Барбара Делински
Бягството (10)

Десета глава

Тъй като чаят се сервираше в салона, а аз не бях в настроение да любезнича с останалите гости, влязох в кухнята. Лий вадеше бисквити от фурната, а Вики бе дошла, за да напълни отново чиниите. Шумната ми поява накара и двете да се обърнат към мен.

— Някой ме преследва — заявих рязко. — Виждам една и съща кола да стои отвън от деня на пристигането ми. Нямам представа кой седи в нея, но наблюдава всяко мое движение.

Вики изобщо не изглеждаше изненадана.

— Малка спортна черна кола?

— Да, само че не мога да разпозная човека вътре. Кой ме следи?

— Не теб — обади се Лий. Вадеше с дебели ръкавици тавите от фурната и изглеждаше унила. — Следят мен.

Погледнах приятелката си шокирана и едва тогава осъзнах, че погълната от себе си, бях пропуснала нещо важно. Още от самото начало тя искаше да ми разкаже за тази жена.

— Струва ми се, че в този момент трябва да съм при гостите си — каза Вики и се измъкна през вратата.

Лий извади втората тава с бисквити от фурната и сложи третата, преди да ме погледне отново. Може би тя очакваше да ме види седнала до масата, забила нос във вестника и внезапно изгубила интерес в мига, в който разбрах, че не съм обект на нечие нездраво любопитство. Но аз стоях пред нея и чаках.

„Чу ли за адвоката, пострадал при катастрофа? Някаква линейка спряла внезапно.“

Аз не преследвам линейки, но за първи път си дадох сметка какво кара някои колеги да го правят. Парите, ще си помислите веднага, и за някои сигурно беше вярно. За други обаче представляваше болезнен интерес, подсилен от задълбочено познаване на законите, докато за трети — чист адреналин.

За мен сега си беше обикновено бягство. Подпрях се на барплота, готова да слушам.

— Наблюдава ме — повтори жената тихо. Кичур коса закриваше едното й око, но другото гледаше към мен.

— Защо?

— Защита.

— Той те пази! От какво?

— От семейството на съпруга ми.

Омъжена? Никога не бих си го помислила. Смятах я за самотна жена, освен това не носеше венчална халка.

— А те защо те преследват?

— Твърдят, че съм им откраднала пари. Но не съм — отсече с толкова жар, че веднага й повярвах.

— А какво мисли съпругът ти?

Тя се поколеба. Лицето й се сгърчи, преди да вземе шпатулата.

— Нищо. Той почина.

— Мъртъв значи. О, Лий, толкова съжалявам. Кога?

— Преди три години.

— Мръсна игра? — попитах, защото Лий не изглеждаше на повече от четиридесет години и ако се съди по обвиненията, довели до необходимостта от охранител, неговото семейство действително представляваше проблем. Представях си организирано престъпление.

— Получи масивен инфаркт. Нищо, в което би могъл да се забърка.

— Много съжалявам. На колко беше?

— Шестнайсет години по-голям от мен, но ме обичаше. Те непрекъснато повтаряха, че не е вярно и че съм го използвала само заради парите му, а аз никога не съм ги искала. Всички подаръци, които ми е правил? Не съм го молила. Той беше първият човек, който някога ме е обичал.

Докато говореше, тя вадеше с помощта на шпатулата бисквитите от тавите и внимателно ги подреждаше в чинии. Бяха от овесено брашно и ухаеха невероятно, макар при създалите се обстоятелства да се почувствах гузна дори само задето бях отбелязала този факт.

— А защо твърдят, че си им откраднала пари?

Лий изсумтя презрително с очевидна липса на желание да продължи разговора. Не зная дали в мен се пробуди адвокатското любопитство, женското състрадание или съпругата, която не искаше да мисли за Джуд, но настоях меко:

— Може би ще мога да ти помогна.

— Така казва и Вики, но вече не съм сигурна.

— Нищо, опитай.

Тя изпразни едната тава и ми подаде пълната чиния.

— Би ли я занесла в гостната?

За момент се притесних, че през минутата, която щеше да ми отнеме да изпълня молбата й, жената ще избяга. Но когато се върнах, тя продължаваше да се занимава с третата тава. Тъй като очевидно беше разстроена, работата й не спореше. На плота лежаха няколко натрошени бисквити. Тази партида беше с шоколад и фъстъци и изхвърлените парченца представляваха сериозно изкушение. Ухаеха толкова апетитно, че едва се въздържах да не грабна едно. Или пък усещането ми за миризми, залиняло през годините, се беше обострило?

Шпатулата застърга отново. Лий въздъхна тежко и прошепна объркано:

— Дори не знам откъде да започна.

Аз знаех. Разговорът със съпруга ми може и да беше предизвикателство за мен, но с тъжител? В това ме биваше. Спомних си Лейла — жената, на която се бях опитвала да помогна миналия петък в Ню Йорк, и попитах Лий:

— Колко време бяхте женени?

— Шест години.

— Имаш ли деца?

— Не. И той няма. Никога преди не е бил женен.

— Как се запознахте?

Тя изостави за момент заниманието си и ме погледна.

— Работех в един бар. Седеше в едно от сепаретата. Беше самотен и искаше да поговори с някого. Идваше често. — Отново се зае с бисквитите и измърмори: — Бедните сервитьорки лесно се залъгват от богати клиенти.

— А той беше ли богат?

Стори ми се, че премисля доколко би могла да ми се довери. Накрая каза тихо:

— Семейството му е доста заможно. Произвеждат полуфабрикати. Веднага ще се сетиш, ако ти кажа името им.

— Доколкото разбирам, не са били съгласни с брака ви.

Лий само извърна очи към тавана и ми подаде следващата чиния с бисквити. Понечи да пусне празните тави в сапунената вода, когато издадох едно безпомощно „Ооо!“ и улових ръба на едната.

— Съжалявам, Лий, но не можеш да изхвърлиш това в канала — казах и взех една натрошена бисквита. — Много съсредоточено слушам историята ти, но подобна загуба ще разбие сърцето ми. — Напълних шепата си, изсипах парченцата върху барплота и отнесох чинията в гостната, като използвах времето да подредя мислите си.

Заех позиция между мивката — с кърпата за съдове в едната ръка и все още топлите сладкиши в другата, и продължих:

— Казваш, че той те е обичал. Семейството му вярваше ли в това?

Тя изстъргваше една от тавите с целия гняв, който я бе обзел.

— Вярваха в неговите чувства, но не и в моите. Не можеш да си представиш как ме наричаха.

Можех. Класическите обидни епитети.

— И после той почина.

— Да. — Изгуби част от енергията си, очевидно досещайки се какво ще последва.

— Имахте ли предбрачен договор?

— Не. Само завещание, с което оставя всичко на мен. Това ги подлуди.

— На колко възлиза състоянието му? — попитах, защото богатството е нещо относително, а Лий нямаше вид на особено заможна. Джинси, платнена риза, кецове, и при това доста износени. Не носеше грим и бижута и ако изобщо имаше кола, значи я криеше някъде.

Дадох си сметка с колко назидателен тон бях задала въпроса, след като не ми отговори. Адвокатът в мен бе взел превес и очевидно това я беше уплашило.

— Не си длъжна да ми казваш.

— Вики ти има доверие. — Може би не споделяше изцяло мнението на приятелката ми, но явно беше отчаяна. Все пак, едва след като ми подаде първата тава и се зае с втората, набра смелост да продължи: — Неговият дял от семейните пари. Още не знам каква е цялата сума. Колкото до нас, имаме две къщи: една на брега в Манчестър в Масачузетс и друга във Флорида. Тази във Флорида продадох веднага след смъртта му. Беше прекалено голяма, а и никога не съм се чувствала добре сред приятелите му там. Другата в Манчестър също не е малка, но Джак много я харесваше, затова имаше някаква емоционална стойност, а и аз трябваше все някъде да живея. Но е стара и е до самата вода. Поддръжката й струва цяло състояние, а и ипотеката е висока. Джак твърдеше, че в семейния попечителски фонд има достатъчно средства и за двете къщи, а след като си оставих само едната, нещата трябваше да станат още по-лесни. Но чековете, които получавах от попечителя, бяха все по-малки и по-малки, докато накрая не можех да покривам разходите си. Когато попитах адвоката им за това, получих обяснения от рода на лоши инвестиции и стеснен пазар. В началото му повярвах, защото приятелите на съпруга ми непрекъснато говореха за инвестиционен срив, а и сама знаех за свития пазар.

Подаде ми следващия съд, взе готварската ръкавица и извади останалите две тави със сладкиши. Шоколадови. Ароматът им беше прекалено хубав, за да е реален.

Размишлявайки върху онова, което вече ми беше известно, чаках търпеливо.

— Започнах по-упорито да търся адвоката — каза тя накрая. — Никога не си беше в кантората и не отговаряше на обажданията ми. Щях да съм истинска глупачка, ако продължавах да се хващам на увъртанията му. Тогава потърсих попечителя. — Очите й срещнаха умолително моите. — Много внимавах да не обвиня някого в нещо. Продължавах да твърдя, че съм напълно невежа и не знам какво да правя. Дори помислих да продам къщата, но все още не съм го направила, защото нещо ми подсказва, че парите са в нея. Братята на Джак не биха продали домовете си. Искам да кажа, беше съвсем очевидно. Просто се опитваха да ме отрежат.

— Сподели ли това с попечителя?

— О, да — каза тя със съжаление. — Скоро след това ми се обади адвокатът. Обвини ме, че според него се опитвам да скубя пари от попечителския фонд и няма да е зле да си наема собствен адвокат, защото ме очакват сериозни проблеми.

— Ти отрече ли?

— Боже мой, разбира се. Смешно е дори да си помисли, че ще се хвана на това. Не знам как работят попечителските фондове и няма как да измисля начин да скубя пари от тях.

— Каза ли му го?

— Да. — Гласът й потрепери, но очите й продължаваха да гледат към мен, този път дръзко. — Попита ме дали съдията ще повярва на думата на осъждан престъпник срещу тази на добре познато, почтено семейство. — Изглеждаше така, сякаш беше погълнала нещо голямо и неприятно на вкус.

— Имаш досие — отбелязах аз.

Тя кимна.

— Откога?

— Отпреди двайсет години — отвърна Лий с треперещ глас, взе шпатулата и се зае с последните бисквити. — Работех като готвачка в семейство като това на Джак. Жената постоянно губеше бижутата си. Разхвърляше ги навсякъде, а после, когато никой не можеше да ги намери, се обръщаше към застрахователната компания. В семейството дори се разказваха анекдоти за това. Този път беше диамантена гривна. Изпуснала я до тостера. Дребната лъскава дрънкулка ме изкуши, както теб тези ароматни бисквити. Оставих я да си стои там доста време, ако случайно реши да погледне. Но този път не я потърси.

— Каза ли й къде е?

— Не — отвърна Лий, заета да подрежда сладкишите.

— Защо?

— Исках да проверя колко време ще си стои там, без някой да я забележи. Накрая я взех. Нямах кураж да я продам, така че я намериха у мен. После ме обвиниха, че съм откраднала и останалите неща. Тъй като не намериха нищо, освен гривната, ми дадоха само осемнайсет месеца. Пресата дъвка случая цяла вечност.

Свързах отделните факти.

— Семейството на съпруга ти е разбрало.

— Джак знаеше. Разказах му още при първата ни среща. Това не го притесняваше.

— Работи при мен вече осемнайсет месеца — подметна Вики, влизайки в кухнята — и никога не ми е дала основание да я подозирам.

Не бях изненадана. Начинът, по който Лий говореше — поглеждаше към мен или свеждаше очи, — не подсказваше чувство за вина. Рядко грешах в преценката си за хората.

Разбира се, бях се провалила с Джуд, а и не можех да бъда сигурна дали не съм сбъркала с Джеймс.

И все пак.

— Как стана така, че започна работа тук? — попитах. Очевидно несигурна доколко може да разкрие истината, Лий погледна към Вики, която каза:

— Мама я доведе. Те са братовчедки.

Усмихнах се заинтригувана.

— Наистина ли? — Ето ти още една непозната страна на Кралица Амелия. — Срещали ли сме се на сватбата на Вики?

Жената поклати глава.

— Не съм от роднините, с които хората парадират.

— Проблемът беше повече в мама, отколкото в Лий — обясни Вики. — Знаеш ли откъде идва?

— Не.

— Аха. Никога не говори за това. Иска всички да си мислят, че е родена във висшето общество, но всъщност произхожда от съвсем обикновено семейство…

— Вики омаловажава нещата — тъжно отбеляза Лий.

— Аз не съм единственият престъпник в рода ни. Не че сме убивали или сме разпространявали наркотици. Ние сме крадци. Майка ми беше най-опасна. Успя да задигне доста, преди да я хванат. В нашето семейство нарушаваш правилата, ако тръгнеш по правия път, но някои все пак се опитват. — Лицето й се стегна и отново изрази предишното заявление за невинност. — Направих грешка веднъж и си платих за нея, но не съм крала пари от никакъв попечителски фонд.

— Амелия сигурно ти вярва, иначе не би те довела тук — отбелязах аз, свързвайки още няколко факта. — Тя е наела охранителя, който стои отвън.

Вики потвърди предположението ми.

— Той е от местното полицейско управление и се възстановява след сериозно счупване на крака, така че по този начин върши нещо по-различно от обикновената чиновническа работа зад бюрото. В града си мислят, че просто държи под око парка.

— А каква е опасността? — обърнах се към Лий, защото исках да науча цялата й история.

Но Вики вече се бе хвърлила да я защитава яростно:

— Изпращаха й разни мутри. Пускаха в пощата й цинични бележки, слагаха на стълбите пред дома й кучешки изпражнения, понякога просто я наблюдаваха, застанали до задния й двор. Често я снимаха с камери, сякаш запечатваха извършено престъпление.

— Сигурни ли сте, че не е някой местен перверзник?

— Хората често се сменят, никой не ги познава и винаги изчезват, преди да дойде полицията.

— Преди две седмици — намеси се Лий — двама спряха до мен с кола, размахаха пред лицето ми някакви документи и казаха, че трябва да се явя в общинската администрация, за да дам показания.

— Документите бяха подправени. Мама провери — обясни Вики.

— Как са те открили?

Лий само сви рамене — вече почти плачеше.

— Тя се е затворила в себе си — продължаваше приятелката ми. — Излиза под фалшиви имена, никога не се обажда на семейството си, въпреки че й дадохме мобилен телефон. Не общува с хората в града, така че не е като да се развява свободно из улиците. Предполагаме, че са я проследили чрез Амелия.

Сетих се за Джуд. Бил е край бреговете на Берингово море и е можел да се добере до каквато си иска информация чрез интернет. Роднинската връзка между Амелия и Лий не би могла да остане дълго в тайна.

— Но защо ще си правят целия този труд?

— Нашите подозрения са — отново се обади Вики, — че някой действително източва попечителския фонд, най-вероятно самите братя. Прехвърлят парите в сметки, до които не би могла да се добере, и си търсят жертва. И това е Лий. Може би няма да могат да й лепнат нищо, защото със сигурност парите няма да бъдат открити, но изпитват удоволствие от преследването. Най-обикновено сплашване. Надушили са уязвимостта й.

— Заради досието?

— Защото избягах — отвърна Лий и ме погледна умолително. — Може би не трябваше, но не знаех какво друго ми остава. Продадох бижутата, подарени от Джак, за да платя сметките, но парите не стигаха, а с чека от попечителския фонд не бих могла да покрия дори само отоплението. Помислих си да намеря наемател, но местните закони не го позволяват, а ако направя нещо под масата, непременно ще ме хванат. Разговарях с трима агенти по недвижима собственост за продажбата на къщата. И тримата ме разубедиха. И накрая се появиха някакви хора, които тропаха на вратата ми и ме разпитваха за банковите ми сметки…

— Също мошеници — процеди през зъби Вики.

— Какво бих могла да направя? — изплака Лий. — Разговарях и с местния адвокат, но нямам пари да го наема, а и той е дребна риба, която едва ли ще се съгласи да се изправи срещу силните в града…

— В кой град? — Бях наясно със законодателството в Ню Йорк, но във всеки щат то беше различно.

— Братята живеят в Кънектикът — обади се Вики, — а баща им е в Бостън. Където са и попечител ските фондове на фирмата им.

Лий изглеждаше съсипана.

— Познават адвокати навсякъде и разполагат със средства, за да им плащат. Колкото до мен, нямам нищо друго освен полицейско досие. Не бих могла да спечеля. Затова избягах.

Също като мен. Но не съвсем.

Спомних си невероятния хляб, който бях яла на закуска.

— Къде усвои така добре пекарството?

— Постепенно. Това е едно от нещата, които мога да правя добре. — Очите й се напълниха със сълзи. — Една от мечтите ни. Джак беше обвързан със семейния бизнес до края на живота си, но обичаше да се занимава с печене. Често го правехме заедно. Вместо да отидем на кино например, вземахме някаква рецепта и се получаваха чудесни неща. Искахме да си имаме собствена пекарна в приличен квартал, където хората да идват сутрин или през уикендите. Нямаше да е нещо голямо, по-скоро като хоби, но наистина беше въодушевен. Искам да кажа, когато разполагаш с много пари, бързо се отегчаваш. Братята му играеха тенис и голф. Пътуваха със семейната яхта, но дори там, при наличието на такъв голям персонал, какво ти остава да правиш? Каниш приятели на разходки по пода с ясното съзнание, че ако не ги каниш, няма да са ти приятели… — За момент тя замълча. — Е, поне Джак твърдеше така. Аз бях неговото бягство, както често казваше, и нямах причина да не му вярвам. Отнасяше се много добре към мен. Отслабна доста, кръвното му налягане се нормализира. Повтаряше, че ще отворим пекарната и ще живеем дълго и щастливо.

Лий изтри сълзите си и отметна падналия кичур, оставяйки лицето си открито и уязвимо. За първи път забелязах широките й кафяви вежди, високите скули и тъмните очи, пълни с нежност и копнеж. Всяка една от тези черти би могла да привлече вниманието на самотен ерген на средна възраст.

— Само че нещата се развиха по друг начин — заключи Вики и постави въпроса направо: — Е, какво бихме могли да направим за нея?

Множественото число всъщност включваше само мен. Аз бях адвокатът. Да, приятелката ми искаше да чуя разказа за бягството на друга жена при много по-ужасни обстоятелства и да, наистина ми подейства отрезвяващо. Но и очакваше правен съвет.

Колко странно. Противно на вицовете за адвокати, от нас действително имаше практическа полза.

— Като начало може да се започне с ограничителна заповед — подхванах аз, — но без доказателства, свързващи когото и да било със случилото се с Лий в града, няма основание за възбуждане на дело. Ще ни е нужен детектив, който да открие кой се навърта около нея и да докаже по някакъв начин връзката му с братята. Освен това можем да наемем и одитор, който да ревизира попечителските фондове. Ако не друго, това поне ще ги разтресе.

Очите на Вики блеснаха от възторг.

— Харесва ми.

Лий не споделяше ентусиазма й.

— Те ще оспорват.

— Тя има предвид, че ще им заложим капан и щом клъвнат, действително ще ги пипнем — обясни Вики и се обърна към мен: — Хайде, Еми, захващай се.

— Хммм… не мога. — В момента не бях практикуващ адвокат.

— Разбира се, че можеш. Познавам те. Винаги довеждаш нещата до край.

Въпреки че я обичах именно заради тази й твърда вяра в мен, този път не беше съвсем оправдана. Да, наистина довеждах нещата до край. Но бяха ли винаги правилни? В житейската ми история нямаше много потвърждения за това, и то дори преди Джуд да се бе появил и да бе объркал напълно мислите ми.

— Първо — опитах да се оправдая, — стои въпросът с юрисдикцията. Нямам юридически права в Масачузетс.

— Не можеш ли да работиш с някого, който има?

— Не познавам колега, който да се занимава с легализиране на завещания. — Тогава ме осени една мисъл, която ме накара да се усмихна. — Но Джеймс познава. Един негов приятел има фирма, която може да ни помогне.

— Джеймс ще се съгласи ли да му се обади?

Продължавах да се усмихвам.

— Не знам. Ще трябва да го попитам.

 

 

Не го направих същата вечер. Да се обадя на Джеймс и да поискам от него услуга, след като не бях изпълнила желанието му да държа постоянно включен мобилния си телефон, би било нагло.

Така че се чувствах виновна, задето не помагах на Лий и задето не казах на Вики, че Джуд се е върнал. Когато ме покани на вечеря в „Грилът“, ми се прииска да се скрия някъде и да остана сама.

Ала Вики беше моят ангел-спасител в Бел Вели, а в ресторанта се предлагаха най-вкусните пържени тиквички на света. И аз приех.