Барбара Делински
Бягството (17)

Седемнадесета глава

Лий се бе справила чудесно в Бостън, но онова, което ме караше да се чувствам добре, беше съдействието на Джеймс. Затова му позвъних, за да го запозная с последните новини. Той вдигна веднага, а когато го потърсих отново същата вечер към десет, звучеше уморено. Очевидно го бях събудила.

— Здравей, много съжалявам. Връщай се обратно в леглото.

От другата страна на линията се чу шум, сякаш се протягаше.

— Не. Трябва да работя.

— Да не би още да си в кантората?

— Вкъщи съм. По-точно в кухнята. Сигурно съм задрямал.

— С глава, отпусната върху барплота. — С лаптопа до нея, отпуснати ръце и извит врат. — О, Джеймс, иди да си легнеш. Имаш нужда от това.

— Имам нужда от теб — каза той и се прозя. — И от по-дълъг ден. — Чух го да ругае тихо. — Добре, добре, лягам. Ще се чуем утре сутринта.

Но във вторник му звъннах аз веднага щом се чух с Шон.

— Имаме изслушване в петък следобед.

— Лий ще свидетелства ли?

— Да. Подготвихме я по телефона, но той не иска да я притискаме. Държи да е колкото може по-естествена. Тя е ужасена, но все пак се съгласи.

— Има ли някакви нови инциденти?

— Не. Държат я в напрежение. Неизвестността е част от тормоза. Как вървят нещата при теб?

— Ами… добре. — Не звучеше толкова ентусиазиран, колкото предишния ден. — Случват се някои неща. Тази сутрин бях в Бедфорд Хилс да разговарям с Денис Брайън, после се върнах и Марк веднага ме натовари с още три различни задачи, които не търпят отлагане. Непрекъснато ми повтаря, че не мога да се издигна, защото работя за някого другиго, а аз му възразявам, че ми пречи това, че не получавам помощта, от която имам нужда. Той настоява, че бих могъл да се справя, ако се съсредоточа единствено върху работата си, което означава, че нямаше предвид Денис Брайън, а нас. Какво бих могъл да му кажа?

Имах отговор на този въпрос, но беше прекалено груб.

— Предполагам, че и него някой го притиска — продължи Джеймс. — Допускам, че приходите от последния месец не са задоволителни, но чак да са по-лоши от последното тримесечие? Ако управлението на фирмата се е провалило, нещата отиват на зле.

— Колко зле? — Ако Джеймс останеше без работа, наистина щеше да възникне сериозен проблем. Или пък не, според теорията за сребърната нишка?

— Уместен въпрос. Съдружниците винаги узнават последни. Тук е много напрегнато, всички сме на ръба. Също като Лий.

— Много съжалявам — казах тихо.

— Е, такава е играта. Точно затова имам нужда от мястото на равноправен партньор. Изборите са през октомври. Ще изтрая някак дотогава.

 

 

Изпратих му съобщение час по-късно, в което му казвах, че мисля за него, после го направих отново късно следобед. Продължихме да си разменяме кратки текстове. Представях си го как ми пише, скрил телефона си под бюрото, за да не може Марк да го забележи.

Вики обаче ме видя. Участвах в приготвянето на чая, след като дълго бях настоявала да седне и си почине. Изглеждаше уморена. Също като Джеймс, тя имаше нужда от помощници, но финансовото състояние на „Ред Фокс“ не й позволяваше да си наеме, затова бях доволна от възможността да й услужа. Държах мобилния си телефон в джоба и пишех съобщения между отделните притичвания от салона до кухнята.

— Какво се случи с жената, която беше проклела електрониката? — попита приятелката ми, щом ме забеляза отново да натискам бутоните.

— Сега ми се услажда — отвърнах аз и пъхнах телефона в джоба си, — защото я смесвам с правенето на чай, миенето на съдове и яденето на бисквити. Джеймс би ми завидял.

— Смяташ ли?

Беше права, разбира се.

— Е, може би не. В момента е затънал до гуша в работа. Но линията за връзка е отворена и не ми се иска да я затварям отново. Денят ми минава по-добре, когато се чувам с него.

— Това вече ми звучи като зависимост.

— Само дето не е. По-скоро е избор. — При това направен съвсем съзнателно. Дори само заради това единствено нещо бягството ми се бе оказало полезно. — Харесва ми как звучи гласът му. И да споделям с него разни неща. Може би изпитвам известно чувство на вина за това, че съм тук, докато той работи толкова усилено. Но ако има нужда от отдушник, винаги може да разчита на мен.

— Значи искаш той да е зависим от теб — подразни ме тя.

„По-добре от мен, отколкото от Нейда“, помислих си аз, но казах:

— Онова, което искам в действителност, е надеждата. Да разговаряме, означава, че сме живи, че все още съществуваме като двойка. Някога го имахме. Искам си го обратно.

— Това означава ли, че си готова дори отново да се примириш с Ню Йорк?

Замислих се върху въпроса й.

— По-скоро означава, че обичам съпруга си. И искам да съм до него.

— Ами Ню Йорк?

— Не знам. — Вече усещах тежестта на последствията от такова решение. — Би трябвало да обмислям подобна възможност всяка минута, нали? Би трябвало да направя нещо, което да ми помогне да реша. Но може би именно това се е променило. Винаги съм била наясно накъде съм се запътила. Никога не съм се носила по течението. Но сега имам чувството, че трябва да направя точно това. Не мога да насилвам нещата. Те сами ще се случат. — Когато телефонът ми иззвъня, го измъкнах от джоба си с надеждата, че е Джеймс, и бях много изумена, когато забелязах местния код. Джуд? Амелия?

— Ало?

— Емили? Обажда се Катрин от „Убежището“.

— Катрин — повторих аз. Никога не бих разпознала гласа й. — Всичко наред ли е?

— Твоето котенце е зле.

— Моето котенце е зле — повторих отново и внезапно изпитах ужас.

— Би ли могла да дойдеш веднага?

— Сега ли? Разбира се.

След още минута-две вече на бегом излизах от „Ред Фокс“. По магистралата карах с превишена скорост, което не беше много разумно, но бях усетила в гласа на Катрин нещо. Струпващите се в небето облаци сякаш отразяваха страховете ми. Тъй като рецепционистката ползваше почивния си ден, влязох направо.

Моето котенце не беше в рехабилитационния център. Всъщност не го виждах никъде. Все още се оглеждах трескаво наоколо, когато Катрин дойде и ме отведе в малка стая, където стоеше някакъв млад мъж, очевидно ветеринар. Прешъс лежеше на масата за прегледи, обърната на една страна. Малките й очички бяха отворени, но гледаха така, сякаш не виждаха нищо.

— Паднала ли е? — попитах в желанието си да повярвам в най-малкия проблем. Бих могла да се грижа за нея, докато оздравее. Катрин, изглежда, беше наясно с това, иначе нямаше да ми се обади. Дори щях да я взема със себе си. В къщичката на градинаря не я заплашваше нищо.

Само дето Катрин изглеждаше прекалено напрегната. Но пръв заговори ветеринарят:

— Тя нито яде, нито пие вода. Органите й един по един отказват да работят.

— Вчера изглеждаше съвсем добре — възразих аз.

— Но е все по-слаба и по-слаба. И вие сте го виждали.

— И така да е — продължавах да настоявам, — не вярвам всичките й органи да са увредени. Можете ли да направите нещо? Може би да започнете да я оводнявате?

— Течността само ще минава през нея — отговори той извинително.

Не харесвах смисъла, който влагаше в думите си. Уплашена, погледнах към Катрин.

— В най-добрия случай ще удължим живота й със седмица или две — каза тя, — но не искам да продължаваме страданията й.

Огледах се наоколо, като отчаяно търсех разрешение на проблема, но не видях нищо, освен няколко спринцовки. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Няма да усети болка — обеща ветеринарният лекар. — Първата инжекция само ще я упои. Ще стане бързо. Тя и бездруго е в полусъзнание.

Гърлото ми се стегна, но дори и да бях в състояние да споря с него, аргументите му бяха убедителни. Да, бяха ми казали, че Прешъс може и да живее дълго, но дълбоко в себе си се бях притеснявала от самото начало.

— Може ли да я подържа? — попитах и в същия момент разбрах, че именно заради това ми се бяха обадили.

Щом останахме сами, аз доближих лицето си до малката й муцунка, усетих гъдел от меката козина и отиващата си топлина. Без да обръщам внимание на миризмата от дезинфекциращи препарати, се опитах да се съсредоточа върху аромата, който добре познавах.

— Тук съм, миличка — прошепнах и докоснах главата й. Затворените очи се отвориха и срещнаха моите. Това беше нужното насърчение. Повдигнах я внимателно, седнах на единствения стол в стаята и я положих в скута си. Столът беше метален, с изтърбушена седалка и разкривена облегалка, но бих седяла дори върху горящи въглени заради това малко същество, което от раждането си не бе имало реален шанс да оцелее.

Наведена над нея, шепнех нежни думи и я люлеех напред-назад. Тя протегна едната си лапичка, отърка главата си в лицето ми и застина неподвижно. И аз разбрах. Беше ме чакала. Повдигнах се достатъчно, за да докосна кадифените ушички, които така и не бяха успели да пораснат. Докато ги наблюдавах, розовината им избледняваше и малките вени престанаха да пулсират. Притиснах я по-плътно до себе си, за да забавя охлаждането, докато Катрин и ветеринарят се върнаха.

Слушалката му потвърди невъзвратимото.

Никой от нас не продума. Задържах я още за момент, преди да заровя лице в козината и да я уверя шепнешком, че никога няма да я забравя. После видях докторът да я отнася надолу по коридора.

Катрин изглеждаше много разстроена.

— Благодаря ти, че дойде.

Неспособна да говоря, само й махнах с ръка за довиждане и се отправих към задния изход. От струпаните облаци се изливаше истински потоп. Въпреки че бягах, докато стигна до колата, станах вир-вода. Щом се отпуснах на седалката, избухнах в сълзи. Не бях сигурна защо приемам нещата толкова емоционално — дали защото случилото се ми бе напомнило други загуби, като тези на кучетата ми, дали защото чувствата ми внезапно се бяха пробудили, или защото отчаяно се нуждаех от нещо истински живо, което да дарявам с любов.

Седях зад волана и ридаех, скрила лицето си с ръце. Изминаха пет минути, може би десет, когато другата врата се отвори. Почти нямах време да реагирам, само разтворих пръстите си достатъчно, за да видя как Джуд се настанява на пътническата седалка.

— Уха! — възкликна той, като се наведе напред, за да погледне през предното стъкло. — Не съм виждал такъв порой, откакто бях в Сиатъл. Градско момиче като теб май не е свикнало да кара в такова време, а? — продължи закачливо.

Тъй като не му отговорих, той погледна към мен. Ръцете ми все още закриваха устата и носа, но очите ми бяха открити.

— Да не би да плачеш? — попита вече притеснено.

— Котенцето ми умря — обясних аз. Въпреки че беше заглушен от дланите ми и барабаненето на дъжда върху тавана на колата, гласът ми звучеше носово.

— Имаш предвид някое от тези тук? — След като едва успях да кимна, той сложи ръка на тила ми и в златистите му очи проблесна разбиране. — Такива са законите на природата, Емили.

— Знам. Силните оцеляват. Но тя би могла да бъде силна. Защо не й беше даден този шанс!

Погледът му беше все така мек, пръстите му галеха врата ми.

— Някои никога не го получават. Винаги съм се възхищавал на хората тук, които се изправят срещу това всеки ден. Тежко е да го наблюдаваш непрекъснато.

— Тежко е навсякъде, не само тук.

— Може би сега е на по-добро място — подхвърли той.

Гърлото ми беше все така стегнато. Можех само да кимна.

— Един ден отново ще я видиш — додаде Джуд.

— Казваш ми го само за да се почувствам по-добре. Ти не вярваш в отвъдното.

Той се усмихна глуповато. След малко каза:

— Искаш ли да се поразходим? Да се откъснем от всичко, което ни заобикаля?

Засмях се нервно.

— Мислех си, че правя именно това.

— Не, става въпрос за петнайсет минути път с кола.

Сетих се за котенцето си. Допадаше ми идеята да я срещна в един друг живот, но не можех да я видя сега. Горкото малко същество беше съвсем само. А аз не исках да бъда сама.

Прехвърлихме се от моята кола в неговата — лъскав джип, купен му от Амелия съвсем наскоро, и от който, въпреки непрекъснатите подигравки по повод луксозното ми BMW, Джуд изобщо не изпитваше неудобство. С включени чистачки той даде първо назад, после пое по пътя. Почти не си говорихме. Аз постепенно престанах да хлипам, а той… е, нямах представа за какво си мисли и не изпитвах необходимост да го попитам. Поехме в посока, противоположна на града, в непрестанно изливащия се порой.

След десетина минути свихме по черен път, за чието съществуване изобщо не бях подозирала. Джипът се справяше с неравностите много по-добре от моето BMW, въпреки че през цялото време, докато се изкачвахме по полегатия склон на планината, ми се налагаше да стискам до болка дръжката над вратата. На няколко пъти затъвахме в калта и купчините листа, но Джуд се справяше умело. Спря колата точно когато на пътя се появиха огромни скални блокове. Изскочи от нея, заобиколи я и отвори вратата откъм моята седалка.

— Бих ти предложил чадър — каза, като сграбчи ръката ми, — но това е сантиментално пътуване в миналото, а тогава нямахме чадъри.

Опитах се да се ориентирам през изливащите се дъждовни струи.

— Пътуване в миналото? Никога преди не съм идвала тук.

— Напротив. Почакай малко.

Трябваше да положа усилия да се задържа права, но само след минута се подхлъзнах и спрях до него в края на гранитна стена. И тогава го чух — водопада на Джуд — лудешка каскада от падаща от трийсетина метра вода, която се удряше в ръба и с шумни струйки се вливаше в потока.

Ако не беше дъждът, сигурно щях да чуя плисъка по-рано. Но изумлението ми сега имаше друга причина.

— Извинявай — казах и рязко освободих ръката си. — Ние дойдохме дотук с колата?

— Аха.

— Ти си знаел, че има път?

— Аха.

— Тогава защо последния път, а и всички предишни, трябваше да лазим по каменистия склон в продължение на три часа, за да се доберем до това място?

Дъждът заглуши смеха му.

— Защото това е по-интересният начин да изкачиш планината. Днес ми се наложи да използвам джипа, защото ти обещах само петнайсетминутна екскурзия.

— Не това е важното. — Спомних си ожулените длани и колене и схванатите в продължение на дни крака. — Беше опасно. Рискувах живота си. Ти никога не си споменавал, че дотук има път.

— А ти никога не си ме питала. Не изпитваше ли чувство на удовлетворение, когато успяваше да се качиш?

— Но беше много трудно.

— Както повечето неща впрочем. — Отправи ми всезнаещ поглед, но преди да успея да измисля подходящ отговор, вече смъкваше ризата през главата си. — Ще вляза под водопада.

Щях да започна да протестирам, ако бе понечил да свали и дънките си, но те си останаха на него, а и бездруго бяха подгизнали. Бавно тръгна по хлъзгавите камъни, докато застана под струите. Въпреки силата на падащата вода главата му остана изправена. Небето беше притъмняло, но лицето му изразяваше искрена радост.

Как можех да подклаждам гнева си? Това беше Джуд в целия му блясък — приятен за гледане дори в своята първичност. Въпреки своята крайна безчувственост беше еталон за доброта.

След известно време отвори очи, излезе изпод струите и се скри в тясна скална ниша. Едва пазейки равновесие върху мокрите камъни, успях да стигна до него. Щом се озовах в безопасност, на свой ред затворих очи. Въздухът беше чист, звуците бяха силни, но естествени. Във всичко това имаше някакъв примитивизъм и нещо вълнуващо, което нямаше нищо общо с койотите.

Седяхме, допрели мокрите си бедра, когато той попита:

— Спомняш ли си?

— Спомням си.

— И тогава отказа да застанеш под водопада. От какво се страхуваш?

— Да не потъна. Не мога да понасям толкова вода да се изсипва върху главата ми. — Затова пък ми харесваше да седя на ръба на скалата. А безразсъдният Джуд беше напълно способен да ме спаси.

— От какво друго?

— От змии.

— Все още? — Погледът му беше мек и предразполагаше към разговор.

— Винаги съм се страхувала.

— Какво друго?

Не ми се наложи да мисля дълго.

— Да не изгубя работата си. Да не се разделя със съпруга си. Да не съсипя бъдещето си.

— Как би могла да съсипеш бъдещето си?

— Като се разделя с Джеймс.

— Толкова ли е добър?

— За мен е най-добрият.

— Това някакво послание към мен ли е?

— Не. Прозаично излагане на фактите.

Той остана загледан изпитателно в мен за минута, после обви коленете си с ръце и опрял брадата си върху тях, извърна поглед към мократа гора. Помълча известно време, после каза с глас, който едва се чуваше заради бученето на водата:

— А пък аз се страхувам да не се проваля.

Бях шокирана от подобно признание, изречено именно от Джуд. Обърнах се към него, но той отбягваше погледа ми. Затова отвърнах меко:

— Както всички нас.

— За мен е по-тежко. Когато си си създал образ на вечния победител, вече имаш проблеми.

— Това е прозрение.

Той се обърна към мен.

— Наистина ли долавям сарказъм в думите ти?

— Не. Напълно те разбирам. Ти обичаш да те виждат само в най-добрата ти светлина. Кого най-много се страхуваш да не разочароваш?

— Семейството си.

— Наистина ли си толкова разтревожен?

— Е, това вече си е чист сарказъм.

— Може би, но никога преди тази вероятност не те е притеснявала.

Отново отклони поглед.

— Винаги съм правел това, в което съм бил най-добър, и то е свързано с физическата ми сила. Неща, които другите не могат да направят. От мен би излязъл страхотен капитан на риболовен кораб. Без съмнение бих изкачил Еверест. Ако някой ми предложи, ще съм първият, който ще тръгне към Луната.

Изобщо не се съмнявах в това. И щеше да му отива.

— Взаимоотношенията с хората са нещо съвсем различно — продължи той. — При тях мускулите нямат значение. — Погледна ме смутено. — Никой не може да разбере защо все още не съм виждал Ноа.

Какво бих могла да кажа? Самата аз не проумявах.

— Опитвам се да постъпя така, както би било най-добре за него — обясни Джуд. — Трябва ли да се промъкна в живота му, след като така или иначе в един момент отново ще си тръгна?

Говореше така, сякаш се опитваше да се извини, че изобщо не беше опитал, което ми припомни нещо.

— Последния път, когато разговаряхме, ти обмисляше варианта да се бориш за родителски права над него.

— И все още не съм се отказал. Но не мога да го направя сам. Помогни ми, Емили.

Отдръпнах се стреснато, объркана от паниката в очите му.

— А… по какъв начин бих могла да ти помогна?

— Ще се срещна с него утре. Не знам какво да правя. Ще ми бъде по-леко, ако дойдеш с мен.

Съмнявах се. Освен това нямах никакво желание да се забърквам с Джуд, Джена и детето, което бяха създали.

— Защо точно аз?

— За морална подкрепа. Ти си моят талисман.

— Последния път каза, че съм твоята съвест. А аз съм само част от миналото ти. Не мога да участвам в бъдещето ти, Джуд — предупредих го аз.

— Говоря за настоящето.

— Аха. Това е единственото време, което признаваш.

— Добре. Заслужавам си го. Но аз имах предвид твоето настояще. Трябва да има някаква основателна причина, за да избягаш от Ню Йорк. Не мислиш ли, че има нещо странно в съвпадението, дето след десет години и двамата се озовахме тук по едно и също време? Идването ти е като подарък за мен.

— Това е най-голямата глупост, която съм чувала, Джуд.

Той поклати глава.

— Целта е била по-възвишена.

— И тя е?

— Да ми помогнеш. Виж, знам, че си омъжена. Вече го приех. Имаш семейство и обичаш съпруга си, който очевидно е по-подходящ за теб, отколкото аз. Въпреки че доста може да се спори по въпроса, при положение че ти си тук, а той е в града. Но що за човек ще да е, ако има нещо против да помогнеш на стар приятел в беда?

— Забрави за Джеймс — възразих аз. — Сега говорим за мен и за сина ти. Не бих могла да бъда част и от неговото бъдеще. Тогава защо трябва да присъствам?

— Защото той със сигурност ще те хареса — отвърна чувствено Джуд.

Страхът беше нещо, което по никакъв начин не можех да свържа именно с този мъж дори когато произнасяше думата. Но сега се прокрадваше в гласа му. Той се страхуваше от Ноа.

— Просто ми помогни да сложа началото — помоли се той. — Моля те само за това. Не е необходимо да говориш. Ела с мен за морална подкрепа.

— О, Джуд. — Усещах се теглена в различни посоки, защото не исках отново да бъда погълната от живота му, но и не желаех да се чувствам отговорна за това, че едно малко момченце никога няма да се запознае с баща си.

И тогава той изрече нещо отвратително с безочието си:

— Нали ти е ясно, че ти трябваше да родиш детето ми. Ако беше забременяла през онова лято, животът ми щеше да бъде съвсем различен.

Както и моят, макар и не за добро.

— Не подхващай тази тема, Джуд — предупредих го аз. Когато улови ръката ми и започна да върти венчалната ми халка, повторих думите си и добавих:

— Освен ако нямаш намерение да ми кажеш колко е красив, не казвай нито дума.

Пръстите му застинаха. След като задържа дланта ми още малко, той я пусна много внимателно. Това беше повратната точка. С лекотата, с която Джуд приемаше нещата, които не можеше да промени, аз приех онова, което не исках да променям. Този Джуд, който в момента виждах, вече нямаше власт над мен. Много по-силно ми въздействаше гъмжащият около нас живот и това откритие ми вля нови сили.

Когато напуснахме скалната ниша, дъждът беше престанал. Водопадът продължаваше да бучи, но шумът утихваше все повече, докато приближавахме другия край на гранитната стена и стигнахме до джипа, чиито сиви ламарини драстично контрастираха със зеленината на гората.

— Койотите вече ги няма — отбеляза Джуд. — Не са се появявали, откакто заминах.

Сигурно щях да му възразя, ако точно в този момент не си мислех за моето котенце, за тази ярка искрица от големия огън, която бе поела по своя път към място, където нямаше да се клатушка и да залита.

Когато същата нощ койотите отново подхваната серенадата си от вой, лай и ръмжане, Джуд беше някъде другаде, но това изобщо не ме интересуваше.

Което пък означаваше, че на следващия ден все пак щях да участвам в играта с Ноа, въпреки че го правех повече заради Амелия, отколкото заради Джуд. Не можех да бъда със сина й по начина, по който й се искаше, но това беше нещо различно. Пък и коя бях аз, за да предричам поведението на Джуд? Можеше да се окаже в подходящо настроение и още след първия поглед да стане за момчето най-добрият баща на света.

В нито един от близките градове нямаше достатъчно деца, за да поддържат собствени отбори, затова групите бяха регионални, а мачовете се провеждаха в един парк на юг от Бел Вели. Тъй като Джуд беше все още в Конкорд и щеше да пристигне от противоположната посока, стигнах дотам сама.

Когато пристигнах, състезателите вече се разгряваха. Погледът ми веднага откри Джена. Русата й коса изглеждаше почти бяла на слънцето. Бе застанала настрани от другите родители, облегната на стигаща до кръста й метална преграда, недалеч от трета база. Беше видимо шокирана от това, че ме вижда.

— Джуд ме помоли да дойда — обясних аз, щом се приближих. — Не ти ли е казал?

Разбира се, че не й беше казал. Вероятно все още ни смяташе за съпернички, въпреки че, що се отнасяше до мен, съвсем не я приемах по този начин.

— Тук съм просто като зрител — уверих я аз. — Покани ме за морална подкрепа.

— Чудя се защо — измърмори тя.

Не изглеждаше доволна, но усещах, че я притеснява не толкова моето присъствие, колкото предстоящата среща на Джуд със сина й. Към нас приближи някакъв мъж и Джена побърза да го представи: — Това е съпругът ми Боби Хорн. И също е тук за морална подкрепа.

— И да видя как играе синът ми — прибави добронамерено той.

Погледнах към момчетата на терена.

— Кой от тях е Ноа? — Бяха в екипи и с бейзболни шапки и всички изглеждаха еднакво.

— Номер четиринадесети — отвърна Боби и посочи към малка група, заобиколила треньора. След като ми го посочи, лесно можех да го разпозная, дори да не знаех номера му. Гледайки лицето на Джуд в умален вид, изпитах същото свиване в стомаха, както когато бях видяла снимката му на бюрото на Джена.

Загряването приключи. Отборите се събраха на пейките. Обърнах се към паркинга, за да открия Джуд, но той все още не беше пристигнал. Сложих шапката, за да освободя врата си от косата в този горещ, влажен въздух и сигурно съм заприличала на една от останалите майки, защото когато Ноа се обърна да помаха на родителите си, изобщо не ми обърна внимание.

— Той знае ли, че Джуд ще дойде? — попитах Джена.

— Не.

— А казала ли си му, че му е баща?

— Да.

— Другите ви деца тук ли са?

— Не.

Ноа играеше стопер, което беше необичайно. Имаше телосложението на Джуд и въпреки че досега никога не бе виждал баща си, движенията му бяха също като неговите. Докато заемаше позиция за следващия удар, аз се обърнах към майка му:

— Той е изключително атлетичен.

Джена не отговори. Погледът й не се отделяше от паркинга.

— Сигурно движението е много натоварено — предположих.

Само че тя не се хвана и имаше основание за това. Може би, но само може би, излизането от Конкорд беше леко затруднено, но не би следвало да попадне в задръстване по пътя насам.

След първия ининг дойде втори, после трети. Ноа пропусна веднъж въпреки силния замах, типичен за Джуд, но щом успя да удари топката, което се случи на третия път, резултатът беше хоумрън. От другата страна на Джена Боби бурно изразяваше подкрепата си и веднага отвърна на поздрава на момчето с вдигната, свита в юмрук ръка.

Джуд бе пропуснал този триумф. Проверих телефона си за съобщение. Опитах се да се свържа с него. Нищо.

— Слава богу, че не казах на Ноа — мрачно отбеляза Джена.

— Той ще дойде — казах уверено, въпреки че бях започнала да се съмнявам.

Към средата на мача се обърнах към нея извинително:

— Съжалявам, Джена. Останах с впечатлението, че му се иска да дойде. Но досега вече трябваше да е тук.

Тя следеше играта на терена.

— Няма значение. И бездруго не желая да навлиза в живота на Ноа. Съгласих се на това единствено защото Амелия много ни е помагала. Но той е мой син. Искам да има всичко, което пожелае.

Огледах внимателно паркинга с надеждата, че Джуд гледа оттам, прекалено нервен, за да се присъедини към нас, но не се виждаше никакъв джип, нито висок мъж с руса коса.

След края на мача, спечелен от отбора на Ноа с шест точки, момчето изтича при майка си.

— Видя ли последната игра? — попита въодушевено и изимитира с ръкавицата характерното движение при улавяне на топката.

Джена го прегърна.

— Беше невероятен — похвали го тя, но Ноа вече тичаше обратно към съотборниците си.

— Страхотно дете — обадих се аз.

Гордостта, изписана върху лицето й, се помрачи.

— Притеснявам се. Сама виждаш, че е наследил някои неща.

— Например?

— Ами, тялото му е като това на Джуд. Отличен спортист е. Понякога може да бъде прекалено самонадеян. Прави се на мъжкар. Освен това в училището… е станало някакво сбиване. Не мисля, че е участвал, и доста му говорих как трябва да е внимателен към децата, които не мога да правят онова, което той умее. И все пак е плашещо.

— Сигурно е заради възрастта.

Тя ме стрелна с тревожен поглед.

— Не ми се иска да расте такъв. Амелия може да ни дава пари, но няма да й позволя да отгледа сина ми. Виж какво направи от Джуд. Той е абсолютно безотговорен. Погледни къде е бил през последните десет години. И какво прави днес. Ноа мисли, че баща му живее на друго място. Представяш ли си как би се чувствал, ако го беше очаквал? Искам да кажа, подозирах, че ще стане така. Не вярвам на Джуд повече, отколкото когато го напуснах.

Това беше най-откровеното нещо, което ми бе казвала, откакто я познавах, и вероятно се дължеше на емоционалното й състояние. Продължавах да оглеждам паркинга, макар дълбоко в себе си да бях убедена, че бе по-добре да не идва изобщо, отколкото да се появи в този момент.

— Не му стиска да дойде — продължи тя презрително. — Но на нас ни е по-добре без него, нали?

Щях да се съглася, ако бе останала да чуе отговора ми, но едва бях отворила уста, а тя вече се отдалечаваше заедно с Боби и Ноа. Върнах се при колата си. Този път, след като се опитах да се свържа с Джуд и отново не успях, му оставих съобщение:

„Или имаш някакво сериозно извинение, или изобщо не ставаш за баща. Къде беше, Джуд? Аз бях там, както Джена и Боби. Ноа игра блестящо, само дето почетният гост липсваше. А ти се чудеше защо те посъветвах да не искаш попечителство върху момчето?“

Джуд не си направи труда да ми отговори. Този път беше в Бърлингтън и според Амелия не по служебни дела. Колкото я бях съжалявала преди, сега я съжалявах още повече. Тя нямаше никакъв контрол върху него и той продължаваше да я разочарова. Бях сигурна, че е допуснала грешка, като го е насилила да се срещне с Ноа, но от друга страна, кой родител не иска да види собственото си дете?

Лошият. Това беше единствената дума, с която можех да определя характера на Джуд, въпреки че не трябваше да го изричам на глас. Вики го стори вместо мен, когато същата вечер Амелия дойде за вечеря. „Къде му е бил умът? Къде му е сърцето и имал ли е изобщо някога сърце? Наистина ли имам родствена връзка с този човек?“ Бременността й беше по-забележима и емоционалността й бе напълно обяснима. Аз я разбирах, но майка й не бе настроена опрощаващо. Напротив, засипа я с контра обвинения: „Ти изобщо някога опитвала ли си се да му помогнеш?“, и все в този дух, докато помежду им избухна истински скандал и двете се втурнаха навън, а аз се озовах сама в кухнята с останките на тяхната враждебност.

Тази неприязън се пренесе и на следващия ден, през който Вики беше кисела и намусена, Амелия не скриваше раздразнението си, Джуд се прибра, сякаш нищо не се беше случило, а Лий обикаляше наоколо и постоянно надничаше през прозореца, очаквайки всеки момент да забележи притаил се наблизо стрелец.

 

 

Стрелец нямаше наистина. Този път беше подпалвач и мишената не беше бунгалото на Лий в Бел Вели, а голямата й къща в Масачузетс. Обаждането дойде в четвъртък вечерта, достатъчно рано да я паникьоса, но и прекалено късно, за да може да се подаде официално заявление за палежа в Прокуратурата.