Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (9)

8.
Без шансове

Сан Франциско, калифорния — 1984г.

Самър

— Скъпа, чу ли ме? — Крис държеше двете й ръце в скута си, докато седяха един срещу друг на дивана в дневната. Самър се опитваше да си спомни какво бе казал той току-що.

— Обясних ти, че имаме и други възможности — повтори той.

Тя огледа стаята и забеляза, че той бе запалил няколко свещи и бе пуснал щорите. На масата имаше бутилка червено вино с две чаши до дебел кафяв плик. До нея достигаха звуците от трафика в пиковия час и звънът на трамвая отвън. Кога се случи всичко това? Нима допреди час не седях в лекарския кабинет?

Самър най-накрая бе настояла да отидат при специалист по безплодие. Беше й писнало да чака нещата да се получат по естествен начин, беше й дошло до гуша да отваря бутилка вино всеки месец като утешителна награда за поредния негативен тест за бременност. Тя реши, че ако знаят какъв е проблемът, ще могат да направят нещо. Подозираше, че вината е у нея. Крис бе израснал в голямо семейство и всеки от братята му вече имаше по две деца. Самър бе единствено дете, макар че родителите й никога не бяха обсъждали този въпрос.

Днес следобед в лекарския кабинет те чуха диагнозата, от която тя се страхуваше. Вината бе у нея. Преждевременна недостатъчност на яйчниците. Ранна менопауза. Сега всичко ставаше ясно. През последната година цикълът й беше нередовен: закъсняваше й, а след това имаше тежка менструация. Мислеше си, че хормоните й се променят поради ранна бременност, но през цялото това време нейната репродуктивна система бе угасвала бавно. Лекарят каза, че след година напълно ще влезе в менопаузата. До тридесет и две годишна възраст тя нямаше да може да износва деца — единственото нещо, което я правеше жена. Какво ще бъда тогава? Цял живот тя се състезаваше с момчетата, компенсирайки женствеността си, и така бе предизвикала съдбата, както изглеждаше.

— Помисли ли си за онова, което обсъждахме? — попита Крис. — Осиновяване? Майка ми каза, че сиропиталището може да задейства нещата бързо — може би за по-малко от девет месеца — обясняваше той с пресилена усмивка. Имаше предвид сиропиталището в Бомбай, на което майка му бе спонсор. Процесът обикновено бе бърз, ако поне един от осиновителите беше индиец и можеше да докаже, че разполага с достатъчно средства.

— Това не е забавно. — Тя отпусна глава върху възглавничките. — Ти ни предаваш.

— Не, скъпа, аз не…

— Тогава защо повдигаш постоянно този въпрос. Можем да продължим да опитваме. Докторът каза…

— … че шансовете са нищожни.

— Да, но не е невъзможно. — Самър издърпа ръце и ги сложи в скута си.

— Скъпа, опитахме всичко. Доктор Хейуърт каза, че не си подходящ кандидат за новата техника инвитро, а дори и да беше, аз не искам да си правят експерименти с тялото ти. Скъпа, виж какво си причиняваш. Това не е добре за нас. Искаш да имаш семейство, нали?

Тя кимна и заби нокти в дланите си, за да спре сълзите.

— Е, можеш да продължиш да се тормозиш, опитвайки се да забременееш с много малка вероятност за успех, или можем да започнем процеса по осиновяването и по това време догодина ще държиш бебе в ръцете си.

Тя отново кимна, прехапвайки долната си устна.

— Но дали ще го почувствам като свое бебе?

— Виж, има всякакви семейства — продължи той. — Кръвната връзка не прави семейството. Наистина ли искаш нашето дете да наследи големия ми нос или да бъде левичар?

— Той се усмихна, както обикновено, когато постигнеше своето, но този път тя сякаш нямаше желание да му съдейства.

— Ти ще бъдеш страхотна майка, Самър. Просто трябва да си съгласна. — Крис се приближи и се опита да я погледне в очите, сякаш можеше да намери отговор в тях. — Какво мислиш?

Какво мисля? Тя вече не знаеше.

— Ще си помисля, става ли? Твърде много ми дойде всичко това — тя посочи към кафявия плик. — Точно сега ми се иска да потичам, да си избистря мозъка. Нали нямаш против? — Тя се изправи, без да дочака отговор.

Самър изтича по стълбите, излезе навън и тръгна към зелената шир на парка „Голдън Гейт“. Не й се тичаше, но трябваше да се измъкне от там. Крис говореше за осиновяване от месеци, а тя все отлагаше въпроса. Знаеше, че трябва да обмисли тази възможност, но й бе трудно да се прости с идеята да има свое дете: да износи бебе, да го роди, да го кърми, да вижда собственото си отражение в него. Как да се откажа от всичко това? На Крис му бе по-лесно. Вината не беше негова.

Тя стигна до чешмичката запъхтяна и осъзна, че е пробягала почти пет километра. Обикновено правеше обиколката от три километра по алеята „Кенеди“, но днес й се искаше да пробяга целия път до океана. Спря да пийне вода от чешмичката, струята вода се съживи с бавно бълбукане, а после бликна в лицето й. Покрай нея минаваха обичайните посетители привечер в парка: скейтър с расти, група велосипедисти, майки с детски колички, деца с колела. Три години тя се бе опитвала да си има бебе. Ако първата й бременност беше завършила успешно, досега вече детето й щеше да е проходило. Щеше като тези майки да помага на детето си да кара триколка. Преждевременна недостатъчност на яйчниците. Очите й се замъглиха, но тя избърса сълзите с ръкав и се затича отново. Беше на трийсет и една, как така вече й бе минало времето? Правеше всичко, което смяташе за правилно. Да бъде лекар, бе единственото нещо, което някога бе искала в живота си, но не и сега. Откъде да знае, че тялото й ще я предаде? Истината я удари силно в лицето като водата от фонтана. Крис имаше право. Докторът също. Тя бе готова с отговора и можеше да оправи нещата.

Когато се прибра у дома, Крис бе излязъл. В бележка върху масичката за кафе обясняваше, че са го извикали в болницата. Тя седна на студения дървен под. Наведе се силно напред и точно когато носът й докосна коляното, се задави от риданието, което се надигна в гърлото й. Погледът й се замрежи от сълзите в очите й. Тя даде воля на напиращите дълбоки, ужасни ридания. Тези сълзи се насъбираха в нея. Тя постоянно ги потискаше, стотици пъти на ден — всеки път, когато чуеше детски глас или преглеждаше малък пациент, — докато настъпваше момент като този. Това се случваше винаги, когато тя го очакваше най-малко, когато вършеше ежедневни дейности: изплакваше каната за кафе, развързваше си обувките, решеше си косата. И в такъв момент, когато не подозираше нищо, сълзите най-накрая рукваха без контрол, отнякъде дълбоко, дълбоко в нея, от място, което тя почти не познаваше.

След като си взе душ, Самър седна на дивана и видя, че бутилката вино е отворена. Наля си една чаша, взе кафявия плик, изпратен от майката на Крис, и изсипа съдържанието му. Прочете го и научи колко много от децата в индийските сиропиталища всъщност не са сираци, а са изоставени от родители, които не могат или не искат да ги отгледат. На децата им бе позволено да останат в сиропиталището до шестнайсетгодишна възраст, когато биваха принудени да напуснат, за да освободят място за други деца. Шестнайсет?

Спомни си думите на Крис. Ти ще бъдеш страхотна майка. Просто трябва да си съгласна. Самър напълни отново чашата си и продължи да чете.