Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Escape, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2013)

Издание:

Барбара Делински. Бягството

ИК „Хермес“, София, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1066-3

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Чувствайки се твърде уязвима в този момент, бих дала всичко, за да избегна открита конфронтация с Амелия. Но не можех просто да се обърна и да си тръгна. Освен че щях да изглеждам като страхливка, щеше да бъде невъзпитано. И грубо. Тя се бе отнесла с уважение към съпруга ми, освен това щеше да плати сметките за адвоката на Лий.

Изглеждаше самоуверена в карираната си риза и кафеникавия панталон. Когато беше по-млада, косата й имаше същия светлорус цвят като на Вики и Джуд, а сега, макар прошарена със сребристи нишки, беше все още гъста. Откакто я познавах, я носеше късо подстригана, повдигната над ушите й с шноли. Нежността никога не й е била присъща. Дори днес, под облачното небе, което заглушаваше слънчевата светлина, изглеждаше сурова.

А в този момент и самодоволна.

— Проблеми в рая? — попита с характерния си алт.

— Не съвсем — отвърнах, без да я лъжа. Ню Йорк не можеше да се нарече рай.

— Не изглеждаше особено щастлив — настоя тя. — Без целувка? Без прегръдка?

— Не беше с нас снощи.

— Не — отстъпи Амелия. — Струва ми се много мило от негова страна, че дойде.

Мило? Защо не доказателство за любов, преданост и тревога? Дори за настойчивост!

Беше избрала най-вялата дума, затова възприех същия тон.

— Джеймс си е такъв. Винаги се грижи за другите. Той е най-милият човек, когото познавам.

Мил беше последната дума, с която някой би могъл да опише Джуд, който със сигурност по някакъв начин стоеше зад този разговор. Присъствието ми тук бе пробудило стари чувства у Амелия, което недвусмислено ми бе показала още при първата ни среща насаме.

— Това не разстройва ли родителите ти?

— Неговата доброта?

— Раздялата ви. — Очите й проблеснаха странно. Не исках да си мисля, че беше злоба, но този път не можех да го оправдая с алкохола. Малко преди да се видим, бе прекарала известно време с Шарлот, което означаваше, че едва ли беше пила, а и сега не държеше чаша в ръката си.

Отправих й една срамежлива усмивка.

— Не сме се разделили. Той е много зает в кантората, а аз имах нужда от почивка.

— Значи нещо като изпитание на чувствата, а?

Помислих си да си тръгна, като се извиня, че не се чувствам добре, но ако Амелия бе решила да разбере нещо, щеше да се добере до отговора рано или късно. По-добре още сега, докато бяхме сами.

— Джуд твърди, че го избягваш — започна тя. Усмихна се озадачено.

— Така ли твърди? Не, не е вярно. Просто нямаме какво да си кажем.

— За което много съжалявам. Надявах се, че ще бъде по-различно.

— Аз съм омъжена, Амелия.

— Но не си щастлива — заяви тя и вдигна ръка, за да ме накара да замълча, щом отворих уста да й отговоря. — Говори каквото си искаш, но надушвам проблеми. И това напълно ме устройва. Всеки брак има нужда от изпробване. Същото щеше да се случи, ако се беше омъжила за Джуд.

Аз се разсмях.

— С него дори не стигнахме до признанието.

— И затова съжалявам. Надявах се да избере именно теб.

Бях поласкана, но не и учудена. Тя много ме беше харесала през онова лято. Омразата беше дошла по-късно, след като си бях заминала и тя се нуждаеше от изкупителна жертва.

— Сигурно щеше да бъде по-щастлив с някоя друга.

— С коя? — попита вече не толкова самоуверено. — Всеки път объркваше нещата. Защо децата винаги разочароват родителите си?

Не ми се беше налагало да разсъждавам по този въпрос.

— Може би защото очакванията на родителите са прекалено големи.

— Ако се целиш ниско, никога няма да постигнеш нещо значимо. — Застана на празното място до вана на Вики, където допреди малко бе паркирана колата на Джеймс. Застърга с крак по дребния чакъл, загледа се във вана и прекара ръката си по изписаното върху него лого на странноприемницата, преди да се облегне на вратата.

Отправи замислен поглед към гората.

— Да, трудно е с децата. Опитваш се да ги направиш едно, а те стават съвсем друго. Ти постигна най-доброто, но никога няма гаранция. С Вики нямах проблеми. Но синът ми? Той се оказа предизвикателство още от самото начало. Знаеше точно кой бутон да натисне.

Сетих се за някои от най-чудатите неща, които Джуд бе правил, като да се обзаложи със свой приятел за резултата от футболен мач с условието изгубилият да обиколи съвсем гол градския парк. За това само бях чувала, но с удоволствие бих го наблюдавала, защото губещият се оказал именно той, което много му допаднало според думите на Вики. Това ме накара да се усмихна:

— В някои отношения това даже може да бъде приятно.

— Естествено е да говориш така, след като нямаш деца. — Тогава ме погледна. — И не си негова съпруга. Ще ми кажеш ли откъде е Джеймс?

— От Мериленд.

— С какво се занимават родителите му?

— На държавна служба са.

— Бюрократи от кариерата?

— Не са бюрократи. Просто работят за обикновените граждани. Администрациите идват и си отиват, но те остават.

— Имат ли собствена къща?

— Малка. Друга въпроси?

— Опитвам се да си обясня защо го предпочете пред Джуд.

— Амелия — напомних й аз със смях, — той беше този, който ме заряза. Избра Джена.

— Това ми е известно — съгласи се тя, — но пък ти се омъжи за човек, който е негова пълна противоположност. Това искам да разбера. Какво те е привлякло у него?

— Джеймс е съвсем различен човек. Той е въплъщение на всичко, което съм възпитана да искам от съпруга си. Джуд беше аномалия. Когато другият се появи в живота ми, беше нещо като знак за това, което искам да постигна.

— Не вярвам в знаци — заяви Амелия.

Не исках да споменавам тайнствените спрели коли и воя на койотите, затова замълчах.

— Нещата просто се случват — продължи тя — и невинаги така, както сме ги планирали. — Хвърли обиден поглед към парка. — За себе си мога да кажа, че нямах намерение да остана в този град.

Негодувание?

— Но на теб ти харесва тук — възразих аз.

— Наистина ли? Живея на това място, само защото се омъжих за Уентуърт Бел. Не бях планирала той да умре едва на петдесет и осем, нито пък желаех да управлявам „Убежището“, но тъй като нямаше кой друг да го прави, а всяка нощ заспивах с ехото от постоянното внушение на останалите Бел, че то трябва да остане в семейството, нямаше как да си тръгна. Това беше единствената ми проява на отговорност след смъртта на съпруга ми.

— Но ти го обожаваш — продължавах да настоявам. За мен в това се състоеше силата й. Държеше се като истински собственик и вземаше присърце всичко, свързано с него. „Убежището“ бе станало това, което беше, благодарение на нейното управление. — И ти се получава чудесно.

Тя въздъхна.

— Е, това имам, а няма смисъл да се заема с друго, освен ако не съм толкова добра и в него, но не за това мечтаех в младостта си.

— А за какво?

— Ти вече говори с Лий. Можеш ли да се досетиш? — Скръсти ръце пред гърдите си. — Двете с нея не сме израснали заедно. Тя е много по-млада от мен. Майка й беше по-малката сестра на моята. А и нашето семейство никога не е имало проблеми със закона. Само дето бяхме много бедни. Започнах да работя още на десет години. И мечтата ми беше никога да не ми се налага да работя отново.

— Свободна жена? Трудно ми е да си го представя.

— С годините човек пораства. Ти ме виждаш такава, каквато съм сега. Но невинаги съм била жената, която раздава заповеди. Когато бях в гимназията, работех в старчески дом и правех това, което ми наредяха. Заплатата не беше голяма, но все беше нещо.

— А къде се запозна с Уентуърт?

— В Оберлин. Бяхме на екскурзия от училище. Няма нужда да споменавам, че семейството му не беше във възторг от избора му. — Тя изкриви устни в презрителна гримаса. — Може би говоря като Лий?

Така беше, въпреки че след като толкова дълго я бях възприемала по един начин, ми беше необходимо време да се нагодя към новия образ.

— Бритън е аристократична фамилия.

— Да, нали. Амелия Бритън Бел. Сигурно бих си избрала някоя друга, ако не ми звучеше толкова добре.

Гледаше ме предизвикателно, но някак… разсеяно. За момент си помислих, че очите й бяха избледнели и някогашният им златист отблясък вече не беше толкова забележителен, колкото си го спомнях. Разбира се, златистите очи бяха запазена марка на семейство Бел, а тя беше Бритън. И тогава, но само тогава, я възприех като човешко същество.

— Защо ти разказвам всичко това — продължи тя и това не беше въпрос, а аз просто очаквах какво щеше да последва. — Може би защото искам да ти покажа, че от време на време имам причини да се чувствам наранена. Вики смята, че пия прекалено много, но не е вярно. В това отношение съм изключително внимателна. Израснала съм сред пияници. Наясно съм с последиците. Не че понякога не прекалявам. Пиенето може да повдигне настроението ти, когато си мислиш, че постъпваш правилно, а нещата се обръщат против теб.

Колкото и абсурдно да беше, тъй като не бяхме близки приятелки, стори ми се, че тя ми се изповядва, сякаш искаше да сподели нещо, но някак не й се удаваше. И продължавах да чакам.

С още една тежка въздишка Амелия се отдръпна от колата и за момент си помислих, че разговорът е приключил. Тогава тя се препъна и аз почувствах, че прозорчето към човешкото у нея се отвори още по-широко.

— Джуд ме намираше за ужасна. Подиграваше се на къщата ми, на колата и бижутата. Наистина ли не виждаше колко ме наранява това? Добре, щом не желаеше да живее в такъв дом, все някак щях да се примиря, но да се нанесе в онази мръсна колиба? Даваш ли си сметка какво чувства една майка, когато порасналото й дете я отхвърля по такъв начин?

— Той просто искаше да прави нещата по свой собствен начин — плахо се опитах да го оневиня, но не съм сигурна, че изобщо ме чу. Стегнатото кълбо, което винаги бе представлявала Амелия, лека-полека бе започнало да се разплита.

— А как трябваше да го приема аз? Майката винаги се тревожи за децата си. А те смятат, че се бърка в чуждите работи само защото животът й изисква това от нея, и дори не се сещат, че тя също има чувства. Всички имаме. Нямаш представа какво означава да наблюдаваш как синът ти прави една пагубна постъпка след друга, при положение че има толкова други възможности. Но никога не би те послушал. Посочваш му фактите. Той ти се подиграва. Опитваш се да му налееш малко здрав разум, а той остава глух за думите ти. Повишаваш глас и един-единствен път даваш воля на емоциите си, а какво прави той? Просто изчезва.

— Сега е тук — напомних й деликатно, но се чувствах неудобно пред тази различна Амелия. В погледа й имаше нещо призрачно. Никога не я бях виждала в подобно състояние.

— Но отново ще замине. Не му е приятно с мен.

— А аз си мислех, че нещата вървят добре.

— За него може би — измърмори тя. — Как да не му е добре? Взема онова, което пожелае, и пренебрегва всичко останало. Но усещам, че наближава. Ще си тръгне, ако някоя като теб не се намеси.

А, ето какво било. Очите й срещнаха моите.

— Това би могло да го спаси, Емили. Сигурна ли си, че за вас двамата няма надежда?

Единствената причина да се чувствам толкова зле беше молбата, която долових в гласа на една толкова величествена жена като Амелия. Но онова, което имаше предвид, никак не ме устройваше.

— Не мога — отвърнах с тон, с който я умолявах да не иска това от мен. — Нашето време отмина. Но не и твоето с него. Ако не иска да поеме ръководството на „Убежището“, би могъл да се занимава с други неща.

— Като какви например?

Опитах се да измисля някакво подходящо занимание.

— Измисли му някаква длъжност. Нещо, свързано с пътуване, което да му позволява да работи и на други места.

— А не правеше ли това и досега?

— Формално не, а и не трябва да е обвързано с ангажимента да се върне тук като генерален директор. Това го ужасява.

— Както и мен — повиши глас тя. — Какво ще стане, когато един ден си отида от този свят? Кой ще поеме управлението? Ноа? О, господи. Та той е едва на девет. И ако е наследил интелигентността на майка си, с нас е свършено.

— Какво ще кажеш за Шарлот?

— Тя пък е на три.

— Имате братовчеди…

— Очакваше се да е Джуд! — Понижи глас и опита отново: — Знаеш, че той те обичаше.

Можех да й напомня, че бе отрекла това само преди седмица. Но неочаквано ми хрумна друга идея:

— Джуд обича онези неща, които не може да притежава.

— Но се върна заради теб.

— Не. Нямаше представа, че ще бъда тук. Всъщност дойде си заради теб. Той иска… — Замълчах, премисляйки онова, което исках да й кажа.

— Какво? Кажи ми. Ще му дам всичко, каквото пожелае.

Внезапно се озовах отново на пейката до баща си, пред входа на универсалния магазин.

— Родителите ми биха казали същото. Единственото нещо, което искам, е да бъда обичана като възрастен човек, който има правото на свои собствени мечти.

— Нима аз не обичам сина си по същия начин? — възрази Амелия. — Оставих го да живее, където поиска, макар да смятах онази хижа за коптор и въпреки че той изглеждаше като… като някой, с когото съм израснала и от когото исках да избягам. Но му позволих всичко това.

Точно колкото и баща ми ми бе позволил да остана тук.

— Само че той усеща твоето неодобрение.

— Защото онова, което прави, е погрешно — настоя тя.

— За теб може би е така, но Джуд живее собствения си живот, а не твоя.

— Помогни ми, Емили. Ако наистина толкова държиш на Вики, ще го направиш, защото съм и нейна майка. Обичам сина си. Искам да се сближа с него. Живях с тази мисъл цели десет години. Не мога да продължавам така.

— О, Амелия — въздъхнах, обзета от съжаление не към Джуд, а към нея заради неспособността й да приеме истината. — Аз нямам контрол върху него. Моят живот е другаде и представлява всичко онова, което той мрази. С него нямаме допирни точки.

— Напротив. Ти си най-подходящата жена, която някога се е изправяла на пътя му. Той те нарича своята съвест.

Да, това ми беше известно. Фактът, че и Амелия го знаеше, говореше, че Джуд го бе споделил с майка си.

— Поговори с него — продължаваше да ме притиска тя. — Влей в главата му малко здрав разум. Убеди го да се пребори за родителските права над Ноа. Кажи му, че може да преобрази „Убежището“ по свой начин и да направи от него чудесно наследство за сина си. — Пое си припряно въздух. — Помогни ми, Емили. Толкова ли е трудно за теб?

Не й отговорих и тя скоро си тръгна. Само седмица и половина по-рано, когато бях пасивна и енергията ми беше изчерпана, просто щях да си стегна багажа и да си замина. Имах си достатъчно собствени проблеми, за да се товаря и с нейните. Но сходството между тях не можеше да ми убегне. За собствения си баща аз бях онова, което Джуд беше за Амелия — детето, отхвърлило мечтите на родителите си. Ако докато им помагах, можех да помогна и на себе си, и двете страни щяха да спечелят.

Ако не друго, това беше основателна причина да не напусна Бел Вели още същия ден.

 

 

И тогава се случи нещо, което реши въпроса окончателно. Лий се събуди в петък сутринта и намери четирите гуми на пикапа, с който ходеше на работа, спукани. Колата беше стара, а деянието беше извършено така, че не бе заснето от камерите. Някой беше стрелял с пистолет откъм гората, използвайки заглушител, за да не събуди нея и съседите.

Срещнахме се с полицаите в кухнята на „Ред Фокс“ — тримата лакомо поглъщаха кифличките с кайсиев мармалад, докато Амелия настояваше, че имат работа с убиец, което, от своя страна, още повече напрягаше Лий. Мъжете обещаваха да наблюдават къщата, но докато не установели калибъра на оръжието, почти нищо не можели да предприемат.

Лий беше уплашена до смърт, за което никой нямаше право да я упреква. Но докато за нея това беше оправданието, че не можеше да „разклати лодката“, за мен беше повод да го направи. Отне ми доста време, но с помощта на Амелия успях да я убедя. Оставих Амелия да обясни на полицаите какво ще ни бъде необходимо от досиетата им и отведох младата жена в малкия кабинет на Вики, откъдето трябваше да проведе поверителен разговор.

— Десет часът в понеделник? — повтори тя думите на Шон, загледана в мен. Щом й кимнах, продължи в слушалката: — Да, благодаря ви. Да, да. В десет. Ще бъда там.

Без да отмества поглед, затвори телефона. С трепереща ръка отметна кичура, закриващ половината от лицето й, и целият й страх стана съвсем очевиден.

— Не мога да се срещна с него тогава — заяви кротко. — Ще пропусна закуската, защото ще трябва да тръгна в седем, за да се срещна с него в десет. По това време движението е много натоварено, а аз нямам представа дори къде да паркирам.

Сложих ръце върху раменете й.

— Ще приготвиш всичко от предишната вечер, така че Вики ще трябва само да го пъхне във фурната. Много е важно, Лий. Ако някой е решил да заобиколи обхвата на камерите и е стрелял по колата ти от гората, значи се е забавлявал и нищо не е в състояние да го спре. Освен това не се обвързваш за цял живот. Ако Шон не ти хареса, можеш просто да се откажеш и всичко приключва с това. Аз също не знам къде да паркирам, но все ще се намери място. Готова съм да шофирам. А ако попаднем в задръстване, ще му се обадим и ще го помолим да ни изчака.

Опитвах се да бъда убедителна не толкова заради Лий, Амелия или Шон. Правех го заради Джеймс и мен. Помощта за младата жена щеше да бъде нещо, което ни сближава, а това означаваше, че залогът беше голям.

 

 

Очевидно Джеймс си бе помислил същото, защото едва бе успял да влезе в адвокатската кантора в Бостън в понеделник сутринта, когато позвъни на Шон, който изглеждаше особено доволен, докато усмихнат нахвърляше записки в бележника си. Бях започнала да се чудя какво толкова му говори, когато Шон закри слушалката и ми направи знак да се приближа към масата за конференции в другия край на стаята.

— Искате ли да поговорите с него, докато се запознавам със случая на Лий?

Исках. Плъзнах стола нататък и вдигнах слушалката.

— Как си? — попитах достатъчно тихо, за да не притеснявам другите в стаята.

Страхотно, бебчо — отвърна той, изричайки двете единствени думи с повече енергия, отколкото бях долавяла в гласа му от месеци насам. — Само чакай да чуеш това. Един от нашите съдружници произхожда от доста известна фамилия от Бостън. Обичайно не работя с него, но нещо ме подтикна да му подметна името на попечителя на фонда на Лий, Албърт Мийм. Последва мигновена реакция. Семейството му е ползвало услугите на Мийм, докато със сметките им не започнали да се случват странни неща — няколко трансакции, за които те не знаели нищо. Естествено той заявил, че е невинен, но щом започнали да разпитват насам-натам, се оказало, че има доста богата история на измамник.

— Доказано ли е? — попитах въодушевено. Това щеше да реши казуса на Лий за нула време.

— Не, просто нарушения, които за кратко са преустановили съдебното разследване. Съмнителна документация, мистериозно движение на средства от сметката, колебливи маневри.

— Данъчна измама.

— Точно така. Но има и нещо друго, което е в полза на Лий. Получени са оплаквания, че рентата от собствеността е била прехвърляна към един или друг от наследниците, а Мийм е получил солиден подкуп. Естествено няма кой да потвърди това, а самата фирма е направила всичко възможно да покрие злоупотребата, така че само вътрешни хора са запознати с нея. Шон е чул някои слухове, но недоволните клиенти ги разпространяват през цялото време. Това обаче само го е стимулирало допълнително. Ако може да прикачи някакво обвинение на този човек, усилията му ще се увенчаят с успех. Но това не е всичко, Ем. Тази сутрин ми възложиха невероятно дело.

— Така ли? — попитах, все още радвайки се за добрия развой по случая на Лий.

— Е, делото е обществено и съдът ще плати минималния хонорар, но така или иначе ще бъде много интересно. Клиентката е жена — Денис Брайън, която е излежала присъда за непредумишлено убийство, след като е ударила с кола дете на колело. Няма полицейско досие, но следствената експертиза е доказала, че е карала с превишена скорост, опитвайки се да изпревари друга кола. Маркировката е позволявала маневрата, но времето е било много лошо. Момчето е било на петнайсет. С приятелите му са скачали с колелата от рампа направо на улицата. И сега тя съди семейството му, че му е разрешило да кара колело без каска. Как ти се струва това?

— Звучи интересно — отвърнах, защото наистина имаше някакво философско звучене. Но докато се радвах за Джеймс, не бях щастлива за себе си. Ако смятах работата за враг на взаимоотношенията ни, един добър случай нямаше да им бъде от полза.

Той усети колебанието ми.

— Разбирам, Ем. Но това е жест. Марк знае, че бях много отегчен от делото, по което работех. Дерек Мур ми е партньор само на книга, защото е толкова зает, че върша почти всичко сам. Ще отида до Бедфорд Хилс, за да се срещна с клиентката. Отново ще вляза в съда. Ще работя с наказателния отдел, със съдията, с Агенцията за алтернатива на домашното насилие — при това ще се срещам с тях лично. Ще мога да си създам име на адвокат, който се занимава с нещо значимо. Подобен случай би могъл да се проточи достатъчно дълго, а аз междувременно ще се издигам.

Това ме притесняваше, отчасти, защото не вярвах в мотивите на Марк. Опасявах се, че през цялото време ще го напътства или че възлагането на тази работа е един вид тест за неговата издръжливост. Марк знаеше, че Джеймс няма да издържи на изкушението да поеме едно обществено дело. Впрочем аз също. Да помогнеш на някого, който е бил наказан за престъпление, в което жертвата носеше споделена отговорност? С радост бих изградила кариера върху подобни дела. За нещастие с хонорарите от тях не можеха да се плащат сметките, с което Марк със сигурност беше наясно.

— Ще имаш ли време за това? — попитах само.

— Е, ще намеря. Как вървят нещата с Шон?

— Добре, доколкото мога да преценя. В момента разговаря с Лий.

— Как мина пътуването?

— Чудесно.

— И никаква клаустрофобия? — каза достатъчно сухо, за да схвана намека. Бях избягала от един голям град. С какво този беше по-различен?

— Честно казано, толкова внимавах да завия в правилната отбивка и да намеря място за паркиране, че не видях почти нищо. Ще ти се обадя, когато тръгнем обратно. Благодаря ти за тази информация, Джеймс. Свършил си страхотна работа.

След като приключих разговора, няколко пъти си повторих, че той има право да се чуди за насоката на мислите ми, но интересът му към случая на Лий беше позитивен, а и можеха да не му възложат общественото дело. Във всеки случай много се радвах, че бе пожелал да си поговорим. В миналото често бяхме обсъждали нови казуси, минали вече дела, случаи, в които съдружникът му не си вършеше работата. Което ми напомни, че все още съществувахме като ние и това беше по-важно от всичко останало.

— Точно приключихме с изложението на цялата история — обясни Шон, щом се върнах при тях. Приятно на вид момче с късо подстригана рижа коса, той задаваше стегнати и ясни въпроси и спираше, за да внесе някакви пояснения само когато отговорите на Лий му се струваха непълни. Помислих си, че обичайните му клиенти са по-схватливи и със сигурност по-богати.

След като чух края, сама зададох няколко въпроса и останах с неприятното усещане, че Лий не доизказва нещо докрай. Даде му полицейския рапорт с доказателствата за психически тормоз, както и финансовите документи, доказващи драматичното спадане на средствата от фонда след смъртта на съпруга й. Шон ги изчете внимателно и лицето му стана тъмночервено.

— Един некадърен адвокат може да хвърли петно върху цялата гилдия — заяви той видимо раздразнен. — Да се потърси съдебна отговорност от Албърт Мийм, би било от полза за цялото общество. — После се обърна към Лий: — Тук имаме специален отдел за легализиране на завещания. Бил съм на стаж там и съм го правил многократно. Първо ще се обърнем към съда с иск за преизчисляване на завещанието.

— Какво ще е необходимо за това? — попитах аз.

— Набързо прегледах тези рапорти, но може би клетвена декларация за истинността на показанията й. Няма проблеми, можем да я напишем още сега. Ще пробутам делото като нетърпящо отлагане с оглед на заплахите.

— И това ще ги спре ли? — боязливо се обади Лий.

— Би трябвало — отвърна той, но някак неуверено. — Ако някой знае, че са били следени, той със сигурност би платил, за да продължи наблюдението.

— Но няма да е необходимо да се явявам там, нали? Имам предвид в съда.

— Напротив. Вие сте изключително ценен свидетел.

— Не, не съм. Не зная какво трябва да кажа.

— Точно това ви прави незаменима — заяви Шон и отново ме включи в разговора: — Повдигал съм искове и при много по-незначителни основания, затова не се притеснявам, освен това познавам един чиновник в отдела за легализиране на завещанията, което означава, че бързо ще научим развоя на делото. След като влезе в дневния им ред, съдът има право да назначи одитор, но ако им предложа някого, когото познават, непременно ще се спрат на него. Знам най-подходящия човек. Много умна и съобразителна жена.

— Какво ще стане после? — нервно попита Лий.

— Тя ще прегледа цялата документация.

— Къде?

— Най-удобно ще й е в офиса на Мийм.

— Но в такъв случай братът на Джак ще разбере — възрази тя.

— Те така или иначе ще разберат. Ще бъдат уведомени по съответния ред за подадения срещу тях иск. Ще изпратят човек, който да го оспори. Но шансовете им за това са нищожни. Както вече ви споменах, имаме прецеденти и с много по-малки основания. А и Лий ще бъде чудесен свидетел. — Обърна се към нея: — Сега е моментът да решите. Искате ли да доведете работата докрай?

Тя очевидно не беше особено щастлива и за момент изпитах неудобство, както когато бях разговаряла с Лейла в Ню Йорк. Да се заеме с това, беше плашещо, но още по-лошо беше да не предприеме нищо.

Не ми се наложи да й го казвам. Постепенно неохотата й премина в решителност. Тя погледна Шон и каза само:

— Да.

Когато си тръгвахме от Бостън, аз се опитах да се огледам наоколо. Да, движението беше много натоварено. Да, имаше внушителни сгради. И да, този град също ми беше неприятен.

Дали наистина ставаше въпрос за клаустрофобия? Докато се опитвах да направя сравнение между Бостън и Ню Йорк, вече минавахме по моста над река Чарлз. Все още около нас имаше задръствания, постройките бяха все така неприветливи, шумът беше непоносим. Но знаех, че скоро всичко щеше да изчезне и щом се озовяхме на магистрала 1–93, градският пейзаж щеше да остане зад гърба ни.

Какво означаваше това?

Означаваше, че Бостън беше по-малко отблъскващ от останалите градове, които бях посещавала, но не изпитвах по-голямо желание от това на Лий да се върна в него. Е, и двете щяхме да го направим, защото тук щеше да се гледа делото по нейния случай. И щеше да бъде поносимо, докато знаехме, че всеки момент можем да го напуснем.

Но какво пък означаваше това?

Означаваше, че двамата с Джеймс трябваше да изминем дълъг път, ако все още хранехме надеждата, че начинът ни на мислене ще се пресече в един момент.