Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (48)

47.
Преди много време

Мумбай, Индия — 2005г.

Аша

Аша усети как сърцето й заби лудо, докато влакът с грохот навлезе в гара „Чърчгейт“. Приближаващият влак раздвижи прашния въздух и освободи натрапчивата воня на урина, надигаща се от горещата земя. Миризмата бе нетърпима, но тя мислеше единствено за това къде ще я откара този влак. Тръгна напред по перона с пачка рупии, пъхнати на сигурно място в колана й. В раницата й, неизползвана от полета насам, имаше бележник, карти на града и билети за първа класа във влака — единственият безопасен начин за девойка без придружител да пътува из Индия, както настоя дадима.

Преди да тръгне, баща й и даде единствените подробности, които си спомняше, името на агенцията за осиновяване и на представителя, който им помогна. Когато Аша се обади в агенцията, те я насочиха към сиропиталището. Дадима й даде адреса на „Шанти“ и името на директора, Арун Дешпанде. Записа го в бележника на Аша на английски, на хинди и на марати^[1], за всеки случай. Дадима предложи да отиде с нея, но Аша искаше да се справи с това сама. Настани се на седалката, извади от джоба си сребърната гривна и я стискаше през целия път. Когато слезе от влака, тя си проправи път до опашката с рикши, където показа на шофьора бележника си с адреса на сиропиталището. Той кимна, изплю на тротоара сок от бетел и завъртя педалите с невъобразимо тънките си, жилави крака.

Сиропиталището изглеждаше различно от очакванията на Аша — просторна двуетажна сграда с двор, където да си играят децата. Тя спря пред табелата отвън, с надпис на английски.

ДОМ ЗА ДЕЦА „ШАНТИ“

СЪЗД. 1980

СЪРДЕЧНА БЛАГОДАРНОСТ НА СЕМЕЙСТВО ТХАКАР

ЗА ЩЕДРОСТТА ИМ КЪМ НОВИЯ НИ ДОМ

Тхакар? Както научи след пристигането си тук, в Мумбай имаше хиляди семейства Тхакар. Прекрасно бе, че не й се налагаше постоянно да го казва на хората буква по буква. Натисна звънеца на входната врата и на прага се дотътри нацупена старица.

— Дошла съм да разговарям с Арун Дешпанде. — Аша говореше бавно, предполагайки, че старицата не разбира английски. Щом чу името, тя отвори вратата и посочи към малък офис в дъното на коридора. Аша събра длани да благодари и пристъпи колебливо в сградата. Изпитваше огромна увереност по пътя насам, но сега краката й се подкосяваха, а сърцето й биеше лудо. Вратата на кабинета бе отворена, но въпреки това тя почука. Мъж с посребрена коса и бифокални очила, смъкнати на носа му, говореше високо в телефонната слушалка на език, който не й звучеше познато. Той й направи знак да влезе и да седне. Тя махна купищата хартия от единствения стол в офиса. Видя табелката на бюрото, на която пишеше Арун Дешпанде, и дланите й се изпотиха. Извади бележника си и молив и зачака.

Той остави слушалката и й се усмихна измъчено.

— Здравейте, аз съм Арун Дешпанде, директорът на „Шанти“. Влезте, моля — покани я той, макар че тя вече бе седнала.

— Благодаря. Аз се казвам Аша Тхакар. Дошла съм от Съединените щати. Аз… всъщност съм осиновена от тук, от това сиропиталище. Преди около двайсет години. — Тя лапна молива, докато очакваше реакцията му.

Дешпанде се отблъсна назад от бюрото.

— Тхакар? Като Сарла Тхакар? Роднина ли ви е?

— Сарла… ъъъ, да, тя ми е баба. Майка на баща ми. Защо питате?

— Много сме благодарни на баба ви. Тя направи дарение за тази сграда, може би преди почти двайсет години. Искаше да е сигурна, че имаме достатъчно класни стаи за всички деца на втория етаж. Всеки ден след училище те продължават учението си тук. Музика, танци, рисуване.

— О, аз… не знаех това. — Аша дъвчеше края на молива.

— Не съм я виждал от много години. Предайте й много поздрави от мен.

— Да, ще го направя. — Аша си пое дълбоко дъх. — Господин Дешпанде, причината, поради която съм тук, е, че се надявам да ми помогнете. Аз се… опитвам да открия истинските си родители, онези, които са ме донесли тук, в сиропиталището. — Той не отговори, но тя продължи. — Също така исках да кажа, че съм благодарна за всичко, което сте направили за мен тук. Сега живея добре в Америка, обичам родителите си… — тя направи пауза, търсейки думите, с които да го убеди, — и не искам да създавам неприятности. Просто истински желая… всъщност винаги съм искала да открия рождените си родители.

Мистър Дешпанде си свали очилата и започна да ги търка с края на ризата си.

— Скъпа моя, стотици деца минават от тук всяка година. Само през миналия месец имахме над дузина бебета, оставени на прага. Късметлиите ги осиновяват; другите остават тук, докато завършат училище, най-много до шестнайсетгодишна възраст. Не можем да водим документация за всяко дете. На повечето ние дори не знаем истинската възраст, а тогава, ами… — Той въздъхна тежко и наведе глава да я погледне. — Предполагам, че мога да проверя. Много добре. Тхакар. Аша ли казахте? — Той се обърна към първобитния компютър на бюрото. След няколко минути греене по клавиатурата и взиране в монитора той се обърни отново към нея. — Съжалявам, не мога да намеря това име. Няма документи за вас. Както казах, нашата документация… — Той сви рамене и си сложи отново очилата.

Сърцето й се сви и тя сведе поглед към бележника си, отворен на празна страница. Няма документация за мен. Тя заби нокти в дланите си, за да спре сълзите, които напираха стремително в очите й.

— Разбирате ли, и други деца идват тук, като вас, и е трудно да намерим майката, дори когато разполагат с името й. Понякога тези жени не искат да бъдат намерени. В много случаи те са били неомъжени и никой не знае, че са родили бебе или че са го донесли тук. Тези майки може да изпаднат в много… тежка ситуация, ако хората разберат сега.

Аша кимна, стисна молива си и се опита да запази самообладание. Какъв е следващият въпрос? Какво да напиша на тази празна страница?

Внезапно Арун Дешпанде се наведе напред и се взря в лицето на Аша.

— Очите ти, толкова са необикновени. Само веднъж преди съм виждал този цвят у индийка. — Лицето му грейна от осенилата го идея. — Кога каза, че си била осиновена?

— Хиляда деветстотин осемдесет и пета. През август. Наистина ли? Какво…

— И знаеш на колко си години? Кога си родена? — Той събори куп листи на път към стоманените шкафове зад стола си.

— Около година преди това, така мисля. — Тя стана и приближи до него, надзъртайки през рамото му.

Той ровеше из папките, които изглеждаха още по-разхвърляни от бюрото му.

— Спомням си, че… Тя беше от Палгхар, Дахану, едно от онези северни селца. Мисля, че беше изминала пеша целия път дотук. Спомням си онези очи. — Той поклати глава, а после спря и вдигна поглед към нея. — Виж, това ще отнеме малко време. Ще трябва да преровя цялата 1984 година — тези папки и още малко назад. Да ти се обадя, ако намеря нещо?

Тя пламна от възбуда при мисълта, че информацията бе тук, някъде в този разхвърлян шкаф. Просто не можеше да си тръгне сега.

— Мога ли да ви помогна в търсеното?

— Не, не. — Той се усмихна леко. Дори не съм сигурен какво търся, но ако е тук, ще го намеря. Обещавам ти, Заради Сарла-джи. Обещавам. Сто процента. — Той поклати глава настрани по този объркващ начин, както го правеха хората тук. Тя бе научила, че в Индия нещата са такива. Трябваше да има вяра. Тя откъсна един лист от бележника си, за да запише номера си, и мушна молива зад ухото си.

— Имате ли химикалка?

Няколко дни по-късно тя отново пътуваше до „Шанти“. Едва се сдържаше да не хукне към офиса на Дешпанде, след като мина през входната порта. Чакаше го изнервена. Когато той влезе, тя стана на крака.

— Дойдох веднага щом можах. Какво открихте?

Той седна зад бюрото си и й подаде кафява хартиена папка.

— Помня я. Майка ти. Не можах да забравя онези очи. — В папката имаше един лист, частично попълнен формуляр. — Съжалявам, че тук няма много информация — извини се той. — Тогава мислехме, че е най-добре хората да си останат анонимни. Сега се справяме по-добре със събирането на информация поради здравословни причини и какво ли не още. О, но пък открих защо не сме те намерили първия път. Виж точно тук… — Той се наведе и посочи към графа във формуляра. — Когато си пристигнала тук, си се казвала Уша. Предполагам, че документацията ни не е чак толкова лоша. — Седна обратно на стола си и се усмихна.

Уша. Името й е било Уша. Рожденото й име. Дадено от майка й. Уша Мърчант.

— Това беше първият ми месец като директор, когато ти дойде тук. Бяхме изпълнили капацитета на сиропиталището и не трябваше да приемам повече деца. Но майка ти дойде тук със сестра си, която ме убеди да те взема. Каза, че вече си имала братовчедка тук и не било правилно да ги разделяме.

— Братовчедка? — Аша бе прекарала целия си живот без братовчеди, а откак дойде в Индия, накъдето и да се обърнеше, се появяваше по един.

— Да, дъщерята на леля ти. Тя каза, че била по-голяма от теб с една година, но това трябва да е станало преди пристигането ми тук, а оттогава със сигурност няма никаква документация.

— Господин Дешпанде, искам да я намеря… майка ми, родителите ми. Знаете ли как бих могла? — попита Аша, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си.

Той поклати глава.

— Съжалявам. Изненадан съм, че изобщо намерихме тази папка.

Дешпанде й помогна да спре авторикша и даде инструкции на шофьора да я закара до гарата. Тя стисна папката в едната си ръка, а с другата се сбогува с директора Дешпанде.

— Благодаря ви много. Оценявам помощта ви.

— Късмет, дете. И внимавай, моля те.

Седнала на стола си в офиса на Таймс тя се взираше в единствената страничка в папката, макар вече да знаеше наизуст данните, които тя съдържаше.

ИМЕ: УША

ДНР: 18 08 1984

ПОЛ:Ж

МАЙКА: КАВИТА МЪРЧАНТ

БАЩА: ДЖАЗУ МЪРЧАНТ

ВЪЗРАСТ ПРИ ПРИСТИГАНЕ: 3 ДНИ

Само няколко подробности, но и те водеха до нови открития. Майка й не е била неомъжена. Родителите й са били женени и тя знаеше имената им. Нейното име през първата година от живота й е било Уша Мърчант. Аша се упражняваше да го пише, първо с печатни букви, после като подпис, а накрая само с инициалите, с които подписваше уводните си статии. Погледна към отражението си в тъмния монитор.

Уша Мърчант. Прилича ли на Уша?

— Уша Мърчант — изрече тя, протягайки ръка да се представи на телбода върху бюрото си. Аша отпусна глава върху облегалката на стола и се загледа в тавана. Обади се на Меена в съседния офис. — Дори не знам откъде да започна. Как ще я намеря?

— Е, ти си на точното място. Таймс има достъп до най-добрата база данни в Индия. — Меена се наведе към Аша и написа нещо на клавиатурата си. — Имаме доста информация за всички големи градове.

— Ами ако не е в град? Ако е в някое селце? Директорът на сиропиталището каза, че е дошла тук, мисля, че пеша, от някакво село.

Меена спря и я погледна.

— Наистина ли?

— Да, защо?

— Това е забележително. Една жена да направи това, особено тогава, когато транспортът е бил ненадежден. Сигурно много е искала да те донесе тук. — Меена дръпна един стол. — Добре, ще ти покажа как да използваш това. Има само градове, но можеш да започнеш оттук. Започни с Мумбай. Добре, че името не е Пател или нещо такова. Ще бъде най-лесно да я намериш чрез роднина мъж, имотно състояние или нещо подобно. Добре, започваме, списъци на наематели, търсим Мърчант… о, добре, има няколко.

Нямаше Кавита, но имаше дузини вписвания на Джазу Мърчант или на Дж. Мърчант само в Мумбай, а все още не бяха проверили в другите градове. Аша започна с дълъг списък с имена и в продължение на няколко часа се опитваше да подреди откъслечната информация. До края на деня тя бе стеснила списъка до три актуални адреса, но те можеха да не доведат до нищо. Все пак бе обнадеждена, като вървеше към асансьора с бележник, притиснат до гърдите й.

— Пожелай ми късмет — извика тя през рамо към Меена. Кой знае какво ще намеря.