Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Escape, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пепа Стоилова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2013)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
Издание:
Барбара Делински. Бягството
ИК „Хермес“, София, 2012
Редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 978-954-26-1066-3
История
- — Добавяне
Осемнадесета глава
Вики ме събуди с новината в петък сутринта. Само след минути вече бях в кухнята с Амелия и Лий и след като се запознах с основните факти, единственото ми желание беше да се свържа с Джеймс.
„Някой се е опитал да изгори къщата на Лий в Масачузетс, изписах аз. Обади ми се, когато можеш.“
Телефонът беше все още в ръката ми, когато започна да вибрира. А не беше изминала и минута.
— Здравей — казах и излязох на задната веранда на „Ред Фокс“.
— Какво е станало?
— Станал е пожар снощи. Къщата е имала противопожарна сигнализация и пожарникарите са пристигнали, преди огънят да обхване всичко. Въпреки това щетите са големи. Лий е много травмирана.
— Как е разбрала? Мислех, че банката е придобила собственост върху имота.
— Не банката — съобщих това, което току-що бях научила аз. — Ипотеката е откупена от компания с името „Ист Сий Пропъртис“.
— Собственост на братята? — попита Джеймс.
Усмихнах се.
— Това беше и моята първа мисъл. Братята ще предявят претенции към парите от застраховката. Но не. Тази компания всъщност е доста голяма. Някои от владенията им датират доста назад във времето и не всичката им земя е по крайбрежието. Но притежават редица острови до самия Бел Вели.
— Амелия — заключи той, точно както бях предполагала.
— Едва ли си мисли, че Лий би искала да се установи отново там за постоянно, но твърди, че за нея къщата има сантиментална стойност и именно тя, а не братята, трябва да реши какво ще прави с нея. И е много войнствено настроена по тази тема. Твърди, че въпросът е принципен. Не съм сигурна, че Лий е съгласна, защото не споделя бойното й настроение. Но няма начин Амелия да иска да разруши къщата. Поддържа я в много добро състояние, в случай че Лий все пак реши да се върне.
— Много благородно, но е и един вид предупреждение. Братята очевидно са направили връзката. Полицията сигурна ли е, че става въпрос за умишлен палеж?
— Все още не, но начинът, по който е лумнал огънят, е много подозрителен. Днес ще изпратят свой екип там. Искат да разговарят с Амелия и Лий, но аз бих желала да се срещна с тях преди това. Градът е малък. Мислиш ли, че ще могат да се справят?
— В момента се ровя в интернет — разсеяно каза Джеймс. — В полицейското управление работят не повече от двайсетина души. Съмнявам се, че ще открият умисъл. Все пак би могла да ги попиташ.
— Непременно. Доколкото разбирам, няма да можем да използваме инцидента в съда днес.
— Не. Палеж, вандализъм, заплашителни писма — те се отнасят към друго дело. Днес ще разглеждат само попечителските фондове. Все пак Шон може и да опита да прокара нишката за опит за сплашване. Ответната страна ще протестира, но съдията така или иначе ще го изслуша и ако Лий се окаже будещ съчувствие свидетел, както очаквам, сигурно ще го вземе предвид. Веднага ще му се обадя.
— Още сега. Нещо друго? — Имах си собствен списък от въпроси, повечето свързани с Амелия и по-точно с помощта й в разследването на палежа на застрахователната компания. Но Джеймс беше по-добър от мен в тази област.
Той помисли малко и накрая каза:
— Да. Можеш ли да ме чакаш там?
— Къде?
— В къщата в Масачузетс. Искам да я видя. Преди това ще отскоча до полицейското управление, за да видя кой е натоварен с разследването. Впрочем имам по-добра идея. Не знам в колко ще мога да се измъкна оттук, но ако изслушването е в три, ще хвана следващия полет и ще дойда в съда около пет. Можем да пътуваме заедно. — Усетих, че се усмихва, докато изрича следващите думи: — Но ще карам аз. Колата много ми липсва.
Не се обидих. Планът му ми допадна. Можех да възразя, че ще изгуби доста работни часове, че Марк няма да остане доволен или дори, че до края на деня ще бъде уморен до смърт. Но не го направих. Може би понякога действах импулсивно, бях прекалено безотговорна и дори поведението ми граничеше със страха, но в никакъв случай не бях глупава. Пожарът в Масачузетс се бе превърнал в нещо като подарък.
Същата сутрин напуснахме Бел Вели с две коли. Така или иначе бях решила да закарам Лий дотам, но Амелия настоя също да дойде, а след нея и Джуд, затова бях принудена да ги уведомя, че след това имам среща с Джеймс. Нямаше нищо лошо Лий да пътува с мен, но с Амелия и сина й в колата пътят не се очертаваше особено приятен.
И така, той се качи в джипа си. Нямах представа защо реши да дойде — дали защото се надяваше по този начин да реабилитира пострадалото си чувство за отговорност, или защото просто имаше нужда да прави нещо. Но със сигурност знаех, че иска да види Джеймс.
В този смисъл много се бях надявала, че ще изчезне някъде по пътя, но ето че в два и половина стоеше с нас във фоайето на съдебната палата. Лий, която нервно оглеждаше хората наоколо, издаде неволно възклицание при пристигането на друга група.
— Кой от тях е Албърт Мийм? — попитах я шепнешком.
— Онзи закръгленият, с голата глава — също тъй тихо отвърна тя.
Не бих могла да го пропусна. Той гледаше право към нас. Също като тримата мъже, които го придружаваха.
— Познаваш ли останалите?
— Този с тъмния костюм е адвокатът на семейството. Другият със синия блейзър е братът на Джак — Дуейн. Третият не съм го виждала.
Шон обаче беше. Той приближи до нас и каза:
— Слабият мъж е бившият шериф на областта и в момента работи като частен детектив. Довели са го като един вид заявление, че законът е на тяхна страна.
— Но ако вече не се занимава с право… — подхванах аз.
— Идеята им е впечатлението. Те са Отборът на мечтите. Големи местни знаменитости. Всеки един от тях поотделно.
— Това ще окаже ли влияние върху съдията?
— Не би следвало. Но групата на старите муцуни все още съществува.
Стори ми се, че Шон се чувства неловко и се надявах Лий да не забележи, когато Джуд се обади неочаквано:
— Аз познавам този човек.
— Кого по-точно? — попитах аз.
— Детектива. Веднъж го возих в моята лодка.
— О, Джуд…
— Говоря сериозно. Изведох няколко туристи за седмица в открито море и тъй като платиха за няколко допълнителни екстри доста щедро, бяхме на чиста печалба. Всички искаха да участват в опасен риболов, а този беше най-настървен. — Обърна се към Шон и продължи: — Името му е Били де Симоне, нали така? Няма как да го забравя. Използва го винаги в трето лице.
— Същият — потвърди Шон.
— Много го биваше в покера. Едва ли ще ме разпознае в този ми вид, но съм имал възможност да го наблюдавам продължително време. Играехме с часове. Само ми кажи и ще отвлека вниманието му.
Амелия го изгледа стресната, но необходимостта да отговори й бе спестена от Шон, който предупреди:
— Само опитай и веднага ще ни обвинят в опит да въздействаме върху техен свидетел. Точно сега Лий е жертвата. И никой няма да може да го оспори.
Джуд въздъхна отегчено, но в този момент Лий се обади уплашено:
— Дуейн постоянно се взира в мен. Веднага след смъртта на Джак започна да ме ухажва и не остана особено доволен, когато го отрязах. Не разбирам защо трябва да присъстват.
— Това е тяхно законно право — обясни Шон. — Те също играят с голям залог.
— Да — изломоти Джуд, — да се отърват от репутацията на хора, изпаднали в затруднение. Били де Симоне знае как да използва системата. Предложи му две бири и ще ти разкаже всичко за нея. Той ще разбие на пух и прах защитата ти, Шон. Нямаш никакви доказателства, които да свързват семейството на покойния съпруг на Лий с това, което се случва с нея в момента.
— Целта на това изслушване е съвсем друга — възрази Шон и внезапно погледна към асансьора. Проследих погледа му и видях Джеймс да крачи към нас. Изглеждаше уверен, красив и абсолютен професионалист в синия си костюм с подходяща вратовръзка. Очите му преливаха от вълнение, когато срещнаха моите.
Ако вече не го обичах толкова, в този момент със сигурност щях да се влюбя до уши. Едва след като ме целуна, той поздрави останалите.
Нямах никакво съмнение, че знаеше точно кой е Джуд, но за моя огромна изненада запознанството им не се превърна в някакво събитие. Леко си стиснаха ръцете, след което Джеймс ни представи на възрастния мъж, който го придружаваше. Името му беше Лайл Кагън.
— Работя със сина му в Ню Йорк — обясни съпругът ми, — но самият той живее тук, в Бостън, и има известен опит с Албърт Мийм. И се съгласи да даде показания.
Лайл Кагън се оказа ценен свидетел. Уважаван собственик на агенция за недвижими имоти, той си бе спечелил слава, не по-малка от тази на Били де Симоне. Там, където Лий съвсем естествено говореше смирено за все по-малките чекове и въпросите, на които така и не бе получила отговори, Лайл описваше начините за извършване на злоупотреби, позовавайки се на собствените си попечителски фондове, източването на които така и не бе успял да докаже. Може би щеше да му отнеме известно време, преди да се превърне в най-важния човек в съда този ден, но със задоволство си помислих, че този път Албърт Мийм се бе изправил срещу най-неподходящия съперник.
Клетвената декларация беше представена като улика заедно с полицейското досие на Лий. Другият адвокат възрази снизходително, сякаш се съмняваше дали Лий беше обикновена златотърсачка, или изключително наивна жена, която няма представа за движението на пазара на акции. Но когато съдията погледна предоставените му извлечения и откри несъответствия в тях, адвокатът не можа да даде адекватно обяснение за направените разходи.
Жалбата беше приета. Шон дори получи желания одитор, който да прегледа сметките на попечителския фонд. Това би била тотална победа, ако деверът на Лий не бе прошепнал в ухото й малко след като отново излязохме във фоайето:
— Можеш да си боядисаш косата в какъвто цвят избереш, но ние знаем къде си. Предложението ми е все още в сила и смятам, че е достатъчно добро за теб. Кажи само една дума и ще стана твой защитник.
Тя ни предаде думите му дословно, при което Дуейн само се намръщи и изстреля:
— Докъде ще ви докара всичко това? Просто я попитах как е.
И с преувеличено раздразнение напусна съдебната палата.
Лий цялата трепереше.
— Не трябваше да правя това. Само ще влоша нещата.
— Вече го има внесено в рапорта — увери я Шон. — Ако опитат още нещо, ще бъде записано. Първо, установихме злоупотреба с попечителския фонд. Междувременно ще се опитам да получа потвърждение, че палежът е бил умишлен. Така постепенно, част по част, ще подредим целия пъзел.
— Като ме използвате за примамка — подметна Лий.
Но Амелия беше на крачка пред всички останали.
— Не този човек ще те предпази, а ние — заяви, обръщайки се към сина си. — По-скоро ти. Можеш да се погрижиш за сигурността й, Джуд. Това е по твоята част.
Той се оказа притиснат в ъгъла.
— Не, не — настоя майка му. — Ще си ми нужен. Никой друг не може да го направи така, както ти.
Малко по-късно си тръгнахме. Амелия и Лий се качиха в джипа на Джуд, а ние с Джеймс пътувахме сами. Планът беше Джуд да ни отведе до Манчестър, на брега на океана, но в типичния си мачовски стил той караше така, че беше невъзможно да го следваме. След няколко неуспешни опита Джеймс най-сетне улови погледа ми и с доволна усмивка включи системата за проследяване.
Не проявявах никакъв интерес към това къде отивахме и какви бяха намеренията на съпруга ми. Въодушевена, улових ръката му.
— Ти спечели делото. Беше просто невероятен.
— Не — възрази той с дълбокия глас, който толкова обичах. — Просто извадих късмет с Лайл.
— Но той не е търсил съдебна отговорност от Мийм, когато са източили собствения му попечителски фонд. Защо реши да го направи сега?
— Оттогава е изминало много време. В момента името му е по-известно, отколкото е било тогава. Освен това се трогна от историята на Лий. От вторник насам проведох няколко разговора с него, но не се съгласяваше да свидетелства до тази сутрин. Затова реших да хвана ранния полет.
Това повдигаше няколко интересни въпроса.
— Имаше ли някакви проблеми, задето напускаш кантората толкова рано?
Брадичката му се повдигна леко.
— Нямам представа. Не съм искал разрешение, просто си тръгнах. Изгубих половината от нощта, за да свърша нещо, възложено от Марк. Мисля, че ми се полага някаква компенсация.
— Нямаш вид на изтощен до крайност човек.
— Странно е как веднага забравяш умората, когато ти предстои да се явиш в съда. Освен това трябваше да съм в най-добрата си форма, след като щях да стоя до теб. Изглеждаш невероятно, скъпа. Откъде взе полата и блузата? — Блузата беше бяла, а полата беше червена и стигаше едва над коляното. Сандалите ми бяха черни и с доста високи токове.
— От гардероба на Вики. Много приятна промяна след безкрайните сини ризи и черни панталони, не мислиш ли?
Още веднъж хвърли възхитен поглед на дрехите.
— Би могла да ходиш така и на работа.
— Знаеш, че е невъзможно.
— А би трябвало. Или пък не. Прекалено си красива. — Стисна с обич ръката ми и отново върна своята върху волана. Движението беше много натоварено, но очевидно постоянните спирания и ниската скорост изобщо не му действаха изнервящо. Изпусна дълбока въздишка и подметна: — Господи, толкова ми е приятно да карам отново.
„Мъжът и колата му“, отбелязах мислено. И веднага си дадох сметка, че това би могла да е която и да е кола. През последните месеци беше толкова зает, че изобщо не беше шофирал.
— Свобода! — засмях се аз.
Той повтори думата с ентусиазъм и едва след това осъзна вложеното значение и побърза да добави:
— В Ню Йорк просто не ми се налага да карам.
— Само дето ти е приятно да го правиш. Да не говорим, че обожаваш колата си.
Джеймс примигна в знак на съгласие.
— Освен това си прекалено отдаден на работата си.
Погледът му сякаш мина през мен.
— Вече обсъждахме този въпрос. Харесва ми да се занимавам със случая на Брайън, но всичко останало вони. Вече започна обратното броене до момента, в който ще стана съдружник. След това ще мога да избирам с какво да се занимавам.
— Сам ми каза, че във фирмата става нещо. Ами ако бъде закрита?
— Няма начин.
— Е, представи си го все пак. Какво ще правиш тогава?
— Ще си потърся друга работа.
— Хрумвало ли ти е да напуснеш Ню Йорк?
— Прекалено си прозрачна, Емили.
— Би ли го направил? — Трябваше да знам дали това не блокира всички пътища пред нас.
Вместо да ми отговори, Джеймс превключи на тема, която със сигурност знаеше, че не бих могла да пренебрегна.
— Ама и твоя Джуд си го бива. Какво толкова си намерила в него?
— Ти сам повдигна въпроса за прозрачността — отвърнах, но не избягах от въпроса му. Като премислях изминалия ден, той се бе отнесъл доста почтително към бившия ми любовник. — Сега вече нищо. А преди десет години? Много неща. Бях млада и неопитна. Джуд беше широко скроен човек според тогавашните ми представи.
— По неандерталски широко скроен.
— Не. Всъщност не е толкова лош — възразих, въпреки че твърдението му не беше далеч от истината. — Твърди, че е помъдрял. Но все още не разбира значението на думата „отговорност“. — Разказах му за Ноа и бейзболния мач. — Дава си сметка какво трябва да направи, но като че ли не знае как. И там се прекъсва връзката.
— Той все още те обича.
— Това не е мой проблем.
— Твой е, докато продължаваш да стоиш тук. Познавам този тип мъже. Ще продължава да опитва.
— Да прави каквото иска. Не съм на разположение.
— Ами ако се бяхме разделили?
Сърцето ми сякаш спря.
— Това ли искаш?
— Не, по дяволите. Но ако го бяхме направили, щеше ли да се върнеш при него?
— И защо да го правя? Не изпитвам нищо към този човек. — Бях имала вече няколко възможности, но не биваше да споделям това със съпруга си, защото само щях да провокирам ревността му. — Десет години са доста време. Той не се е променил. За разлика от мен.
Това, изглежда, беше правилният отговор, защото Джеймс отново улови ръката ми и я задържа в своята, докато завивахме по магистрала 1–93 на север. Говорехме малко, но мълчанието помежду ни беше приятно. Както често бе правил и преди, той въртеше с пръсти венчалната ми халка, но не по начина, по който го бе правил Джуд. Имаше законно право на това. Когато от джоба му се разнесе бръмченето на телефона, той не му обърна внимание. Отговори на второто позвъняване, но пренебрегна третото.
Градът се намираше само на около двайсетина километра от Бостън, но вече минаваше пет, когато стигнахме до къщата на Лий. Въпреки че се оказа изненадващо близо до пътя, беше ниска и доста разгърната и определено изглеждаше добре, независимо от случилото се. Пожарът би могъл да се разпространи нагоре бързо и да причини по-големи щети. Вместо това пораженията бяха ограничени в крилото със спалните, което беше овъглено и срутено.
Входната врата водеше към всекидневни, които по всяка вероятност си стояха така, както ги бе оставила Лий. Обзаведени подходящо за дом на брега на морето, бяха решени в различни нюанси на бежовото и с преобладаващото присъствие на стъклото. Стената към водата беше почти изцяло заета от прозорци, произведенията на изкуството бяха оскъдни, но доста внушителни, колекция от природни материали беше подредена върху пострадалите от капризите на времето первази. Колкото и да бяха впечатляващи, вниманието ми бе привлечено от поставена в рамка малка снимка, на която се усмихваше много по-щастливата от сега Лий. Беше облегната на рамото на съпруга си, който, макар да не притежаваше традиционната красота, излъчваше добронамереност.
Из цялата къща се носеше миризма на пушек, която бе най-задушлива в помещенията, които бяха горели. Най-лошо беше положението в семейната спалня. Някой е бил наясно къде да подпали огъня, за да нанесе възможно най-големи щети. Вграденият гардероб, нейният и неговият фотьойл, огромното легло, покрито някога със скъпи чаршафи — всичко беше безвъзвратно унищожено. Онова, което бе останало незасегнато от пожара, беше увредено от пожарникарите при усилията им да овладеят пламъците. И сякаш за да влоши нещата докрай, влажният студен въздух нахлуваше на пориви през дупките, които някога бяха представлявали прозорци.
Усещах неприятни спазми в стомаха си, но Лий се чувстваше много по-зле. Когато излезе отново навън, побързах да я последвам. Останалите не се забавиха много. Амелия беше видяла достатъчно и настояваше веднага да потеглим. Подозирах, че макар да бе съжалявала цял живот, че е останала в Бел Вели, сега той й се струваше най-спокойното място на света. Джуд раздразнено подритваше посипалата се по пода пепел и също забърза към колата, но Лий го беше изпреварила, подтиквана от желанието си да напусне час по-скоро къщата, която някога толкова беше обичала.
Щом си тръгнаха, двамата с Джеймс се разходихме до носа. Под нас отливът беше започнал, разкривайки мокър пясък, заплетени водорасли и тъмни скали. Известно време поседяхме рамо до рамо с гръб към слънцето и се наслаждавахме на хладния бриз откъм Атлантика. Пръстите ни бяха вплетени. За нас това беше специален момент, в който се чувствах по-близо до съпруга си от когато и да било.
— Липсваше ми всичко това — прошепнах, притискайки се към него.
— Ти сама реши да заминеш — отвърна той, притиснал устни към челото ми.
— Имах предвид цялостната картина. Не сме го преживявали от години. — Допрях бузата си до рамото му, за да го погледна. — На теб не ти ли липсваше?
— По дяволите, естествено, че ми липсваше — съгласи се Джеймс. — Липсват ми и питиетата с колегите от университета и игрите на баскетбол… Но нещата се променят.
— Не и тези — възразих аз. — Това, на което се радваме сега, са специални взаимоотношения. Може и да не ни се удават толкова лесно, както когато бяхме студенти, но все пак трябва да намираме време и за тях.
— А къде остава отговорността? Твоят Джуд е скаран с нея, доколкото разбрах от самата теб. Но аз съм отговорен човек.
— Дори прекалено много. Трябва да се намери златната среда. И преди ти казах, че не обичам крайностите. Не мога да живея в крайности. Защо трябваше да загърбя предишния си живот, за да разбера толкова много прости неща?
Той не отговори, но знаех, че не съм успяла да го убедя. Или това, или беше по-упорит от мен. Или по-сляп.
Не останахме дълго. Джеймс трябваше да хване следващия самолет. По пътя към града се отбихме в полицейското управление и тъй като там работеха само няколко души, пожарът се беше превърнал във водеща новина. Нямаха какво да добавят към онова, което вече ни беше известно, но Джеймс поне им се представи и им остави визитната си картичка. Освен това бе успял да направи впечатление — нещо, за което винаги му се възхищавах, въпреки че диспечерът не беше жена. Беше младо момче с червена бейзболна шапка на местния отбор и макар съпругът ми да нямаше много време да гледа мачове, побъбри с него за бейзбол. Аз винаги се държах професионално при такива срещи, но Джеймс можеше да си върши работата и едновременно с това да си създава приятелства, което гарантираше, че ако офицерът с червената шапка научеше нещо, непременно щеше да му се обади. Освен това ни препоръча ресторант с превъзходна кухня на същата улица и дори позвъни на управителя и му нареди да ни обслужат бързо.
— Много те бива в това — изкоментирах аз, докато наблягах върху рулцата от раци. — Той вече е един от най-добрите ти приятели.
Джеймс оглеждаше ресторанта.
— Лесно е да бъдеш любезен с приятни хора. Ти си същата. — Погледът му улови моя. — Би ли могла да живееш на място като това?
— Без да се замисля. — Бяхме само на няколко километра от големия град, движението не беше натоварено и сервитьорът сякаш познаваше лично всеки един от посетителите.
— А аз не. Прекалено е малко. Имам чувството, че се задушавам.
— Както аз в Ню Йорк? — Не ми се искаше да развалям момента, но в миналото това се бе оказало най-голямата ми грешка. Трябваше да се науча да изразявам чувствата си. Наведох се сковано напред. — Нима не виждаш, Джеймс? Това е най-хубавият момент в нашия живот. Мама често повтаряше, че върху надгробните плочи не се изписват професиите. Те разказват за взаимоотношенията — дъщеря, съпруга, майка. Забрави всичко останало в този момент — аз имам нужда да се реабилитирам като съпруга. — Облегнах се на стола и размахах пръст срещу него. — Ти, аз, гората, плажът, обедите заедно — ето какво искам. Мога ли да го получа в Ню Йорк?
— Да — отвърна той, без да премигне. — Ще ти покажа. Върни се с мен, Емили. Ще прекараме заедно този уикенд. Ще си починем, ще се забавляваме, ще поговорим.
— А работата? — попитах, защото за нас Манхатън беше синоним на професионални задължения. — Мислите ти постоянно ще бъдат заети с нея.
— Ще я върша между нещата, които ще правим заедно.
Отпуснах се върху стола и го изгледах изпитателно.
Той седеше срещу мен отворен и уязвим.
Странно, защото се бях опасявала, че ще се опита да ме омае с думи. Но това сега вършеше погледът му. Бих могла да се върна в Бел Вели и да обмисля предложението му. Или да ида в гората и да пообщувам с койотите. Да анализирам всички „за“ и „против“.
Но бях прекарала три седмици далеч от стреса на Манхатън и ако наистина се налагаше да реша по кой път да поема, трябваше да подложа на изпитание волята си.
— Добре — казах накрая.
Сега беше негов ред да се наведе към мен.
— Да? — повтори, сякаш не му стигаше въздух. — Съгласяваш се просто така?
— Само едно кратко посещение — предупредих го аз, но той изглеждаше толкова доволен, че изобщо не отдаде значение на думите ми.
— Ами заниманията ти в Бел Вели?
— Ще мина и без тях. Но ще трябва да обясня по някакъв начин спонтанното си решение.
— Ха засмя се той закачливо. — Предложи им някаква застраховка.
Аз се усмихнах.
— Като залог, че ще се върна при тях? Може би ще го направя просто защото искам. Все още разполагам с цяла седмица до деня, в който Уолтър очаква да се появя на работа.
По време на пътуването ни на юг изобщо не се сещах за Уолтър. Докато слънцето клонеше към залез и колата се движеше със запалени фарове във все по-увеличаващото се движение, премислях онова, което бях казала на Джеймс. „Върху надгробните точи не се изписват професиите. Те разказват за взаимоотношенията — дъщеря, съпруга, майка.“ Дори когато наблегнах върху съпругата, дъщерята в мен се пробуди. Трябваше да се обадя на баща си и да го уверя, че полагам усилия, но затова ми беше необходимо усамотение, каквото колата не можеше да ми предложи.
Освен това трябваше задължително да звънна и на Вики, в противен случай щеше да се разтревожи. Тя беше не само най-добрата ми приятелка, но и единствената връзка с новините в Бел Вели. Докладът й тази вечер съдържаше съобщението, че Джуд се е изнесъл на палатка в двора на Лий, но не толкова за да я пази, колкото за да избяга от Амелия след мъчителното пътуване към къщи.
Ако беше по друго време, сигурно щях да се чувствам по-изнервена от предстоящото ми завръщане. Но тъй като беше уикендът преди Четвърти юли, хората, напускащи Ню Йорк, бяха повече от онези, които се прибираха. В тази част на града движението не беше натоварено, пешеходци се мяркаха рядко, а мракът покриваше доста от нещата, които не исках да видя.
Но до мен беше Джеймс. Оставихме колата в гаража, а после той ме притискаше към себе си, опираше ме на стълбовете и ме целуваше със страст, която ни накара да изминем последната пресечка бегом. Разхвърляйки безразборно дрехите си, ние се любихме на пода в коридора, после отново в леглото. Вече минаваше два през нощта, но той бе станал в четири и половина да поработи, или поне така ми каза, когато се събудих към девет. Понечих да му възразя: „Виждаш ли, че нищо не се е променило“, но той ми показа, че греша.
Излязохме да хапнем навън. Разходихме се около Греймърси Парк и нагоре по Парк авеню. Пазарувахме. Когато се оплаках от горещината, той ми напомни за жегата в Бел Вели през оня ден в гората. Не беше чак толкова непоносимо, възразих аз, при което Джеймс се разсмя и ме заведе в най-близкото заведение за сладолед, а щом заявих, че в сравнение с Бел Вели тук ям прекалено много, ме увери, че никога не съм изглеждала по-добре.
Опитваше се. Наистина полагаше усилия. Припомни ми как добре бихме могли да се забавляваме в Ню Йорк. Но все още имаше моменти, когато шумът на големия град проникваше дори през затворените прозорци, а звънът на мобилния му телефон предизвикваше познатите неприятни спазми в стомаха ми. Нямаше човек, на когото да искам да се обадя. Не познавах никого от съседите. Чувствах се самотна.
Другото беше, че в неделя сутринта започнах да се притеснявам за Джеймс. Той работеше през цялото време, когато си беше у дома — скришом, докато се шляех, и открито, докато четях, спях или си вземах душ. Беше много мило, но абсолютно неразумно. Нямаше да издържи дълго при това темпо. Опитваше да се прикрива, но след като петъчното въодушевление отшумя, умората започна да се връща.
Използвах това като доказателство, че нещо в живота ни трябва да се промени, и постоянно отлагах разговора с баща ми. Той щеше да ми каже, че имаме работа, за която повечето адвокати биха ни завидели, и сигурно беше прав. Разгърнала неделния „Таймс“ върху кухненската маса, прегледах обявите за работа. Не намерих нищо интересно. Погледнах в интернет за свободни места за юристи в Станфорд, Нюарк и дори във Филаделфия. Естествено търсачката беше най-добрият ориентир, но резултатите бяха обезкуражаващи.
Примирена, изпратих имейл на Уолтър. Как можех да не го направя, след като се чувствах гузна, задето Джеймс работеше толкова много?
„Просто исках да ти се обадя, написах аз. Чувствам се по-добре, но имам нужда и от последната седмица, която ми даде. През почивните дни ще ти звънна да те уведомя какво ще е решението ми за понеделник.“
„Да ме уведомиш?, почти веднага ми отговори той. Или идния понеделник, или никога.“
Дори при самата мисъл за това усетих как всичко в мен се стегна. Обадих се на Вики, пред която можех да излея всичко онова, което не можех да споделя с Джеймс, и макар да се почувствах по-добре, все още нищо не беше решено. Дълго стоях пред гардероба си, загледана в черните панталони и сините ризи и обзета от желание никога повече да не ги облека, но с ясното съзнание, че щеше да ми се наложи, ако се върнех в „Лейн Лавиш“.
Тази нощ сънувах моя койот и тя не беше сама. Беше със своите малки и още няколко големи животни. Не по-малко от осем чифта жълтеникави очи се взираха в мен със странно очакване. И някак прекалено бързо изчезнаха в гората. Този път ги последвах само за да се озова до гранитната стена, при което се събудих рязко.
Джеймс не знаеше за този сън. Ръката ми напипа студените чаршафи откъм неговата страна на леглото и когато го открих да работи в кухнята, реших, че в такъв момент е глупаво да му го разказвам. Той се върна с мен в спалнята и почти веднага заспа, докато аз лежах будна до него, отдадена на тревожни мисли. В слънчевата сутрин на следващия понеделник почувствах гадене — въпреки упоритото му старание и желанието да му доставя удоволствие, аз усещах, че предишният ни живот се спотайва съвсем наблизо и се готви всеки миг да ни връхлети отново.
Станах и изпекох царевични питки. Бях ли го правила преди? Не. Знаех ли как се прави? Не. Но през онези утрини в Бел Вели обичах да похапвам от хляба на Лий, а и не можех да измисля по-добър начин да отвлека вниманието си. Намерих рецепта в интернет, отскочих до най-близкия магазин за продукти и докато Джеймс се бе заровил в купчина документи, се заех да готвя. Двете тави бяха вече във фурната и аз през няколко минути отварях вратата, за да проверя дали са започнали да добиват кафеникава коричка, когато телефонът ми иззвъня.
Щом видях изписан кода на Хемпшир, сърцето ми се сви. Последният път беше заради котенцето ми. Сега се опасявах да не е Лий или пък Джуд. Но проблемът се оказа Вики.
— Тя е в болницата — съобщи Амелия. — Снощи получи контракции. Овладели са ги, но я задържат за изследвания. Проблемът е, че може да се наложи да остане на легло през следващите четири месеца и тя изпадна в паника, което прави нещата още по-лоши. Не иска да чуе нито мъжа си, нито мен, но може да послуша теб.
Веднага набрах номера й и се уверих, че Амелия не бе преувеличила. Единствено паника би могла да предизвика последвалия поток от объркани думи. Обещах й, че ще се върна след един ден.
— Неее — извика Джеймс, след като му съобщих.
— Налага се. Тогава тя ми помогна и сега е мой ред да го направя. За това става въпрос, Джеймс. Това е, което ти говорех.
— Но ти току-що си дойде. Днес е празник.
— А ти трябва да работиш. — Целунах го, но устните му не откликнаха на ласката. — Не се местя там за постоянно. Просто ще й помогна да уреди нещата по някакъв начин. Знам, че не си доволен, но е важно. Искам да бъда точно такава.
— Вечно бягаща съпруга?
— Вярна приятелка. Ами ако се беше случило на нас? Ако аз бях бременна, възникнеше проблем и трябваше да потърсим помощ?
— Щяхме да се справим сами.
Въздъхнах.
— Е, може би ние жените сме тези, които не могат да се справят сами в тежки ситуации, а за мен Вики в момента се намира именно в такава. Искам да съм до нея. Не можеш ли да ме обичаш заради това?
— Имам ли друг избор? — изсумтя той.
Усмихнах се и го целунах отново.
— Не.
Минута по-късно вече бях в спалнята. Чисто технически не беше нужно да си стягам багажа, защото сакът ми все още беше в Бел Вели. Но за разнообразие взех още няколко неща. И лаптопа си този път. И диамантеното колие.
Тъй като винаги имах нужда от шноли за коса, ровех из шкафчето в банята и случайно се натъкнах на кутия с тампони. Взех я машинално, защото последният ми цикъл бе отминал малко преди да напусна Ню Йорк и беше време да го очаквам отново.
Всъщност, ако не ми беше идвал оттогава, значи закъсняваше.
Естествено един толкова драматичен обрат в живота винаги се отразяваше и върху женския организъм. Но той никога не закъсняваше.
Сърцето ми заби лудо. Много предпазливо оставих тампоните на земята и извадих друга кутийка. Като всяка жена, която отчаяно се опитва да забременее, винаги държах една в шкафчето, но вече бях свикнала с последващото разочарование. Когато първата лентичка показа положителен резултат, аз я изхвърлих и повторих теста. Щом и втората показа същото, ръцете ми започнаха да треперят.
— Джеймс! — изкрещях с внезапно изтънял глас. Пооправих дрехите си и излязох от банята. Цялата се тресях от вълнение.
Той извърна лице от монитора и ме погледна разсеяно. Протегнах му втората лентичка. Джеймс я погледна неразбиращо, преди да осъзнае значението й.
— Положителен — казах с дрезгав шепот. Страхувах се, че ако го изрека на висок глас, ще се окаже лъжа.
Но беше истина. Джеймс също видя резултата. Бях бременна.