Не ми пука дали ще им хареса, или не, което ме озадачи.

— Наред ли е всичко? — попитах тревожно.

Последва продължително мълчание, след което каза неохотно:

— Не. Отстраниха ме от случая Брайън.

— Какво? — Другите в кухнята подскочиха стреснати, затова махнах успокоително с ръка и излязох в коридора. — Защо?

— Марк каза, че фирмата не може да си го позволи. Хонорарът ми на час е прекалено висок, а съдът няма да възстанови разходите скоро. Искат да работя само по случаи, които ще компенсират напълно заплащането ми. Затова ще възлагат обществените казуси на нови сътрудници, чиято ставка е по-ниска. Така изгубих най-интересния случай, който ми е попадал от години насам.

От самото начало се отнасях противоречиво към тази работа, отчасти защото се съмнявах в мотивите на Макс, но и защото исках Джеймс да намрази всичко в онази кантора. Но сега нямаше как да не усетя болката и огорчението му.

— Съжалявам — измърморих и оставих остъклената врата да хлопне зад гърба ми, след като излязох на верандата. — Кога го разбра?

— Тази сутрин. Едва бях прекрачил прага, а Марк вече беше в офиса ми.

— Трябваше да ми се обадиш веднага.

— Щеше само да ми кажеш, че си ме предупреждавала. Но ти не беше права, Емили. Става въпрос за чисто финансово решение. Той просто няма избор.

Шокирана, че продължава да защитава фирмата, аз възразих:

— О, разбира се, че има. Един млад сътрудник може и да получава по-малко за час, но няма да е полезен колкото теб. Или ще свърши работата през пръсти, или ще му е необходимо двойно повече време, което само ще увеличи разходите на кантората. Освен това Марк беше наясно колко много искаше да поемеш случая. Би трябвало да лобира за теб.

— Въпросът е принципен. Аз не съм единственият в лодката.

— Което не оправдава решението му.

Този път паузата не беше толкова дълга.

— Защо ли знаех, че ще го кажеш?

— Защото е истина.

Ново мълчание, след което попита язвително:

— Къде си в момента?

— На предните стълби на къщата.

— Какво виждаш?

— Градския парк. Дървета, пейки.

— Моята гледка е по-различна. Виждам покривите на десетина сгради, в повечето от които има фирми, заети да правят същото, което и моята компания. Да затягат коланите.

— Което не оправдава решението му — повторих дума по дума аз.

— Какво очакваш да направя? — извика той объркано. — Да обикалям от врата на врата и да се оплаквам на всеки съдружник поотделно? Да организирам протест? Ти ми кажи, Емили? Какво да направя?