Барбара Делински
Бягството (13)

Тринадесета глава

Повдигнах се в леглото, огледах се, но наоколо нямаше нищо, което да ми докаже, че наистина е бил тук. Сигурно щях да се усъмня, ако не беше тъпата болка в слабините ми.

Мобилният ми телефон показваше, че е девет часът. Уплашена, че съм се успала и съм пропуснала заминаването му, набрах номера му.

Вдигна още след първия сигнал.

— Ало? — разнесе се гърленият му, дрезгав глас.

От напрежение стиснах пръстите на краката си. Приседнах и ги пъхнах под себе си.

— Кажи ми, че си на долния етаж и пиеш кафе.

Последва кратка пауза, след което отвърна гузно:

— Не, не съм.

— Значи си на магистралата.

— От четири часа сутринта. Почти стигнах. Трябва да работя. — Вече никакво чувство за вина. Просто голи факти. Което отново върна наболелия проблем.

— Събота е. — Точно това, което мразех в живота ни. — Не заслужаваш ли малко почивка?

— Вече я използвах. Два дни, за да търся избягалата си съпруга.

Ако имаше намерение да ме накара да се почувствам виновна, нямаше да му се получи.

— Не са ти били необходими два дни, за да стигнеш дотук.

— Дотам не. Но първо пробвах на няколко други места.

— Какви?

— Ами такива, свързани с миналото ти.

Като Джордж? Акадия? И двете бяха места от детските ми ваканции, когато семейството ми беше цяло и щастливо. Джеймс беше слушал много истории за онези пътешествия, защото ние от фамилията Скот пазехме добрите спомени.

— И как стигна дотук? Никога не съм споменавала за Бел Вели.

— Не си — каза той замислено. — Вече говорихме за това.

— Но откъде научи името на това място.

Джеймс се позабави с отговора си, а после неохотно, сякаш признаваше нещо, с което не се гордееше особено, отвърна:

— Ти често сънуваш, скъпа. И говориш в съня си.

Затаих дъх.

— За какво? За какво съм говорила?

— За койоти. И за някакъв младеж на име Джуд.

Аз мълчах гузно. Накрая казах:

— Никога не си ми задавал въпроси.

— Просто реших, че щом си премълчала нещо, значи не си искала да го знам. Затова и не тръгнах нататък от самото начало. Всички се самозаблуждаваме понякога. Повтаряме си, че всичко е наред, когато съвсем не е така.

Това беше моят непроницаем Джеймс, явно все още жив, макар и преминал през мелницата на всекидневния ни живот. Значи имаше някаква надежда.

— Не бива да се плашиш от Бел Вели — уверих го меко.

— Дори и от Джуд?

— Най-малко от него.

Мразех мобилните телефони. Ако можех да видя помръкналото му лице, може би щях да бъда подготвена за гнева му. Вместо това чух резкия му глас, който ме срази:

— Намерих писмата, Емили. Бяха под матрака, където никога не бих се сетил да погледна, освен ако не бях толкова отчаян. Вече бях прегледал всички чекмеджета и се чувствах като истински негодник. Сигурно е означавал много за теб, щом си ги запазила. Но пощенските марки не бяха стари. Също като сънищата ти.

— Ако си ги прочел, значи знаеш, че през цялото време е бил в Аляска — възразих аз. Единственото писмо, в което споменаваше за връщането си, бях взела със себе си. — Не дойдох тук заради него.

— Какво е за теб тогава?

— Просто брат на моя съученичка от колежа. Говорила съм ти за Вики Бел.

— Но не си споменавала, че има брат.

— Защото историята свърши зле. Той ми изневеряваше и аз заминах. Това е всичко.

— Не е, щом продължава да спохожда сънищата ти.

— Не става въпрос за него, а за койота. Просто Джуд беше първият, който ми го показа.

— Значи съперникът ми е койот? Я не ме занасяй, Ем.

— Ти нямаш нищо общо. Животното е женско, а и тук става въпрос единствено за мен. За това да бъдеш див и свободен. Искам да кажа… — Опитвах се да смекча думите си. — Спомни си миналата нощ. Беше страхотно, нали.

Но той не ми позволи да сменя темата.

— Значи все още не искаш да говорим за Джуд.

— Той няма никакво значение, Джеймс. Връзката ми с него приключи много преди да те срещна.

— Колко дълго? Няколко дни? Два? Три? Оказва се, че съм те уловил в рикошет.

— Извинявай, но случвало ли ти се е да усетиш нещо, дори най-незначителен намек в първите дни от запознанството ни, че не съм изцяло обсебена от теб?

— От рикошет — повтори той. — Познавам те от десет години. Женени сме от седем и все още една огромна част от теб за мен остава непозната.

— Кога сме говорили откровено за себе си? — извиках аз.

— Случвало се е. Ти имаше много възможности. По дяволите, Емили, знаех, че не си светица. Нито пък аз бях светец. Естествено, че преди мен си била с друг и нямаше да имам нищо против, ако не бях научил за това по този начин. — Той изруга гневно. — Вчера седях в колата си и чаках да те видя с него. Последвах те в гората, защото смятах, че имате уговорена среща.

Налагаше се да се смиря, но само по този въпрос. Нещо липсваше. Колкото повече мислех за това, толкова по-важно ми се струваше то. Никога не съм сънувала Джуд. Койотите — да. Но не и бившия си любовник, още по-малко пък бях споменавала името му или това на града.

— Да не би да си наел детектив? — Не беше изключено заради момчето в черния джип да го бях пропуснала.

— Не. — Гневът му внезапно изчезна и тонът му се смекчи. — За бога, Ем — въздъхна раздразнено, — какво значение има как съм те открил? Важното е, че успях. Не ти ли хареса снощи?

— О, във възторг съм, но това беше само половината от нощта. Ние така и не поговорихме.

— Поне осъществихме някакъв контакт.

— Но не поговорихме. А е наложително, Джеймс.

— Повече никакви телефонни „срещи“ — отсече той, но в гласа му се прокрадна нотка на молба: — Върни се. Имам нужда от теб.

Почти успя да ме убеди. Спомних си разрошената му коса и брадясалото лице. Представих си как беше карал дотук два дни, беше ме търсил, беше се притеснявал, беше се страхувал, че ще ме завари с мъжа, за когото никога не му бях споменавала. И се беше чувствал самотен. А сега изтощен пътуваше обратно, за да се върне на работа.

Чувствата му имаха за мен по-голямо значение, отколкото ми се искаше. Но не можех да изживея своя живот заради него. Не можех да се върна само защото той го искаше. Трябваше да го поискам аз. А аз не исках. Засега.

Очевидно мълчанието ми му беше подсказало това, защото накрая каза примирено:

— Е, поне знам къде си. Пази се, миличка. — И прекъсна връзката.

От обръщението му пулсът ми се ускори. Останала съвсем без дъх, натиснах бутона за повторно избиране.

Джеймс не вдигна. Което може би беше по-добре. Защото сигурно щях да се предам, а това щеше да бъде провал. Въпреки твърдението на Вики, че съм по-дръзката от двете ни, бях преживяла десет години, следвайки една и съща линия. Ако бунтът ми имаше някакъв смисъл, той щеше да изчезне в момента, в който се върнех.

 

 

— Той е бил тук? — стреснато попита Вики. Беше в кухнята и приключваше закуската си, състояща се от кифлички с масло.

Присъединих се към нея на масата и я погледнах право в очите.

— За бързо. Ти ли му каза къде съм, Вики Бел?

Тя се отдръпна ужасена.

— Аз? Няма начин. Твоят брак си е твоя работа. За нищо на света не бих се намесила. Кога дойде?

Познавах приятелката си. Ако ме лъжеше, щеше да се върти неспокойно на мястото си или да примигва с очи. Но тя изглеждаше заинтригувана, може би малко развълнувана, но нищо повече.

— По някое време вчера. — „Седях в колата и чаках.“ — Боже мой! — Осени ме внезапно прозрение. — Трябва да е била синята кола, която видях. Мислех, че е бодигардът на Лий. — Днес беше изчезнала. — Тя почива ли този уикенд?

— Не. Работи през всичките дни. Подстригала е косата си. Ще дойде всеки момент.

— Нямам никакви новини — казах, сякаш се извинявах. — С Джеймс така и не успяхме да поговорим.

Вики се изкикоти.

— Какво е толкова смешно?

— Мога да си представя. Затова лицето ти е издраскано като от мустаци.

От слънцето е, бих могла да кажа. Но гърдите ми също бяха зачервени. Не че можеше да ги види. Но нямаше смисъл да отричам. Джеймс беше мой съпруг. Какво би могла да си помисли, че сме правили след едноседмична раздяла?

— Изчерви ли се? — сладникаво попита Вики и подпря кокетно брадичка на ръката си.

Изсумтях и станах да си налея кафе, за да печеля време, тъй като бях наясно, че тя чака. Жените обичат да говорят за секс, когато излезе такава възможност, а аз й имах пълно доверие.

— Обикновено гладко ли се бръсне? — попита тя, щом седнах отново.

Криейки се зад надигащата се от чашата пара, отпих бавно, преди да я оставя на масата.

— Не се е бръснал от два дни. Толкова са му били необходими да ме проследи дотук. Беше… — Замислих се, търсейки най-точните думи. — Различен, и не само заради наболата брада. Не се беше къпал…

Вики смръщи нос.

— Не, не. Всъщност беше невероятно. Сурово. Истинско. — Описах цялото си пътешествие из гората, което беше част от преживяването. — Непрекъснато чувах разни шумове зад себе си, но не можех да го видя, а сред дърветата има всякакви звуци. И така, седях си и наблюдавах моя койот…

— Твоя койот! — уплашено извика Вики.

Нямах намерение да й казвам. За Джеймс — да, но не и за койота. Той си беше само мой. Внезапно изпитах необходимост да го защитя.

— Тя избяга. Не съм сигурна дали Джеймс успя да я види, нито дали бе чакал достатъчно дълго, за да се увери, че не съм с друг мъж. В началото дори не повярвах, че е той. Изглеждаше като дивак, — но тонът ми подсказваше, че това не ми е било неприятно.

— Мъжът ти ревнува — заключи Вики. — Взема си два дни отпуск, за да те открие, проследява те в гората, носи те на ръце дотук, а след това пътува шест часа, за да се върне в града. Абсолютна романтика.

— По-скоро е малко налудничаво — поправих я аз, като пропуснах „носи те на ръце“, което наистина звучеше добре, но беше прекалено мелодраматично.

Вики направи неочакван обрат.

— Надявам се, че си се съпротивлявала.

— Да се съпротивлявам на Джеймс? Защо?

— Защото си имала основателна причина да избягаш, а една силна жена никога не се предава просто така.

— Е, не бях съвсем покорна — казах, усещайки, че отново се изчервявам, но как да си припомня изминалата нощ, без да се изчервя?

— Какво му каза за Джуд?

— Че между нас отдавна всичко е приключило.

— Все пак ще се тормози, като знае, че другият е тук.

Понечих да й отговоря, но замълчах.

— О, боже. Значи си му спестила тази част от истината? Как можа, Емили? Та това е най-важното.

— Не и по отношение на собствените ми чувства.

— Но ти все още изпитваш нещо към Джуд. Сама ми го каза.

— Там няма романтика. Никакво сексуално привличане. Само духовно.

Вики се облегна на стола.

— Все пак трябва да му кажеш.

— Не мога — възразих аз. — Той иска да се върна в Ню Йорк, но още не съм готова за това. Ако разбере, че Джуд е тук, ще започне да настоява.

— Рано или късно ще узнае.

— Както е научил, че Джуд е от Бел Вели? — Бях озадачена. — Как е разбрал наистина?

Джеймс не ми отговори на този въпрос. Докато малко по-късно й помагах да почисти стаята с прахосмукачка, която пречеше на разговора ни, аз размишлявах върху това. Все още бях убедена, че никога не съм споменавала името на Джуд в сънищата си. Не той беше причината да се влюбя в съпруга си, а колкото до юридическия факултет, бях приета там дълго преди случилото се между мен и Джуд. Не си спомням да съм мислила за него, докато казвам „да“ на Джеймс, когато подписвах договора си с „Лейн Лавиш“, нито когато купувах мобилните си телефони, всеки следващ от по-висок клас. Не бих могла да стоваря вината за всички тези неща върху Джуд. Бях паднала зад борда сама.

Единственото нещо, което знаех със сигурност, беше, че тази сутрин се чувствах много по-добре. Дали се дължеше на секса? На новото потвърждение на онова, което бяхме правили с Джеймс и бихме могли да направим отново? Или просто на факта, че се бе притеснил достатъчно, за да дойде?

Каквато и да беше причината, продължавах да се чудя как беше разбрал за Джуд. Можеха да му кажат само трима души. Но нямах намерение да започна да звъня на заподозрените, защото това щеше да ме въвлече в други дискусии, а аз исках да се съсредоточа върху Джеймс.

Отидох до „Убежището“. През почивните дни навсякъде гъмжеше от доброволци, затова успях да се промъкна покрай пропуска незабелязано и щом стигнах до рехабилитационния център, моето треперещо котенце веднага ме намери. Тъй като очевидно беше гладна, нахраних я от ръката си, но тя яде малко и ми изглеждаше по-крехка от всякога. Убеждавах се, че си въобразявам и че всяко животинче би изглеждало дребничко в сравнение с едрия хитрец Мейн, който се умилкваше около мен без един крак, но много жизнен. Въпреки това се притесних. Ако някой от постоянните служители беше наоколо, щях да го разпитам, но всички се възползваха от възможността да си отдъхнат, оставяйки ежедневните грижи на доброволците. Някои се отбиваха за малко, преди да отпътуват за Конкорд или Портсмут. Други отиваха другаде, но също отскачаха да нагледат питомците си.

В момента, в който бях решила да си почина малко, имаше достатъчно от тях, затова се отпуснах до стената с Прешъс в скута, извадих телефона и отново набрах номера на Джеймс. На индикатора за обхват имаше четири чертички, затова бях сигурна, че връзката може да се осъществи. Значи той просто не вдигаше.

Нямах право да му се сърдя. Въпреки това бях обидена. Знаех, че работи много. Но исках да му остава достатъчно време, за да мисли и за мен.

Никакви телефони, казах му аз, когато избягах. Мое правило. И това беше неговото отмъщение.

Или пък той беше получил онова, което желаеше, и се чувстваше удовлетворен. Или беше твърде уморен, за да разговаря с мен. Или спеше, подпрял глава върху бюрото си.

Но най-вероятно работеше, помислих си примирено, като се опитваше да навакса платените часове, които беше пропилял, преследвайки ме. Чудех се дали наистина изпитва удоволствие от правото. Напоследък не му бях задавала този въпрос. Обичайно разговорите ни се въртяха около оплакванията — кой не е изпълнил своята част от договора; партньор, обвиняващ не когото трябва; клиент, чието чувство за справедливост се свеждаше до сумата, която беше готов да плати. От години не бях изпитвала удоволствие от работата си. „Лейн Лавиш“ изобщо не ми липсваше. Но правото — определено. След като поседях с котенцето известно време, галейки го по главата, докато спеше, аз го сложих внимателно в застланото с дебело одеяло легло и се върнах в „Ред Фокс“. Използвах личния компютър на Вики, който беше претъпкан с цветни книжки и различни игри, за да прегледам пощата си и да изпратя съобщение на Джеймс.

Кръстих го Правен въпрос с надеждата, че няма да пропусне да го прочете.

„Здравей, започваше писмото. Как си? Исках да си поговорим, но ти не вдигаш телефона си. Не те обвинявам Аз от доста време клатя лодката. Повярвай ми, на мен също ми е много трудно.“

Направих кратка пауза. Самосъжалението беше неуместно. Изтрих последното изречение и продължих:

„Зная, че те нараних, за което много съжалявам. Щях да ти го кажа лично, ако не беше заминал толкова бързо.“

Опа, не биваше да бъда толкова критична. Пак изтрих и написах:

„Щях да ти го кажа лично, ако разполагах с повече време. Няма да забравя онова, което правихме междувременно, но наистина е необходимо да поговорим. Съзнанието ми се прояснява. Започвам да разбирам сама себе си все по-ясно, но това не означава нищо, щом не мога да го споделя с теб.“

Пръстите ми застинаха над клавиатурата. Правен въпрос. Това беше единственото, което бях планирала да му напиша, без да се съобразявам с чувствата си. Не бях ли проклела машините като основно препятствие пред общуването? Не беше ли бунтът ми именно срещу дистанционната близост?

Но технологията не отстъпваше. Само щеше да става по-бърза, по-лесна, по-достъпна. И сега пред нас стоеше само една истина. За мен и Джеймс тя опираше до един-единствен имейл.

Впрочем дали изпращането на съкровените ми мисли по електронната поща беше същото като ръчно написаното писмо, изпратено от баба ми до моя дядо, докато се бе сражавал в Корея? Разговорът лице в лице със сигурност беше за предпочитане, но невинаги бе възможен.

Това, че в момента използвах компютъра, беше нещо като отстъпление пред рутината, или поне така си мислех, докато изписвах мислите си върху екрана на монитора.

Трябваше да стигна до същността. Търпението на Джеймс също си имаше граници, а аз трябваше да направя онова, което бях обещала на Лий.

Затова написах:

„Оказах се в ситуация, в която имам нужда от съвет. Става въпрос за една от работничките в къщата за гости на Вики. Много мила жена, която прави невероятни бисквити, но за семейството на покойния и съпруг тя е никоя и по тази причина се стараят да я прецакат по всички възможни начини. Непосредственият проблем е физическа заплаха, но по-големият всъщност са финансовите интереси.“

На това място спрях. Знаех какво ще си помисли Джеймс.

„Не се притеснявай, продължих нататък. Не съм започнала постоянна работа тук. В «Лейн Лавиш» все още пазят мястото ми.“

Не споменах дали продължавам да го искам. Това само още повече щеше да го обърка.

Онзи Джеймс, в когото навремето се бях влюбила, имаше отношение към незначителните хора и дори част от него да бе изчезнала, не би останал равнодушен към един заплетен случай. Миналата година беше работил по противоречия в семейна корпорация и макар нещата в крайна сметка да стигнаха до съда, бе приел делото присърце. В сравнение Лий не беше нищо интересно, но не и по-различно.

„Тя се крие тук — продължавах да пиша — и може би точно заради това се чувствам толкова ангажирана, но са я разкрили и нещата не отиват на добре.“

Описах накратко ситуацията — как една обикновена барманка с криминално досие се бе превърнала в наследница, източването на попечителските фондове, заплахите и възможностите за разрешаването на казуса, които бяхме обсъждали в кухнята с Вики и Лий.

„В случая не става въпрос за пари, заключих накрая. Има роднини, които могат да платят, но проблемът е в юрисдикцията. Ти си по-запознат от мен с правото в Масачузетс, освен това имаш връзки. Смяташ ли, че Шоп Александър би могъл да се справи? Или някой друг от неговата кантора?“

Направих кратка пауза, за да реша как да приключа. После написах:

„Знам, че искам прекалено много, Джеймс. Може би все още си ми много ядосан, за да се заемеш с това. Но ние често си говорехме, че искаме да помагаме на онеправданите, а в това отношение си много по-добър от мен.“

Отново се сетих за университета, припомних си многообещаващия Джеймс и това, в което се беше превърнал, и се питах дали подобно на мен не виждаше нещата единствено в интерес на работата си. Надявах се, че другото все още съществува, макар и скрито някъде дълбоко в него.

Постоянно си мисля за подобни хипотетични казуси. Защо имам усещането, че някои от най-добрите ми случаи са се провалили?

Подпрях длани на ръба на бюрото и въздъхнах. Представих си го как чете тези редове и написах:

„Виждам как разтъркваш с ръка челото си и си мислиш, че нямаш време за глупостите ми, защото трябва да работиш сериозно. Но може би ще измислиш нещо, което ще помогне на приятелката ми. Ако ти хрумне някоя идея, ще ми пишеш, нали?“

Ръцете ми бяха на клавиатурата. Искаше ми се да му напиша обичам те, но се опасявах да не си помисли, че го казвам само защото искам нещо от него. И вместо това продължих не без разкаяние:

„Ще оставя телефона си включен.“

Този проблем имаше два аспекта. Първо, след като Джеймс не отговаряше на обажданията ми, аз се почувствах обезкуражена. Повтарях си, че е на работа само от два дни и не би могъл да зареже задълженията си заради мен, а и нито един правен казус не можеше да бъде отнесен вкъщи за домашна работа през почивните дни. Опитвах се да си внуша, че Шон може да не е в офиса, да е напуснал фирмата или просто да не вдига мобилния си телефон. И че нямаше нищо лошо в това Джеймс да ми отговори по-късно днес или дори утре. Другият беше, че след като оставих телефона си включен, прочетох няколко кратки съобщения. Майка ми пишеше, че иска да говори с мен, баща ми твърдеше, че съм постъпила безотговорно и съм разстроила мама… Положителното беше, че сестра ми бе написала няколко съчувствени думи, с които ми обясняваше колко ми завижда за куража, докато Теса, колежката от съседната кабинка, заявяваше, че много й липсвам.

И накрая това от Уолтър.

„Имам добра новина, Емили. Беше предадена от един от своите колеги, който беше толкова разгневен, задето съм ти дал четири седмици отпуск, че се е оплакал на един от високопоставените ни юридическите партньори. Опитах се да изиграя картата на съчувствието, но номерът ми не мина. Кажи ми, че ходиш на някаква терапия. Убеди ме, че разсъждаваш трезво и ще бъдеш зад бюрото си в понеделник сутринта. Кажи каквото и да е. Обеща да поддържаме връзка, но не си ми се обадила нито веднъж. Щом ти наруши обещанието си, аз имам правото да направя същото.“

Съжалих, че го прочетох. Ръцете ми внезапно се схванаха, в ушите ми забръмчаха различни шумове. В този момент Уолтър Бърбридж въплъщаваше всичко онова, което мразех в работата си. Опитвах се да не мисля за това, но въпреки оставащите ми три седмици отпуск продължавах да виждам думите, написани от него. „Щом ти наруши обещанието си, аз имам правото да направя същото.“ Заплахата висеше като буреносен облак върху синьото лятно небе.

В отчаян опит да го изхвърля от главата си реших да се разходя из гората. Вече нямаше от какво да се страхувам. Досега нито ме беше ухапала катеричка, нито ме беше нападал лос. Не бях пленявана от Джуд, а от Джеймс, който беше страстен и истински. Мисълта, че беше изминал този път, а после се бяхме върнали по него заедно, му придаваше друго очарование. Освен това ми хрумна, че онова, от което се бях плашила преди, беше съблазънта, а вече я бях преживяла. Всичко беше в миналото.

Да не говорим, че беше посред бял ден. Минах през папратите по дължината на гранитната стена, която ми служеше като ориентир. И внезапно там забелязах змия. Лежеше на пътеката и се приличаше на слънце. Мразя змиите. С чувство на отвращение застинах на мястото си.

Беше най-обикновен смок. Откъде знаех? От Джуд. Всеки път, когато се натъквахме на такъв, той го развяваше пред лицето ми, което беше неговият начин да ме дразни… или да ме научи на нещо, както той предпочиташе да го нарича. Първото, което усвоих, беше да не правя резки движения.

Вече знаех, че смоците са безобидни, затова минах покрай него и го оставих на спокойствие върху скалата. Стигнах потока, като следвах ромона. Въздухът не беше толкова влажен, колкото предишната вечер, поради което и небето беше по-ясно, но докато стигна до мястото, където бях видяла моя койот, вече бях обляна в пот.

Тя не беше там. Нямаше смисъл да оглеждам района. Не я усещах, не чувствах миризмата й. Докато стоях на малката скала само на няколко сантиметра от водата, лещанки се стрелкаха бързо, хвърляха сребристи отблясъци и изчезваха по течението. Коленичих, за да потопя ръката си в ледените струи, и си припомних как двамата с Джеймс се бяхме къпали тук. Погледът ми се плъзна към бора, на който се бяхме опрели, после към отъпканата пръст около него. Игличките бяха разровени, точно както би трябвало да изглеждат измачканите чаршафи в леглото. Лицето ми пламна, аз се усмихнах на спомена и се завъртях на пети.

Тръгнах обратно. Ослушвах се, но не бях сигурна, че ще чуя нещо. Тя щеше да се движи съвсем безшумно между дърветата и дори най-малкият звук щеше да бъде погълнат от бълбукането на потока. Вече усещах миризмата й, която се смесваше с аромата на борова смола. В този момент вдигнах очи.

Не стоеше на самия бряг, а на няколко сантиметра над него и се взираше в мен от скалата. Стоеше в цял ръст под ослепителната слънчева светлина и изглеждаше невероятна. Козината й беше в бяло и сиво, предните й крака и муцуната — в наситения кремав цвят, който ме бе впечатлил и предишната нощ. Сега забелязвах и прасковения оттенък на горната част на главата й, докосващ ушите и гъстите снопчета козина на врата.

Винаги бях смятала, че койотите са нощни животни, тъй като воят им се чуваше единствено по това време. Не е вярно, уверяваше ме Джуд. Те сноват наоколо през целия ден, но се опасяват, че могат да бъдат забелязани, затова се крият. Тъмнината беше единственото време, когато можеха да огласят шумно присъствието си, без да привлекат нежелано внимание. Да притичват под радара, беше единственият им начин да оцелеят.

И ето я сега, изправена пред мен в цял ръст. Имаше ми достатъчно доверие, че няма да вдигна пушка и да стрелям в нея. В смисъл, че не се бе излегнала по гръб на слънцето, а стоеше с невероятно големи, наострени уши. Дори ако се изправех, очите й пак щяха да бъдат по-високо от моите. Но аз не ставах. Беше напрегната, докато носът й душеше въздуха наоколо.

В един момент изпитах нереалното усещане, че Джеймс се беше върнал. Само че той не се движеше безшумно като койота. Този път не чувах пукота на счупени съчки зад гърба си.

Въпреки това долавях някакво движение в основата на скалата, на която беше застанала. Погледнах нататък, като очаквах да видя обядът й да се гърчи в краката й. Но не, малкото същество приличаше на пухкава топчица, напомняща кучето на сестра ми, а след нея се появи втора, трета, накрая и четвърта.

Тя имаше малки. Искаше ми се да мисля, че ги бе довела, за да ми ги покаже, но се сетих, че леговището й сигурно е наблизо.

Облегнах се на широкия дънер на бора и ги наблюдавах как си подхвърлят нещо. С известно закъснение разбрах, че съм била наполовина права. Играеха си с дребна катеричка, макар да не бях сигурна дали ще я изядат за обяд, или не.

За моя огромна изненада катеричката побягна. Смятах, че дори малките да не я искат, майка им щеше да се възползва от нея. Но тя продължаваше да гледа едновременно към мен и към тях с очи, изпълнени с гордост.

Хрумна ми, че койотът беше прекалено див, за да може да изпитва гордост, че си фантазирам за мислите, които разчитам в тези приковани към мен очи и наострени уши, само защото имам нужда да усетя някаква връзка с гората. По-скоро тя разчиташе неутолимия ми копнеж да имам дете в сълзите ми.

В следващия момент си напомних, че койотът е диво животно и това, което приемам за гордост, би могло да е предупреждение. „Ако направиш дори крачка към малките ми, казваше позата й, ще се хвърля върху теб.“

По-важното беше, че дори да имах нужда от връзка с гората, не можех да си обясня защо. Може би поради същата причина, която караше хората да гледат „Анимал планет“?

Бягство. Затова го гледаме. Поведението на животните е елементарно. То ни връща към по-простите времена.

В такъв случай може би бягството беше причината да съм толкова привлечена от тази гора, която беше пълна противоположност на мястото, откъдето идвах, и в случая нямах предвид само Ню Йорк. Допреди десет години това беше Ню Хевън, далеч не толкова голям, но също толкова претъпкан със сновящи наоколо студенти и стаи с по няколко съквартирантки. Въпреки че прекарвах по-голямата част от времето си в квартирата на Джеймс, градът ме задушаваше.

Гората беше девствена. Беше същата, каквато е била преди хиляди години, и в този смисъл вдъхваше сигурност и спокойствие. Тук се радвах на усамотение, каквото не бих могла да намеря никъде другаде. Можех да мисля трезво. Да дишам с пълни гърди.

Останах до дървото известно време и наблюдавах как малките на койота се борят помежду си. От време на време някое от тях ме забелязваше, вероятно надушило миризмата, и улавяше погледа ми за няколко секунди, преди да се върне към играта. Тогава ми хрумна, че майка им сигурно им даваше лош урок, като ми позволяваше да стоя толкова близо до тях. Хората бяха нещо, от което трябваше да ги научи да се страхуват.

Но не и от мен. Готова съм да се закълна, че тя знаеше, че никога не бих ги наранила. Тя долавяше чувствата ми, може би дори завистта, която изпитвах. Видях четири малки. Според Джуд женската раждаше около шест, а понякога броят им можел да стигне и единайсет.

Уха!

Усмихнах се. Четири бяха достатъчно. Аз бих се задоволила и с едно. При тази мисъл почувствах силна болка дълбоко в себе си. Не изпитвах същия копнеж по правото. Липсваше ми интелектуалното предизвикателство. Липсваше ми емоционалното задоволство да помогнеш на някого, който не може да си помогне сам. Но желанието за дете беше нещо съвсем различно. Не приличаше дори на чувствата ми към Джеймс.

„Здравей, Уолтър“ — написах, щом се върнах обратно в къщата за гости. „Съжалявам, но няма да си дойда и другата седмица. Вече се възстановявам, но това е дълъг процес. Благодаря ти за търпението.“

Изпратих съобщението и се отдалечих от компютъра на Вики.