Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (28)

27.
Сериозни усложнения

Мумбай, Индия — 2000г.

Кавита

Кавита отвори входната врата на чавл.

— Ехо? — извика тя. Джазу и Виджай трябваше да са у дома досега, но апартаментът бе празен. Тя се боеше да не би Джазу отново да е излязъл да пие. Преди три седмици той бе наранил дясната си ръка във фабриката, когато друг работник погрешка бе включил пресата за плат, докато Джазу настройвал инсталацията. Стоманените плочи счупили костите му на три места, преди да изключат машината. Завели го в държавната болница, където лекарят сложил скоба на ръката му и го изпратил обратно във фабриката. Но майсторът казал на Джазу, че забавя работата, и го пуснал да си върви у дома, докато се оправи. Помолил Джазу да постави отпечатъка от палеца си върху някакви документи, а после му обяснил, че не може да му платят, докато не се върне на работа.

През първите няколко дни Джазу се въртеше оклюмал у дома. После започна да се размотава по улиците и се прибираше почернял от слънцето и покрит с прах. Кавита опита да го успокои. Поне бяха върнали почти всичко на лихваря, а с нейния доход и с куриерската работа на Виджай можеха да покрият другите домакински разходи за няколко седмици, докато ръката му оздравееше. Това не утеши много Джазу; той само стана по-мрачен. След тази първа седмица Кавита започна да надушва онази характерна миризма. Опита се да не обръща внимание. Всъщност тя нямаше време да се занимава с това. Всеки ден ставаше рано, отиваше на работа, прибираше се да приготви вечерята, тръшваше се изтощена в леглото и правеше всичко това отново на другия ден. Ако й стигаха силите, вечер се опитваше да прекара известно време с Виджай, макар че и той бе станал мрачен напоследък.

Тя се замисли дали да не излезе да потърси Джазу, но знаеше, че и той, и Виджай щяха да се приберат изгладнели. По-добре най-напред да приготви вечерята. Час по-късно оризът и картофено лученият шаак бяха готови. Кавита усети, че стомахът й къркори. Не бе яла от осем часа. Взе предпазливо от храната с пръсти. Не можеше да си позволи да седне и да се нахрани добре без съпруга си и сина си. Виджай сигурно учеше с някой съученик, както правеше все по-често напоследък. Но Джазу трябваше да се е прибрал досега. Безпокойството й прерасна в силна тревога, а после бързо и в страх. Твърдо решена, Кавита покри храната и нахлузи своите чапал. Преди да излезе, пъхна в гънките на сарито си малко пари и ключа.

Кавита вървеше бързо. Гледаше само право напред: след мръкване улиците тук не бяха безопасни за сама жена. Къде е отишъл? Как може да се държи толкова безотговорно? През повечето време тя успяваше да се вслуша в съвета на майка си да се доверява на съпруга си, да бъде смела заради семейството. Но понякога той правеше нещо глупаво като това, изчезваше през нощта или се връщаше вмирисан на алкохол и само за миг тя губеше вяра. Чудеше се дали бе сгрешила да му се довери, ако всички тези решения са били лоши, — да се откаже от дъщерите си, да напусне селото, да се опитва да оцелее в този град, в който никога нямаше да се почувства като у дома си.

Краката й я водеха по пътеката към малкия парк, ограден от магазините и светлините на градските улици. Мина покрай ръждясалите съоръжения на опустялата спортната площадка и тръгна към малка група мъже, седнали под голямо дърво. Когато приближи, видя по средата голямо наргиле и облачета дим, които се издигаха във въздуха. Беше паднал почти пълен мрак. От това разстояние тя не можеше да различи лицата на мъжете. Те се смееха шумно и за момент тя се разтревожи за това какво можеха да й сторят, ако Джазу не бе сред тях. Когато приближи, тя първо изпита облекчение, а после разочарование да види Джазу облегнат на дървото, с притворени очи и с превързана ръка, отпусната безжизнено в скута му. В здравата си ръка държеше бутилка.

— Джазу — викна тя. Двама мъже я погледнаха и продължиха разговора си. — Джазу! — викна отново тя, достатъчно силно, за да надвика грубия виц за жената и магарето. Видя как зачервените очи на съпруга й блуждаят и се фокусират бавно върху лицето й. След като я забеляза, той се опита да се изправи.

— Арре, Джазу, жена ти идва да те прибере като ученик? — Подразни го един мъж.

— Кой облича твоите дхоти, бхай? — Друг го плясна по гърба и отново го събори.

Джазу се усмихна вяло на развеселените мъже, но Кавита забеляза болката в очите му. Видя наранената гордост, срама, разочарованието. Знаеше, че той изпитваше точно това. В този момент, намирайки го в това объркано, безпомощно състояние, Кавита усети как гневът и страхът й отстъпиха място на тъгата. През цялото това време Джазу имаше една-единствена цел, която поставяше над всичко останало, — да се грижи за семейството си. И през последните двайсет години сякаш бог постоянно измисляше жестоки усложнения, за да му попречи да постигне дори тази скромна цел. Лошата реколта в Дахану, фалшивите обещания да работи като дхабавалах, акцията във фабриката за велосипеди и счупената ръка, увиснала вцепенено отстрани, докато той се опитваше да се изправи. Кавита се втурна да му помогне.

— Хайде, Джазу-джи — молеше го тя, като се обръщаше почтително към съпруга си. — Искаше да ти се обадя, когато приготвя вечерята. Сготвих любимите ти — бхинди масала, кхади, ладоо. — Кавита запази равновесие под тежестта на Джазу. Той я погледна в очите. Не бяха яли подобни ястия от сватбата им.

— Ах, добре че жена ми е такава чудесна готвачка — промърмори той, докато се отдалечаваха бавно. Джазу вдигна здравата си ръка към мъжете и извика през рамо: — Виждате ли какъв съм късметлия? Всички вие, нещастни копелета, трябва да сте такива късметлии.

В чавл Кавита помогна на Джазу да легне и сложи на челото му студена кърпа. Нахрани го със студен ориз и шаак с пръстите си, той преглъщаше трудно, а след това заспа дълбоко. Червата й къркореха и тя се сети, че още не беше вечеряла. Кавита забеляза, че минава девет часът, а Виджай все още не се бе прибрал. Усети как страхът се връща, този път под формата на горчив вкус в устата й.

Виджай беше привършил с доставките си за сахиб преди пет часа. Единственото разумно обяснение бе, че е в къщата на приятеля си. Те нямаха телефон у дома, приятелите на Виджай също нямаха. Вероятно се бе увлякъл в ученето и не бе забелязал колко е часът. Да, сигурно така бе станало. Той беше умно момче, отговорно. Кавита вдиша дълбоко няколко пъти, докато бършеше челото на Джазу с мократа кърпа. След като се върнеше на работа, всичко щеше да се оправи. Тя седна на пода до голата крушка, която хвърляше слаба светлина, и докато чакаше Виджай, заши копчето на ризата на Джазу. Можеше поне да се успокои от факта, че петнайсетгодишното й момче се намираше в по-голяма безопасност навън след мръкване, отколкото една жена. Когато най-после чу входната врата, вълна на облекчение се разля по тялото й за втори път тази вечер. Виджай влезе в стаята.

— Виджай — прошепна тя и стана. — Къде беше? Нямаш ли срам? Ние седим тук и се тревожим за теб!

Порасналият й син, с набождащи мустаци над горната устна, просто сви рамене с ръце в джобовете. Забеляза, че баща му лежеше в леглото.

— Защо татко е заспал толкова рано?

— Не ми задавай въпроси, ачха. Отговори на моя въпрос. Татко ти и аз работим упорито всеки ден, за да се грижим за теб. — Разбираш ли? — Гневът в гласа й отстъпваше място на умората. Изведнъж тя се почувства крайно изтощена от всичко това.

— Аз също работя — промърмори Виджай под носа си.

— Хей? Какво каза?

— Аз също работя. Печеля пари. — Приглушеният глас на Виджай се усили и той посочи към баща си. — Виж татко! Пак е пиян. Не работи, само спи.

Кавита бързо вдигна ръка и зашлеви Виджай през лицето. Той се дръпна назад поразен и докосна лицето си с ръка. Присви устни и бръкна дълбоко в джоба си. Извади пачка банкноти и я хвърли в краката й.

— Ето! Добре ли е? Сега имаме достатъчно пари. Татко може да се напива и да спи по цял ден, ако иска. — Той я погледна предизвикателно.

Сърцето на Кавита спря. Тя погледна към банкнотите, сякаш гледаше кобра да излиза от кошница. Бяха поне три хиляди рупии. Не можеше да спечели толкова от куриерската работа. Тя погледна към сина си с недоверие и страх.

— Бета, откъде взе това?

— Не се тревожи, мамо — отговори той и се обърна. — Вече не е нужно да се притесняваш за мен.

Юли 2001г.

През уикенда аз и татко се опитахме да приготвим две индийски ястия. Първото беше истинско бедствие — изключихме датчика за дим, когато олиото и подправките изгоряха на дъното на тигана. Но второто, някакво доматено къри с картофи и грах, наистина се получи много хубаво.

Кофти ми е да го кажа, но очаквам с нетърпение тези уикенди насаме с татко. Всеки месец мама ходи до Сан Диего, тъй като откриха бучка в гърдата на баба.

Тази сутрин татко се обади на семейството си в Индия и аз отново разговарях с тях. Все още ми е малко странно да говоря с хора, които съм виждала само на снимки, но става все по-добре. Той взе тези рецепти от майка си и отидохме чак до индийската бакалия в Сънивейл за продуктите.

Утре ще играем тенис — татко ми тренира бекхенда. Сега се разбираме много добре. Дразни се само когато заговорим за моето бъдеще и аз казвам, че искам да стана журналист, а не лекар. Всъщност това предизвика големи спорове помежду ни, когато мама ми помогна да си намеря стажантско място в една радиостанция за през лятото. Мисля, че тя постъпи много готино. Дори изглеждаше щастлива, когато ме назначиха за редактор на „Багъл“ за следващата година.

И накрая, аз вече не се карам с тях. И виждам светлината в края на тунела — последната ми година ще отлети и ще замина за колежа, където ще мога да правя каквото си поискам.