Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (24)

23.
Денят на благодарността

Менло Парк, Калифорния — 1991г.

Кришнан

— Намачка ли вече картофите? Крис!

Кришнан бе толкова погълнат от страниците на „Индия в чужбина“, че почти не чуваше Самър.

— Трябва да намачкаш картофите. Пуйката ще е готова след половин час. И гледай този път да не слагаш пипер. Татко не обича пикантна храна.

Кришнан въздъхна шумно. Пикантна храна? Само един американец може да сметне картофеното пюре, вероятно най-лекото ястие, приготвяно някога, за пикантно. Не, пикантна е батата пакора, която прави майка му, — резенчета добре сварени картофи, потопени в пикантно масло и поръсени със зелено чили, после запържени до златистокафяво. Тя едва успяваше да сложи резенче в чинията, и той го грабваше алчно веднага. Отдавна не бе похапвал хубава батата пакора. Той въздъхна, докато мачкаше димящите картофи в голяма купа. Самър понякога му угаждаше и от време на време излизаха да хапнат индийска храна, но не проявяваше истински интерес към индийската кухня, а нейните готварски умения бяха доста ограничени. Той веднъж й показа как да приготви чана масала, просто ястие, което се прави само с консерва нахут и малко пакетирани подправки. Сега това бе единственото ястие, което тя правеше многократно и го поднасяше с хляб от магазина. Скъпата бутилка шафран, която родителите му изпратиха от Индия, си стоеше неотворена на рафта с подправките, след като Самър призна, че не знае как да го използва.

Той добави в купата няколко супени лъжици масло, сложи малко мляко и разбърка. Сместа стана гладка и бяла като болнични чаршафи и почти толкова привлекателна. Как някой може да яде нещо без цвят и аромат? Приготвянето на картофеното пюре се бе превърнало в негово задължение за Деня на благодарността. Една година той си позволи волността да добави шепа фино накълцани листа от кориандър като украса. На другата година разбърка в маслото чаена лъжичка от гарам масала на майка му. Тази година отново щеше да се ограничи до солта и маслото.

— Още не съм сложила пая във фурната. — Самър се втурна към печката, отвори вратата и заби термометъра в пуйката за пореден път.

Кришнан не можеше да разбере защо американците, и особено жена му, се вълнуват толкова от това ястие всяка година. На семейните празници у дома редовно присъстваха поне дузина ястия и всички те изискваха много по-сложно приготовление от пъхането на пуйката във фурната за няколко часа. И нито една от съставките не беше от консерва. Всяка година за Дивали майка му и лелите му готвеха с дни предварително: леки пухкави дхокла, потопени в туршия от кокосови орехи, разкошно зеленчуково къри, деликатно подправена дал. Всички зеленчуци се избираха един по един от сабзи-валах и всяка подправка се изпичаше, смилаше и смесваше на ръка. Тортата бе с домашна сметана и паратхас, които се навиваха и се сервираха горещи от огъня. Жените с часове клюкарстваха и се смееха, докато белеха, режеха, запарваха и пържеха гозби за двайсет души, че и за повече. И той никога не беше виждал да се тревожат излишно, както се тормозеше жена му сега. Спомни си за първото си запознанство със странните ритуали на американския Ден на благодарността.

През първата година в медицинския университет състудентът му Джейкъб го покани в Бостън. Кришнан бе прекарал в Съединените щати едва няколко месеца, при това само в Калифорния, така че когато пристигнаха в Бостън, първите неща, които го поразиха, бяха мразовитият въздух и ярките цветове на листата. За пръв път виждаше есен.

Там имаше десетина души и Кришнан получи „работа“ — заедно с другите мъже да събира листата от обширния двор на величествената колониална къща. Това достатъчно го обърка — той се чудеше защо няма слуги, които да вършат тази работа, — но Кришнан се озадачи още повече от играта на тъч футбол, която последва. Вътре, докато топлеха премръзналите си пръсти край огъня, Кришнан чу звънкия смях на сестрата на Джейкъб от кухнята. Братовчедките й я дразнеха за новото й гадже, което тя бе довела у дома за пръв път. Тази идея бе напълно чужда на Кришнан. В Индия родителите и другите роднини първи, а не последни одобряваха бъдещите съпрузи. Ухажването при сгодените двойки продължаваше кратко и обикновено присъстваше придружител. Кришнан хареса яденето, макар постоянно да си мислеше, че с малко лют сос всичко би имало много по-добър вкус. До края на уикенда той бе очарован от всичко, което видя: красивата къща, просторния двор, красивото русо момиче. Пожела всичко това. Беше се влюбил в американската мечта.

Когато дойде за пръв път в Съединените щати, за да учи медицина, той бе развълнуван от новите възможности, които животът внезапно му предложи. Спокойното, в мисионерски стил студентско градче в „Станфорд“ бе толкова различно от претъпкания град, откъдето идваше. В Америка имаше и още много друга неща, които харесваше: чисти улици, огромни молове, удобни коли. Започна да харесва храната, особено пържените картофки и пиците, които сервираха в кафенето в студентското градче.

Кришнан се върна за ваканцията в Индия след втората година и откри, че нещата се бяха променили. Беше лятото на 1975 година и Индира Ганди току-що бе обявила извънредно положение, след като бе обвинена за изборни измами. Политическите протести бяха потушени бързо и хиляди опоненти на правителството бяха хвърлени в затвора. Беше трудно да се вярва на пълните с пропаганда вестници, но смътно се усещаше чувство на страх и несигурност за бъдещето. Когато придружаваше баща си на визитации, болницата му се стори по-остаряла, отколкото си я спомняше, особено в сравнение със „Станфорд“. Някои от приятелите му се женеха, но Кришнан успя да избегне предложението на майка си да започне да се среща с момичета. До края на лятото той откри, че му липсва Америка — мястото, където животът беше прекрасен, а възможностите за кариера бяха невероятни. Завръщането в родината наклони везните в съзнанието му, а когато отиде отново в Калифорния за последните две години от следването, той беше напълно сигурен, че иска да остане там.

Десетилетието след медицинския колеж премина като продължителна мъгла от дни и нощи в неуморна работа, за да стане хирург. Изкара една от най-трудните стажантски програми в страната. Сега колегите му се консултираха с него за най-трудните си случаи и често го канеха като гост лектор в „Станфорд“. И намери красивото русо момиче, което сега бе негова съпруга. Според всяка обективна мярка той бе преуспял. След петнайсет години в тази страна той бе постигнал мечтата, от която бе силно запленен.

Всички те седяха в трапезарията край празничната маса, с много малко пространство помежду им. Бащата на Самър режеше пуйката и те си подаваха съдове, пълни с плънка, боровинков сос, заливка, картофено пюре и зелен боб. Докато Кришнан се хранеше, той слушаше как Аша забавлява баба си и дядо си с истории за новите си учители и за училищната униформа, която й харесваше.

— Най-хубавото е, че няма момчета, които понякога са толкова досадни. — Всички се смееха и Кришнан също положи усилия да се усмихне. Те се хранеха в тази стая само няколко пъти в годината, осъзна той, и масата никога не бе пълна. Той премигна няколко пъти. Къщата бе просторна и красива, но според него — някак стерилна, точно като живота им. Това не му правеше особено впечатление, когато Аша изпълваше този живот с бъбрене и смях, но дори и тогава той не ставаше така пълноценен и богат като семейните сбирки, които си спомняше от детството си.

Това бе животът, който си бе представял, животът, който се бе надявал да има, но някак си американската мечта сега му се струваше куха.

Само преди няколко седмици семейството му в Индия се бе събрало за вечеря на Дивали в дома на родителите му, поне две дузини хора. Единствено Кришнан отсъстваше и те му се обадиха, предавайки телефона от ръка на ръка, за да могат всички да го поздравят по случай Дивали. Онзи ден, когато телефонът звънна, той бързаше да излиза, но след като затвори, седна неподвижно до кухненската маса с телефона в ръка. В Бомбай беше вечер и той можеше да затвори очи и да си представи милионите дия, мънички глинени гърнета с малки пламъчета по балконите, по уличните сергии и по витрините. Идваха гости да си разменят кутии със сладки и добри пожелания. Училищата затваряха и децата ставаха да се порадват на фойерверките. Още в детството му това бе една от любимите му нощи в годината, когато целият Бомбай усещаше магията.

Кришнан подхвърли идеята да се върнат на гости в Индия и може би да осиновят още едно дете, но Самър се възпротиви. Тя, изглежда, бе решила да съхрани Аша в малкия пашкул, който бяха изпрели около нея. Той гледаше на семейството като на нещо безценно, което трябва да бъде защитавано. За него то е нещо диво и разклоняващо се, нещо силно, което издържа години, километри, дори грешки. Защото, доколкото си спомняше, в големия му род бе имало дребни прегрешения и големи вражди, но това не бе засегнало издръжливостта на семейните връзки. Самър имаше добри намерения, полагаше усилия с Аша: гледаха „Нешънъл Джиографик“, показваха й карти на Индия, преглеждаха фактите за земеделието и животните. Когато родителите му изпращаха чания-чоли, тя обличаше Аша в него и им изпращаше снимки. Но дъщеря му нямаше поводи да облича празничните дрехи и те се трупаха на камара в дрешника й. Точно като неговите немощни усилия да научи Самър на няколко думи на гуджарати, и жестовете й в крайна сметка се оказваха незначителни.

Може би всичко това не би го тревожило толкова много, ако усещаше, че Самър все още беше жената, в която се бе влюбил, — интелектуалният партньор, равният другар. Липсваха му разговорите им за медицина. Тя се интересуваше от неговите случаи, но напоследък предпочиташе да обсъжда скучните подробности за успеха на Аша в училище. Дори когато Самър говореше за своята работа в клиниката, на него му бе трудно да симулира интерес към сополивите носове и мускулните разтежения, след като цял ден се бе занимавал с мозъчни тумори и аневризми. Макар технически да имаха една и съща професия, на тях им бе трудно да разговарят, без единият да изгуби интерес или да се разочарова. Понякога изглеждаше, че нещата, които изпълваха и определяха брака му, днес нямаха почти нищо общо с онези, които ги бяха събрали някога.

— Да вдигнем тост. — Веселият глас на Самър прекъсна мислите му. Тя вдигна винената си чаша във въздуха и останалите го последваха. — За семейството! — Всички те повториха пожеланието, докато се надигаха от столовете си, за да се пресегнат несръчно през масата и да си чукнат чашите. Кришнан отпи голяма глътка от изстуденото шардоне, усети как течността гъделичка гърлото му, а хладината се просмуква в тялото му.