Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (11)

10.
Решението

Сан Франциско, Калифорния — 1985г.

Самър

Самър седеше на ръба на ваната, босите й крака опираха в студените плочки на пода, а в ръката си стискаше познатата пластмасова касета на теста за бременност. Въпреки сълзите тя виждаше двете паралелни линии толкова ясно, колкото и преди осем месеца, когато научи, че е бременна. Днес трябваше да бъде терминът й. Трябваше да бъде празник за нея и за Кришнан, но вместо това тя тъгуваше сама. Съчувствието на другите се изчерпи няколко седмици след помятането. Единственото доказателство за бебето, което изгуби, бе домашният тест за бременност, който сега държеше в ръка, и зейналата празнина, която не можеше да запълни.

Далечният вой на сирена я извади от вцепенението й и от другата стая тя чу радио алармата на Крис, познатите гласове на сутрешните новини по Националното обществено радио. Тя стана и пъхна пластмасовата касета в джоба на износения си хавлиен халат. Знаеше, че Крис вече губеше търпение с нея, дразнеше се все повече от онова, което смяташе за нейна фиксидея. Изпитваше огромно желание да продължи напред. Тя посегна към четката си за зъби, когато Крис отвори вратата на банята.

— Добро утро — поздрави я той. — Защо си станала толкова рано?

Тя пусна душа и си свали халата.

— Полетът ми е в девет.

— Да. Поздрави родителите си.

Тя влезе под душа и усили топлата вода, докато стана толкова гореща, че едва я понасяше.

Самър видя сивото волво веднага щом то спря на терминала за пристигащи на летището в Сан Диего. Майка й излезе от колата и отиде до бариерата да я посрещне.

— Здравей, скъпа. О, колко се радвам да те видя.

Самър прескочи пътния си сак и се хвърли в отворените обятия на майка си. Изведнъж усети, че сякаш се стопява в прегръдката й. Зарови лице в меката жилетка на майка си, усети едва доловимия аромат на крема й за лице. Сякаш отново бе на девет години и се разплака.

— О, скъпа — възкликна майка й и я погали по главата.

— Ще приготвя малко чай — предложи майка й, когато се прибираха у дома. — И ще направя бананов хляб.

— Добре звучи. — Самър се настани на кухненския стол.

— Крис дежурен на повикване ли е този уикенд? Много лошо, ще ни липсва.

Родителите й харесваха Крис. Тя не беше сигурна как ще реагират, когато доведе у дома индийския си приятел, но, слава богу, те го приеха. И двамата й родители бяха израснали в Торонто по време на следвоенния имитационен бум през четирийсетте и имаха съседи, говорещи на руски, италиански и полски. Като лекар, баща й бързо се сближи с Крис и го уважаваше заради това, че бе избрал да стане хирург.

— Баща ти се опита да намали вечерните си часове в кабинета, но после се върна за по една вечер седмично, а след това за две и сега е отново там, откъдето започна. — Майка й поклати глава, докато пълнеше чайника.

Откакто се помнеше, баща й използваше за кабинет стая на първия етаж в къщата им, за да приема пациентите си. Някои от тях той лекуваше в клиниката си през деня, а те идваха нощем при спешни случаи. Но обикновено бяха хора, които иначе изобщо не ходеха на лекар: новопристигнали имигранти без здравни осигуровки, невръстни майки, изритани от домовете на родителите си, възрастни хора, твърде уплашени, за да отидат нощем в болницата. Много скоро се разчу, че домашният кабинет на доктор Уитман винаги е отворен за пациенти и че той не взема нищо от онези, които не могат да платят. Детството на Самър бе изпълнено със спомени за това как звънецът им звъни по време на вечеря или семейна игра на скрабъл.

— Провери за тази дума в речника, Самър — поръчваше баща й, когато отиваше да отвори вратата, след като бе направил седембуквена дума. — Използвай я в изречение, като се върна.

Заедно със сутрешния вестник те често намираха на верандата прясно изпечен пай или кошница с плодове, оставени там от благодарни пациенти. За баща й медицината беше нещо повече от професия; тя бе призвание. Бе неразделна част от живота му и той предаде страстта си на дъщеря си. Когато беше осемгодишна, той я научи да използва стетоскоп и да слуша собственото си сърцебиене. На десет тя можеше да измерва кръвно налягане. Не си помисляше, че може да стане нещо друго, освен лекар. Баща й беше нейният герой. Тя очакваше с нетърпение уикендите, когато се сгушваше до него в кафявото му кожено кресло, докато той четеше.

— Ами ти, мамо? Как вървят нещата в библиотеката? — Самър забеляза сенките под очите на майка си.

— О, натоварено, както винаги. Слагаме нови рафтове в справочната секция, за да направим място за някои дарени мебели. Другата есен организирам серия от семинари за известни жени: Елинор Рузвелт, Катрин Греъм.

— Чудесно. — Самър се усмихна, макар никога да не е разбирала как майка й може да се интересува от такава банална работа.

Майка й донесе на масата две чаши с издигаща се пара, придружени с тънки филийки бананов хляб.

— Е, какво става, скъпа? Изглеждаш угрижена.

Самър взе чашата си и отпи от чая.

— Ами, ние… аз… не мога да имам бебе, мамо.

— О, скъпа. — Майка й я докосна по ръката. — Ще стане, само почакай. Помятането е често срещано. Много…

— Не. — Самър поклати глава. — Не мога. Ходихме на изследване при специалист. Имам ранна менопауза. Яйчниците ми вече не произвеждат яйцеклетки. — Самър погледна майка си в очите и потърси обяснението, което не успя да намери никъде другаде; видя, че те са пълни със сълзи.

Майка й се прокашля.

— Значи така. И не можеш да направиш нищо?

Самър поклати глава и сведе поглед към чая си.

— Съжалявам, скъпа. — Майка й стисна ръката й. — Как ти се отразява това? Как е Крис?

— Крис се отнася много… по медицински към всичко това, вечният лекар. Мисли, че съм прекалено емоционална. — Тя се спря навреме и премълча, че вече не може да говори за това с него, че се тревожи, че ако не намери начин да продължи напред, може да изгуби и Кришнан.

— На мъжете им е трудно да го разберат — каза майка й, поглеждайки към чашата си. — И на баща ти му беше трудно.

Самър вдигна поглед.

— Заради това ли не сте имали повече деца?

Майка й отпи глътка, преди да отговори.

— Имах едно помятане преди теб, а после, след теб, никога не успях да забременея отново. Тогава нямаше такива изследвания, така че ние просто го приехме. Ти ни направи толкова щастливи, но ми беше криво, че не успях да те даря с братче или сестриче. — Майка й избърса една сълза.

Самър изпитваше чувство на вина за всеки път, когато си бе пожелавала братче или сестриче.

— Вината не е твоя, мамо — успокои я тя. Вината не е твоя. Вината не е моя. Няколко минути те седяха в мълчание, преди Самър да погледне отново към майка си. — Мамо, какво мислиш за осиновяването?

Майка й се усмихна.

— Мисля, че е чудесна идея. Обмисляш ли я?

— Може би… в Индия има толкова деца, които се нуждаят от семейство, от дом. — Тя погледна ръцете си и завъртя брачната си халка около пръста си. — Просто ми е трудно да си помисля, че никога няма да родя, че никога няма да създам живот. — Тя се задави от напиращите сълзи.

— Скъпа — опита се да я успокои майка й, — ти ще направиш нещо също толкова важно — ще спасиш живот.

Лицето на Самър се изкриви и тя се разплака.

— Просто искам да бъда майка.

— Ще бъдеш, и то страхотна — увери я майка й и докосна ръката й. — А когато станеш майка, повярвай ми, това ще бъде най-важното нещо, което някога си правила.

По време на полета към дома Самър прегледа материалите от индийската агенция за осиновяване, като се фокусира върху сериозните лица на децата. Би било също толкова силно да промениш живота на едно от тях: да дадеш възможност, когато такава липсва, да подобриш нечий живот. Това й напомни защо стана лекар. В брошурата прочете цитат от Ганди: „Ти трябва да бъдеш промяната, която искаш да видиш в света“.

Може би е имало причина за цялата ни болка. Може би сме били предопределени да направим именно това.