Барбара Делински
Бягството (24)

Двадесет и четвърта глава

Линията все още беше отворена. Докато тичахме към къщата, отвътре се чуваха груби ругатни. Джуд, изглежда, се бореше с някого, докато крещеше дрезгаво:

— Отворете вратата!

Обзета от безумен страх, успях да вляза още с първите. С периферното си зрение видях Лий, застинала от ужас до стената, и Джуд, притиснал някого към пода, но вниманието ми бе привлечено от Джеймс. Ръката му продължаваше да стиска телефона, но лежеше, обърнат на една страна. Беше облян в кръв, която бързо попиваше в ризата на гърдите и гърба му, а червената локва под него все повече се увеличаваше.

Докоснах лицето му. Той отвори очи. Преглъщайки с усилие, притиснах с ръце раната му, сякаш не толкова да спра кръвта, колкото в безумен опит да я върна в тялото му.

— Линейката е тръгнала насам — съобщи един от полицаите, като клекна до мен, отстрани ръцете ми и сложи на мястото им тампони, докато друг режеше ризата.

Изтрих длани в полата си, преместих се до главата му и я повдигнах към лицето си. Очите му срещнаха за момент моите, преди да се затворят.

— Пулсът му е слаб, но дихателните пътища са чисти — каза вторият полицай.

Смътно усещах присъствието на Лий до мен. Долепих устни до ухото му и прошепнах:

— Дръж се, скъпи. Идва помощ. Справи се толкова добре. — Тъй като не ми отговори, отправих ужасен поглед към полицаите. — Той диша, нали?

— Да.

— А защо е в безсъзнание?

— Шок. Дължи се на голямата загуба на кръв.

Без да изпускам лицето му, продължих да му говоря:

— Ще се оправиш, ще се оправиш… Имам нужда от теб… Ние имаме нужда от теб. — Повтарях го отново и отново, докато линейката пристигна. Отдръпнах се само когато го сложиха на носилката, но дори тогава не пуснах ръката му. Не пречех на парамедиците да си вършат работата, но за нищо на света не бих се отделила от Джеймс. Съдбоносно важно беше той да знае, че съм тук.

Веднага щом линейката раздра нощната тишина с воя на сирената си, започнаха въпроси дали страда от алергии, взема ли някакви лекарства и какво е ял последно. Въпреки че отговарях адекватно, аз се чувствах напълно безпомощна. Бяха му включили система и кислороден апарат и продължаваха да обработват раните, но той си оставаше все така блед и някак странно притихнал. По време на безкрайното пътуване погледът ми шареше от лицето му към тях в очакване на някакъв намек, че състоянието му се влошава.

По-късно ми казаха, че сме стигнали до болницата за рекордно кратко време, където ни е очаквал цял екип травматолози. Междувременно единственото, което видях, беше как го отнасят. Докато се намираше в операционната, аз агонизирах в чакалнята и си представях всички възможности — как ще се оправи, как може да остане инвалид и да изпитва постоянно болки и дори как умира. И се чувствах виновна за всичко. Непрекъснато си мислех, че това нямаше да се случи, ако се беше върнал в Ню Йорк, че предишният живот беше за предпочитане пред смъртта и че бих дала всичко, всичко, за да се върна към него, стига това да означаваше, че Джеймс ще се оправи.

Амелия пристигна с Вики, която бе заплашила, че ако не я вземе със себе си, ще кара до болницата сама. Лий също беше тук и се чувстваше дори по-виновна от мен, ако това изобщо беше възможно. Полицай от управлението в Бел Вели дойде да ни информира, че по предварителни данни пистолетът бил гръмнал случайно по време на боричкането между заподозрения и Джуд. Това може и да звучеше невинно, но не променяше факта, че съпругът ми лежи на операционната маса.

Вики донесе храна, но аз не можех да ям. Говореше ми нещо мило, но не я чувах. Накрая просто взе ръцете ми в своите, за да ги стопли.

— Много съжалявам — каза Амелия, докато минутите се точеха мъчително бавно. Звучеше някак примирено. — Продължавах да се надявам, че ще се промени… Нали разбираш, най-после ще разбере, че може да върши и добри неща. Но той никога не е следвал правия път.

Не можех да започна да я успокоявам. Не и когато полата ми беше изцапана с кръвта на съпруга ми. Ситуацията беше на път да се разреши, когато Джуд бе нахълтал в къщата. Може би, но само може би, ако бе проявил повече разум, вместо да се поддаде на импулса си, поне веднъж… Ако бе загърбил порива си към героизъм за сметка на предпазливостта, Джеймс щеше да бъде невредим.

Но той имаше нужда да доказва себе си. На кого? На мен? На Амелия? На целия град?

Нямах представа, а и в този момент това беше без значение. Нямаше как да върна времето назад.

А часовникът продължаваше да тиктака монотонно. Минаваше два след полунощ, когато един от лекарите най-сетне се появи и ми направи знак да изляза при него в коридора. Веднага скочих на крака. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Извадил е късмет. Куршумът е закачил едно ребро, но не е засегнал жизненоважни органи. Ще се наложи да се лекува известно време, но ще се оправи. Преместихме го в реанимацията. Искате ли да поседите при него?

Не се наложи да ме пита втори път, макар да не бях очаквала да се случи толкова бързо. Мисълта, че ще го видя прикачен към игли и тръбички съвсем отпуснат, за онова, което се бе случило, за страха от най-лошото и облекчението от сегашното състояние на нещата, очевидно ми беше дошла в повече. Едва бях успяла да вляза в стаята, когато в ушите ми нещо забуча и пред погледа ми внезапно всичко стана бяло.

Сякаш някъде отдалече чух някой да казва:

— Опа, прихванете я.

Следващото нещо, което си спомням, е, че седях на някакъв стол с глава между коленете и една не особено ласкава ръка разтриваше врата ми. След малко мястото й зае нещо влажно и студено.

— Дишайте дълбоко — нареди друг глас.

Беше женски и някак успокояващо заповеднически.

— Много съжалявам — прошепнах аз.

— Няма за какво. Не сте нито първата, нито последната. Когато близките са нервни…

— Бременна съм.

Последва кратко мълчание, след което:

— Е, това обяснява всичко. В това състояние сте два пъти по-нервна. Искате ли да повикам лекар? Или да полегнете?

— Вече съм добре. — Поех си дълбоко въздух и се изправих, придържайки с ръка студения компрес. Продължавах да се чувствам замаяна, но не и по-зле. Когато погледнах към Джеймс, забелязах, че очите му бяха полуотворени. Върнах леда на сестрата, наведох се над леглото и обвих лицето му с длани.

 

 

Малко след седем часа в сряда сутринта той бе откаран на количка в самостоятелна стая и веднага, щом сестрата го настани и излезе, аз се отпуснах внимателно на леглото до него и заспах.

Когато се събудих, родителите ми бяха пристигнали. В следващия момент майка ми вече се бе надвесила над мен:

— Здравей — каза с усмивка, но очите й се напълниха със сълзи.

Погледът ми бързо се плъзна от лицето на Джеймс към системата и монитора на апарата, отчитащ сърдечната дейност. Сестрата сигурно вече ги беше проверила, но не бях усетила нищо. Всичко изглеждаше наред. Той продължаваше да спи, но сега неговите пръсти държаха моите. Това беше добър знак.

Поуспокоена, аз се изправих внимателно, за да не го събудя.

— Вие двамата как се озовахте тук?

— Появихте се във всички новинарски емисии. Нямаше как да стоим настрана. Знам, че искаш свое собствено пространство — скара ми се нежно мама, — но сега моментът не е подходящ именно хората, които толкова те обичат, да ти го осигуряват. — Наблегна на последните си думи. — Щом видяхме Джеймс, веднага се обадихме на родителите му, за да ги успокоим, че е добре.

— Не бяха особено доволни от случилото се — отбеляза татко, като се приближи със смръщено лице до леглото.

— Баща ти иска да каже, че много се притесниха. Сигурно си преживяла ужасни моменти.

— Не толкова, колкото Джеймс — отвърнах аз. — През цялото време стоях отвън.

— Какво е правил в онази къща? — попита татко. — Защо не са отишли полицаите? Това е тяхна работа.

— Роджър, млъкни.

— Просто се опитвам да си изясня нещата, Клеър. Има толкова подробности, които още не са известни. Това не те ли интересува? Емили изглежда така, сякаш са я прекарали през преса за пране.

— Роджър, моля те. Нека я караме подред. — Мама отметна кичур коса от лицето ми. — Как се чувстваш?

В отговор само махнах с ръка. Червата ми къркореха.

— Роджър, тя трябва да хапне нещо. Долу има кафене. Хайде, направи нещо полезно.

Клепачите на Джеймс помръднаха. Наведох се над него.

— Джеймс? — С известно усилие той отвори очи. — Здравей — продължих тихо.

Отправи ми леко накривена усмивка.

— Как си?

— Жаден съм — отвърна дрезгаво. Подадох му чашата със сламка, но дори след като отпи, гласът му си остана глух: — Какво стана?

— Джуд нахлу в…

— След това. Арестуваха ли онзи мъж?

— Да. — Разказах му всичко, което ми беше известно, но татко знаеше повече. Поне в това отношение се оказа доста полезен, защото бе използвал връзките си като бивш прокурор в Мейн.

— Разговарях с Щатската полиция. В момента се намира в Конкорд и са му предявени обвинения за похищение. Истинското му име е Антъни Елуей. Пистолетът е регистриран на негово име. Какво, по дяволите, сте търсили там вие двамата?

Пренебрегнах въпроса му с махване с ръка.

— Дал ли е показания?

— Все още не. Чака адвоката си. Казват, че е отишъл в къщата на Лий във връзка с някакво сериозно дело. За какво става дума?

— Кой е адвокатът му? — шепнешком попита Джеймс.

— Е, това вече не знам.

— Можеш ли да разбереш името му, татко? — помолих аз. — Много е важно във връзка със случая на Лий.

— Ама какво е това дело, по дяволите?

Внезапно усетих гадене и се почувствах твърде уморена, за да обяснявам. Изтегнах се по гръб до Джеймс, затворих очи и се съсредоточих върху дишането.

Чух гласа на мама:

— Ще ни кажат по-късно. А сега трябва да отскочиш до кафенето. Купи някакви бисквити или сладки за кафе.

Откъм коридора се разнесоха нечии гласове, които утихнаха, след като вратата се затвори. Майка ми сложи ръка на челото ми. Отворих очи и видях широката й, типично женска усмивка.

— Ти си бременна. Не се опитвай да го отречеш, защото лицето ти изглежда различно, което няма нищо общо с преживяното в къщата. Няма да кажа на никого, най-малко пък на баща ти, който направо ме подлудява с теориите си за безопасността и отговорността и… — Преправи гласа си, имитирайки ниския му бас: — всеки да си гледа собствената работа и да не се бърка в чуждата. Кога го очакваш?

Погледнах към Джеймс, чиито устни все още бяха застинали в крива усмивка. Дали не беше от болка? Предпочитах да мисля за по-приятни неща.

— През март, струва ми се. Все още не съм ходила на лекар. Моля ти се, не ми чети конско за това. Не се налага да го правя толкова рано. Гледам на положението си много сериозно, знам как се чувствам, а и това си е моето тяло и моето бебе…

— Шшшшт. И аз не ходих на преглед до седмата-осмата седмица, а двете със сестра ти се родихте напълно здрави деца.

— Но татко ще погледне на това като на поредната проява на безотговорност.

— Просто му е трудно да приеме, че сте поели по собствен път.

— Вече съм на трийсет и две.

— И си на път да станеш майка. — Лицето й засия, преди да попита властно: — Ти още сега ли ще му кажеш? Защото аз нямам такова намерение. Права си. Това си е твоето бебе и твоето тяло. И твоят живот. Ако не го приема по начина, по който го приемам аз, толкова по-зле за него. По-добре му го съобщи, когато се почувстваш готова и нито минута по-рано.

Тя буквално отпрати татко да си върви. Той не остана особено доволен от това, още повече, че не беше получил отговор на въпросите, които го вълнуваха, но мама се изправи твърдо в наша защита, заявявайки, че Джеймс е много слаб, а аз прекалено уморена. Освен това болниците бяха нейната стихия. След като си тръгна, тя започна да се грижи за нас и да ни глези, което ми беше толкова приятно, че почти се уплаших. Може и да бях на трийсет и две и да очаквах дете, но присъствието на майка ми ми действаше успокояващо. Тя се сприятели с целия персонал и изискваше особено внимание към Джеймс. Носеше ни вода, желе и препечени филийки. Взе нашата кола и постоянно сновеше между болницата и Бел Вели за лаптопа ми, за да може Джеймс да се свърже с родителите си по скайп; да ми донесе чисти дрехи или да докара Вики, която ни носеше изпратени от Амелия шоколади и цели вази с хортензии от двора на „Ред Фокс“.

Лий изпращаше бисквити, достатъчни да изхранят целия екип от медицински сестри на етажа, въпреки че не бяха нужни нито те, нито усилията на майка ми, за да обръщат повече внимание на съпруга ми. Проявеният от него героизъм говореше сам по себе си. Като се добавеха привлекателният му външен вид и сините му очи, които от четвъртък гледаха света широко отворени, всички бързаха да го обсипят с грижи. В момента, в който успяха да го изправят на крака и вече можеше да се движи сам, той отказа обезболяващите. Често го виждах да мръщи лице от болка, но предпочиташе съзнанието му да е бистро.

Това му послужи на два фронта. Първо с полицаите, които идваха да го разпитват за всичко, което бе видял, направил и чул в къщата. Явявах се като негов адвокат и бях готова да преценявам всяка негова дума, което се оказа ненужно. Той беше напълно адекватен и подробно им разказваше случилото се.

Така беше и в четвъртък следобед, когато разговаря с Шон. Бях легнала на възглавницата до него, за да мога да чувам новините в слушалката до ухото му.

— Никак не ми хареса, когато историята се появи в медиите — говореше шефът му. — Трудно е да събереш независим съдийски състав, когато целият свят става свидетел на разкриването на едно престъпление. Но това пък се обърна в наша полза. Твоят въоръжен похитител пожела да направи изявление. Ти каза на полицията, те го съобщиха на медиите, които го излъчиха по всички канали. Та един от зрителите не пожелал подобно изявление да бъде прочетено. Обичайният начин е да го заяви на телевизията, но се паникьосал, че не разполага с достатъчно време, и се обадил направо на твоя човек.

Джеймс се усмихна.

— Албърт Мийм.

— Обаждането е направено от неговия телефон. В момента ченгетата разговарят с него. Ще се опита да извърти нещата, за да се оневини, но го е правил твърде често. Този път обвиненията са доста сериозни и в случая са замесени твърде много хора. Роко Флеминг е готов да проговори. Дуейн Крей също. А другият брат? Тук идва най-хубавото. Току-що ми позвъни новият му адвокат. Твърди, че е нямал никаква представа, че брат му е работил с Мийм, но след като чул показанията на Лайл Кагън в съда, поверил попечителския фонд на друга фирма. И е готов да подпише споразумение с Лий.

— Дааа — възкликнах тихо аз и въпреки че Шон продължаваше да говори, бях превъзбудена, за да го слушам. Щом баща ми влезе в стаята, скочих от леглото.

— Важен разговор? — попита той. Вече бе запознат с основните факти по делото и макар видимо да се беше поуспокоил, помежду ни оставаше нещо недоизказано. Изглеждаше ми толкова близък и до болка познат с колосаната си риза и плешива глава, че напрежението между нас ми причиняваше болка.

Но сега имахме добра новина, която да споделим с него. Улових развълнувано ръката му и му разказах онова, което бяхме научили от Шон. Докато говорех, той не преставаше да кима.

— Много добре — каза с добре премерен тон. — Радвам се, че сте могли да й помогнете. Това придава на грешката някакъв смисъл.

— Грешка — повторих аз и си помислих: ето за какво ставаше въпрос, ето какво оставаше недоизказано. — Това беше нещо много повече, татко. Наистина имахме възможност да бъдем полезни на някого. Ти знаеш какво удовлетворение носи подобно нещо. Правил си го през целия си живот, за разлика от мен и Джеймс.

— Един вид размяна. Вие живеете в Ню Йорк. Славата е нещо като компенсация за жегата и моментното объркване.

— Хмм. Не споделям мнението ти.

Той прокара длан през голата си глава.

— Все още ли държиш на своето? Надявах се, че една ползотворна почивка ще ти отвори очите.

— И точно така стана — решително заявих аз. — Накара ме да осъзная, че съм била на прав път, когато реших да замина. Приключих с „Лейн Лавиш“, татко. Напуснах.

Баща ми се вторачи в мен, след това се обърна към Джеймс.

— Той знае ли?

— Разбира се, че знае.

— Не ми е казал.

Едва се въздържах да не се разсмея. Това беше част от проблема, нали?

— А трябваше ли? Не е ли нещо, което засяга единствено мен и него? Той е мой съпруг. Омъжена съм от седем години, а от доста по-отдавна живея самостоятелно. Не съм твоето… твоето малко момиченце. И щом така и така стана въпрос за това, трябва да ти съобщя, че съм бременна.

Подхвърлих му го просто ей така. За минута той беше моят баща, който се зарадва на този обрат, развълнуван от новината, че отново ще стане дядо.

— Бременна? Това е страхотно, миличка! — После очите му се разшириха и той отметна главата си назад. — Аха. Значи ето как стояли нещата. Знаех си, че има и нещо друго. Е, сега вече ми звучи разумно. Ти ще си вземеш отпуск, ще родиш бебето, после ще си използваш майчинството и ще се върнеш във фирмата. Вярно, че ще гледат на теб с други очи, но пък ти искаш семейство, доколкото разбирам. Както вече казах, обикновена размяна.

Усмихнах се.

— Струва ми се, че на мен се пада най-хубавата част от сделката.

— А в „Лейн Лавиш“ ще се съгласят ли да те вземат на половин работен ден?

— Вече ти обясних — казах с още по-широка усмивка. — Напуснах.

Той ме погледна стреснато.

— Окончателно?

— Да.

— И къде ще работиш?

— Не знам.

— Какви са възможностите?

— Не знам.

— А не би ли трябвало да знаеш? Това са важни неща. Необходимо е да имаш план, Емили. Хубавите неща не се случват от само себе си. Изглеждаш ми объркана.

Не бях объркана. О, бях преди. Но вече не. Бях намерила своята пътека. Може и да нямах представа за очакващите ме обрати и завои, но те бяха част от всичко онова, което бях научила. Възможностите се бяха променили.

Нуждите ми бяха други. Може и да преувеличавах малко. Но най-важното беше, че виждах цялостната картина. Гората.

— За сметка на това съпругът ти е стъпил здраво на земята — уверено продължи баща ми. — Сигурен съм, че ще намери разумен изход от положението. О, Джеймс — обърна се той, приближи се до леглото и му протегна ръка. — Поздравления, татенце. Жена ти току-що ми каза. Как се чувстваш?

Внезапно се запитах същото и нямах предвид само физическото му състояние. Последният път, когато бяхме разговаряли за това какво ще правим и къде ще живеем, беше, преди да бъде замразено партньорството му във фирмата. Оттогава не бях повдигала въпроса. Бяхме прекарали времето си чудесно и не ми се искаше нищо да помрачи щастието ни.

Но не можехме да заобикаляме темата вечно. В кантората на Джеймс знаеха какво се беше случило тази седмица, но очакваха завръщането му. Нямах намерение да го притискам.

Баща ми обаче имаше. В пълния смисъл на думата. Инстинктивно усещах, че трябва да се отдръпна и само да слушам, но това касаеше и мен. Когато татко се запалеше по някой въпрос, нищо не беше в състояние да го спре. Упорството беше негова характерна черта, за която винаги му се бях възхищавала, но която сега ме плашеше. Без колебание щеше да приложи принципа „разделяй и владей“.

Когато се приближих, той засмяно предупреждаваше съпруга ми за емоционалността на бременните жени, за неочакваните им кулинарни капризи и внезапното избухване в сълзи. После стана сериозен.

— Изглеждаш добре, синко. Лицето ти е възвърнало цвета си. Сигурно ребрата още те болят. Ще мине известно време, преди да се възстановиш напълно. Как приеха във фирмата случилото се?

— Преглътнаха го — неутрално каза Джеймс.

— Е, нямат друг избор. Онова, което направи, беше забележително. Имам предвид да гледаш дулото на пистолета, докато преговаряш с онзи мъж. Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение да се върнеш.

Джеймс отвори уста да му отговори, но баща ми не му даде възможност:

— Подобни престъпления се случват в Ню Йорк, но тук? Можеше да те убие. Само сантиметър по-нагоре или по-надолу и куршумът щеше да засегне някой жизненоважен орган. Голям късмет извади, синко. Не бих искал да преживея това отново. Както и родителите ти впрочем. Заявиха ми го категорично. Ще бъдат много щастливи, когато се върнете в Ню Йорк.

Съпругът ми отново отвори уста.

— Трябва да призная, че съм напълно съгласен с тях — не млъкваше баща ми. — Може и да се оплакваш, че работата ти е изключително напрегната, но мъртвият адвокат не е полезен за никого…

— Освен за хората, които измислят вицовете — прекъснах го сухо. — Татко…

— Това не е смешно — скастри ме той. — Трябваше да подходиш към проблема си по друг начин, за да го решиш по-лесно. Освен това вече не става въпрос само за вас двамата. Скоро ще имаш дете, чийто баща лежи в това болнично легло по една-единствена причина: че постави нещо, което му достави удоволствие, над здравия разум. И виждам в това твоето огромно влияние.

Шокирана, аз се опитвах да измисля някакъв остроумен отговор, докато той се обръщаше към Джеймс:

— Видя ли, че бях прав, като ти говорех за капризите на бременната жена? Опасявам се, че ще ти се наложи да се примиряваш с тях за известно време. Но трябва да ти кажа, че това, което се случи тук, само ще те накара да оцениш още по-високо лоялността на твоята фирма. По дяволите, дори ако искаш — преимуществата на града. Кога за последен път в Бел Вели си видял някой да стреля? Никога. Ето какво имам предвид. — Усмихна се и добави като мъж към мъж: — Затова съм сигурен, че нямаш търпение да се върнеш.

Джеймс помълча малко, очевидно да се увери, че Роджър най-сетне е свършил. Да, беше. Още когато поиска да му признае, че оценява качествата на фирмата си и умира от желание да се прибере в Ню Йорк, съпругът ми не ме погледна. Но дълбоко в себе си чувствах, че не е и необходимо. Той знаеше какво чувствам. Нямаше какво повече да обсъждаме.

— Шегуваш ли се? — попита той и аз все още не бях сигурна в коя посока ще поеме. После продължи с твърдост, каквато не бях долавяла в гласа му през последните дни: — Не съм правил нещо толкова достойно, откакто завърших право! Това беше най-прекрасното изживяване, Роджър. Напълно наясно съм какво имаш предвид за удовлетворението да помагаш на хората. Всеки ден бих представлявал хора като Лий, вместо онези магарета, с които работех през последните седем години!

Този път баща ми не можа да намери подходящите думи, за да отговори. Не аз. От мен не се очакваше да казвам нищо. Протегнах ръка към него, той я сграбчи и ме дръпна към леглото. Изгубих равновесие, което може би беше и целта му, защото ме прихвана подготвен. Не се намръщи от болка, само покри устните ми със своите.

Когато се отдръпнахме един от друг, баща ми си беше отишъл.