Барбара Делински
Бягството (5)

Пета глава

Със слънчевите очила в ръка излязох на пръсти от стаята, но предпазливостта ми се оказа излишна. Слязох до първия етаж, без да срещна някого. Насилвайки късмета си, тръгнах към кухнята, която също беше празна, промуших се през стъклената врата и се озовах на задните стълби.

Както бе обещала Вики, там имаше колела. Харесах си едно, подходящо по размер, и си се представих как въртя педалите из улиците на Бел Вели, което би било равностойно на фитнеса, който посещавах в Ню Йорк. Но сега дори самата мисъл причиняваше болки в краката ми, което сигурно се дължеше на емоционалното ми състояние, защото никога не съм се плашила от физическо натоварване.

Сега трябваше да се науча да се забавлявам.

Затова прекосих паркинга и излязох на улицата. Няколко коли бяха паркирани пред магазините и една — в края на парка. Минах по тревата към пейката и се отпуснах на земята до нея. Наоколо се носеха различни звуци — бръмченето на косачката на моравата пред църквата, далечният разговор на двойка, появила се откъм „Ред Фокс“, песента на скорците на близкия дъб. Поех си бавно въздух, после още веднъж, По-дълбоко, наслаждавайки се на пълнотата на белите си дробове. В този момент си дадох сметка, че с изключение на часовете по йога, винаги бях дишала повърхностно — постоянно тичах от едно място на друго, стресирах се от всичко, винаги бях зависима от някакви машини. И така цели десет години. Дори самата мисъл за това ме смразяваше.

Наслаждавах се на свежия въздух и си мислех колко спокоен беше Бел Вели в сравнение с „Лейн Лавиш“, където би било редно да се намирам сега — в малката кабинка, пред компютъра и със слушалките, — когато забелязах Вики да крачи срещу мен.

— Днес си решила да минеш инкогнито, а? — подхвърли, настанявайки се на тревата. Решението ми да се облека като нея се оказа правилно. Дънки, пуловер, слънчеви очила — изглеждахме като сестри, което ме накара да се почувствам на мястото си.

Усмихнах й се и издадох звук, с който изразих съгласието си. Помежду ни не бе необходимо повече.

— Запозна ли се с нашата пекарка?

— Не. Не беше в кухнята.

— Е, значи по-късно. — Тя свали очилата си и се загледа в мен. — За какво мислиш?

Усетих как нещо свива гърлото ми.

— За това колко ми липсваше. Осъзнах го едва когато те видях отново. Наречи го нелоялност към Кели, ако искаш, но ти винаги си била сестрата, която мечтаех да имам. Дори само заради въпроса, който току-що ми зададе. Никога не пропускаш да ме попиташ за какво мисля. — Опасявайки се, че мога да й досадя, прибавих: — С теб ме свързват много неща. Имаме обща история. А това означава нещо.

— Аха. Че остаряваме. Рождените дни притесняват ли те?

Пуснах очилата си на тревата и извърнах лице към слънцето. Топлината беше приятна, много по-изчистена от тази в Ню Йорк и по-дружелюбна, отколкото в Чатъм. Затворих очи и отговорих:

— Трийсетият е нещо значимо. Джеймс смяташе, че трябва да го отпразнуваме, но така и не намерихме време. — Изправих глава и потърсих погледа й. — Дали не става въпрос именно за това? Дали не преживявам кризата на средната възраст?

Вики се усмихна накриво.

— Аз поне я преживявам. Или нещо подобно.

— Ти? Няма начин. — Тя беше най-уравновесеният човек, когото познавах.

— Напротив. Двамата с Роб израснахме заедно и аз го обожавам. Но никога не съм познавала друг мъж. Разделяли сме се само през четирите години, докато учехме в колежа. И после отново тук, в същия град, със същото момче.

— Не е съвсем така — напомних й аз. — Ти се омъжи, а това е важна стъпка. После родителите на Роб се пенсионираха и вие двамата поехте къщата за гости. Мястото изглежда великолепно, Вики.

Тя се засмя рязко.

— Както би изглеждало всяко друго. Именно родителите му го разработиха. Е, да, много е хубаво, когато някой ти даде основата, но не е същото, като да създадеш нещо сам от самото начало, по свой различен начин. — За момент остана замислена, после въздъхна: — С всеки изминал рожден ден си давам сметка, че това никога няма да се случи. Чувствам се уплашена.

— Заради другото дете?

— О, не. Дори не правех опити да зачена, преди да се уверя, че животът ми ще протече тук. Което не означава, че понякога не се питам как по друг начин би могъл да се подреди.

— Това е генът на Джуд — отбелязах аз, на което тя изсумтя презрително.

— Джуд е бунтар.

— Авантюрист — настоях за пореден път.

— Еми, той беше лошо момче — възрази Вики малко нетърпеливо. — Кажи честно, наистина ли си си въобразявала, че ще се ожени за теб? Да, знам, че ти е правил предложение, но е предлагал на още три жени, една от които е Джена Фрай. Тя го преживя много тежко, когато я заряза заради теб. После пък те остави, за да се върне при нея. Обвързването го ужасява. Ако не се беше появила ти, щеше да е някоя друга, заради която да се раздели с Джена и ако тя не го обичаше достатъчно, за да му прости, пак щеше да измисли начин да скъса с теб.

Искаше ми се да мога да споря с нея. Ала тя познаваше Джуд много по-дълго, отколкото аз. И думите й звучаха логично.

— Той се връща — казах съвсем тихо.

Вики се намръщи скептично.

— Джуд? Тук? Откъде знаеш?

— Получих писмо от него в петък. Ще пристигне в края на месеца.

Внезапно сякаш й бе станало трудно да диша.

— Тук? Сериозно?

— Занимава се с лов на раци в Берингово море.

— И просто… ти е писал?

— Прави го от време на време — обясних аз със засилващо се чувство на вина.

— И ти не си ни казала?

— Мислех, че знаете къде е. В последното писмо пише, че не е споменал на никого за намерението си да се върне, затова ти казвам едва сега. Ако за теб има някакво значение, никога не съм му отговаряла.

Но Вики притискаше ръка към гърдите си.

— Боже мой! Какво ще правим? На кого да кажем? На никого — реши накрая и махна с ръце, сякаш искаше да изтрие новината. — Не можем да съобщим на никого. Джуд е най-безотговорният и непредсказуем човек, когото познавам. Може да каже, че се прибира, а после да отиде другаде, където му се струва по-вълнуващо. Мама свикна с мисълта, че си е отишъл завинаги. Ще бъде съкрушена, ако й кажа, че си идва, а той не се появи.

Не бяха много нещата, които биха съкрушили Амелия, и сигурно щях да го изрека на глас, ако Вики не ме бе погледнала с присвити очи.

— Значи затова си тук? Не за да видиш мен, а защото той се връща?

— Не. Не! Дойдох, защото имах нужда от теб и от спокойствието на този град. Може би дори само за да ти съобщя тази новина. Но в никакъв случай заради него. Тук съм заради самата себе си. Наречи ме егоистка, ако искаш. Такава съм.

— Не си — измърмори тя неохотно. — Ако беше, животът ти нямаше да се превърне в такава каша. Много преди това щеше да отстояваш себе си и всичко, което ти е било нужно. — Приплъзна се по тревата по-близо до мен. — Но защо си идва? Няма да остане. За него това място е олицетворение на ада.

— Може да е помъдрял. Нали разбираш, да е видял и други места, които да му напомнят ада.

Но Вики клатеше глава По-скоро тъжна, отколкото раздразнена.

— Той е Бел. Родът ни живее тук от няколко поколения. Може и да се опитваше да се пребори, но корените ни са силни. Ето кое е в гените ни. — Протегна се и улови ръката ми. — Аз никога не бих могла да променя живота си или поне със сигурност не по начина, по който го стори ти. Но това, че го направи, изобщо не ме учуди. Винаги си била по-дръзката от двете ни. Също като онзи семестър в чужбина. Никога не бих тръгнала, ако не беше ти. Не бих събрала куража да замина толкова далече за толкова дълго време. Ти беше моята по-борбена половина.

Не можех да си спомня кога за последен път бях държала ръката на приятел, но сега, с Вики Бел, това ми изглеждаше най-естественото нещо на света — силна връзка, която предразполагаше към откровения.

— А ти — моята по-разумна половина. Като се изключи Джуд. Тогава не ме спря.

— Как бих могла? Той е мой брат. Надявах се, че ще му повлияеш положително. Освен това нямаше сила, която би могла да ви попречи. Беше като пожар — буен, горещ като ада и толкова внезапен. Чисто животинско привличане.

Бих могла да споря, че тогава имаше нещо много повече от това, но тя ми напомни нещо, което, ако можеше да се вярва на сънищата, все още владееше поне част от съзнанието ми.

— Като заговори за животни, онова лято имаше койоти. Все още ли са тук?

— Не. Поне не откакто Джуд замина. Той е единственият, който ги е виждал някога, или поне така твърдеше.

— И аз съм ги виждала. — Едно нещо, в което можех да подкрепя Джуд. — Всъщност беше само един и често се появяваше зад колибата му. В продължение на часове ние наблюдавахме него, а той нас. Джуд беше сигурен, че има и друг в гората, но така и не сме ги засичали като двойка. Значи не си чувала за тях?

Тя поклати глава.

— Не и откакто Джуд замина.

Това ми достави някакво задоволство. Сънищата ми се бяха появили през последните няколко месеца. Питах се какво ли беше значението им.

— Той винаги е привличал създанията по този начин — отбеляза Вики. — Както казах, животински магнетизъм. — Очите й потърсиха моите. — И се връща след толкова време? Не пише ли какво ще прави тук и колко ще остане?

— Говори за някаква недовършена работа, но не споменава подробности, освен това знае, че може да си навлече беля, ако се задържи за по-дълго.

— Такъв си е. Чудя се как ли изглежда.

Аз също. Само един поглед към него през онова лято и бях изгубена.

Вики прочете мислите ми. Стисна леко ръката ми и я пусна.

— Харесва ли ти с Джеймс?

— Сексът ли? — С никого, освен с нея, не бих водила подобен разговор. Протегнах напред краката си. — В началото беше страхотен. Опитите ми да забременея намалиха удоволствието.

— Той споделя ли мнението ти?

— Не и с толкова думи. Никога не би ми казал, ако не му харесва.

— Имал ли е други връзки?

Не отговорих веднага, сякаш се опасявах, че ако изрека думите на глас, ще се превърнат в реалност. Но те бяха реалност. Ако не друго, тревогата ми беше истинска.

— Може и да е имал.

— А сега?

— Не съм сигурна. Има една жена. Работят заедно през цялото време. Закусват, обядват. Често остават до късно в офиса, така че дори вечерят заедно в конферентната зала.

— В присъствието на други хора?

— Понякога.

— Задавала ли си му въпроси по този повод?

— Не директно, по-скоро на шега. — Неспособна да понеса погледа й, започнах да дърпам тревата между коленете си. — Той го обръща на смях. — Изправих се. — Всъщност не мисля, че ми изневерява. Не е такъв човек. — Искаше ми се да вярвам в това. Наистина да го вярвам. — А съм хиперчувствителна към тази тема благодарение на Джуд.

— Никога няма да му го простя.

— Вече е минало.

— А сега се тревожиш заради Джеймс? Ти самата би ли му изменила?

— Никога. Въпреки че той ще приеме това за измяна.

— Това, че си тук?

— Това, че не му казах, че съм тук.

Вики замълча. В този случай би се съгласила с Джеймс.

— Може би всичко опира до силата — допуснах аз. — От много време се чувствам безсилна.

— Все пак той е твой съпруг.

— Не исках да тръгне след мен. — Хвърлих поглед към момчето, което седеше в колата в края на парка. Доколкото знаех, беше детектив. Джеймс не би могъл да го изпрати толкова скоро, което не можеше да се твърди за баща ми. Най-вероятно чакаше жена си, която си правеше косата във фризьорския салон недалеч от универсалния магазин. Въздъхнах тежко. — Със сигурност знам само, че имам нужда да прекарам известно време без него. Жалко, нали? Искам да кажа, че седя тук и се опитвам да не мисля. Но ако не мисля, няма как да оправя живота си. А с какво се занимавам междувременно?

Вики ми се усмихна топло.

— С това, което иска душата ти. Нали затова го има този град?

Този път аз улових ръката й.

— Ти си толкова добра приятелка. В Ню Йорк нямам близки хора. Е, има няколко, но всичко е много по-различно.

— Как по-различно?

— Не толкова лично. По-рядко лице в лице. През повечето време си пишем, а когато сме заедно, някой или праща съобщение, или разговаря по телефона. Постоянно сме заети и взаимоотношенията ни са някак повърхностни, което е тъжно. От мен се очакваше да стана шаферка на сватбата на Колийн Паркър, а ние дори не сме близки. Запознахме се в един читателски клуб и тъй като и двете сме адвокати, се предполагаше, че помежду ни би трябвало да има някаква връзка, която обаче не е силна. В клуба се събираме веднъж месечно и свеждаме книгите до собствения си живот, защото имаме необходимост да разговаряме за чувствата си. Но там сме десет души, така че липсва всякаква интимност, освен това сбирките продължават само час. По едно време бяхме започвали да излизаме заедно на обяд, но дори това престана. Нямаме време. — Вече започвах да се поддавам на раздразнението си. — Може би тя така разбира приятелството, но аз гледам на него по друг начин. Не знам откъде идва, накъде се е запътила и за какво мечтае. Не познавам нито семейството й, нито останалите, с които общува. При това дори не искам да присъствам на сватбата й.

— Тогава защо изобщо си приела?

Самата аз десетки пъти си бях задавала същия въпрос и се упреквах, че не й бях отказала още първия път, когато ме беше поканила. Сега, докато се опитвах да го обясня на Вики, изпитвах известно неудобство.

— Защото исках да имам близки приятели, а от тях се очаква да постъпват точно така. По някаква необяснима причина тя изпитваше същата необходимост. Нейната специалност са патентите, от които нищо не разбирам, затова никога не говорехме за работата си. Веднага след сватбата сигурно щяхме да се срещаме само в читателския клуб. Нямаме много общи неща, което като цяло описва приятелите, които имам — завърших на един дъх.

— Значи не си попаднала на подходящите.

— Права си. Но живея в града от седем години. Какъв е проблемът?

Очите на Вики говореха вместо нея.

— Добре де, такава съм. Пренебрегвах приятелите си, както пренебрегнах теб, така че отношенията ни бяха без какъвто и да било шанс да се развиват, което не е кой знае какъв проблем, ако нямах нужда от тях. Но имах. — Разтърках челото си, опитвайки се да реша дилемата.

— Не го прави повече! — нареди Вики. — Трябва да се отпуснеш.

— Тук съм, за да реша какво да правя с живота си — казах почти истерично.

— Шшшт. Всяко нещо с времето си. Какъв избор имаш към този момент?

Имах три.

— Да остана тук. Да се върна в Ню Йорк. Да отида някъде другаде.

— Това за другаде го забрави. Значи говорим за тук и за Ню Йорк. Да започнем с големия град. Ако решиш да се върнеш, какво би се променило?

— Нищо. Точно в това е проблемът. Ако се върна, ще се наложи да приема, че това е животът ми, а не съм сигурна, че бих могла. А алтернативата да остана тук поражда други проблеми.

— Като Джуд?

— Не. Той не беше фактор в решението ми да дойда тук. Вече ти го обясних.

— Е, добре — каза тя снизходително. — Тогава остава Джеймс. Ако знае къде си, ще си спечелиш време без угризения на съвестта.

— Ами „Лейн Лавиш“?

— Кажи им, че си болна — предложи Вики и се изправи.

— Това ще ми свърши работа, ако се върна до края на седмицата. В което се съмнявам — възразих, като я погледнах предпазливо.

Бях го казвала и преди, а повторението беше досадна работа. Но когато ставаше въпрос за мен, тя ме разбираше и от половин дума.

— Стаята е на твое разположение, докато искаш. Вече не те мразя, дори за това, че ми каза за Джуд, защото предпочитам да съм наясно. — Остана загледана в мен за момент, после се наведе и ме прегърна. — Аз не живея в града и имам много приятели, но ти винаги си била най-добрата.

Чувствата ни бяха взаимни. Размишлявах върху това, докато я наблюдавах как се отдалечава по посока на „Ред Фокс“. Какво прави един приятел най-добър? Дали трябваше да е човек, който познава другите, с които общуваш, да споделя твоя кръгозор и религиозните и политическите ти възгледи? Или пък просто беше необходимо да умее да разговаря, да слуша и да съчувства?

Двете с нея бяхме непознати до осемнадесетата си година. Бяхме само съученички през първата година в колежа. Стаите ни се намираха на противоположните краища на коридора и за първи път се срещнахме в общата баня. Аз се решех, тя миеше зъбите си, но и двете имахме нужда да се отърсим от страха пред новия живот, като вършим обичайни неща.

Тя беше от Ню Хемпшир, аз от Мейн. Тя искаше да учи изкуствознание, аз — английски език. Но поведохме разговор и не спряхме дотогава, докато разтревожена, майка ми не дойде да ме извика. Установих, че съм започнала да търся Вики, където и да отида, а тя правеше същото. Когато съквартирантката й напусна колежа след седмица, най-естественото нещо беше да се пренеса при нея.

Химия. Помежду ни се случваше именно това. От самото начало.

Но най-добрият приятел не беше ли и онзи, на когото можеш да се довериш, без да се опасяваш, че ще те нарани? Аз я бях наранила, но ето я сега тук, отново отворила за мен дома и душата си. Значи в това понятие се съдържаше и способността да се прощава.

Постепенно слънцето се издигна и аз се озовах под плътната сянка на дъба. Размишлявайки върху приятелството, брака и мечтите, останах седнала на тревата, докато животът в Бел Вели продължаваше да тече около мен. Беше спокоен живот, но си имаше своята цел. За момент се появи Карл Янгър, собственикът на железарията, понесъл торба с боклук през страничната врата. Той спря да провери хранилките за птици, преди да изчезне обратно в задния двор. И Сара Карни, нагласяща голям надпис „Отворено“ пред магазин за дрехи, който беше малко шивашко ателие, когато за последен път бях в града, а сега се беше разраснал до бутик, ако се съдеше по пъстрата витрина. По същия начин телефонната станция се бе превърнала в магазин за електрически уреди.

Простичък, но целеустремен. Такъв беше Бел Вели. Получаваш това, което виждаш.

Например книжарницата. Съвсем ново издание се рекламираше на витрината заедно с други книги, но се виждаха също пъзели, игри и опаковки за подаръци. Вики Лонгоц — „В-книгата“, както я наричахме някога, беше изнесла щанд навън, което ми се струваше много разумно в сегашната икономическа ситуация. Запитах се дали щеше да ме сметне за изменник, ако разбере, че чета само на айпода си.

Точно си мислех дали не трябва да отскоча и да си купя няколко книги с парите, за които съпругът ми толкова се тревожеше, когато забелязах колата, паркирана в края на парка, да се приближава. Беше малка черна спортна кола. Усмихнах се и се запитах дали във фризьорския салон продължават да правят трайно къдрене, когато чух шум от друга кола, този път моята, която заобикаляше зелената площ. Тя забави ход и спря на паркинга пред „Ред Фокс“. Втората я последва и изчака, докато високото момче влезе вътре. Очевидно щеше да го върне обратно в сервиза.

Проява на отговорност от моя страна щеше да бъде да предприема нещо. Трябваше да благодаря на сина на Нестор и да му платя. Но аз останах в сянката до пейката, наблюдавайки как вратата на малката кола се отваря и от нея изскача кафяв лабрадор. Той притича през улицата, втурна се по тревата и спря да се изпишка, преди да тръгне към мен. Носът му беше студен, но очите му гледаха умолително и когато започнах да го галя по ушите, размаха енергично опашка. Топлият му език ме близна по лицето и ме накара да се разсмея.

Обичах кучетата. И винаги съм имала — първо Морган, след това Дейн. Плаках със седмици, когато Морган умря, а раздялата с Дейн при заминаването ми за колежа беше дори по-тежка, отколкото тази с майка ми. С нея поне можехме да се чуваме по телефона. Тя често слагаше слушалката на ухото му и твърдеше, че той реагира на гласа ми, но дали разбираше къде бях, защо съм там и че го обичам, въпреки че го бях оставила?

А дали Джеймс разбираше?

Пронизително изсвирване накара кучето да се втурне обратно към колата. Искаше ми се да вярвам, че продължава да ме гледа през прозореца, докато се отдалечаваха заедно със сина на Нестор. Искаше ми се да си мисля, че помежду ни се бе създала някаква връзка и то щеше да ме търси дори когато няма да съм до него. Искаше ми се да се надявам, че това беше любов от пръв поглед.

Повредата на джипа беше знак, че бях постъпила правилно, завръщайки се в Бел Вели. Сега ми се искаше да повярвам, че появата на това куче беше знак, че трябва да остана.

Глупава заблуда. То беше знак наистина, но знак, че бях жадна за любов. Откритието ме шокира и тъй като се бях уморила да плача, затворих очи, подпрях чело на ръба на пейката и се замислих за друго.

Когато едно сетиво се изключи, останалите мигновено се активират. „Грилът“ може и да беше единственият ресторант в радиус от няколко километра, но липсата на конкуренция изобщо не го беше засегнала. Храната винаги е била великолепна. Ако се съдеше по носещия се наоколо аромат, нищо не се бе променило. Представих си огромен чийзбургер с бекон, дори царевична салата, посипана с месни деликатеси.

Определено бях гладна. Но да се появя в „Грилът“ би означавало да се разкрия с главно „р“. Затова се върнах в „Ред Фокс“, влязох в кухнята през страничната врата и спрях на мястото си, забелязала Роб. Висок, с кестенява коса, беше застанал до барплота и приключваше обяда си. Сигурно щях да се измъкна тихо навън и да отложа срещата, ако не беше вдигнал поглед.

— Здрасти — казах с глуповата усмивка. Винаги съм харесвала Роб. Беше спокоен, може би малко скучен, но добродушен. Свалих шапката си, което за момент ми се стори нередно на толкова уединено място, и го целунах по бузата. — Радвам се да те видя.

— И аз теб — отвърна той и макар да усетих някакво колебание, гласът му ме накара да се почувствам като у дома. — Вики слага Шарлот да спи. — Пак този провлечен говор. Наистина като у дома.

— Много добре — казах и се облегнах на плота. — Тя е истинско съкровище. Значи ще имате второ дете? Страхотно.

Той ме наблюдаваше, очаквайки нещо. Въздъхнах тежко.

— Бях лоша приятелка, Роб. Много съжалявам. Не беше нарочно.

— Вики беше много наранена.

— Знам.

— Не го прави повече.

Усмихнах се. С бъбрива съпруга като Вики, Роб говореше малко. Но също като нея не оставяше никакво съмнение относно мнението си.

— Говоря ти сериозно — каза, но тонът му беше омекнал.

— Ей, аз също страдах, че не поддържаме връзка. Имах нужда да поправя тази грешка и заради двете ни.

Той се загледа във вилицата, с която въртеше из чинията няколко макарона, посипани с настърган кашкавал. Когато отново се обърна към мен, обикновено спокойното му лице бе изкривено в гневна гримаса.

— Не става въпрос само за Вики, за мен или за Шарлот. Говоря ти за целия Бел Вели. Замина си така внезапно.

— Също като Джуд.

— Той е част от семейството ни. Ти не си.

— Но ако този град е действително убежище, не трябва ли всеки да се чувства добре дошъл?

Може би се дължеше на думите ми или пък на молбата, която се криеше зад тях. Съвсем смирен, Роб остави вилицата и ме притегли към себе си.

— Само те предупреждавам, малката. Знам как мислят хората тук. Парен каша духа. — Телефонът иззвъня. Ръката, която ме държеше, ме пусна, за да вдигне слушалката. — Свързахте се с „Ред Фокс“. С какво мога да ви помогна? О, господи. Не, имаме нужда от безкофеиново кафе. Предполагахме, че доставките се извършват автоматично. Почти го свършихме.

Оставих го да си върши работата и отворих хладилника. Беше зареден така, както моят никога не е бил. За нас с Джеймс храненето беше просто задоволяване на физическа необходимост. Отдавах го на това, че съм лоша готвачка, но бях такава и много преди да се омъжа и да се преместя в Ню Йорк. Майка ми беше невероятна кулинарка. Не беше необходимо да се уча и аз. Не ми се налагаше да сервирам закуска на двайсетина души на ден, както правеше Вики. Нито пък поднасях чай и въпреки че се досещах, че бисквитите и кексчетата щяха да бъдат опечени следобед, пластмасовите кутии ми подсказваха, че на масата ще преобладават плодовете.

Точно в момента не ми се ядяха плодове. Бях живяла на плодове, не че в това имаше нещо лошо. Преживявах със салати. Което означаваше, че и зеленчуците ми бяха омръзнали. Обмисляйки възможностите, внезапно осъзнах, че имам нужда от питателна старомодна храна, което правеше макароните с кашкавал прекалено изкусителни, за да им устоя. Извадих ги от опаковката и ги стоплих. Роб продължаваше да говори по телефона. Привлякох вниманието му с леко помахване с ръка и тръгнах към задния двор.

Другите гости очевидно бяха решили да се разходят из града, така че места не липсваха. Желаейки да съм колкото може по-далеч от гората, се настаних на един стол близо до къщата. Закрепих чинията на единия от широките му подлакътници и едва бях успяла да протегна напред крака, когато видях дребна тъмнокоса фигура да се появява откъм паркинга. Очевидно пекарката, за която ми бе споменала Вики, идваше да изпече бисквитите и кифличките за следобед. Със сведена надолу глава, тя имаше вид на човек, който иска да бъде забелязан не повече, отколкото аз.

Изчезна в къщата, оставяйки ме сама с дърветата.

Слънцето се бе изместило и огряваше отстрани зелените корони. Виждах широките, осеяни с жилки листа на явора и нежнозелените листа на брезите, които се отличаваха не със зеленината си, а с белеещата се бяла кора. Около тях се стелеше килим от миналогодишни листа, сплъстени от падналия през зимата тежък сняг. Имаше смърчове с конусовидна форма и вечнозелени дървета зад тях. Различавах грациозните клони на бучиниша, тъмните иглички на елите, извисяващи се над боровете. Всички бяха обрасли с мъх, който не можех да видя оттук. Както оставаха невидими огромните скали, разпръснати поединично или струпани около ручея в неповторими комбинации.

Гората беше много гъста. В началото беше на нивото на поляната, преди да започне да се изкачва, като с височината дърветата се издигаха По-плътно едно до друго, отстъпвайки само тук-там пред голите гранитни върхове, където температурата беше с петнайсет градуса по-ниска, отколкото на мястото, на което седях в момента.

И не, тази гора не беше за всеки. В нея имаше черни мечки със свирепи нокти и рисове, чийто рев действаше смразяващо. Срещаха се сови и от време на време орли. И койоти. Наистина ги имаше. Може и да не се бяха появявали наскоро, но аз лично бях виждала един първо наяве, след това и в съня си.

За да не излезе, че правя нещата да не изглеждат такива, каквито са, нека да кажа, че в съня ми нямаше нищо разтърсващо. Нямаше никакво действие, просто две същества — човек и животно, стояха и се взираха едно в друго. Виждам златистите очи от онова лято, макар да ми е трудно да определя какво отразяват в тъмнината на нощта. И винаги се повтаряше до най-дребния детайл. Наблюдавахме се. Изчаквахме.

Понякога се случваше да се събудя. И точно тогава най-ясно прозирах значението на този сън. В тази гора се чувствах преследвана. Събуждах се в сковаващата самота, обзета от чувство за копнеж.

Усещането постепенно избледнява и съвсем го забравям в забързаното си ежедневие, докато сънят не се върне отново — с все същия копнеж. Не смятам, че е по Джуд.

Обичам Джеймс. Но Джуд е див и независим като койота. Как да не му завиждаш за това, когато собственият ти живот е точно противоположното? Особено сега. Трябваше да взема решение. Не можеше да се отлага повече.

Имах нужда от друг знак. Знак, който да ми подскаже по кой път да поема, без да ми се налага да решавам сама.

Така че продължавах да изчаквам, докато следобедните часове се изнизваха. Бях ли отегчена? За своя изненада, не. На третия ден от бягството ми крайниците ми започнаха да се отпускат. Седях, разхождах се, разглеждах списания. Подреждах пъзел във всекидневната, а когато се появи Шарлот, взех я в скута си, давах в ръцете й нужните части и й показвах къде да ги сложи.

Това правеха хората, разполагащи със свободно време. И не се чувствах особено удобно — отчасти, защото ми се струваше безцелно, отчасти и заради това, че колкото и да се опитвах да я изтласкам в дъното на съзнанието си, тежестта от предстоящото решение си стоеше все там. Да остана или да си тръгна? Изборът не беше лесен. И в двата случая щеше да има последствия.

С напредването на следобеда въздухът стана по-топъл. Някъде излая куче, червеношийка подскочи по моравата. Наблюдавах как гостите се връщат за чая. Нито един не държеше мобилен телефон до ухото си.

Докато стана време Шарлот да си легне, целият заден двор се огласяше от песента на щурците. Очарована, изядох вечерята си на верандата с Вики, докато Роб се занимаваше с гостите в салона. Тя искаше да говорим за Джуд и ме разпитваше непрекъснато за писмото, докато накрая отскочих до стаята и й го донесох да го прочете. Обсъдихме значимите събития в живота си — смъртта на баща й, когато тя беше на шестнайсет, на баба ми, когато аз бях на дванайсет, на приятеля на Джуд, едва прехвърлил четиридесетте. За внезапния проблясък на съвест у брат й, след като изобщо му бе липсвала по времето, когато още живееше тук. Но ако се бях надявала, че ще подметне нещо, което би могло да хвърли нова светлина върху тревожещата ме дилема, това така и не стана.

Прибрах се в стаята да си легна, все така далече от решението. И тогава сънят се върна. Когато започна, вече беше късно и много тъмно.

Чували ли сте някога вой на койот? Това е зловещ звук, раздиращ мрака, който започва високо и преминава в ниски, гърлени тонове. Понякога прилича на лай или скимтене, но именно воят те кара да потръпнеш. Случва се към него да се присъединят и други гласове. Въпреки че тези животни се чифтосват за цял живот, често се движат с още няколко, помагайки си взаимно в отглеждането на малките си. Когато чух това за първи път, аз използвах думата „глутница“, но Джуд бързо ме поправи. На глутници се движат вълците, обясни ми той, и макар койотите да са техен потомък, те се събират повече, за да си помагат, отколкото за да обединят силата си.

В тъмнината на тази нощ чух само един. Воят не беше продължителен, но тъй като в съня ми никога не се бе чувал какъвто и да било звук, се оказа достатъчен, за да ме събуди.

Лежах на леглото с широко отворени очи, когато се повтори.

Невярваща, затаих дъх. Щом за трети път раздра нощта, скочих от леглото и вдигнах рамката на прозореца, доколкото позволяваха ограничителите.

Вики беше категорична, че наоколо нямаше койоти, откакто Джуд бе заминал, но или тя грешеше, или този се беше завърнал. Дали не бяха повече? Не можех да кажа. Чух далечно скимтене и друг вой, след това нищо, освен лая на кучето откъм моравата и подновения хор на щурците сред дърветата.

Отпуснах се на пети. Може би се хващах за сламка, но съвпадението беше прекалено голямо. Трябваше да има някакво скрито послание във факта, че койотите се бяха върнали заедно с мен. Можех ли да си замина, преди да го разкрия?

Това беше моят знак.

Сега идваше по-трудната част.