Барбара Делински
Бягството (14)

Четиринадесета глава

Джеймс ми писа късно през нощта в събота.

„Права си, пишеше той. В първия момент си помислих, че си решила да си откриеш практика там, но щом твърдиш, че нямаш такова намерение, ще ти повярвам. Изглежда, животът на твоята приятелка е доста объркан. Ха. Звучи познато. По отношение на детективите. Има нужда от такива, за да разберете кой ги е наел. Да, трябва й независим финансов експерт. И да, необходимо е да потърси юридически съвет в Бостън. Конфликтът на интереси може да се окаже сериозен проблем. Не може да използва някого, който макар и отдалече да е свързан с управлението на попечителския фонд. Дай ми името й и името на семейната корпорация и ще проверя всичко с помощта на Шон. Ако прояви интерес, може и да се съгласи да й помогне. А какви са тия прехвалени бисквити, които тя прави?“

Когато попитах Лий в неделя сутринта, тя ми каза, че фамилното й име е Бейкър^[1].

Пекарка, която се казва Бейкър?

Обясних й конфиденциалните отношения между адвокат и клиент и я уверих в съпричастността на Джеймс към историята й, но след като се бе чувствала безпомощна толкова дълго време, тя беше настроена скептично. Беше избягала, за да се скрие, и да, в крайна сметка я бяха открили. Но с всеки нов човек, с когото се запознаваше, нарастваше и шансът й да се измъкне. След като бе влизала в затвора, пребледняваше дори при най-малкия намек, че би могла да се върне обратно там и честно казано, не можех да й гарантирам, че след като семейството на покойния й съпруг разбереше, че има намерение да се бори, нямаше да стане настъпателно. Дали щяха да търсят публичност, щом обвиненията бяха най-силният им коз? Ако бяха достатъчно арогантни, със сигурност. Единственото, което можех да й обещая, беше, че няма да бъде сама.

Струваше ми доста усилия да я убедя, но накрая се предаде. Доволна от тази малка победа, изпратих всичката информация, която получих от нея, на Джеймс и добавих:

„От овесено брашно и шоколад, но шоколадовите с фъстъци са най-хубави.“

Просто те бяха любимите му.

Амелия пристигна на закуска с Джуд, който изглеждаше, сякаш току-що бе станал от леглото. Не се беше бръснал, дори не си беше направил труда да се среше.

Изглеждаше невероятно. Толкова невероятно, колкото и Брет Фавр^[2].

Само че аз не исках да спя с Брет Фавр, точно както не исках да си лягам и с Джуд Бел, въпреки че той ме гледаше, сякаш това беше единственото ми желание. Все едно си спомнях какво беше усещането да се събуждам до него и трябваше да го ревнувам от непознатата жена в Хановър. Или дори да преосмисля отказа си.

Което нямах намерение да правя. След като току-що се бях чула с Джеймс, се чувствах имунизирана.

Лий седна при нас. Косата й беше все още сплъстена и спусната върху челото, но беше вдигната отстрани и отзад, което ми разкри, че освен всичко друго, беше изключително привлекателна жена. Мисълта, че намесата ми в нейния случай й беше дала достатъчно увереност, ме караше да се чувствам много по-добре.

Още с първите си думи Амелия започна да защитава Лий. В отговор на колата, паркирана до парка, тя бе сложила нови ключалки на прозорците и вратите й, съобщи не без известна гордост.

— Това е добре — окуражих я аз. — Да видим какво става със случая. Полицията разполага ли с някакви улики? Снимки, пръстови отпечатъци, отпечатъци от стъпки?

— Имат снимки на бележките, които пускаха в пощата, и на гадостите, нахвърляни на стълбите й.

— Наричат се кучешки фъшкии — засмя се Джуд.

Майка му се усмихна.

— Но не и докато закусваме.

— Направиха ли нещо по въпроса? — попитах, като се опитвах да не обръщам внимание на Джуд, който продължаваше да ме наблюдава.

— Нищо, освен да ги приложат към делото — отвърна Амелия, но вече бе поела нещата в свои ръце, затова продължи делово: — Какво ще ни е необходимо?

— Например снимки на някой в действие. Лий трябва да разполага с камера, която да използва всеки път, когато забележи непознати наоколо, но ще ни е необходима и друга, която да се монтира на покрива на къщата. Естествено тя може да заснеме и притичващ елен, но дори един кадър с човек, който извършва нещо нежелано, ще е от полза за нас.

— Ще монтирам по една на предната и задната страна — обеща Амелия. — Разбрах, че съпругът ти е идвал тук?

— Да. Не остана дълго.

— Бих искала да се запозная с него следващия път.

— Аз също — подметна Джуд.

„А, не се и съмнявам“, казах си мислено. Представих си го как потупва приятелски Джеймс по гърба и двамата споделят впечатленията си от секса с мен. Вики се оказа права. Трябваше да кажа на съпруга си, че Джуд се е върнал, и да му обясня чувствата си — миналите и сегашните. Това щеше да бъде превантивен ход, защото някак си някъде той щеше да научи за миналото ми, а най-добре беше истината да дойде от мен.

— Но не мога да го направя по електронната поща — казах, щом двете с Вики останахме сами.

— А по телефона?

— Не мисля, че е подходящо.

— Само че трябва да стане скоро. Видях как те гледа Джуд. Явно се готви за настъпление.

— Но защо отново аз?

— Защото не се хвърли веднага в обятията му. Ами ако той се обади на Джеймс? Струва си дори да се върнеш в Ню Йорк, за да му разкажеш.

— Не мога.

— Дори за кратко? Като неговото посещение тук?

Изглеждаше просто — карам дотам, разказвам на Джеймс за Джуд, правя любов с него, за да го уверя, че той е този, когото обичам, и се връщам обратно.

Обмислях тази възможност, докато помагах на Вики да почисти бюфета в салона. Но се опасявах, че стигна ли веднъж дотам, няма да намеря кураж да си тръгна отново, че Джеймс няма да ме пусне, разбрал най-сетне за Джуд, или че предишният ми живот пак ще ме вцепени и ще ме направи неспособна да мисля, докато следващата буря не ме накара да изпуша отново. Хрумна ми също, че сексът, особено ако е с манипулативна цел, би могъл да бъде като бомба със закъснител, която да взриви крехките ми взаимоотношения с Джеймс.

Сигурно щях да агонизирам така още дълго, ако не се бе появило нещо друго, което трябваше да обмисля. Лий си беше тръгнала и двете с Вики чистехме шкафовете в кухнята, когато на вратата се позвъни. Тя отиде да отвори. До мен достигаха развълнувани гласове, но миялната машина работеше и ми пречеше да различа думите. Но ясно чух всяка една, когато се върна и произнесе бодро:

— Виж кой е дошъл!

Зад нея стояха родителите ми.

Моите родители.

Колкото и абсурдно да беше, първото ми усещане беше на облекчение. Ако се бяха появили преди трийсетина минути, щяха да заварят тук Амелия и Джуд. А само допреди пет минути щяха да налетят на Лий.

Следващото чувство беше на вина. Клеър и Роджър Скот, разведени, но обединени от спасителната си мисия, бяха пътували два часа от Портланд, за да ме отведат у дома, или поне така мислеше в падението си малкото момиченце, все още останало в мен.

А третото беше уплахата. Не бях готова за тях.

Отворих уста, но не можех да изрека нито дума. Лутайки се между задоволството и страха, успях само да изтрия мокрите си ръце в първата попаднала ми кърпа. Двамата представляваха доста приятна двойка — майка ми с бръчици около очите и кестенява коса, хваната отзад с жълта панделка, която сигурно бе запазила от някой подарък, и баща ми, почти плешив, но затова пък със забележително гладка кожа. Всеки от тях тежеше с около пет килограма повече, отколкото биха им препоръчали личните им лекари, но изглеждаха страхотно в дънки и тениски. Толкова познати. Толкова скъпи. И ми действаха успокояващо.

Преглътнах с усилие.

— Мамо, татко. Откъде знаете къде съм?

Знаех, че майка ми си имаше своите подозрения още от самото начало, но отговорът й ме учуди:

— Джеймс ми се обади. Каза, че си добре, но исках да се уверя лично, а баща ти не пожела да стои настрана и ето ни тук.

— Джеймс ти се е обадил! — И е признал, че ме е проследил. За това действително беше нужен кураж.

— Той те обича, Емили — подхвана баща ми. — Разговарял е с майка ти няколко пъти.

Аха. Значи ето кой бил доносникът.

— Ти си му разказала за Бел Вели.

— Как бих могла да премълча? — риторично попита Клеър. — Преди това го изпратих на няколко други места, защото наистина не бях сигурна къде точно се намираш, освен това обвинявах него за случилото се.

— Вината не е негова — намеси се баща ми. — Той е отговорен човек.

— А аз си мислех, че сме се разбрали по този въпрос, Роджър.

— С теб — да, но не и с Емили.

— После Джеймс се обади отново — продължи майка ми, напълно пренебрегвайки забележката на татко — и звучеше толкова уморен и притеснен, че се почувствах гузна. Знаех колко ти хареса това място през онова лято и по време на разговора ни си изпуснах нервите. — Спря точно преди да беше споменала Джуд и се обърна към Вики: — Изглеждаш великолепно. Майчинството ти се е отразило добре. Дъщеря ти тук ли е?

— Откъде знаеш, че има дъщеря? — попитах аз. Точно както и с Джуд, бях сигурна, че в сънищата си не съм споменавала Вики.

Майка ми погледна към снимката, оставена на страничната масичка до телефона.

— Това малко момиченце е одрало кожата на Вики Бел.

С повдигнати вежди се обърна към Вики, която обясни:

— Баща й я заведе в „Убежището“. Тя обожава котките.

Внезапно ме обзе въодушевление.

— Искаш ли една? Има едно специално, с невралгични проблеми. Не й е необходимо много място. Мисля, че ще я харесаш.

Ала Вики вече клатеше глава.

— Лично аз бих го направила дори без да се замисля. Шарлот ще е във възторг, ала не всички гости посещават „Убежището“. За онези, които страдат от алергии, наоколо не трябва да има животни.

— Да не би да очакваш друго дете? — обърна се майка ми към Вики. Беше удивително, защото почти не й личеше, но Клеър имаше шесто чувство по отношение на майчинството. Никога не ме беше питала дали съм бременна. Щеше да го усети.

— Позна — отвърна приятелката ми. — Но вие сигурно имате много да си кажете. Искате ли да се усамотите?

— О, не — възрази майка ми, оглеждайки кухнята. — Тази стая ме привлича. Типична провинциална атмосфера. Шкафовете дъбови ли са?

— Да — потвърди Вики. — И са съвсем оригинални.

Типично за мама беше да оцени нещо, което аз приемах като даденост. Тя беше човек на детайлите. Бях смятала и себе си за такава, докато животът ми не се бе наситил дотолкова с тях, че бях престанала да ги забелязвам.

— Но печката не е — чух я да казва.

— Не. Считаше се за произведение на изкуството поне допреди четири години.

— Е, все още е. А и тази маса. — Прекара ръка по гладкото дърво. — Създава усещане за топлина. — Издърпа един стол и сияеща седна на него. — С удоволствие бих изпила чаша кафе. Всъщност мога да си го приготвя и сама. — Понечи да стане, но аз я спрях.

— Аз ще ти направя.

— И може би нещо за хапване? Баща ти е гладен.

— Не, майка ти е гладна — възрази татко, но не много убедително.

Бях благодарна, че има с какво да се заема. Докато Вики правеше обичайната неделна обиколка, стъкмих няколко сандвича с онова, което бе останало в хладилника.

— Впечатлена съм — отбеляза майка ми, когато поставих чиниите пред тях.

— Недей. Претоплянето е моят специалитет.

— А аз си мислех, че специалността ти е корпоративно право — вметна баща ми. — Наистина ли смяташ да се откажеш от него заради… какъвто и да е този мъж?

Останах втренчена в него, преди да извия очи към тавана.

— Толкова си далече от истината, че направо ме смайваш. Казва се Джуд и онова, което става с мен, няма нищо общо с него.

С вилица и нож в ръка, баща ми подпря лакти върху масата.

— Я стига, миличка. Знам как стават тези неща. Омъжваш се, всичко е великолепно, после рутината те поглъща и започваш да придаваш на миналото несъществуваща романтика.

— С мен не стана така — възрази майка ми.

— Сега не говорим за теб, Клеър. Става въпрос за Емили.

— И с мен не се случи — уверих го аз. — Просто претеглих онова, което имах в Ню Йорк, и реших, че ще е по-добре да се откъсна от него за известно време.

— Аха — измърмори баща ми и хапна няколко хапки, докато двете с мама си разменихме многозначителни погледи. Не бях напълно сигурна дали е на моя страна, имайки предвид подозрителното й отношение към Джеймс. Но ми беше приятно, че е до мен.

Татко остави вилицата.

— Каза ни, че си влюбена, но така и не пожела да ни запознаеш с него. Знаела си, че ще го намразя веднага, защото не иска да замине оттук.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ами нали се е върнал. Животът тук не предлага кой знае какви възможности.

Почувствах се обидена.

— Чувал ли си някога за „Убежището“ в Бел Вели? Джуд движи всичко. Обикаля из целия свят, за да го поддържа. — Това беше чисто теоретично, защото напоследък той пътуваше единствено заради собственото си удоволствие. Но татко нямаше право да подценява града, за който почти нищо не знаеше. — Колкото до това място, то има своята история в предлагането на пристан на хора, които не искат да се носят по течението, което, ако трябва да съм откровена, в момента се отнася и за мен.

— А течението е Джеймс.

— Не, означава куражът да бъдеш себе си — извиках аз.

— Което пак опира до Джеймс — настоя той. — Ти го напусна. Това беше огромна грешка, Емили. Съпругът ти е най-ценното нещо, което си имала. Той те държеше в правия път.

— Искаш да кажеш, че сама не бих се справила?

— Не, най-малко пък сега. Погледни се само.

Направих го. Първо огледах късата рокля, която бях облякла за закуската, после ръцете си, спокойно отпуснати в скута ми.

— От месеци не съм изглеждала по-добре.

— Права е, Роджър.

— Съвсем естествено е да заставаш на нейна страна, Клеър. Ти също никога не си искала да работиш.

— Това не е вярно, татко. Тя изпълняваше прекрасно задълженията си като майка. Е, може би аз искам да правя същото. Може би искам да имам деца и да си стоя у дома с тях.

— Само че имаш и кариера — възрази той. — Каква ще е ползата да се откажеш от нея?

— Тя е нещо, с което да се занимавам, преди да се появят децата, и към което да се върна, когато тръгнат на училище.

Баща ми изсумтя презрително.

— Криворазбраният майчински инстинкт. Наистина ли искаш това?

— Да.

— И ще пропилееш целия си потенциал?

— Потенциал за какво? На адвокат? А потенциалът ми на майка? На приятел? На човешко същество?

Той вдигна вилицата към мен.

— Пропусна този на съпруга. — Приборът набоде парченце наденица, което бързо изчезна в устата му.

Майка ми го изгледа сърдито.

— Толкова си назадничав, Роджър.

— Така беше в моя свят.

— Което обяснява защо вече не живея в него — отсече тя, стана и напусна стаята.

Седяхме мълчаливо, докато татко се хранеше. Долях и на двама ни кафе. Накрая той остави вилицата. Очевидно обмисляше какво да ми каже, когато мама се върна.

— Мисля, че няма да е зле да се поразходим — отбеляза тя. — Имам нужда от свеж въздух.

Баща ми с готовност се съгласи. Изпратих ги навън, изчистих кухнята, а по-късно ги открих в универсалния магазин. Мама продължаваше да разглежда, въпреки че кошницата й вече беше пълна с кухненски принадлежности, свещи и сирене. Присъединих се към нея за няколко минути, после я оставих да плати и тръгнах да търся татко. Намерих го на пейката пред вратата и седнах до него.

— Тук наистина е много спокойно — каза той, загледан към парка.

— Каквото и да се случва в момента — опитах се да го уверя, — никога няма да напусна Джеймс. Ние се обичаме.

— Също както ние с майка ти, само дето не можем да живеем заедно. Натъжава ме мисълта, че си го научила от нас. За теб исках нещо по-добро.

— Знам.

— Имах мечти за теб.

— Но това бяха твоите мечти за моя живот.

— Мислех, че ги споделяш. — Очите му срещнаха моите открито. — Кога нещата се промениха?

— В петък преди една седмица, когато осъзнах, че вече не ме устройват.

— Просто си била уморена. Не си го мислила наистина.

— Сега съм отпочинала и продължавам да го мисля. Това си е моят живот, татко. Не твоят или на мама. Сама трябва да направя своя избор.

Погледът му отново се върна към зеленината на парка. Въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Е, направи го! Но ако искаш благословията ми, не мога да ти я дам.

В този момент се появи мама и погледна часовника си. Същата вечер в болницата имаше благотворително събитие, което означаваше, че трябва да си тръгват. Прегърнах ги и махнах на майка ми, когато се обърна да ме погледне, после продължих да махам, докато колата им изчезна зад завоя. Баща ми обаче не се обърна.

Той беше прав. Наистина се нуждаех от благословията му.

Но и аз бях права. Това си беше моят живот и сама трябваше да направя своя избор.

Как можех да получа и двете — и избора си, и неговата благословия?

И как да престана да размишлявам върху това?

 

 

Разковничето беше нещо, с което да се заема.

В понеделник се пренесох в колибата на градинаря. Помещението беше по-малко от таванската стая и бе решено по-скоро в зелените оттенъци на гората, отколкото в бялото и небесносиньото. След като разопаковах багажа си, седнах на пейката до вратата, но когато съблазънта на дърветата стана неустоима, поех нататък. Атмосферата наоколо беше безопасна, а миризмите се засилваха под проникващите покрай дебелите дънери слънчеви лъчи. Вървях, криволичейки, вдишвах с пълни гърди аромата на борова смола и плодородна почва и се наслаждавах на тишината. Несъзнателно поех покрай гранитната стена. За щастие този ден нямаше змии, така че можех да я огледам по-отблизо. След като не видях нищо, освен две катерички, един бухал и няколко виещи се над мен комара, поех към потока.

Джеймс беше в Ню Йорк и не беше правил опити да се свърже с мен.

А койотът? И него го нямаше.

Насаме с мислите си, продължавах да си напомням за уговорената среща. Може би се бях хванала за този спомен като доказателство, че между мен и съпруга ми все още съществуваше някаква връзка.

Ами ако… сексът беше единственото, останало между нас? Ако просто се бяхме поддали на заблуждението, че има нещо повече? Ами ако татко беше прав, че може да обичаш някого, но да не си в състояние да понасяш съжителството с него? Ако бягството ми бе свело взаимоотношенията ни до това? Все още изпитвахме физическо влечение един към друг. Но за известно време.

Тази вероятност ме глождеше през целия понеделник, когато така и не получих нито дума от Джеймс. Бях се надявала, че случаят на Лий ще бъде основателен повод да се чуваме По-често. В края на краищата правото беше онова, което ни беше събрало. Поне в началото.

Във вторник му писах: „Всичко наред ли е?“

„Работя“ — гласеше краткият отговор, който не ми казваше нищо и открояваше една от най-неприемливите страни на електронното общуване. Невъзможността да видя изражението на лицето му, да чуя гласа му и да доловя контекста правеха думите безчувствени като цифри. И това неопределено съобщение ме обезкуражи.

От друга страна, подобен вид връзка беше незаменима, когато не си готов за откровен разговор. Затова изпратих на майка ми съобщение, в което й благодарих, че беше дошла. В отговор тя ме увери, че ме обича.

Писах и на баща ми, като също му благодарих за загрижеността. Той не ми отговори. Впрочем знаех отношението му към есемесите, но се надявах, че поне този път ще изневери на принципите си. Но това бяха моите мечти. Не неговите.

 

 

Продължавах да върша различни неща, за да съм заета постоянно.

Всъщност това обезсмисляше усилията ми. След като в продължение на десет години не бях разполагала с нито една свободна минута, сега преоткривах удоволствието да имам достатъчно свободно време, което да се чудя с какво да запълня. Когато бях в „Убежището“, ако не хранех търпеливо котките в рехабилитационния център, помагах при къпането на кучетата или разресвах конете. Или ако не бях с животните, прекарвах часове наред с Боб Биксби. Когато не ходех там, помагах на Вики в кухнята и в салона или прелиствах книги в книжарницата, или — каква изненада, получавах съобщения от СПА центъра, който преди беше обикновен фризьорски салон, а вече се бе разраснал до истинско студио за красота.

Джеймс нито се обаждаше, нито пращаше имейли.

Занимавах се с Шарлот, което беше повече от развлечение. Тъй като Вики категорично отказваше да вземе пари за стаята, а бременността й бе започнала да се проявява откъм неприятните си страни, можех да я отменям в грижите за малката в късните следобедни часове. В началото детето не ме приемаше, докато не осъзна, че съм в състояние да чета една и съща приказка отново и отново, което очевидно майка му бе отказвала да прави. След това идваше: „Мама казва, че няма никакви зомбита, духове, вампири, демони, чудовища, таласъми и разни такива неща“, а аз повтарях историите, докато и двете не ги научихме наизуст.

В понеделник вечерях с Вики и Роб. Той беше приготвил на барбекюто ребърца, които с гордост обяви за най-добрата си рецепта, а жена му с обич отбеляза, че е и единствената му. Във вторник вечерта похапнах в „Грилът“ с Лий, която беше настроена войнствено и очакваше камерата всеки момент да запечата нещо значимо за делото й. А в сряда? Е, не беше вечеря, а само по едно капучино със собственичката на книжарницата.

Впрочем не присъстваше само тя. Очевидно този ден беше нещо като ритуал за местните хора, на който се събираха всички, желаещи да поговорят за книги. Бях дошла просто от любопитство, за да сравня сбирката им с тези, които си устройвахме у дома, и тъй като бях спала до късно същата сутрин, не ми беше необходимо капучино да ме държи будна.

Групата беше отворена за всички желаещи в града и бях подготвена за литературна дискусия, която без съмнение се заформяше, когато присъстваха мъже. Но тази вечер имаше само дами, чиято възраст варираше от трийсет до шейсет. Бях виждала някои от тях преди десет години, но не ги познавах добре, което се оказа без значение. Веднага бях въвлечена в разговора, който започна с професията ми на адвокат и премина към трилъра, прочетен от една от тях, после към четиво за паранормалното, на което бе попаднала друга, и накрая към документална книга като противовес на подобен вид литература.

Изглежда, всичко се свеждаше до въпроса защо четем подобни произведения и защо сме се събрали.

Книжарницата беше затворена и въпреки че сбирката започна в малкото помещение, оформено като читалня, постепенно тръгнахме между лавиците, търсейки една или друга книга. Бяхме седнали с чаша кафе на пода в отдела за автобиографии и разглеждахме историите на Томас Джеферсън, адмирал Ричард Пиъри и Коко Шанел, когато на външната врата се позвъни.

Собственичката се обърна към стъклото, после погледна отново към нас и притисна показалец към устните си.

— Шшшт. Няма ни тук.

— Ехо! — подвикна мъжки глас, който ми се стори твърде дълбок и твърде познат.