Барбара Делински
Бягството (22)

Двадесет и втора глава

Първо минахме през къщата. През десетте дни от предишното ни посещение дупките бяха запълнени и въпреки че полицейските ленти все още опасваха някои от спалните, подозирах, че ако е имало някакви улики, те вече са прибрани.

В полицейското управление цареше оживление. Флеминг не беше дошъл още, което даде възможност на Джеймс да поговори с дежурния детектив. Доста егоистично, ние бяхме заинтересовани не толкова от разследването на палежа, колкото от това, което Роко знаеше за евентуални нови заплахи срещу Лий. Бяхме наясно, че няма да ни допуснат в стаята, докато тече разпитът, но следователят си записа въпросите ни.

Роко беше плешив, възпълен човек, в който нямаше нищо забележително освен очите му. Бяха леко присвити и злобни. Прекалено самоуверен, той дори не примигна, когато трима от местните жители го разпознаха категорично. Веднага след това се позова на правото си на адвокат и бе отведен в стаята заедно с детектива и полицейския началник. Призна, че е бил в Манчестър същия ден, продължи да твърди, че е пътувал по работа, и заяви, че химикалите, намерени в пикапа, не са нищо друго, освен течност, която се използва при монтирането на стъкла.

Твърдението му имаше основание. Явно беше проверил предварително. От монтажната компания, която очевидно се беше притеснила от размера на престъплението му този път, отричаха да са го пращали в града, както и да са му давали разрешение да използва вана. Той обаче продължаваше да се държи предизвикателно. Не признаваше, че е бил нает да подпали имението, и приканваше полицията да намери парите, които са му били платени. Казваше още, че никога не е чувал за Дуейн Крей или пък фирмата му, че е намерил мобилния телефон в колата и онзи, който го е подхвърлил, е „лошото момче“, което иска да му прехвърли цялата вина. Дори се съгласи да се подложи на детектор на лъжата, въпреки че Джеймс бе скептично настроен към резултатите от него.

— Хората, които лъжат през целия си живот, дотолкова са привикнали да вярват на лъжите си, че изобщо не реагират.

Детективът попита дали Роко познава Лий Крей, което той категорично отрече. Началникът на полицията му зададе въпроса дали е чувал нещо за място, наречено Бел Вели, и отговорът отново беше отрицателен. Те му посочиха уликите, сочещи умишлен палеж, и му обясниха, че може да разчита на снизхождение, ако разкаже всичко, което знае. Роко продължаваше да настоява, че е невинен и е бил натопен.

В този момент пристигна адвокатът му — човек с чисто бяла коса на име Сам Сивети, и разпитът приключи.

Джеймс веднага изпрати името му на своя човек в Ню Йорк. Едва бяхме излезли на улицата, когато пристигна отговор, че Сивети е юрист на свободна практика, чиято кантора се намира в същата сграда, където е и офисът на Албърт Мийм. Естествено това беше огромна постройка, в която имаше десетки адвокатски кантори. Всеки, който искаше да бъде представен законно в съда, би могъл да се обърне към някоя от тях. А и нямаше никакви доказателства, сочещи, че Мийм препраща дела на Сивети. Но все пак в съвпадението имаше нещо подозрително.

Обадих се на Лий и Амелия, за да ги запозная с новите обстоятелства, след което позвъних на Вики.

— Е, Вики Бел — казах с известно раздразнение, — дойде време да те изпитам. Вече разговарях с майка ти и Лий. Искам да знам дали ще се държиш добре известно време, докато ме няма, а те трябва да свършат някои неща. Към Роко Флеминг няма да бъдат предявени обвинения в съда поне до утре сутринта. Дотогава ще трябва да останем тук.

— Значи Джеймс не се е върнал в Ню Йорк?

— Не още. — Не беше съобщил в компанията. Но именно той бе предложил да прекараме заедно и следващата нощ, но нямаше предвид в Манчестър. Искаше му се да пообиколи Бостън.

 

 

Това беше ваканция, която не бихме могли да си позволим, ако Джеймс не бе така дълбоко засегнат от замразеното му партньорство. Не си бяхме взели дрехи за толкова продължителен престой, което се превърна в част от забавлението. След като се регистрирахме в хотел „Фор сизънс“^[1], тръгнахме да пазаруваме. Вярно, изхарчихме повече пари, отколкото трябваше. И наистина нямах нужда от гривната, която ми купи Джеймс. Дали я харесвах? Да. Дали и двамата харесвахме новите си дрехи? Да. Също както и вечерята в Бристъл, макар да подозирах, че пържолата ми се стори толкова вкусна заради времето, обстоятелствата и компанията.

Не пих вино. Но пък роклята ми беше изключително елегантна, което означаваше, че си заслужаваше цената. Само дето материята не се разтягаше и след около два месеца вече нямаше да ми става.

Но тази нощ живеехме за мига.

 

 

Във вторник сутринта Джеймс беше с вратовръзка, а синята ми пола си беше лично моя този път, както и високите сандали, продукт на безразсъдното ни разточителство. Бяхме впечатляваща двойка. Татко със сигурност би останал много доволен.

Което изобщо не впечатли Роко Флеминг. Беше докаран във Върховния съд на Есекс в Сейлъм и очаквано пледира „невинен“. Беше му наложена парична гаранция, която бе платена от подставено лице, но нямахме време да се поинтересуваме кое беше то, защото пристигнаха по-важни новини.

Човекът на Джеймс в Ню Йорк бе успял да събере достатъчно доказателства, които свързваха Дуейн Крей с панамска инвестиционна компания, в касите на която бяха потънали огромни суми от попечителския фонд.

И второ — бе разкрил електронна кореспонденция между Дуейн и Албърт Мийм. Двамата имаха пълното право да си разменят имейли, тъй като Мийм беше упълномощен да се занимава с финансите на фамилия Крей, но последните няколко будеха подозрение. Те се отнасяха до вредата, която Лий би могла да нанесе, и възможността да бъде разубедена да доведе докрай започнатото дело, макар в тях да бяха използвали кодирани думи. Лий бе наричана „съпругата“, вместо „пари“ се казваше тя иска да си открие пекарна, а Дуейн обещаваше да „кихне“ нужното и така продължаваше отвратителната игрословица. Споменаваше, че знае къде живее и кой я закриля. В писанията прекалено често присъстваше местоимението „ние“, но отговорът на Мийм беше: бъди спокоен. Ако съществуваше някаква заплаха, тя беше майсторски завоалирана.

Детективът ни изчете няколко пъти кореспонденцията, докато седяхме в колата пред сградата на съда. След като най-сетне го освободихме, Джеймс неочаквано стана предпазлив. Разхлаби връзката си и разкопча горните копчета на ризата.

— Не мога да съм сигурен — каза накрая.

— Защото не споменават имена? — Доставяше ми удоволствие да играя ролята на лошото ченге, докато той беше доброто. — Тази размяна на имейли не е случайна. Сценарият напълно подхожда на положението на Лий. Дуейн Крей е наел Роко Флеминг. И едва ли ще спрат дотук.

Съпругът ми ми отправи развеселен поглед.

— Какво? — попитах объркана аз.

— Сигурна ли си в това?

— Абсолютно.

— В такъв случай най-добре ще е да се обадим на Лий. Сигурно много ще се изплаши.

 

 

Отбихме се в Манчестър, за да съобщим на полицията новите факти, и веднага щом отново се озовахме на магистралата, набрах номера на Лий. Обещах да я държа в течение за съдебния процес и й казах да ни чака в „Ред Фокс“ в шест.

След това трябваше да проведа още един разговор.

— Здрасти, бебчо — веднага отговори Джуд с фамилиарност, която, слава богу, Джеймс не можеше да чуе. Той беше наясно, че нямам нищо общо с него, но пък и знаеше историята ни. И би могъл да я разтълкува погрешно.

— Къде си?

— Ами… в… Шенектъди. — Говореше така, сякаш трябваше да прочете пътната табела, за да назове точно мястото.

— Какво правиш там? — попитах, но веднага промених темата. Това беше без значение. Нямаше как да защити Лий, щом се намираше толкова далече. — За колко време ще можеш да се върнеш в Бел Вели?

— А, не по-рано от утре. Смятам да прекарам нощта тук.

— Лий има нужда някой да се оглежда наоколо.

— Както винаги, само дето нищо не се случва.

— Това може би ще се промени, Джуд. Лошите момчета се появиха. Разполагаме с уличаващи ги имейли. Веднага щом разберат, залогът ще се вдигне. — Абърт Мийм, Дуейн Крей и братята му съвсем скоро щяха да открият, че са били проследени, както сигурно вече знаеха, че Роко Флеминг щеше да ги предаде, само и само да спаси собствената си кожа. — Лий е изключително важен свидетел. Единственото, което им е нужно, е тя да каже, че е сбъркала, разбрала е погрешно обещанието на съпруга си и че попечителският фонд е напълно законен. Ако изгуби делото, те са спасени. И ще направят всичко възможно това да се случи.

— Прекалено много телевизия гледаш, скъпа.

— Всъщност — възразих аз, раздразнена от забележката му — изобщо не гледам телевизия, но затова пък познавам много добре криминалното право. — Нещо, с което той не можеше да се похвали. Самодоволството му беше обидно. — А онези убийци, които се обявяват за невменяеми? Само дето не са. Водят ги единствено злобата, яростта и страхът. Искаш ли да изложиш Лий на този риск?

— Не мога да бъда неин бодигард постоянно — изстреля той в отговор. — Амелия ще трябва да наеме някой друг. Не е в състояние да ми плаща достатъчно, за да върша и тази работа. Не съм свикнал да седя на едно място толкова дълго.

— В момента си единственият, на когото можем да разчитаме — смекчих тона аз. — Моля те! Ще се видим в „Ред Фокс“ в шест. Ще дойдеш ли?

— По дяволите, не! Я стига, Емили. Не съм свършил нищо полезно в Бел Вели.

Трябваше да съм съвсем глуха, за да не доловя поражението му. Но продължих умолително:

— Ето ти една възможност да промениш нещата. В шест в къщата за гости. Ще се видим тогава.

В последвалото мълчание Джеймс нави ръкавите на ризата си.

— Ще дойде ли? — попита накрая.

Останах загледана в пътя.

— Това никой не може да каже. Той просто се опитва да разбере кой е в действителност.

— Няма как да го направиш вместо него.

— Не, но мога да му помогна. — Обърнах се да го погледна. Профилът му беше суров — очите му не мигаха, брадичката му беше вирната неестествено. — Той има потенциал, Джеймс, наистина. Просто… мрази Бел Вели. С него го свързват прекалено много емоционални спомени.

— Единият от които си ти.

— Не. Всичко е започнало много преди да се появя тук. Не аз съм проблемът. — Разроших косата си с ръка и отметнах кичура, паднал върху очите ми. В последните дни я носех пусната, но сега внезапно ми натежа. — Не искам да споря по този въпрос, най-малко пък с теб. Той не представлява никаква заплаха за нас. Сега е грижа на Амелия, а ето че и Лий зависи по някакъв начин от него. Ще бъде чудесно, ако дойде довечера, само че на него не може да се разчита. — Усмихнах се. — За разлика от теб.

Джеймс мигновено омекна.

— Това ми подейства успокоително.

— Не беше трудно, защото е самата истина — отвърнах и улових ръката му. — Казвала ли съм ти някога колко много ценя това? Надеждността, търпението, ума ти. Ти притежаваш всички тези качества, Джеймс. Благодаря ти, че си тук до мен.

Той не отговори веднага, но след минута каза:

— Тази вечер се връщам обратно.

— Знам.

— Натрупала се е доста работа.

— Разбирам.

— Мога да им кажа, че ще си взема две седмици отпуск през август. Не мога да продължавам да се самоубивам заради фирмата. Доколкото мога да преценя, и през следващата година ще замразят партньорството ми.

Не казах нищо.

— Не си ли се чувала с Уолтър? — попита мрачно той.

— О, да. — Бях му звъняла в понеделник, но той беше заминал на почивка, затова му оставих съобщение. — Ето.

— Прехвърлих набързо кореспонденцията с родителите и сестра ми, както и с инструктора ми по йога. — Скъпа Емили — зачетох на глас написаното от шефа ми, — разбрах накъде отиват нещата, затова твоето работно място вече е заето. Ще ти изпратим документите по пощата. Много жалко, защото си способен юрист и сигурно те очаква блестящо бъдеще, но не и в нашата компания. Това е най-доброто, което бих могъл да ти дам като препоръка.

— Пуснах телефона в скута си и погледнах към Джеймс. — Мисля, че изгорих този мост.

— Няма нищо. Затова пък се занимаваш с нещо много по-стойностно.

Надявах се наистина да го мисли.

 

 

Пристигнахме в Бел Вели около пет и заварихме Роб побеснял. Лий не се беше появила за следобедния чай и не отговаряше на телефона, така че Вики трябваше да върши цялата работа. Той разсеяно се опитваше да я отмени във всичко, с което се заемеше, докато тя непрекъснато говореше колко се е разстроила Лий от факта, че Роко е пуснат под парична гаранция, за което Амелия бе научила от Шон и безразсъдно бе споделила с всички. Приятелката ми беше убедена, че Лий бе избягала, за да се скрие някъде.

Но аз не смятах така. Когато разговарях с нея, гласът й звучеше съвсем нормално. Не би могла да ме излъже тъй убедително, ако вече си е била наумила да бяга, освен това семейството й беше тук. Имаше и приятели. Искаше ми се да мисля, че ми има достатъчно доверие, за да ми се обади, ако наистина Амелия я бе наплашила толкова.

— Къде е майка ти? — попитах Вики, докато я отвеждах от миялната машина до едно кресло.

— На съвещание на Борда на директорите на „Убежището“, така че не може да ни помогне с нищо. По-важният въпрос е къде е Джуд, защото от него се очакваше да пази Лий. Освен това, Еми, нищо няма да ми стане, ако заредя мръсните чинии в машината. Лекарят каза, че мога да се движа по половин час на ден.

— И тя ги следи по часовник — мрачно измърмори Роб, докато изсипваше утайката от кафето в кошчето за боклук. — Трийсет минути на крака и петнайсет седнала.

— А къде е Шарлот?

— На детска градина — отвърна Вики и подпря босия си крак на ръба на масата. — Роб трябва да отиде да я вземе.

Отправих го навън с думите:

— Чаят е сервиран. Ще се справя с останалото.

Той ме погледна с огромна благодарност и излезе.

Не оставаше да се прави кой знае какво, освен да се поднесат плодовете и бисквитите. Щом се върнах в кухнята, отново набрах номера на мобилния телефон на Лий, но тя не отговори. Опитах три минути по-късно и пак след още три.

— Тя никога не спи през деня — заяви Вики, — а ако през цялото време е била в банята, досега да й е станало лошо. Никога не е изчезвала така, за разлика от брат ми, който пък никога не се появява, когато ти е необходим. Наистина ли няма капка отговорност в това страхотно тяло? Искам да кажа, че може да се е разболяла. Ама наистина да е болна! Ами ако е получила удар или нещо подобно?

— Защо да не отскоча до тях — предложи Джеймс. Той пиеше кафе и се опитваше да не се намесва в разговора. — Само ми кажете как да стигна дотам.

Но Вики махна с ръка, сякаш искаше да охлади атмосферата.

— Не. Не ми обръщайте внимание. Просто се поддадох на емоциите си. Лий е здрава и много жилава. А и може сама да се грижи за себе си.

Хвърлих поглед към Джеймс. Той не изглеждаше убеден.

Набирах номера й през няколко минути и вече бях на път да се откажа, когато тя най-сетне отговори:

— Ало? — каза глухо.

— Лий! Господи, от цяла вечност се опитвам да се свържа с теб. Добре ли си?

— Всичко е наред — отвърна, но с някак странен глас. По принцип не говореше много, но и в малкото, което казваше, обикновено влагаше повече чувство.

— Да не си болна? Или пък спиш? Не ти е присъщо да пропускаш чая. Трябваше да се срещнем в шест.

Тя прочисти гърлото си.

— О, съжалявам. Мисля, че ще пропусна този епизод. Не се чувствам готова. Освен това имам главоболие.

Улових погледа на Джеймс.

— Главоболие значи. Мога ли да ти донеса нещо? Малко леща от тази, която сготви вчера?

Вики се повдигна от мястото си. От лещата не беше останало нищо.

— Много е солена — каза Лий. — Искам само да се наспя. Ще предадеш ли на Вики?

— Разбира се. Добре, Лий. Оправяй се. — Прекъснах разговора и се обърнах към останалите: — Нещо не е наред. При нея имаше някой, който подслушваше разговора.

— Тя има ли си приятел? — обади се Джеймс.

Вики поклати отрицателно глава.

— Може би брат й? — попитах аз.

Лий произхождаше от голямо семейство, което по собственото й признание имаше съмнителна репутация. Ако някой от миналото й се бе появил отново, за да й погостува или да се скрие в дома й, това сигурно би я разстроило достатъчно, за да наговори всички тези глупости.

Вики беше настроена на моята вълна.

— Има няколко братя, но никога не им е казвала къде се е установила. Може да са разбрали по някакъв начин. И сега да я изнудват за пари. — Очевидно самата тя не вярваше на догадките си. Личеше, че е много притеснена.

Аз също.

Когато Джеймс се отправи към вратата, го последвах и се отдръпнах само колкото да направя място да влезе Роб, който водеше за ръка дъщеря си.

— Къде е Джуд? — извика след нас Вики.

В Шенектъди? На път за насам? Това нямаше значение, освен ако не беше някъде близо до къщата на Лий.