Барбара Делински
Бягството (25)

Двадесет и пета глава

Върнахме се в Бел Вели в петък сутринта. Градчето представляваше тихо пристанище, в което не бяхме лишени от достъп до технологиите и където Джеймс можеше да се възстановява на спокойствие, преди да се изправи пред предизвикателствата на Ню Йорк. Щяхме да се върнем естествено. Все още имаше работата си, но въпреки че не бързаше да съобщи на шефовете си, беше решил да напусне. Дали щяхме да се преместим и от града? Не мислехме толкова напред. Каза ми само, че единственото нещо, което иска, е да се събужда сутрин и да очаква с нетърпение настъпващия ден. Бях напълно съгласна с него.

По време на рехабилитационните процедури къщичката на градинаря беше като петзвезден хотел, в който получавахме закуската си от „Ред Фокс“, обяда и вечерята от „Грилът“ и през цялото време се радвахме на достатъчно тишина, за да можем да спим дори на отворени прозорци. А той имаше до себе си грижовна съпруга вместо медицинска сестра. Вики и Роб настояваха да се настаним в някоя от стаите за гости с джакузи, но Джеймс обичаше да седи на пейката с изглед към гората, облечен само в къси панталони. Харесваше му предизвикателството да върви сам първо две минути, после четири и след това шест. С всеки изминал ден силите му се възвръщаха, но продължаваше да спи много, въпреки че не можеше да се каже дали това се дължи на травмата, или на трупаната с години умора.

Използвах тези часове да свърша нещо в „Ред Фокс“, което обикновено се свеждаше до това да се уверя, че Вики разполага с достатъчно помощници и няма да стои права повече, отколкото позволяваха лекарите. Когато прекалеше, получаваше контракции — лош знак, в случай че искаше да задържи бебето до термина. Преживявах неразположенията й лично. Самата аз навлязох в четвъртата седмица. Гърдите започнаха да ме болят и на празен стомах гаденето се усилваше, но с бебето всичко беше наред. Бях свикнала да се грижа за здравето си и въпреки успокоителните думи на майка ми, изпитвах вина, задето все още не бях ходила на преглед. Грижите около Вики ми служеха като оправдание за отлагането.

Лий беше като пратена от бога. Освен че се занимаваше с кухнята, тя наглеждаше и новонаетите работници, и въпреки че нямаше никаква компютърна грамотност, гореше от желание да се научи. Струва ми се, че би направила всичко за Вики. И за мен. Продължаваше да готви за Джеймс при всяка възможност, но едва в неделя сутринта, когато той за първи път пожела да се облече и да дойде в салона, ме дръпна към кухнята.

— Не съм казала нищо — измърмори, — но трябва да ти благодаря.

— Няма за какво — възразих аз. Косата, която толкова дълго се спускаше над лицето й, сега беше прибрана зад ушите и можех да видя очите й — тъмни и пълни с доброта и сърдечност. Да зная колко по-добре се чувства сега, след като преди беше толкова наплашена, че започваше да говори първо с жестове, беше за мен достатъчна награда.

— Не дойдох да го видя в болницата.

— О — махнах с ръка, за да я успокоя. — Важното е, че сега си тук.

— Не. Трябва да ти благодаря — настоя Лий и посочи към салона. — И на него. Но не знам как да започна. Никой досега не е правил нещо подобно за мен.

— Амелия доста се постара.

— Тя има пари. Съвсем различно е да рискуваш живота си.

— Е — усмихнах се аз, — и ние спечелихме нещо от това.

— Какво?

Отворих уста да й отговоря, спрях, после опитах отново, след което избухнах в смях и повторих нейните думи:

— Не знам как да започна. Нека да считаме, че сме квит.

Може би щеше да започне да спори, ако звънецът на входната врата не беше иззвънял. Оставих я този път да отвори сама, без да я придружа, и след малко се появи нова двойка. Исках да видя Джеймс, въпреки че нямаше от какво да се притеснявам. Той разговаряше с останалите гости в салона, някои от които с готовност пълнеха чинията му с бекон и му наливаха кафе.

Докато го наблюдавах от вратата, изпитах удовлетворение. Не, определено нямаше да се установим в Бел Вели. Първо, освен случаят на Лий, тук нямаше работа за адвокати. И след това, искахме да имаме по-широк кръг от приятели, ресторанти и културни развлечения. Но не го бях виждала толкова спокоен дори по време на медения ни месец, когато перспективата да живеем в Ню Йорк ни държеше в постоянно напрежение. Сега ни предстоеше още по-голяма промяна, което беше основателна причина за притеснение. Но ние бяхме спокойни. Бяхме пораснали.

 

 

Исках да видя койотите си още веднъж, преди да замина. Не бях сигурна, че ще успея да дойда, преди да се роди бебето на Вики, което трябваше да се случи през зимата, а и кой можеше да знае дали майката и глутницата щяха да са още тук, или дали ще мога да изкача затрупания със снежни преспи склон с голям корем.

Беше късен следобед, когато тръгнах, минах през старата дървена врата с разкривена пощенска кутия и навлязох в папратите. Денят беше топъл, но на небето се трупаха облаци и въздухът беше започнал да се захлажда. Минах през цял рояк дребни мушици, но те не ми обърнаха внимание. Както и комарите. Това беше първото. Очевидно бременността бе променила миризмата ми, което не ме изненада, тъй като и всичко наоколо ми ухаеше по различен начин.

Не. Нямаше разлика. Просто ароматите бяха станали по-натрапчиви. Но не предизвикваха гадене в стомаха ми, което беше достатъчно насърчение да продължа да се катеря.

Тази разходка покрай гранитната стена към бълбукащия поток беше нещо като поклонение за мен. Щом се озовах на мястото, трябваше да почакам. В един приказен момент, припомняйки си детската история за Бамби, си представих как помежду си разговарят птички, зайчета и мишки.

Постепенно, с появяването на койотите, гората се изпълни с живот. Усещах ги, долавях миризмата им, дори ги чувах, докато малките ентусиазирано тичаха из шубрака. Майка им приближи до брега и седна на задните си крака. Няколко от тях, внезапно укротени, налягаха до нея. И всички гледаха към мен.

Останахме така, дълго загледани едни в други, докато водата с ромон се стичаше помежду ни и се губеше между скалите. Трябваше да повярвам, че ще ги видя отново, въпреки че не можех да бъда сигурна, че и тогава майката с кремава козина и мек поглед ще бъде толкова доверчива. Може би междувременно щеше да подивее. Можеше да загине, както моето котенце бе престанало да се клатушка към мен. Или пък да си намери нов дом на място, което щеше да отговаря повече на нуждите й.

Почувствах неочакван порив да я докосна. Просто да прецапам през водата, да протегна ръка и да заровя пръсти в гъстата козина.

Но това би означавало да премина границата. Бягството ми свършваше дотук.

Затова останах на брега, докато, изгубили интерес към мен, малките постепенно се отдалечиха. Майка им тръгна последна, сякаш да ми даде възможност да я запомня по-добре, преди да се обърне и да изчезне между дърветата.

Изчаках още малко, търсейки утеха в уханията на гората, но струпващите се облаци, през които слънцето ту се показваше, ту напълно се скриваше, ме подтикнаха към действие. Докато се спусках по хълма, установих, че мечтая сънят ми с койотите да ме последва, където и да отидем с Джеймс. Едва сега си давах сметка, че предвещаваха хубави неща. Щяха да ме успокояват в тревожни моменти. А такива неизбежно ни очакваха, независимо колко щеше да се промени животът ни.

За първи път можех докрай да разбера любовта на Джуд към дивото. Това бяхме самите ние преди милиони години, в несъмнено по-спокойни времена.

Сякаш самата мисъл за него го бе довела, защото щом завих към пътя, го видях облегнат на багажника на колата ми. Виждах го за първи път след стрелбата, но бях достатъчно спокойна и сантиментално настроена, за да не изпитвам горчивина. Беше нещо като носталгията, която чувствах към койотите.

Косата му беше пораснала достатъчно, за да започне да се къдри в краищата, и сега изглеждаше по-скоро така, както го помнех отпреди десет години. Беше облечен в черна риза и окъсани дънки. Като се добавеше и тъгата в погледа му, спомените от миналото станаха още по-натрапчиви.

— Твоят старец спи ли? — попита, кимайки с глава към къщата на градинаря.

Усмихнах се.

— Всъщност в момента е в „Убежището“. Точно отивах да го прибера. Не бива да кара и по този повод възникна малък спор.

Само преди четири седмици Джуд щеше да се хване за думата „спор“, но мъжът, застанал пред мен, очевидно най-сетне се бе примирил с факта, че съм омъжена, защото каза:

— Какво прави там?

— Харесва му. Твърди, че мястото е изключително спокойно.

— По-скоро обсебващо.

Повдигнах рамене и в същия момент забелязах платнената торба, захвърлена небрежно в тревата. Очите ми срещнаха неговите, които бяха все така златисти, макар малко потъмнели.

— Значи заминаваш.

Той кимна и подсмръкна, сякаш да потвърди предположението ми.

— Амелия много ще се разстрои.

— Вече говорих с нея. Знае, че така е най-добре.

Не можех да си представя какво й бе струвало да му позволи отново да си тръгне. Това, че бях бременна, не означаваше, че вече бях започнала да мисля като майка.

— Отказала се е от мечтата си?

— Сигурно.

— А каква е твоята?

— Моята какво?

— Твоята мечта?

— Все още не съм намерил пътя — отвърна без капка самодоволство. — Ще ти кажа веднага, щом го открия.

— Ще го направиш ли? Значи ще ми пишеш?

— Наистина ли го искаш?

— Наистина. Ти си мой приятел.

— Вечно губещ приятел.

— Не е вярно, Джуд. Просто приятел, който има нужда да намери себе си. И който някога ми помогна аз да открия себе си. — Отправи ми пълен със съмнение поглед, затова продължих: — Ти ми показа онази страна на живота, която винаги ми беше липсвала. Споменът за нея беше тук, в Бел Вели, и ме очакваше. Сега трябва да си отида у дома и да събера двете части в едно цяло.

Не бях сигурна, че ме разбира. Не защото му липсваше интелигентност, а защото неговата реалност се намираше на другия полюс спрямо моята. Той се гордееше с белезите си, докато за мен те бяха по-скоро доказателство за дързост, отколкото за смелост. Имаше разлика. Но се съмнявах, че ще мога да го убедя в това.

Затова също като Амелия аз се отказах от тази мечта и просто разперих ръцете си. Прегърнах го, затворих очи и за един кратък момент почувствах отново онази връзка, която ми напомни за най-хубавото, изживяно с този човек. Оставих се на опиянението от спомена, преди да го скътам в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Той щеше да си остане там. Споменът за Джуд, споменът за койотите, и двата — част от онова, което представлявах в момента.

 

 

Почти очаквах да заваря Джеймс изтегнат на една от пейките по алеята към „Убежището“. Когато го намерих обаче той отново беше в отделението за кучета, този път седнал на пода в специалното заграждение. Изглежда, беше прекарал доста време тук, защото животните се бяха отегчили от присъствието му и се бяха усамотили в различни ъгли. Единственото, което бе останало при него, се казваше Аси, седеше на десетина крачки разстояние и го гледаше втренчено.

— Трябва да се поработи още доста с него — отбеляза Джеймс, — но само го погледни. Как да не се привържеш?

Кучето наистина беше красиво с тъмното си тяло и белите петна по гърдите и муцуната. И въпреки че не споделях отношението на съпруга си към него, напълно го разбирах.

— Да, трудно е — отвърнах, замислена върху собствената си пристрастност към котките. И към койотите.

— Казах на едно от момчетата да ми се обади, когато бъде готов за осиновяване.

Погледнах го. А той погледна към мен. Накрая примигна и отново се обърна към Аси.

— Ще му е необходимо малко време, а после може някой от местните да поиска да го вземе. Сигурно така ще е най-добре. Такова куче има нужда от пространство, за да тича на воля. А ние можем да го вземем или да не го вземем. — Цъкна с език и протегна ръка. Животното не помръдна. — Тези очи. Дори докато един от доброволците в „Убежището“ беше тук, не се отделяха от мен. Изпитвам чувство на вина, задето заминавам. Струва ми се, че има нужда от мен. Сякаш помежду ни има някаква лична връзка.

Усмихнах се.

— Изпитвам същото към своите койоти. Въпреки че са съвсем различни от кучетата. Не толкова достижими.

— Но това мъниче е.

— Наистина ли искаш куче?

— Не — поклати глава Джеймс. — Наистина искам това куче. — Засмя се и вдигна ръце, за да му помогна да се изправи. — Е, човек има право да си помечтае, нали?