Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Escape, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пепа Стоилова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2013)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
Издание:
Барбара Делински. Бягството
ИК „Хермес“, София, 2012
Редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 978-954-26-1066-3
История
- — Добавяне
Шеста глава
Трябваше да съобщя на Джеймс решението си. Основно правило в юридическата работа беше да не поемаш защитата, преди да се запознаеш със случая. Затова първо се обадих на Уолтър.
Съществуваше реална опасност да изгубя работата си. Давах си сметка за това. Сътрудници на „Лейн Лавиш“ бяха принуждавани да напускат предимно заради несправяне със задълженията си, но понякога и за далеч по-незначителни провинения като например пращане на имейл до друг сътрудник, в който се критикува партньор. Освобождаването ставаше елегантно, като просто се съобщаваше, че съответният служител „няма бъдеще във фирмата“ и трябва да потърси нещо друго, но крайният резултат беше един и същ.
Каква е разликата между мъртво куче и мъртъв адвокат на пътя?
Преди кучето има спирачен път.
За беда един мъртъв адвокат на пътя означаваше дванайсет живи, борещи се за мястото му. А да си намеря работа, която да ми харесва, би било много по-трудно с такова петно в досието ми. От „Лейн Лавиш“ едва ли щяха да се изкажат ласкаво за мен.
И въпреки всичко бях готова да поема този риск. Това обясняваше как гледах на погрешния начин на живот, който бях водила. Трябваше да се разгранича от него и да го изградя наново. И да спася само добрите неща.
Джеймс беше едно от тях. Поне така смятах, защото нямаше друга връзка, в което отчаяно исках да вярвам. Нямаше и проблем с обвързването, за разлика от Джуд.
И макар двамата да се виждахме рядко през последните няколко месеца, той определено ми липсваше. Висок и солиден, той си имаше свой начин да ме погледне и да ме накара да настръхна, да ме прегърне посред нощ, създавайки ми усещане за сигурност. А интелектуалната връзка? Което си е добро, си е добро.
А беше ли Уолтър добър? Негодувах срещу неговото нетърпение и работохолизма му, но имаше и едно хубаво качество — беше предсказуем. Тъй като винаги ми се обаждаше в шест и половина сутринта, знаех, че мога да го намеря по това време. Поради липсата на часовник се наложи да включвам и изключвам мобилния си телефон три пъти във вторник сутринта, докато настъпи подходящият час. Той вдигна почти веднага:
— Да? — каза разсеяно.
Аз прочистих гърлото си.
— Уолтър?
След няколкото секунди, необходими му да разпознае гласа ми, той даде воля на гнева си:
— Е, благодаря, че най-сетне отговори на обажданията ми, мисис Оленбах. Би ли си направила труда да ми кажеш какви ги вършиш? Или още по-добре, да ме уведомиш кога смяташ да се върнеш, защото тук има купища работа, а ти ме остави с един човек по-малко? Тук стои компютър, който бездейства. Ако не цениш работата си, има много хора, които мечтаят за нея.
— Ценя я — отвърнах гузно. — Просто трябваше да реша някои лични проблеми.
— Достатъчно сериозно ли ти се струва да напуснеш офиса по средата на работния ден, без да кажеш и дума? — продължи той и аз не се опитах да го прекъсна. Поставях се на негово място и признавах, че има право да се гневи. — Беше петък сутринта, Емили. Оттогава не съм престанал да ти звъня. Ти изобщо преглеждаш ли съобщенията си?
— Не. — В редките случаи, когато включвах телефона си, се опитвах да игнорирам пиукането на съобщенията. В мансардната стая с изглед към небето, където всяко външно натрапничество дразнеше, това не беше трудно.
— Не? Предполагам това би трябвало да ми обясни на каква позиция се намирам в скалата ти на уважение.
— Не става въпрос само за теб, а за всички, Уолтър. Бях изключила телефона си.
— И защо? — попита той, сякаш бях изгубила ума си. Най-лесно би било да кажа, че някой от семейството ми се е разболял, но не можех. Може да бях безотговорна, но не и нечестна. Освен това, седнала на ръба на леглото само по нощница, се чувствах разголена.
— Опитвам се да разбера коя съм и какво искам.
— Не е ли така с всички нас? Това не означава, че трябва да обърнем гръб на хората, които зависят от нас. Аз съм на четиридесет и осем и все още се питам какво искам, но въпреки това ходя на работа всяка сутрин и върша онова, за което ми плащат.
Причината може би беше в неговата професионална етика или в трите му деца, които учеха в колеж. Или пък за мъжете беше по-различно.
— През цялото време срещам хора като теб — не прекъсваше лекцията си той. — Самият аз съм се чувствал така. Но не можеш да зарежеш всичко просто ей така. Трябва да се пребориш.
Тези думи вече бях чувала веднъж от инструктора си по йога.
— Не става въпрос за схващане в мускулите.
— Добре — отсече Уолтър кратко. — Кога се връщаш?
Отново прочистих гърлото си.
— Точно по този въпрос исках да поговорим. Нужно ми е да постоя далеч от Ню Йорк за известно време и напълно си давам сметка за положението, в което те поставям. Разбирам също, че сигурно ще ти се наложи да наемеш някого на моето място.
— Но ти си един от най-добрите ми служители — прошепна той, вече поомекнал. — Какво ще кажеш да ти дам седмица отпуск? Ще успееш ли да се прибереш до идния понеделник?
— Не. Трябва ми повече време.
— Колко? — попита, но аз познавах стила му. Бях го виждала да договаря таксата, която клиентът му трябва да плати. Знаех, че беше много убедителен. Учех се от най-добрите.
— Три месеца — отвърнах. Знаех, че това няма да ми е достатъчно, но ако бях назовала по-голям срок, вероятността да го получа беше нищожна. Четири месеца бяха свръх възможностите на „Лейн Лавиш“, три бяха приемливи.
Последва кратко мълчание.
— Да не би да ходиш на психоаналитик?
— Не.
— Тогава кой ти каза, че ще ти трябват три месеца?
— Сама реших.
— Давам ти само две седмици. При това вече започнаха да текат.
Аха. Две неплатени седмици. Наричат ги лично време и включват платения отпуск, болничните и семейните причини. Щях да разполагам с повече, ако тези дни можеха да се прехвърлят за следващи години. Рядко излизах в почивка, защото това беше свързано с финансови загуби.
— Трябват ми повече — заявих твърдо. Поне четири.
— Тогава три.
— Девет.
— Донеси ми документ от двама независими лекари, че се нуждаеш от толкова време и ще ти го осигуря.
Обмислях мълчаливо следващия си ход, когато той се обади с неочаквано съчувствен глас:
— Четири. Последно предложение. Никога досега не сме го правили, Емили. Единствената причина е, че наистина те харесвам и вярвам, че можеш да се справиш и отново да бъдеш сред водещите юристи във фирмата. Умееш да общуваш с хората. Един ден може би ще станеш наш съдружник, което прави сегашното ми решение съдбовно. Ще го пишем като командировка, но не мога да ти дам повече от четири седмици. Дотогава ще съумея някак да запазя работата ти.
Не беше достатъчно, но пък беше по-добре от нищо.
— Съгласна съм. Благодаря ти, Уолтър. Много благородно от твоя страна.
— Ще поддържаме ли връзка? — попита с нотка на искрена загриженост. Смешно, но ако я бях долавяла преди, докато работех в „Лейн Лавиш“, сигурно щях да храня по-топли чувства към фирмата. А дали? Идеята, че един ден можех да стана съдружник, очевидно до голяма степен я беше провокирала. Но оценявах съпричастността му. Четирите седмици далеч не бяха времето, от което се нуждаех, но поне щях да запазя работата си.
Ако все още я исках. Което може и да не беше така. Но нямаше смисъл да горя всички мостове зад себе си.
Затова обещах да му се обаждам и с чувство на облекчение прекъснах разговора. Сега идваше ред на Джеймс.
Наместих възглавницата върху таблата на леглото, пъхнах студените си крака под дебелата завивка и стиснах здраво телефона.
Чуха се един, два, три сигнала. Запитах се дали не е по-добре да му изпратя съобщение, когато от другата страна на линията се чу изщракване, но той не каза нито дума.
— Чуваш ли ме? — попитах плахо. Последва ново мълчание и накрая:
— Чувам те.
— Добре ли си? — Нещо в гласа му ме смути. Не звучеше по познатия начин.
— Що за въпрос е това, по дяволите? — изстреля той, но говореше уморено, сякаш се бяхме карали в продължение на часове. — Жена ми се грабва и заминава, без да каже нищо, и сега иска да знае дали съм добре? Ти как би се чувствала, ако аз бях постъпил така?
— Ужасена.
— Е, и аз. Освен това съм объркан. Ако си решила да ме напуснеш, най-малкото би трябвало да ми обясниш защо. Обидил ли съм те с нещо? Да не би да е, защото отказах да дойда на вечерята в петък?
Мълчах. Джеймс ме познаваше достатъчно добре, за да знае, че не бих предприела такава решителна стъпка поради толкова нищожна причина.
— Емили? — обади се предпазливо, очевидно уплашен, че съм затворила телефона.
— Тук съм. Просто не зная какво да ти кажа. Не затова заминах.
— В четвъртък ти нямаше нищо.
— Каза го и в последния ни разговор, но може би само така е изглеждало на повърхността. Нима е важно единствено това, което се вижда?
— Ако само до това те допускат, да. Поговори с мен, скъпа — примоли се той.
— От месеци се опитвам да ти кажа, че мразя работата си и колко малко време прекарваме заедно.
— Хайде, Ем. — Сега звучеше съвсем познато. — Многократно сме обсъждали тези неща. Такава е човешката природа.
— А ако не ми харесва?
— Ти не ме харесваш?
— Не харесвам живота ни — поправих го аз. — Не нещо определено, а всичко. Чувствам се като робот, който излиза и се връща в точно определен час, ходи на йога, посещава читателски клуб, отскача до химическото чистене минути преди да затвори. Не мога да дишам. Точно това се случи в петък сутринта. Бях на работа и усетих, че не ми стига въздух.
— Къде си?
Прескочих въпроса.
— Водим живот, в който доминират машините. Предполагаше се, че с кариерите си ще помагаме на хората, а се превърнахме в бюрократи от средна класа. Нямаме време нито за приятелите си, нито един за друг. Никога не съм се чувствала толкова самотна. Ти не си ли?
— Прекалено съм зает за такива глупости.
— Но не изпитваш ли необходимост да общуваш с друго човешко същество на личностно ниво? — попитах умолително, защото очевидно не срещах разбиране и това ме нараняваше. Онзи Джеймс, с когото се запознах в юридическия факултет, щеше да ме разбере. Щеше да почувства самотата. Значи или се беше променил, или бях сгрешила още в самото начало.
— Като заговорихме за приятелите — подметна той, — Колийн Паркър звъни непрекъснато. Ти ме обвиняваш в необщителност, а в същото време се криеш от нея.
— Коли е идеалният пример за това, което имам предвид. Нямам работа на сватбата й. Ние сме само познати. Редно ли е? Сякаш значението на приятелството е изцяло подменено. Плитко е. А аз съм самотна.
Последва мълчание, след което той каза тихо:
— Да не би това да е твоят начин да ми кажеш, че се срещаш с друг?
Помислих си за Джуд. Не се срещах с него, но това щеше да се случи, ако останех тук. Исках ли го? Не. Можех ли да устоя? Не повече, отколкото на порива да се втурна към прозореца, за да чуя воя на койота снощи. Двете неща бяха свързани. Някъде дълбоко в мен бе останало миналото им очарование.
Нямаше начин Джеймс да разбере това, но пък ми бе открил златна възможност:
— А ти? — попитах вместо отговор.
— Аха. Значи пак опираме до Нейда? Емили, нямам връзка нито с нея, нито с някоя друга. — Беше толкова категоричен, толкова прям, че почти му повярвах. — Женен съм за теб, макар в момента да не го чувствам така. Ти ме напусна. Развод ли искаш?
— Не съм те напуснала. Напуснах живота, който ни поглъщаше, и не, не искам развод. Искам нещата помежду ни да тръгнат.
— Как биха могли, щом не можем да си поговорим лице в лице? Къде си? Не си при майка си. Вече й се обадих.
Притиснах с пръсти веждите си.
— О, Джеймс.
— Според нея последното нещо, което би направила, е да си тръгнеш, освен ако не си отчаяна. Ако наистина смята, че си отчаяна, и твърди, че не знае къде си, защо не е притеснена?
— Защото вярва в мен. Винаги е вярвала в здравия ми разум.
— Както и аз, но това сега е лудост.
— Добре. — Опитах друга тактика, защото тази очевидно не даваше резултат. — Представи си, че си на пътя и отиваш някъде. Какво би направил, ако разбереш, че си завил в погрешна посока?
— По дяволите — изсумтя той. — Пак започваме. Мъжете са от Марс, дрън-дрън-дрън. Аз се движа напред, а ти търсиш посоката.
— Но аз също вървях напред, защото не си давах сметка, че съм завила в погрешна посока. Защото не исках да го осъзная, докато не стана толкова непоносимо, че не можех повече да го пренебрегвам. Миналият петък беше кошмарен още от минутата, в която се събудих, но това беше само миг от всичко онова, в което се беше превърнал животът ни от месеци, от години насам. Та какво правиш, когато разбереш, че си завил в погрешна посока? — попитах този път риторично. — Спираш. Обръщаш обратно. Връщаш се.
— Забрави да попиташ за посоката този път.
— Кого да попитам? Отдавна ти подхвърлям намеци, но ти беше прекалено зает, за да ме чуеш. Желая нашия брак, Джеймс. Искам да бъдем ти и аз, но нямаме достатъчно време. Искам да бъда адвокат, но в офиса практикувам всичко друго, но не и право. Искам да имам приятели, но те се носят наоколо като зомбирани. Мислех, че едно дете ще помогне.
— Ще помогне!
— Да променя живота си. Да ме измъкне от тази мелница. Искам да прегръщам нещо мъничко и топло — казах умолително, — което да има нужда от мен, а не от която и да било жена, да го наблюдавам как расте, без постоянно да гледам часовника. Забеляза ли, че оставих часовника си у дома? Исках да накарам времето да спре… Е, може би не да спре, но поне да забави ход.
— И това ще реши ли проблема с детето? Неприятно ми е да ти го кажа, но не можеш да забременееш, без да правим секс, а ако ти си някъде, а аз тук, нали се сещаш, че няма как да стане. Къде си, по дяволите?
Въздъхнах.
— Няма значение.
— Напротив, има. Моят живот е тук, Емили. Ако не се прибереш, ще си имаме проблеми. — Звучеше истински ядосан. — Това ли си мислеше?
— Не съм стигнала толкова далеч.
— Ами работата ти? Не можеш просто да си тръгнеш от „Лейн Лавиш“ и да очакваш, че ще пазят мястото ти, докато решиш дали го искаш, или не.
— Уолтър ми даде четири седмици. Разговарях с него преди няколко минути. Не бързай да се сърдиш — додадох припряно, защото не исках да наранявам егото на съпруга си. — Не сме се чували, откакто го видях в офиса миналия петък сутринта. Обадих му се едва днес, за да разбера какво е положението, преди да позвъня на теб. Той не знае нищо, освен че съм заминала.
Джеймс мълчеше.
— Трябва да му се признае, че накрая се държа изключително почтено.
— А какъв беше в началото?
— Разгневен. Също като теб.
— Основната разлика се състои в това, че аз съм ти съпруг — отбеляза той примирено.
Замислих се за тези двама мъже в живота ми.
— Това е един от проблемите, Джеймс. В живота, който водехме, аз се виждах по-често с него, отколкото с теб. А пък ти прекарваше повече време с Нейда, отколкото с мен. Повечето ни време минаваше в офисите, отколкото където и да било другаде, включително и у дома. Защо изплащаме тази огромна ипотека, щом използваме мястото единствено за спане?
— Става въпрос за инвестиция. Така е и с всичко останало, Ем. Инвестираме в бъдещето си. Обсъждали сме това. Бяхме наясно с какво се захващаме, когато започвахме работа. Знаехме, че ще ни смелят за нула време.
— За две години, може би за четири, но вече изминаха седем, а нещата вървят все по-зле. Не виждам светлина в края на тунела. Съжалявам, но е така.
За няколко секунди и двамата замълчахме. Накрая, вече съвсем примирен, той заговори пръв:
— И докъде ще ни доведе това?
— Имам нужда от време.
— Време, за да решиш дали ме искаш?
— Не. За да разбера какво стана с мечтите ни.
Джеймс не отговори.
— Помниш ли онези мечти? — продължих аз. — Мечтаехме да станем добри адвокати и да помагаме на хората. Вместо това аз прекарвам времето си в една кабинка със слушалки на ушите и вписвам оплаквания във формуляри, а ти увещаваш клиентите да признаят по-леко престъпление, за да не бъдат осъдени за по-тежко. Зная, че изграждането на собствена практика изисква време, но случаите, с които се занимаваме, няма да ни изведат там, където искаме да стигнем. Може да ни докарват значителни хонорари, но това ли е главното? Трябва да има нещо повече. Искахме да бъдем идеалната двойка и в кариерата, и вкъщи. Помниш ли?
— Може би сме били наивни.
— Или сме завили в погрешната посока. Погледни цялостната картинка — работа, приятели, храна, уикенди. В нашия реален живот няма и спомен от онези мечти. Ти щастлив ли си от този начин на живот?
Изглежда, той се замисли върху думите ми.
— Не. Но мога да изчакам, докато стане по-добър.
— Това е всичко, за което те моля, Джеймс. Изчакай, докато си изясня нещата.
— А какво да правя аз междувременно?
Знаех какво има предвид. Той беше целеустремен, което беше една от основните причини да се влюбя в него. Споделяхме една цел, докато бяхме в университета, а после и когато постъпвахме на работа. Безцелното чакане щеше да го подлуди, въпреки че нямаше голям избор.
Все пак имаше един. Вики беше споменала някакъв филм. Реших да се възползвам от концепцията му.
— Може да се чуваме по телефона… все едно, че си уговаряме среща.
В първия момент той не отговори нищо. И накрая:
— Що за брак ще бъде това?
— По-добър, отколкото досегашният. — Идеята все повече ме обсебваше. — Ще си говорим, понякога ще се караме и може да намерим нещо общо.
— По телефона! А кой се оплакваше, че в живота му доминират машините?
Беше ме слушал. Това беше добър знак.
— Но това е по-различно — настоях аз. — Този път те ще служат на нас. Не съм против технологиите, Джеймс, просто не искам да подчинявам съществуването си на тях. Бихме могли да променим това.
Той изсумтя.
— Няма ли да е много по-лесно, ако се прибереш и просто да си поговорим? Защо не ми кажеш къде си? Толкова голяма тайна ли е това?
— Никаква голяма тайна. Само че искам да бъда сама.
— Аз съм твой съпруг — отбеляза съвсем на място Джеймс, повдигайки у мен безмълвен гняв.
„Мой съпруг! А къде беше ти, защо толкова рядко се виждахме, за какво ми е сега твоята загриженост?“
Очевидно бе предугадил чувствата ми, защото побърза да добави:
— Добре, съгласен съм да се видим по средата — между мястото, където си, и Ню Йорк.
— Виж — отвърнах аз сериозно, — можеш да изпратиш GPS с пощенски гълъб. Не съм готова да се срещна с теб лице в лице. Само за две минути ще успееш да ме убедиш, че животът ни съвсем не е толкова лош.
— Наистина не е.
— Но не и за мен. — Беше толкова просто.
След кратка пауза той каза тихо:
— Добре. Чух те. Но не знам. Секс по телефона?
— Не става въпрос за секс.
— Шегувам се.
— Аз пък не. Говоря ти сериозно, Джеймс. Няма да се срещна с теб, докато не се взема в ръце. В този случай телефонът ще свърши работа. Ако разговаряш с мен, ще съм сигурна, че не си изцяло отдаден на работата си. Освен това ми харесва да чувам гласа ти. — Изрекох последните думи тихо, защото въпреки объркването му улових познати нотки. Гласът му беше мъжествен. Дрезгав и дълбок, в него се долавяше някаква властност. И да, не беше лишен от съблазън. Всичко това щеше да му бъде от полза, ако някога успееше да се добере до съда.
— Не знам — каза този дълбок глас, но аз бях сигурна, че беше развълнуван. — Срамно е, че не можем да се видим.
— О, ще се видим непременно. Просто не сега.
— Хммм, тук нещо не ми харесва.
Затаих дъх. Това беше моментът, в който би трябвало да заяви, че ако не се върна в Ню Йорк, ще подаде молба за развод. Също като вероятността да изгубя работата си в „Лейн Лавиш“ бях премислила и този риск. Не исках раздяла, но все още не бях готова да се потопя в големия град. Може би се дължеше на инат. Или на егоизъм. Продължавах да усещам паниката от невъзможността да си поема въздух и докато успеех да я преодолея, щях да се нуждая от свободно пространство. Беше неизбежно.
Вероятно Джеймс го бе доловил в мълчанието ми, защото каза примирително:
— Ще оставиш ли телефона си включен, за да ти изпращам съобщения?
— Ако беше само за теб, нямаше да го изключвам, но ме търсят и други хора, които ме дразнят. Ще го включвам само когато трябва да се обадя. Днес е вторник. Какво ще кажеш за петък вечерта? Да кажем в седем?
— Хайде, бебчо — оплака се той. — Никой от нас никога не се е прибирал преди седем.
— Може би това трябва да се промени.
— А може би аз не искам да го променям.
Задънена улица? Вероятно. Или просто искаше да запази преимущество. Бих се съгласила и на компромис. Но не още.
— В такъв случай стигам до извода, че имаш да мислиш точно толкова, колкото и аз — казах спокойно. — Ще ти позвъня в петък в седем. Дочуване, Джеймс.
Прекъснах връзката, преди да успее да вметне нещо от сорта на обичам те, въпреки че ако трябваше да бъда честна пред себе си, не си го бяхме казвали от месеци. Не че не го чувствахме, само дето не говорехме за това.
А аз имах нужда точно от тези думи. И исках да ги чуя.
И така, едва поемайки си дъх, набрах последния номер.