Барбара Делински
Бягството (12)

Дванадесета глава

Не исках да работя с Боб Биксби. Повтарях си го непрекъснато, докато шофирах към „Убежището“ в петък сутринта. Исках да се откъсна от правото за известно време. Да се отдалеча от всички изморителни мисли.

За нещастие именно липсата на изтощителни мисли ме правеше обсебена от телефонния разговор с Джеймс, от появата на образа на Джуд в стаята ми, от общуването ми с онзи койот. И някак си нито можех да вържа отделните краища, нито да въведа ред в съзнанието си.

Затова премислих решението си относно Боб и благотворителната мисия на „Убежището“ и ми се стори, че час-два на ден няма да ми навредят. Освен това трябваше да си призная, че по някакъв начин Амелия ме мотивираше. Тя ми бе отправила предизвикателство и — също като посещението в хижата на Джуд — не можех да му обърна гръб.

Едва когато стигнах до втория етаж на административната сграда и спрях пред вратата на правния отдел, осъзнах какво бе имала предвид. Секретарка на Боб беше Джена Фрай.

Амелия сигурно се бе надявала, че това ще ме разстрои, но след срещата ни на паркинга предишния ден Джена беше много по-напрегната от мен. Това ме поуспокои.

— Здрасти — казах малко задъхано, но все пак успях да й се усмихна. — Как я караш, Джена?

— Добре. — Изглеждаше уплашена, макар да не можех да си обясня защо. Тя беше тази, която бе родила наследника — нещо, към което никога не се бях стремила. Моите мечти по отношение на Джуд не включваха деца. Отношенията ни бяха повърхностни не само от негова, но и от моя страна. Тогава бях толкова фокусирана върху живота си, че моментното ми увлечение от онова лято беше просто бягство.

За момент ми хрумна, че Джена Фрай ме бе спасила от нещо, което би могло да свърши много по-зле. Аз исках деца, но не и от баща, чиято единствена цел беше да обикаля света.

Напълно уверена в заключението си, аз се наведох, за да погледна по-отблизо малката семейна снимка на бюрото й. И трите й деца имаха нейната руса коса, но Ноа някак си се отличаваше. Не защото беше най-висок, а защото поразително приличаше на Джуд.

Тези мисли не промениха усещането, че някога бях предадена. Дали това дете не бе заченато в момента, в който изпуснах торбите с продуктите?

Внезапно всичко ми се стори сапунена опера. Това момченце имаше същите светли къдрици, същите златисти очи и същата самоуверена усмивка като на Джуд.

— Много странно — засмях се аз. Очевидно тя разбра какво имам предвид.

— Аха.

— Имаш три прекрасни деца — отбелязах и продължих бързо, тъй като съпругът й беше на една от снимките: — Това е естествено, като гледам баща им. Но нямам спомен да съм го виждала.

— Не. Той е изключително скромен човек.

— Също като моя. За разлика от Джуд. — Неочаквано изпитах необходимост да продължа: — Джена, ако съм те наранила преди десет години, моля те да ме извиниш. Нямах представа колко са сериозни чувствата ти към него.

— Не, не бяха.

— Но Амелия каза, че…

— Не бяха — настоя тя. — Той твърдеше, че твоите са били мимолетни.

Излъгал те е, възразих мислено. Но изглежда, сега това нямаше никакво значение. Въздъхнах тежко.

И двете можехме да си намерим по-подходящи мъже.

Появата на Боб ме спаси от необходимостта да кажа още нещо. Той ме погледна благодарно и ме покани вътре. Показа ми няколко от нещата, които трябваше да бъдат свършени, и се оказа съвсем прав. Нищо сложно. Нямаше никакъв проблем да прочета досието на една жена, която щяха да наемат на работа в конюшните, и да пригодя договора й към сегашната ситуация. Също и нескопосано изготвените документи за пенсиониране на един от работниците. Да се занимавам с трудовите правоотношения между служители и работодатели, беше лесно и забавно. Както и разглеждането на показанията на свидетелка за жестоко отношение към животните и написването на опровержение.

Е, вярно, че жалбите бяха точно по моята специалност, но не очаквах, че всичко останало ще ми се удаде с такава лекота. Бих ли желала да работя на договор с постоянна заплата? Не. Договорът беше просто лист хартия. В уставите нямаше живот. А да седя в една стая и да разговарям с хора, отнесли се зле към живо същество, не ми беше интересно.

Дори най-ужасният престъпник има граждански права, обичаше да повтаря баща ми. Но аз можех да пресявам и да избирам с какви престъпници да работя, нали така? Ако се върнех към правото — не когато, а ако изобщо се върнех, защото колкото и неохотно да работех тук, все пак чувствах връзката си с него, трябваше да бъда по-проницателна. Вече започвах да осъзнавам необходимостта от това. Животът беше въпрос на приоритети.

Стигайки до този извод, свърших всичко, за което ме беше помолил Боб, оставих си малко време да помисля за Джеймс и напуснах „Убежището“ малко разстроена, защото само след три часа щях да се чуя с него.

Представях си всички възможни неприятни насоки, които можеше да поеме разговорът ни. Той би могъл да настоява да узнае всичко за неизвестното ми минало и да ме обвини, че съм го измамила. Или да реши, че взаимоотношенията ни са тръгнали в посока, от която няма връщане назад. Дори да поиска развод.

Докато стигна града, вече бях на ръба на нервен срив.

А там, на една пейка в парка, седеше Джуд, който се изправи, щом ме забеляза, и последва колата до паркинга. Изглеждаше отегчен, когато отворих вратата.

— Вече почнах да си мисля, че никога няма да дойдеш — оплака се той, сякаш имахме уговорена среща.

Сама в лошо настроение, казах рязко:

— Не трябваше ли да си в управлението?

— Ами, да. Същите стари хора, все същата скука. Някои неща никога не се променят.

— И слава богу, че е така — срязах го аз, защото „същите стари хора“ бяха онези, които крепяха „Убежището“.

Но Джуд си имаше свой дневен ред.

— Трябва да поговоря с теб. Къде можем да отидем?

— Тук ми се струва подходящо. — Нямах намерение да прекарвам дълго време с него.

— Разговорът е личен. Нужен ми е съветът ти.

— Тук става — повторих аз, при което той замълча и наклони глава на една страна.

— Страхуваш се да останеш насаме с мен? Заради старите страсти?

— Всъщност, не — възразих, защото от всичко, останало ми като чувство към него, именно страстта липсваше. Или, дори да съществуваше, беше погребана някъде дълбоко под мисълта ми за Джеймс. — Може и да се изненадаш, Джуд, но след теб познах много по-силна страст.

— По-изпепеляваща? — попита, сякаш да ме подразни, но очевидно нямаше такова намерение.

— Много повече. Съпругът ми е невероятен любовник.

Явно недоволен от насоката на разговора, той погледна колата ми.

— Ако беше останала с мен, нямаше да караш вносен автомобил.

— И ми го казва човек, който е печелил прехраната си в чужда валута в различни страни?

Джуд вдигна ръце в знак на примирие.

— Добре, добре. Но ти все още си моята съвест, а аз имам сериозен проблем. Искам да знам какво трябва да правя с момчето.

— Името му е Ноа. — Не ми се искаше да говоря нито за детето, нито за другите сериозни проблеми на Джуд. Но думата „съвест“ ми даде някаква сила. — Видях Джена в „Убежището“.

— Трябва да е била интересна среща.

— Много. — Усетих надигаща се въпреки волята ми страст. — Тя ми каза, че ти си я уверявал, че нямам сериозни намерения спрямо теб. Излъгал си я, Джуд. Ти само използваш хората.

— Е, опитвам се да престана да го правя — заяви той разкаяно, — затова трябва да ми помогнеш. Мама настоява да подам иск за родителски права върху Ноа. Ти какво мислиш?

Не ми беше необходимо да размишлявам.

— Смятам, че идеята е ужасна.

— Защо?

— Виждал ли си го някога? — попитах и знаех отговора интуитивно.

— Не.

— Ето затова. Ако действително искаше да бъдеш баща, щеше да поддържаш връзка с него. Но бащинството не е в стила ти. Твоят собствен баща е бил безотговорен — това са твои думи, които съм чувала десетки пъти, така че какъв модел за подражание си имал? Освен всичко друго ти си Нарцис. Целият свят се върти единствено около теб. В него няма място за малко момченце, което със сигурност си има свой собствен живот.

— Ти никак не си поплюваш, а? — изсъска, пръскайки слюнка той.

Не. Не и с Джуд. Ако пред мен стоеше някой друг, сигурно щях да бъда по-дипломатична.

Въпреки всичко думите му ме накараха да се почувствам виновна, затова продължих малко по-меко:

— А трябва ли? Каква полза от съвестта ти, ако не ти казва онова, което не искаш да чуеш? Но ти имаш нужда точно от това. Да бъдеш честен поне веднъж. Тая глупост за родителските права трябва да е идея на Амелия. Защото на теб едва ли са ти необходими. Не би желал да бъдеш обвързан с това място.

— Искам онова, което ще е най-добро за детето.

— Да се появиш в живота му и след това да изчезнеш, не е едно от тях.

— Дори ако мога да му дам нещо?

— Какво например?

— „Убежището“.

Погледнах го право в очите.

— Здрасти. Амелия вече го гласи за това. Така че не е нужно да получиш родителски права върху него. Тя се води единствено от онова, което й се иска на нея, и то е да се установиш тук. Което няма как да стане.

— Ти пък откъде знаеш?

— Само предположение.

Той остана загледан в мен дълго време.

— Винаги ли си толкова рязка с хората?

Усетих, че се усмихвам.

— Не. Само с теб.

— Аха. Нещо като отмъщение.

Нямаше как да го отрека изцяло.

— Може би.

Очите му блеснаха.

— Много добре — каза той и разпери ръце. — Хайде, Емили, излей всичко, което си насъбрала. Ще го понеса.

Но не можех. Още не.

Продължих да се усмихвам и поклатих глава.

— Съжалявам, но имам да върша по-важни неща.

Ръцете му бавно се отпуснаха и погледът му помръкна.

Не бях сигурна дали наистина засегнах мъжкото му самолюбие, но накрая сви рамене и подхвърли:

— Хубаво. И бездруго имам среща.

— С някоя, която познавам?

— Защо питаш? Да не би да отидеш да я предупредиш, ако ти кажа коя е? Съжалявам, миличка, но дамата живее в Хановър и аз се готвя за една бурна нощ. Така че си мисли за мен, докато лежиш сама в леглото си. Няма да съм наблизо.

Отдалечи се лениво, оставяйки ме загледана след него, точно както го бях оставила аз в гората. Но имах чувството, че този път точките бяха в моя полза.

Не че това беше някаква игра.

Освен ако наистина беше. Ако предизвикателството изискваше сравнение между Джеймс и Джуд, Джуд оставаше на заден план. Да вземем страстта, която беше разпалил току-що. Между мен и съпруга ми съществуваше химия още при първата ни среща. Може и да се бе поохладила в борбата да се докажем, но все още съществуваше. Или пък просто си спомнях само най-хубавото — Джеймс ми липсваше и бях изгубила частица от заряда си сега, когато само спях, хранех се и си почивах, но хубавото наистина съществуваше. Той ме беше накарал да забравя Джуд.

Правеше го дори в момента, защото вместо да си представям Джуд в Хановър, насочих всичките си мисли към Джеймс. Чудех се дали е облечен в дънки, или в костюм, дали мобилният му телефон е на бюрото, или в джоба, дали кафето му е топло, или студено. Цяла седмица отказвах да си го представя от плът и кръв, опасявайки се, че или ще изпитам чувство на вина, задето бях избягала, или ще се поддам на носталгията. Разбира се, раздялата подсилва чувствата, но такива чувства не изтрайваха дълго. И нямаше да ми помогнат да се придвижа напред.

Но в този момент, когато разговорът наближаваше, как можех да не мисля за него? Чудех се дали е на работа и дали разтрива с пръсти смръщеното си чело, както правеше винаги, когато решаваше някой казус. Ако беше нервен колкото мен, може би вече се беше прибрал и очакваше обаждането ми. Или пък хапваше някъде набързо с Нейда.

Беше отрекъл да има връзка с нея и тогава му бях повярвала, но подозренията отмират трудно.

Още една неприятна тема, която можеше да се прокрадне в разговора ни. Не беше изключено да ми каже, че е влюбен в нея.

 

 

Наближаваше седем. Не ядох много на вечеря, въпреки че Вики ме изкуши с печено пиле в кухнята, където седяха с Роб и Шарлот. Взех си душ, за да запълня времето и да отмия потта от изминалия ден, след което развалих ефекта с енергична разходка из града. На мястото на черната кола сега стоеше тъмносиня, но мисълта, че момчето вътре не следеше мен, ме правеше по-дръзка. Или това си беше обикновено бягство. Колкото по-бързо вървях и по-дълбоко дишах, толкова по-малко мислех за Джеймс.

В седем вече бях зад „Ред Фокс“ и седях на „моята“ пейка с изглед към гората. Включих мобилния си телефон, изчаках сигнала и натиснах бутона за бързо избиране на номера на Джеймс. Неговият иззвъня веднъж, два пъти, трети път. Прекратих връзката, преди да се включи гласовата поща.

Реших, че след като телефонът ми не е работил толкова дълго време, опцията за бързо избиране се е изключила, затова набрах номера му ръчно, цифра по цифра.

Той звънеше и звънеше. Този път изчаках гласовата поща с надеждата да чуя различно съобщение, което щеше да хвърли цялата вина за неосъществената връзка върху оператора.

Ала чух само гърления му баритон, който се извиняваше, че не може да отговори в момента, и обещаваше да се обади при първа възможност.

Озадачена, натиснах бутона за прекратяване на разговора.

Сядах на пейката и премислях вероятностите. Нищо чудно причината наистина да беше в линията, но той знаеше, че ще му звънна в седем, така че, ако мобилният му телефон не работеше, не можеше ли да ми се обади от някой друг? Освен ако нямаше среща с някого от партньорите си. Или пък беше на съвещание. Но в такъв случай поне щеше да ми пише.

Проверих бързо, но нямаше никакви съобщения от него. Всъщност имаше няколко спама. Удивително беше колко бързо се променяха нещата само за една седмица — как човек можеше да бъде забравен от така наречените си приятели. Не ми пукаше за повечето от тях, но Джеймс имаше значение, поради което усетих неприятно свиване в стомаха си.

Стисках здраво телефона и седях неподвижно в напрегнато очакване. Тази вечер беше по-топла и по-влажна от предишните и комарите бръмчаха на рояци около мен. Бях облечена подходящо, за да се предпазя от тях, но в един момент ми стана горещо и свалих пуловера. Знаех, че така се превръщам в тяхна мишена, но бях достатъчно изнервена, за да се притеснявам и за това.

Мобилният телефон упорито мълчеше. Внимавай какво си пожелаваш, помислих си с внезапно надигнала се истерия, докато отново натисках бутоните. Имаше достатъчно разумни обяснения защо Джеймс не отговаря, като например, че се намира в зона извън покритие или пък просто се къпе в банята. Ала най-вече се опасявах от това, че не му обръща внимание, защото знае, че го търся аз, и не иска да говори с мен.

Един сигнал, втори, трети. Отново натиснах „край“, но стягането в стомаха ставаше все по-силно. Познавах добре съпруга си. Мобилният телефон беше дясната му ръка и ако не го вдигаше, значи го правеше преднамерено.

Болката щеше да дойде по-късно. Но преди нея, тъй като бях негова жена и предварително си бяхме уговорили тази среща, ме обзе гневът.

Може и да си го заслужавах — „око за око“, защото аз бях тази, която си беше тръгнала. Само дето не го бях направила за развлечение. Не бях напуснала града от каприз. Изживявах своя лична криза и ако съпругът ми не го забелязваше и не чувстваше в сърцето си, че трябва да ми помогне, значи имахме сериозен проблем.

Докато минутите се изнизваха и телефонът ми продължаваше да мълчи, тази мисъл все по-дълбоко се врязваше в съзнанието ми. Изглежда, Джеймс или ми беше прекалено сърдит, за да разсъждава трезво, или бе решил, че не си струва да тъгува за мен. И в двата случая съвместното ни бъдеще изглеждаше безперспективно.

Този извод ме парализира за момент. Седем и половина дойде и отмина, заедно с неколцина гости на „Ред Фокс“, а аз продължавах да седя на пейката. Чувствах се съвсем празна вътрешно, стисках мобилния телефон, който нямаше какво да ми покаже освен точния час, нито да ми каже нещо, което вече не знаех. Междувременно пред мен беше само гората, която ставаше все по-мрачна и по-примамваща с всяка изминала минута.

Това събуди стария ми страх, сякаш тъмните дървета бяха страст, на която не можех да устоя.

Винаги бях свързвала Джуд с по-големи гори. Той предпочиташе високите склонове на север, където трябваше да се катериш на четири крака и да си готов да се поизпотиш, за да се качиш на върха. Това възвишение зад къщата за гости винаги е било само и единствено мое. Често бях идвала тук без него, изпитвайки някакво различно усещане.

Беше ли това доказателство за някаква необузданост в мен! Ако да, то тогава беше също толкова призрачно, колкото спускащият се над дърветата пурпурен сумрак. Колкото по-ниско се спускаше слънцето и по-плътни ставаха сенките, толкова повече ме завладяваше безразсъдството. А тъмнината само го насърчаваше. След като Джеймс не искаше да разговаря с мен, започнах да се чувствам нежелана и необичана. Ако тази гора изглеждаше толкова непроходима и дори опасна, какво толкова? Нямах какво да губя.

Без да се подчинявам на тъмнината, прекосих моравата към дърветата зад къщичката на градинаря. Прехвърлих се през изгнилите греди на оградата, стъпках няколко снопчета папрат и се закатерих нагоре. Всичко друго освен този лек наклон би било истинско предизвикателство за джапанките ми и аз наистина усещах допира със земята върху босите си пети, но той не беше болезнен, а просто… истински. По дърветата нямаше маркировка, която да указва пътя, само ниска гранитна стена, но си спомнях всичко, което виждах — стария дъб тук, масивната арка в огромната скала там.

Няколко комара бръмчаха наоколо. Размахах ръце, за да ги прогоня, когато зад гърба си чух някакъв звук, който ме накара да спра. Обърнах се много предпазливо и затаила дъх, огледах внимателно дърветата за някакво същество, което би могло да ме наблюдава, но не забелязах нищо.

Като се убеждавах да не се поддавам на внушения, отново се заизкачвах, но едва бях направила няколко крачки, когато нещо с огромни криле пресече пътя ми. Инстинктивно отскочих назад.

Беше бухал. Най-обикновен бухал.

Продължих нагоре. Пътеката покрай брезите и буковете беше отрупана с листа, слегнали от миналогодишния сняг, а около боровете и смърчовете всичко бе осеяно с иглички. Тук не можех да се движа толкова уверено. Маратонките щяха да бъдат много по-подходящи, но нямах намерение да се връщам.

Друг звук ме накара да спра, но още преди да се огледам, забелязах елен да притичва между оголените стволове на дърветата. Козината му беше с цвят на канела и той остана загледан в мен няколко секунди, преди да продължи да подскача грациозно и да изчезне. Дънерите тъмнееха на отстъпващата светлина и гранитната стена ставаше все по-трудно забележима, а на местата, покрити със зеленина, не се виждаше изобщо. Почти на всяка крачка ми се налагаше да прескачам паднало дърво и клони, разпилени по пътеката. Тук действаше законът на природата — по-слабите загиваха, за да оцелеят по-силните.

Обзета от отчаяното желание да бъда силна и също да оцелея, аз се стараех да не обръщам внимание на злокобния мрак и продължавах напред. Миризмата на пръст ставаше все по-проникваща поради влажния въздух. Вече нямаше директна слънчева светлина, а само златисти отблясъци откъм западната част на гората.

На едно място се препънах и вдигнах шум, който отекна заедно с шумоленето на хилядите разбягали се невидими гадинки. Влагата би трябвало да заглуши звука, но на това уединено място само усилваше шляпането на подметките ми и шепота на папратите, през които минавах.

При следващото шумолене отново спрях и се обърнах. Вече малко уплашена, започнах да оглеждам дърветата, но ако там имаше някаква заплаха, те добре я прикриваха. Убеждавах се, че си въобразявам. Но Джуд не беше единственият хищник в гората. Там имаше още туристи, перверзници, мечки.

Имах неприятното усещане, че след мен върви някой. Дали ме преследваше? Нямах представа.

Но не можех да се върна. Ако действително съществуваше някаква заплаха, бях достатъчно дръзка да се изправя срещу нея. Или може би просто търсех утехата, която можеха да ми предложат единствено тези дървета. Предизвикателството. Точно така. Бях се отправила към магическо място и отчаяно се нуждаех от него точно в този момент.

Гранитната стена внезапно изчезна, свършвайки на мястото, където старите заселници бяха преустановили нашествието си спрямо природата. Но аз нямах нужда от указателни знаци. Оттук нататък можех да продължа, водена единствено от звуците. Бях чувала рева на потока след буря и тихото му бълбукане през горещите августовски дни. Но сега беше юни и след влажната пролет водата течеше спокойно в коритото си, а тихият й ромон ме водеше.

Сумракът придаваше на потока лилав оттенък, а младите фиданки сплитаха клони с големите дървета по брега му. Въздухът беше наситен с аромата на борова смола, но и с нещо друго. Застанах неподвижно, заслушана, вдишвайки дълбоко горския аромат с ясното съзнание, че някой надушва моята миризма.

Винаги бях усещала магията на това място. Изпитах облекчение, когато открих любимия си бор. Тъмнината го скриваше, но нямаше как да го сбъркам. Облегнах се на ствола му, чувствайки отмора в гърба, и се загледах към потока. Преди десет години койотите се навъртаха наоколо, а и бухането на бухалите, които чувах през цялата седмица, също идваше от тази посока. Макар да не можех да ги видя сега, усещах миризмата на дивото във влажния въздух. Те определено не бяха далече.

При шума от нечии стъпки застинах на мястото си със затаен дъх, ослушах се, но не чух нищо друго освен ударите на собственото си сърце. Промъкнах се безшумно напред и огледах пътеката, но ако там имаше някого или нещо, не го видях. Дърветата не бяха нагъсто, ала мракът ставаше все по-плътен и предишното чувство на неувереност се завърна. Но само докато се обърна отново и го видя като неголяма скала, макар и малко странно отразяваща светлината в настъпващата нощ. Стоеше на измършавелите си крака с прибрани назад уши и вирната муцуна и се взираше в мен.

Беше женски, може би по-дребен от мъжката си половинка, но не по-малко царствен. И това не беше призракът на Джуд. Бях грешала от самото начало, приемайки го по този начин. Това създание с кафяво-сивкава козина и топли очи, които отразяваха тъмнината на нощта, беше тук заради мен.

Трябваше да се уплаша, но не изпитвах никакъв страх. Моето минало, мечтите ми, всичко беше свързано с този див вид кучета. Може би преди се бях страхувала да дойда тук именно поради тази причина, сякаш то беше опорната скала в живота ми, първичното начало на всичко, което би трябвало да съм в момента. Историята на койота беше история на един оцелял вид. Бих могла да припозная себе си в него.

Тя ме наблюдаваше безшумно, вероятно не по-малко любопитна от мен, но в погледа й нямаше нищо плашещо. (Напротив, по-скоро изпитах дълбоко спокойствие. Не бях сигурна дали бълбукането на потока, майчинската топлота на нощта, ароматът на смола и пръст или компанията на това същество ме бяха преследвали в сънищата ми. Но този момент тук беше идеалната противоотрова за живота, от който бях избягала преди седмица.

Внезапно магията бе разрушена от нечии стъпки, този път напълно реални и приближаващи все повече. Видях висок силует, много тъмен, за разлика от този на койота, напомнящ на човек точно толкова, колкото и койотът напомняше на куче. Извиках уплашено и щях да побягна, ако той не ме бе уловил за рамото.

— Това съм аз, Емили!

Джеймс? Но не, той беше в Ню Йорк и нямаше представа къде съм. Джеймс никога не би излязъл с такава набола брада и с толкова разрошена коса. Никога не би облякъл подобна раздрана риза, нито пък би допуснал да мирише толкова на пот като този непознат. Никога не би изглеждал като дивак.

Но въпреки че виждах, подушвах и усещах всичко това в тъмнината, дори и с надигащото се в гърдите ми раздразнение, в гърления звук, който той издаде, имаше нещо прекалено познато, за да сбъркам.

— Аз ти звънях! — изкрещях гневно, но ако ме беше оставил объркана в града, тук направо ме ужасяваше. — Търсих те, но не ми отговори! Имахме уговорка, Джеймс. Толкова се притесних. — С всяка дума размахвах свободната си ръка, опитвайки се да го ударя.

Той се засмя и това беше единствената му реакция. Притисна гърба ми към ствола на едно дърво, пристъпи към мен и като улови лицето ми с длани, ме целуна грубо. „Съпротивлявай се, съпротивлявай се, съпротивлявай се“, казваше част от мен и за момент ми се стори, че не мога да си поема дъх. Но вкусът беше неговият, а начинът, по който се движеха жадните му устни, ми подсказваше, че желанието му е неутолимо.

Истината беше, че Джуд губеше с километри в тази надпревара. Страстта ми към Джеймс бе пламнала още в момента, в който го видях за първи път, докато седяхме напълно непознати през няколко реда в Конституционния съд. Още първата нощ се озовахме в леглото. Не го бях правила преди нито с Джуд, нито с когото и да било. Но тогава нещо щракна в съзнанието ми — нещо елементарно и първично, точно както в този момент, между тези дървета. И тогава знаех, че ще се получи. А сега?

Не можех да мисля, докато ме целуваше така, както не го беше правил от месеци насам. Бяхме правили любов по часовник и слагахме на първо място овулацията пред страстта, но този часовник тук не работеше. Сърцето ми все още биеше ускорено от преживения страх и шок, че човекът до мен беше Джеймс, и нямаше нищо друго освен желание, което се покачваше с всяко примигване на заслепените ми очи. Устните ми копнееха за неговите. Също като тялото ми, ако се съдеше по безумния начин, по който се вкопчих в дрехите му. Дланите му галеха гърдите ми, корема, влажното място между краката ми, нетърпеливо да го приеме. Когато влезе в мен, бях напълно готова и го притисках към себе си при всяко движение.

Изкрещях името му, убеждавайки сама себе си, че наистина е тук — прикрит под вида на този дивак, наказвайки ме може би, макар гневът му да бе отстъпил място на неутолимата нужда. Улови с ръка кичур коса, за да извърне лицето ми към неговото, но над всичко беше триенето на телата ни, от което из вените ми плъзваше топлина. Потта му се смеси с моята, разнасяйки наоколо миризма, по-дива от всичко останало. Голотата ни подклаждаше огъня и макар кората на дървото да драскаше гърба ми, в болката имаше някаква еротика.

Може би страстта ни се дължеше на хилядите километри, които ни бяха разделяли толкова дълго, но причината сега нямаше значение. Джеймс се възползваше от правата си по най-елементарния начин и въпреки че си давах сметка, че това не решава нищо, дълбоко в себе си го приветствах. Този сексуален акт беше коренно противоположен на празнотата, която бях изпитвала.

Свършихме почти едновременно, а аз не преставах да шепна името му. Сигурно щях да се свлека на земята, разтопена от изживяното удоволствие, ако Джеймс не ме бе прихванал през кръста. Чувах учестеното му дишане в ухото си, усещах до себе си треперещото му, но все така силно тяло. Джеймс винаги действаше по план и ако тази вечер беше решил да запълни всичките ми сетива, беше успял.

Любихме се отново, този път на земята, като той лежеше по гръб в пръстта, обхванал гърдите ми с длани. Усещането беше различно, но не по-малко замайващо. Когато всичко приключи, и двамата бяхме плувнали в пот.

Не можех да говоря. Дори и да можех да мисля, което никак не ми се удаваше в момента, съществуваха твърде много въпроси, всеки един от които би могъл да разруши магията, затова се вкопчих в последните мълчаливи моменти, когато всичко помежду ни беше в синхрон.

След известно време отидохме до потока да се разхладим, после се облякохме. Все така безмълвна, аз го отведох обратно към „Ред Фокс“, но не правихме любов в стаята с изглед към звездите. Джеймс едва успя да легне, преметнал ръка през бедрото ми, и веднага заспа.

Гледах го, поразена от промяната във вида му. Винаги гладко обръснат, сега брадата му беше набола отпреди дни, което ми изглеждаше нелогично, ако беше ходил на работа. И вярно, че бях разрошила косата му с пръсти, докато се бяхме любили, но той се бе появил рошав още отпреди това. Така изглеждаше по-гъста, отколкото в града. А тялото му? Виждала го бях гол, но никога лъхащ на пот, проснат на земята, покрита с изгнили листа, насред непозната гора. Без дрехи там ми бе изглеждал прекалено силен.

Как ме беше открил? От всички въпроси, които нямах търпение да му задам, този беше първият. Но не исках да го будя само заради това, а когато най-сетне се размърда, аз бях задрямала, а и беше прекалено късно. Спомням си, че измърморих сънливо: Трябва да поговорим, след което всичко потъна в мрак. Когато се събудих, него вече го нямаше.